Хвърчащата класна стая Ерих Кестнер

Къде ли отлетя оная пъстра пеперуда, наречена Гертруда, която в продължение на пет седмици ме посещаваше почти всеки следобед? Пеперудите не доживяват до старост. Гертруда трябва да е умряла. А беше, толкова мила, любезна пеперуда. Мир на праха й!

И какво ли прави хубавичкото кафяво теленце, което всяка вечер ме взимаше от просторната ливада и ме придружаваше до самия вход на хотела край езерото? Дали е станало вече вол? Или пък са го преработили на телешки шницели? Ах, Едуард ми беше толкова симпатичен! И ако би се задал сега, прекосявайки с тромавата си походка по Курфюрстендам, и би спрял пред моя плетен стол, и би ме погледнал сърдечно, и би ме мушнал с рогцата си — тогава от радост просто бих подел с цяло гърло тиролски песни! И положително бих го задържал завинаги при себе си. Може би щеше да може да живее на моя балкон. Щях да го храня с морска трева от стари дюшеци. А вечер да ходя с него на разходка в Грюневалд.

Но тук, където седя сега, покрай мен не минават никакви, телета. В най-добрия случай по някоя и друга двукрака орца или пък някой носорог.

А трамваите звънят. Автобусите ръмжат и скърцат покрай мен. Автомобилите пищят, като че са набодени на шиш. Всички бързат. Е, да. Нали съм пак в големия град.

В подножието на Цугшпице ухаеха полските цветя. Тук мирише на автомобилни гуми и бензин. И все пак, независимо от това, дали пред мен се намират елхи или пък фабрични комини, високи сгради или върхове с вечен сняг, ниви или гари за подземната железница, есенни паяжини или телефонни жици, препълнени кина или зеледи планински езера, град или село, аз ги обичам. Защото и едните, и другите заслужават да бъдат обичани от нас. Че какво ли биха правили едните без другите?

Преди да завърша, трябва да ви разкажа още и за срещата, която току-що имах. Сред многото хора, минаващи край мен, видях и един морски офицер от търговския флот. Възстар господин с хубава синя униформа, със златни ширити и звезди. А до него вървеше момче с ученическа фуражка. Изключено бе да се мамя: това бяха Йонатан Троц и капитанът.

— Джони! извиках аз.

Момчето се извърна. Капитанът спря. Приближих се към двамата и се поклоних на капитана.

— Нали ти си Джони Троц от кирхбергската гимназия „Йохан Сигизмунд“? — казах аз на момчето.

— Да — отвърна то!

— Радвам се да се запознаем — рекох. — А вие сигурно сте капитанът, който се грижи за Джони като роден баща, нали? — запитах господина с офицерската униформа.

— Той кимна вежливо и двамата си подадохме ръце.

— Написах за теб и твоите приятели една книга — казах тогава на гимназиста. — По-точно за интересните ви преживелици преди две години по Коледа. Сега ти вече си десетокласник и аз би трябвало всъщност да ти говоря на „вие“. Но не го правя. Пък и ти не би искал. Спомняш ли си още за времето, когато учениците от реалното училище изгориха вашите тетрадки по диктовка в избата на Егерландови?

— И още как, — рече Джони. — Значи вие описахте тая случка?

Кимнах утвърдително.

— А също и парашутния скок, при който Ули си счупи крака.

— Нима знаете и това? — удиви се Джони.

— Разбира се — рекох. — Това и още много неща. Как сте вие всичките? Продължава ли Матиас да яде все със същата охота?

— Той не яде — каза Джони, — а направо се тъпче! И два пъти седмично взима уроци по бокс в една спортна школа.

— Великолепно! Ами какво прави Себастиан?

— Понастоящем се е заровил в химията. Чете страхотно трудни книги върху електронната теория и кинетичната теория за газовете, и за квантовата теория и тям подобни. Иска да стане учен и да открие какво има в атома.

— Ами какво прави твоят приятел?

— Мартин все още е първенец на класа. И все още побеснява, когато някой извърши несправедливост. А през останалото време рисува. Но вие сигурно знаете и това. Картините му са много хубави. Един професор от Художествената академия му писа, че по-късно трябва непременно да стане художник. А пък баща му пак си намери работа.

— Радвам се от сърце — рекох аз. — Ами Ули?

— Странен човек е Ули — каза Джони. — Той все още си е най-дребничкият в класа. Но е станал съвсем друг. Матиас се намира изцяло под неговия чехъл. А пък и с всички ни е прчти същото. Ули си остана дребничък, но в него се крие някаква сила, на която никой не може да устои. Всъщност самият Ули съвсем не го иска. Но погледне ли някого, свършено е.

— Той успя да надвие себе си тогава — каза замислено капитанът. — А сполучи ли човек в това, всичко останало е дреболия.

— Тъй трябва да е.

Обърнах се отново към Джони.

— А ти сигурно пишеш, както и преди?

Капитанът се усмихна:

— Да, пише приказки и драми, и стихове. Може би ще позволите да ви изпрати някога нещо, за да го прегледате. Бихте ли сторил това?

— В кърпа е вързано! — рекох. — Но аз мога да се произнеса само за написаното, не и за таланта. Мога да проверя само дали можеш да пишеш, но не и дали някога ще станеш писател. Това се решава по-късно.

— Ще чакам — заяви Джони тихо.

„Славно момче“ — помислих си аз. Сетне казах:

— А като се върнеш в Кирхберг, поздрави преди всичко Юстуса и Непушача!

— Но нима познавате и тях? — смаян запита Йонатан Троц. — А от кого, моля, да им предам тия поздрави?

— От берлинския им приятел — рекох аз. — Те ще се сетят! Поздрави и момчетата.

— На драго сърце. Ще предам поздравите ви. А пък вие ще ни изпратите книгата, когато се отпечата, нали?

— Ще я изпратя на доктор Бьок — рекох аз. — И ако той намери за правилно, нека ви я даде. Освен на него ще пратя още един екземпляр само за Мартин Талер.

После си стиснахме ръце за сбогом. Капитанът и осиновеното от него момче отминаха. Джони се извърна още веднъж и ми махна с ръка.

Сега обаче трябва бързо да взема автобус № 1 и да се понеса с него към къщи. Иначе макароните ще изстинат.

Майка ми положително немалко ще се изненада, като й кажа, че съм срещнал Джони Троц и неговия капитан!

© 1933 Ерих Кестнер