Хуманитарен департамент известия том XIV

Атанас Стаматов^*

Разбирането за „граница” е възлово в конституирането и осмислянето на екзестенциалния модел при всяко общество и култура. Границите, били те пространствени, времеви, социокултурни (в частност: полови, възрастови, етнически, национални, религиозни, стопанско-икономически, политически, емоционално-волеви и пр.), учленяват социалната „плът“, придават облик на културните реалии, структурират ги, задават техния ред и йерархизация при функционирането им. Още Георг Зимел отбелязва, че „границата не е пространствен факт със социологически ефект, а е социологически факт, който се оформя пространствено”¹. Казано по друг начин, границата като експонент на индивидуалните и колективни намерения и възможности (В. Гъркова) следва да се мисли като променлива величина; като „хоризонт” в аспекта „дължимо-действително”; като limes – сиреч, полоса на прехождане², „където – както пише Улф Харенц – едно нещо се превръща в друго, където има размиване на контурите, неопределеност, променливост“³. Следователно, границата не просто разделя, обособява, придава облик, идентичност, но заедно с това проявява и резистентност. Този „мембранен ефект” е свързан с пропускането на дадени въздействия, влияния, които при определени условия се отливат в нова идентичност. Мислена като разделяща „свое-чуждо“, заедно с това тя проблематизира и опозицията „усвоено-неусвоено“. При всички случаи границите по правило са и символно натоварени. Аналитичните възможности на проблема за граничността през последните десетилетия доведоха до обособяването в англоезичната културантропология на изследователско поле наричано „антропология на границата“. От тази гледна точка твърде интересен ми се видя един възможен прочит на завещаното ни от Анастас Пунев краеведско изследване „Някогашната Пещерска чаршия“⁴. Там като никъде другаде през феномена на граничността микрографският анализ на летописеца ни среща с образа на гр. Пещера и пещереца от 40-те години на миналия век. И днес, разбира се, чаршията е сумарен образ на бита и манталитета на пещерци. Разликите са видими, но съм убеден, че една съпоставка в опит да се улови „непреходното” в преходността на дните й си заслужава усилието, което дори най-беглите сравнения подкрепят.

Топографското положение трайно определя стопанския и административен облик на града. Пещера е разположена в граничната зона на прехождане между равнината и планината. Тя е една от най-удобните „врати” към всяка точка на Среднородопския масив. Оскъдността на обработваемата земя – компенсирана по думите на И. Попов с даваните й „големи” имена – насочва пещереца предимно към занаятчийско-манифактурна, промишлена и търговска дейност. Своята „експортна” листа той формира именно с оглед на посредническите си стопански функции. Някога за това са свидетелствали многобройните дюкяни за брашна, фуражи и разни зърнени храни; изобилието от ковачници, коларо-железарски работилници, сарачници, налбантници и пр., които следва да поддържат „транспортните средства” в изправност. Редом с тях отварят врати складове за дървен материал, добиван в недрата на Родопите; дюкяни за земеделски и горски сечива. „Хотелиерската” база в града, а и „заведенията за обществено хранене” съобразяват услугите и асортимента с постоянната си клиентела. Например, в Бодуровия хан отсядат предимно кираджии от селата Нова махала, Фотиново, Доспат, Селча, Борино... За тях в млекарницата и гостилницата на Мехмед Каракаша на закуска, обяд и вечеря се приготвят „тлъсти манджи с овче месо, агнешко печено, фасул яхния. Продава се прясно и кисело мляко. Всяка сутрин от отсрещната Миндова фурна се взема голямо почерняло гърне с готова пача, шкембе-чорба или търнак-чорба” (с. 12)⁵. Друга е клиентелата на Величковия хан. Тя идва предимно от полските села с кулинарни предпочитания, различни от тези на планинците. И така всеки хотел, хан, гостилница, кръчма, кафене и прочие обществени заведения над четиридесет на брой, изпъстрящи някогашната чаршия.

Нека се опитаме да надникнем в интимния живот на чаршията! Някога тя е била определено „мъжко място”. Единствено Елена, дъщерята на Петко Толев, която работи в дюкяна на баща си, трайно оставя името си в чаршията. За кратко плетачно ателие поддържа Теофана Каймакчийска. Кооперация „Килим” с два стана и седем-осем жени-тъкачки присъства на чаршията в периода 1934-1936 г. В часовникарското ателие на Стоян Бързаков работи синът му Иван, но при необходимост в търговската дейност се включва и дъщеря му. На зарзаватчията Иван Чолаков помага и съпругата му Стефана. Тези няколко случая изчерпват „стопанското” присъствие на жената в някогашната чаршия. С манталитета на пещерци е съобразено и изтеглянето на повечето дюкяни за бакалия и манифактурни стоки вън от чаршията, по махалите, където пещерката може „по чехли” да пазарува насъщното за деня. Достъпни за нея от заведенията на чаршията са бюфетът на читалище „Развитие” и сладкарницата на Накото. Но последната се посещава от жени до момента, когато там се появяват първите жени-сервитьорки из средите на руската емиграция. Бойкотът на местните жени – съпруги, майки, дъщери, сестри, които намират това за неприлично и неморално бързо снема от дневния ред на живота в чаршията нововъведението. Появата на гастролиращ оркестър с „Буца” (певица) в лятната градина на на хотел „Сплендид” възбужда от време на време духовете и възмутени бащи публично „вразумяват” дъщерите си дръзнали да посетят заведението, за да танцуват, споделяйки със „силния пол” нощния живот на чаршията.

Толерантността видимо властва над етнически доста пъстрата някогашна чаршия. До дюкяна за зърнени храни на Георги Кукушев се е сгушила обущарницата на Месроб Местробян. Редом с гостилницата на Коста Божилов-Бодурата е налбантницата на Мехмед Бузлов-Базунката. Майстор на първия модерен водопровод на чаршията и в града е ливантинецът Матео Аро. Стряха до стряха са шивашките работилници на Данаил Стаменов и Васил Скорик. В един от Зафировите дюкяни на площада е настанена печатницата на Исак Я. Финци. Цигани на чаршията най-често се виждат пред кръчмата-кафене на Сотир Кънчев-Бея в търсене на „правораздаване” от своя негласен „патрон”.

Постоянната клиентела на кафенетата в някогашната чаршия de visu стратифицира етнически, възрастово, образователно, стопански, политически и т.н. гражданството. Гьошевото кафене: „Това е типично турско кафене – пише А. Пунев. Часовникът в кафенето е настроен по турско време. В помещението има маси, но и нарове, на които клиентите сядат или полягат. Тук могат да си видят още стари турци с чалми, с фесове, с чешири и салтамарки, винаги брадясали със зачервени от тютюневия дим очи, обути в пантофи... Излишно е да се каже, че в това кафене женски крак не може да стъпи, то е като всички турски кафенета, затворен мъжки клуб” (с. 8). Всяка сутрин пияният Коцоолу носи на гръб голяма дамаджана с вино от дома на Г. Бадалов, съдържател на пивница „Централ”, към заведението, чиято „буйна” и „невъздържана” клиентела от „Габер махала” – кираджии, горски работници, контрабандисти – често отваря работа на властта. Забравя ли се младежкото кафене на Сотир Афенлиев-Викенти и трогателния жест на собственика устроил със собствени средства изпращането на своя безработен клиент Димитър Пасков-Олето новобранец във флота? И. Перухов напомня, че чаршията е имала и своя „Ротари клуб” – Семерджиевото кафене. То събира индустриалци, търговци, адвокати, представители на местната администрация, водачите на политическите сили в града... Говори се тихо „с впечатляващо изслушване”. Там се зачеват новите стопански и политически проекти. Обаче общественото мнение и позицията на гражданството се формират в „Змиорника” – кафене държано от Ангел Бояджиев. В него не се играят никакви игри. Сервира се само кафе „на пясък”, чай, сироп и някакво сладко. Липсват маси, а посетителите насядали на скамейки около стените в „сократическа беседа” обсъждат свободно проблемите на злободневието. През военните години полицията често упреква съдържателя за „неприемливата обстановка в кафенето”, но за чест на посетителите, не се намира ни един, който със свидетелски показания да подкрепи подозренията на полицията” (с. 33).

Това са само някои от възможните десетки социокултурни среза, които предлага историята на някогашната чаршия и не по-малко въпроси, пред които ни изправя ежедневието на днешната. Тя, днешната Пещерска чаршия, чака своя проникновен разказвач. Да си спомним с благодарност за делото на Анастас Пунев и да пожелаем успех на всеки, решил да го продължи...

2. По правило в наративи за прехождане към други светове и състояния върху тази особеност стилистично се полагат механизмите на конверсия (темпорално: тъмна доба – границата между стария и новия ден; ландшафтно – пустинни места или неизбродими лесове и пр.).

3. Hannerz, U. Flows, Boundaries and Hybrids: Keywords in Transitional Anthropology, 1998, p. 9.

4. Пунев, Ан. Някогашната Пещерска чаршия, Изд. ПЧБ, Пещера, 1995 г.