Хвърчащата класна стая Ерих Кестнер

Гарата гъмжеше от гимназисти. Едни се канеха да пътуват на север. Други — на изток. Двата влака, които очакваха, щяха да минат през Кирхберг почти един след друг.

Дванадесетокласниците се разхождаха по перона със своите дами от часовете по танц и водеха разгорори като истински светрки мъже. Разменяха си букети и медени курабийки. От своята партньорка по танго, някоя си госпожичка, Малвина Шнайдиг, Хубавия Теодор получи табакера, която почти приличаше на сребърна. Гордо я показа на останалите дванадесетокласници и те прижълтяха от завист.

Себастиан, който стоеше наблизо и беше събрал около себе си цяла тълпа долнокласници, пускаше по адрес на дванадесетокласниците шеги, с които жънеше небивал успех.

Най-сетне пристигна и Матиас. Седна на куфара си и изяде една след друга шест кифлички. Малко след това в гарата влезе първият от двата влака. Гимназистите, които щяха да пътуват на север, го атакуваха като неприятелска крепост. Сетне се подадоха по прозорците на купетата и поведоха колкото можеха по-шумни разговори със съучениците си, които трябваше още да чакат. Един горнокласник провеси от влака табела. На нея пишеше: „Напред към дома!“ Някакъв петокласник бе смъкна разплакан от влака. Малкият глупчо беше забравил куфара си на перона. Но го намери и пак успя да се качи навреме.

Когато влакът потегли, всички размахаха фуражки. А госпожичките от часовете по танц развяха съвсем мъничките си носни кърпички. Едни крещяха: „Весела Коледа!“, Други: „Щастлива Нова година!“. А Себастиан извика: „Честита пролет!“ После влакът се измъкна от гарата.

Веселбите продължаваха и след това. И всички освен началника на гарата бяха в добро настроение. Той си отдъхна облекчен едва когато и вторият влак се отдалечи с пухтене и на длъж и шир не остана нито един гимназист. От своя гледна точка началникът на гарата беше всъщност прав.

В училищната сграда цареше пълно мъртвило. Десетината ученици, които щяха да заминат следобед, изобщо не вдигаха вече шум.

Сега Юстуса облече зимното си палто и заслиза надолу през тихия, побелял парк. Снегът бе засипал градинските пътеки. Никой не бе минал още по тях. Глъчката и смеховете бяха заглъхнали. Йохан Бьок спря и се вслуша в шумоленето на снега, който вятърът смъкваше от клоните. Е, сега вече голямата почивка и голямата самота можеха да започнат!

Когато сви по една странична пътека, забеляза следи от стъпки. Отпечатъци от момчешки обувки. Кой ли пък беше тръгнал да се разхожда по това време сам из парка?

Проследи дирите. Те водеха надолу, към кегелбана. Юстуса тръгна на пръсти през снега покрай тясната страна на бараката и предпазливо надникна зад ъгъла. На ниската оградка седеше едно момче. Беше опряло глава на една от дървените подпори и втренчено гледаше към небето, по което се носеха тежки, снежни облаци.

— Ехей! — извика Юстуса.

Момчето трепна и уплашено се извърна. Беше Мартин Талер. Скочи от оградката. Учителят се приближи.

— Какво правиш тук?

— Исках да бъда сам — каза момчето.

— Тогава извини ме за безпокойството — каза Юстуса. — Но добре стана, че те срещам. Защо чете вчера заран така безобразно?

— Мислех за нещо друго — отвърна Мартин объркано.

— Смяташ ли, че това извинение е достатъчно? И защо игра снощи ролята си толкова лошо? И защо вчера и днес почти не докосна яденето си в трапезарията?

— И тогава трябваше да мисля за нещо съвсем друго, господин докторе — отвърна Мартин и му идеше да потъне в земята от срам.

— Тъй. И за какво имаше да мислиш? За Коледата ли?

— Да, господин докторе.

— Е, както изглежда, не й се радваш много.

— Не, не особено, господин докторе.

— А кога си заминаваш? Със следобедния влак ли? Сега вече от очите на първенеца на класа се отрониха две големи сълзи. И после още две. Но той стисна зъби и сълзите спряха. Най-сетне каза:

— Няма да си заминавам, господин докторе.

— Ха — рече Юстуса. — Значи оставаш през ваканцията в училището?

Мартин кимна утвърдително и изтри четирите сълзи с опакото на дланта си.

— Нима родителите ти не искат да си идеш?

— О, не, господин докторе, искат.

— Ами ти? Значи тогава ти не искаш?

— Не, господин докторе. Аз също искам.

— Е, да му се не види! — извика Юстуса. — Какво значи цялата тая история? Те искат! Ти искаш! И въпреки това оставаш тук? Защо?

— Предпочитам да не говоря за това, господин докторе — каза Мартин. — Може ли сега да си ида?

Извърна се и поиска да избяга.

Ала учителят го хвана и задържа.

— Почакай за миг, моето момче! — каза той.

Сетне се наведе над ученика и съвсем тихо, сякаш не биваше да чуят това дори дърветата, запита:

— Да не би да нямаш пари за път?

Сега вече храбростта на Мартин окончателно се изпари. Той кимна. Сетне отпусна глава върху заснежената оградка на кегелбана и отчаяно заплака. Мъката го бе сграбчила здраво за шията и го разтърсваше цял.

Юстуса стоеше уплашен до него. Почака малко. Знаеше, че не бива да се започва прекалено рано с утешаването. После извади своята кърпа, притегли момчето към себе си и избърса лицето му.

— Е, е — каза той. — Стига вече, стига…

Сам той се бе поразвълнувал. Принуди се да се изкашля силно няколко пъти. Сетне запита:

— Колко струва това удоволствие?

— Осем марки.

Юстуса извади портфейла си, взе от него една банкнота и каза:

— Така, ето ти тук двайсет марки. Ще ти стигнат и за отиване, и за връщане.

Мартин уплашено се взираше в банкнотата. После поклати отрицателно глава.

— Не, господин докторе, не може така.

Юстуса пъхна парите в джоба на якето му и каза:

— Ще слушаш ли ти, хлапако, или не?

— Но самият аз имам още пет марки — промълви Мартин.

— Е, какво, нима не искаш да подариш нещо на родителите си.

— Много искам дори. Но…

— Е, видя ли! — рече училищният възпитател. Мартин се бореше със себе си.

— Много, много ви благодаря, господин докторе. Но не зная кога ще могат родителите ми да ви върнат парите. Баща ми е без работа. Може би напролет ще намеря някой петокласник, на когото да давам частни уроци. Ще чакате ли дотогава?

— Затваряй си веднага устата! — каза доктор Бьок строго. — Щом ти подарявам пари срещу Коледа, значи изобщо не трябва да ми ги връщаш. Хубава работа!

Мартин Талер стоеше до своя учител и не знаеше какво да стори й как да му благодари. Най-сетне колебливо посегна към ръката на мъжа и леко я стисна.

— Хайде, а сега стягай си куфара! — каза Юстуса. — И предай на родителите си много поздрави от мен. Най-вече на майка си. Нали с нея вече се познавам.

Момчето кимна утвърдително. После отвърна:

— И вие предайте много поздрави на майка си от мен.

— Това за съжаление не ще бъде възможно — рече доктор Бьок. — Майка ми се помина преди шест години.

Мартин неволно разпери ръце. Сякаш щеше да прегърне учителя си. Но, разбира се, не го стори, а почтително отстъпи назад и впери продължителен, сърдечен поглед в Юстуса.

— Няма нищо — каза доктор Бьок. — Нали вие ми поднесохте в дар Непушача! Тази вечер ще празнувам с него Коледа. Оттатък, в железопътната му вила. А пък ще трябва да се погрижа малко и за Ули и неговите родители, и за Джони Троц. Както виждаш, няма да ми остане много време, за да се почувствувам самотен.

Сетне потупа момчето по рамото и приветливо кимна:

— На добър път, Мартине!

— Още веднъж много благодаря! — промълви тихо момчето.

После се извърна и побягна. Нагоре, към училището. Към стаята с шкафовете.

А Юстуса продължи своята разходка през утихналия, заснежен парк. До оградата. Там се огледа внимателно на всички страни. И сетне, точно както бе правил като момче, се прехвърли през оградата. Прескачането не го затрудни.

— Наученото си остава научено — каза той на един зъзнещ врабец, който внимателно го наблюдаваше.

После отиде на гости у Непушача. Той беше донесъл една малка елха. Окичиха я заедно със станиолови лентички и с позлатени орехи.

Докато Мартин стягаше куфара си, в стаята с шкафовете дойде Джони.

— Ето къде си бил! — извика той. — Мац искаше да се сбогува с тебе. Каза да му пишеш с кой влак ще пътуваш обратно.

— Дадено — весело каза Мартин.

— Е, ти постепенно почваш да ставаш отново нормален — каза зарадван Джони. — Мислех си вече, че си се побъркал. Какво имаше? А?

— Не ме питай — замоли го Мартин. (Та как да каже за мъката си на Джони, който изобщо нямаше дом!) — Мога да те уверя само в едно — втори човек като Юстуса няма.

— Да не си въобразяваш, че съобщаваш нещо ново? — запита Джони.

Докато Мартин си стягаше багажа, в ръцете му подадна „Заселникът“. Картината, която бе нарисувал за Нопушача.

— Олеле! — каза той. — Впрочем сега тая картина няма много смисъл. Че нали той вече не е заселник, а наш училищен лекар. Но може би все пак ще се зарадва, а?

— Положително — каза Джони. — За него тя ще бъде спомен. От миналата самотна година. Довечера ще му я дам.

Сетне се качиха при Ули. Малкият имаше гости. Лежеше, щастливо усмихнат в кревата си, а родителите му седяха до него.

— Хубави истории — каза господин фон Зимерн.

— Той положително няма вече да го повтори — заяви Мартин.

Майката на Ули плесна с ръце над главата си:

— Само това оставаше!

— Има някои лоши неща, които човек не може да избегне в живота си. — каза Джони Троц. — Ако не си беше счупил крака, Ули сигурно щеше да се разболее много по-зле.

Родителите гледаха Джони с недоумение.

— Той е поет — обясни им Ули.

— Аха — рече баща му, — това, разбира се, е нещо друго.

Двете момчета не останаха дълго. Ули обехца на Мартин да оздравее колкото може по-скоро:

Джони и Мартин се разделиха при градинската порта. Джони почувствува, че на Мартин се иска да го запита нещо, но не смее.

— Всичко е навик — каза Джони. — Човек не може да избира родителите си. Но като ей представя, че някой ден биха могли да цъфнат тук, за да ме вземат, забелязвам колко е хубаво, че мога да остана сам. Впрочем капитанът пристига на трети януари в Хамбург и ще ми дойде на гости и за два дни и ще идем заедно до Берлин. Чудесно ще бъде.

Той кимна на приятеля си.

— Не се безпокой. Не съм много щастлив. Би било лъжа да твърдя такова нещо. Но и много нещастен не съм.

Подадоха си ръце.

— Какво носиш в тоя пакет? — запита Джони.

Защото Мартин не бе могъл да смести колета с коледните си подаръци в куфара.

— Дрехи за пране — отвърна Мартин.

Това бе същият отговор, който бе дал предишния ден на Матиас. Та можеше ли да каже на Джони, че носеше в къщи собствените си коледни подаръци? Че ги взима със себе си от Кирхберг, вместо да ги намери под елхата в Хермсдорф!

В града той купи за баща си кутия с пури. Двадесет и пет парчета. С ленти през средата и с етикет от Хавана. А от един магазин за трикотаж взе на майка си топли плетени терлици. Защото нейните, от камилската вълна, отдавна бяха вече за хвърляне. Но тя все казваше: „Ще изкарат още десет години“.

Сетне, тежко натоварен, се упъти към тарата.

На гишето каза:

— Един третокласен билет до Хермсдорф.

Чиновникът му подаде билета. Върна му и пари. Мартин грижливо прибра всичко в джоба си. А след това каза:

— Много благодаря, господине!

И погледна сияещ към човека от гишето.

— Защо се радваш толкова? — запита чиновникът.

— Защото иде Коледа — отвърна момчето.

Дванадесета глава

Бе към 20 часа вечерта срещу големия празник. Метеорологичната служба беше предсказала силни снеговалежи за цяла Средна Европа. И сега небето се бе запретнало да докаже колко добре осведомена беше метеорологичната служба. Действително в цяла Средна Европа валеше сняг!

Валеше следователно и в Хермсдорф. Господин Херман Талер стоеше до прозореца в гостната. В стаята беше тъмно. Защото светлината струва пари. А Талерови трябваше да пестят.

— От години насам не е имало толкова много сняг по Коледа — каза той.

Госпожа Талер седеше на кушетката. Тя само кимна с глава. Пък и мъжът й не очакваше отговор. Говореше само за да не стане прекалено тихо в стаята.

— У Нойманови вече раздават подаръците — каза той. — Охо, а у Милдови тъкмо палят свещите! Имат хубава, голяма елха. Е да, сега той отново печели повече.

Господин Талер гледаше към улицата. Броят на осветените прозорци нарастваше с всяка изминала минута. А снежинките се въртяха във въздуха като пеперуди.

Госпожа Талер се размърда. Старата плюшена кушетка изскърца.

— Какво ли прави той сега? — запита тя. — В онова голямо, зловещо празно училище?

Мъжът й тайно въздъхна.

— Прекалено трагично гледаш на нещата — рече й той. — Първо, там е Йонатан Троц. Нашият Мартин изглежда, че много го обича. А пък нали там е и другият, оня, малкият, дето си е счупил крака. Сигурно сега седят край леглото му и се веселят.

— Ти сам не вярваш на думите си — каза жената. — Не по-зле от мен знаеш, че момчето ни сега съвсем не е весело. Навярно се е свряло в някой ъгъл и ще си изплаче очите.

— Положително няма да го стори — отвърна мъжът й. — Нали обеща, че няма да плаче. А пък момче като него държи на думата си.

Впрочем господин Талер съвсем не бе толкова сигурен в твърдението си, както се мъчеше да изглежда. Но какво ли друго можеше да каже?

— Обещал! Обещал! рече майката на Мартин. — Че нали и аз му обещах. А пък се разревах още докато му пишех писмото.

Господин Талер обърна гръб на прозореца. Блещукащите елхи действуваха на нервите му. Погледна вгъмната стая и каза:

— Хайде, светни дампата!

Жена му се изправи и запали лампата. Очите й бяха зачервени от плач.

На кръглата маса имаше едно съвсем, съвсем малко борче. Беше им го подарила госпожа Ридел, една вдовица, която продаваше коледни дървета на горния пазар. „За вашия Мартин“ — беше казала, тя. И така, сега Талерови имаха истинско коледно дръвче — а момчето им не си беше в къщи!

Господин Талер отиде в кухнята, дълго тършува из нея и най-сетне се върна с малка кутия.

— Ето свещите от миналата година — каза той. — Изгорили сме ги само до половината.

После закрепи дванадесет недогорели свещи по клоните на борчето. В края на краищата дръвчето стана наистина хубаво. Ала това само натъжи още повече родителите на Мартин.

Седнаха един до друг на кушетката. И госпожа Талер за пети път прочете писмото на Мартин. Тук-там спираше и бършеше с ръка очите си. Когато тя свърши да чете, мъжът и извади носната си кърпа и шумно се изсекна.

— Как може съдбата изобщо да допуска подобно нещо! — рече той. — Такова едно момченце, а пък още отсега трябва да разбере колко е лошо да нямаш пари. Дано само да не укорява родителите си, че са излезли толкова неспособни и са останали бедни!

— Не дрънкай глупости! — каза жена му. — Откъде-накъде изобщо ти хрумва подобна мисъл! Вярно е, че Мартин е още дете. Но той много добре знае, че способност и богатство са две различни неща.

Сетне донесе от своята масичка за шиене картината със синята каляска и шестте коня и внимателно я постави под малкото коледно дърво.

— Нищо не разбирам от изкуство — каза бащата, — но според мен картината е великолепна. Може би един ден той ще стане прочут художник! И тогава наистина ще можем да идем с него в Италия. Или пък да не би това да е Испания?

— Главното е да бъде здрав! — заяви майката.

— Гледай само какви мустаци си е нарисувал под носа!

Родителите печалнр се усмихнаха.

Майката каза:

— Толкова хубаво ми се струва, дето не ни е нарисувал в някоя лека кола, а в синя колесница с шест коня. Това е много по-поетично.

— А пък тези портокали — каза бащата. — Такъв едър сорт изобщо няма. Та всеки от тях трябва да тежи поне два килограма!

— И как умело само размахва камшика — рече майката.

Сетне пак се умълчаха. Не сваляха очи от картината, наречена „След десет години“, и мислеха за малкия художник. Бащата се изкашля.

— След десет години! Много неща могат да станат дотогава — рече той.

Извади от джоба си кибрит, запали дванадесетте свещи и изгаси лампата. Коледната светлина озари гостната стая на Талерови.

— Ех, мила, вярна душичке! — каза мъжът на жената. — Този път нищо не можем да си подарим. Затова пък толкова повече хубави неща да си пожелаем! — Той я целуна по бузата. — Весела Коледа!

— Весела Коледа! — каза и тя.

После заплака. И плачът й звучеше тъй, сякаш никога нямаше да престане.

Кой знае колко време седяха така на старата плюшена кушетка… Стеариновите свещи се смаляваха все повече и повече. В съседното жилище запяха „Тиха нощ, свята нощ“. А снежинките не спираха да се въртят пред прозореца.

Внезапно се позвъни! Двамата не помръднаха от местата си. Не искаха да позволят никому да смущава скръбта им.

Ала звънът се повтори. Силно и нетърпеливо.

Госпожа Талер стана и бавно отиде в коридора. И срещу Коледа дори не оставяха човека на мира!

Отвори вратата на жилището и в продължение на няколко мига остана като вцепенена. Сетне изписка:

— Мартине!

Викът й отекна пронизително по стълбището.

Мартин ли? Откъде-накъде? Бащата уплашено трепна. Изтича навън, в коридора, и просто не вярваше на очите си!

Коленичила на прага, жена му беше прегърнала здраво с двете си ръце Мартин.

Тогава дори и очите на господин Талер се осмелиха да проронят по една сълза. Той ги избърса скришом, вдигна куфара, захвърлен на пода и каза:

— Но, мое момче как тъй изведнъж се озова тук?

Доста време измина, докато стигнат в гостната стая. Майката и момчето ту се смееха, ту плачеха, а бащата най-малко десет пъти издума на пресекулки:

— Ама че работа!

Сетне се втурна навън. Защото от силно вълнение бяха забравили, разбира се, да затворят вратата.

Най-после тримата се успокоиха дотолкова, че момчето беше в състояние да разкаже защо бе тук, а не в Кирхберг.

— Наистина не се поддадох — каза то. — Всъщност все пак поплаках, но тогава вече всичко се бе оправило. Доктор Бьок, нашият училищен възпитаме забелязал, че нещо не е в ред. Да. И тогава ми даде двадесет марки. Долу в парка. При кегелбана. Подари ми ги. И ви изпраща по мен много здраве.

— Благодарим! — казаха в хор родителите.

— И можах дори да купя някои подаръци — заяви Мартин, гордо.

След това даде на баща си пурите с етикета от Хавана. А на майка си поднесе плетените терлици. Родителите се зарадваха неимоверно много.

— Ами на теб харесаха ли ти нашите подаръци? — запита майка му.

— Още не съм ги погледнал дори — призна Мартин.

И сега вече отвори колета, който му бяха изпратили в Кирхберг. В него намери великолепни неща: нова нощница, която майка му беше ушила сама; два чифта вълнени чорапи; пакет медени курабийки с шоколадена глазура; увлекателна книга за южните морета; блок за рисуване и — което бе най-хубавото — кутия с великолепни цветни моливи.

Мартин бе въодушевен до немай къде и щедро раздаваше целувки.

Казано без преувеличение, това беше празник, по-хубав от който човек едва ли би мргъл да си представи. Наистина свещите по мъничкото борче много скоро изгоряха. Но тогава запалиха лампата. Майка му свари кафе. Баща му си запуши една коледна пура. После ядоха медени курабийки и се чувствуваха по-щастливи от всички живи и мъртви милиардери, взети заедно. Мартин накара майка си да изпробва плетените терлици и тя каза, че никога в живота си не е имала толкова хубави домашни пантофи.

По-късно Мартин седна, извади от джоба си една обикновена пощенска картичка, която бе купил на гарата, и започна да рисува. С новите цветни моливи, разбира се!

Родителите му се спогледаха усмихнати, а сетне надникнаха към него. Той рисуваше един млад човек. Иззад палтото му се подаваха две големи ангелски крила. Този необикновен човек се спущаше от облаците. А под него се виждаше малко момче, от очите на което се ронеха огромни сълзи. Крилатият господин държеше в ръце натъпкан портфейл и го подаваше на момчето.

Мартин се облегна назад, примижа като истински художник, позамисли се малко и сетне нарисува на картичката още някои неща: преди всичко много, много снежинки, а на заден план един влак, върху локрмотива на който имаше коледно дърво, обсипано с играчки. До влака стоеше началникът на гарата и вдигаше ръка, за да даде знак за тръгване. Отдолу момчето написа с красиви печатни букви: „Един коледен ангел на име Бьок“.

На гърба на пощенската картичка родителите на Мартин драснаха няколко реда:

Маргарита Талер“

— Че ти изобщб не си ми оставила място!

И наистина, успя да напише само името си. Накрая Мартин попълни адреса.

Сетне облякоха палтата си и отидоха заедно на гарата. Там пуснаха картичката в нощната пощенска кутия, та Юстуса непременно да я получи още сутринта на първия ден от празниците. И после си тръгнаха обратно към къщи. Момчето вървеше по средата и здраво държеше под ръка родителите си.

Разходката беше великолепна! Небето блестеше като безкраен бижутериен магазин. Не валеше вече сняг. И във всички къщи сияеха елхи.

Мартин спря и посочи към небето.

— Звездната светлина, която виждаме сега — рече той, — е отпреди много, много хилядолетия. Толкова дълго време е необходимо, за да стигнат светлинните лъчи до очите ни. Може би повечето от тия звезди са изгаснали още преди да започне нашето летоброене. Но светлината им продължава да пътува. Тъй те за нас светят още, при все че в действителност, отдавна са вече студени и тъмни.

— Брей! — рече баща му.

Учуди се и майката. А след това продължиха пътя си.

Снегът скърцаше под обувките им. Мартин притискаше здраво към себе си ръцете на своята майка и на своя баща.

Беше щастлив.

Когато стояха вече пред дома си и баща му отключваше външната врата, Мартин погледна още веднъж към небето. И тъкмо в този миг една звезда се откъсна от нощния мрак и безмълвно се плъзна по небосвода, надолу, към хоризонта. Момчето си каза: „Сега човек може да си пожелае нещо“. И докато следеше с очи пътя на падащата звезда, бързо помисли: „Пожелавам на мама и на татко, на Юстуса и на Непушача, на Джони и на Мац, на Ули и на Себастиан да бъдат много, много щастливи през живота си! И на себе си пожелавам същото!“

Вярно, че това желание беше доста дълго. Но все пак имаше изгледи да се изпълни. Защото, докато звездата падаше, Мартин не бе проговорил нито дума.

А известно е, че при такива случаи тоа е най-важното.

Послесловът
Съдържа автобуси и трамваи; скръбни спомени за пеперудата Гертруда и телето Едуард; една среща с Джони Троц и неговия капитан; много поздрави за Юстуса и Непушача и края на книгата.

Тъй. Сега вече ви разказах моя коледен роман. Спомняте ли си, че когато започнах да го пиша, седях сред една голяма ливада? На дървена пейчица зад малка маса която непрестанно се клатеше? И че когато ми ставаше прекалено горещо, поглеждах нагоре към Рифелвенде и към заснежените пропасти на Цугшпице? Но времето минава, „сякаш летиме ние“.

Сега, докато пиша послеслова, аз съм отново в Берлин. Разполагам тук с едно малко жилище. В дворното крило, на четвъртия етаж. Майка ми тъкмо ми е дошла на гости — ето защо трябва да се върна за обяд навреме. Днес имаме макарони с шунка. Това е една от любимите ми гозби.

В момента седя пред едно кафене на Курфюрстендам.

Есента е настъпила вече. Духне ли вятърът, по асфалта се посипват жълти и кафяви листа.