Хвърчащата класна стая Ерих Кестнер

В първото действие един гимназиален учител — когото Себастиан Франк трябваше да представи съвсем правдоподобно с помощта на залепени мустаци — заминаваше заедно с целия си клас със самолет, за да преподава уроците по география на самото място. „Обучението се превръща в оглед“ се казваше в един стих от първото действие. Този стих обаче не беше от Джони, а от ужасно остроумния Себастиан, който се канеше да го каже и да разсмее с него учителите. Тъй като рисуваше добре, Мартин, първенецът на класа, беше направил декорите. На една гимнастическа паралелка бе закрепен самолет, изрисуван върху бял картон. Той беше с три перки, три мотора и врата, която се отваряше, така че през нея можеше да се влезе в самолета (с други думи, в паралелката). Ули Зимерн играеше ролята на сестрата на един от „пътуващите ученици“. Бе измолил от братовчедката си Урзел да му прати една рокличка. А от фризьора Крюгер щяха да заемат руса перука, също като на Гретхен. Перука с дълги плитки. Когато миналата събота излизаха в града, ходиха там и пробваха перуката върху главата на Ули. С нея той бе просто неузнаваем. Човек направо можеше да го помисли за момиче! Наемът за перуката беше пет марки. Но фризьорът Крюгер бе казал, че ако по-късно, когато му дойде времето, всички се бръснат при него, ще им даде перуката под наем на половин цена. И те, разбира се, твърдо обещаха.

Та така. В първото действие класът отлиташе. Във второто действие самолетът кацаше до самия кратер на Везувий. Мартин бе нарисувал толкова хубаво върху един голям картон бълващата огън планина, че тръпки те побиваха. Достатъчно бе само да поставят картона пред гимнастическия лост, за да не падне Везувий, и тогава вече Себастиан, господин гимназиалният учител, можеше да изнесе своята римувана лекция за същността на вулканите и да изпита учениците си за Херкулан и Помпей, двата римски града, залени от лава. Накрая той си запалваше цигара от пламъка, който Мартин бе нарисувал да излиза от кратера и продължаваше с учениците си пътуването.

В третото действие кацаха при пирамидите край Гиза, разхождаха се пред следващия рисуван картон и Себастиан им обясняваше как са били изградени тия огромни царски гробници. Сетне из една от пирамидите излизаше Джони, гримиран като бледна мумия, в ролята на Рамзес II. При появата си обаче той трябваше да се наведе, защото картонът бе много нисък. Отначало Рамзес произнася възхвала за плодородните води на Нил и за благодатта на водата изобщо. После се осведомява как е протекло загиването на света, предречено от неговия звездоброец. Възмущава се много, когато му казват, че Земята все още съществува. И се заканва да уволни звездоброеца без предупреждение.

Ули, който играеше ролята на момичето, трябва да се изсмее на стария египетски фараон и да му каже, че звездоброецът отдавна е умрял. Тогава Рамзес II прави някакъв тайнствен знак и Ули, напълно омагьосан, трябва да го последва в пирамидата, която бавно се затваря. Останалите отначало трябва да бъдат опечалени, след това обаче да продължат пътешествието си.

В четвъртото действие „Хвърчащата класна стая“ каца на Северния полюс. Там виждат как земната о се подава из снега и могат да се убедят със собствените си очи, че при полюсите земното кълбо е сплескано. Изпращат снимка по радиото от полюса до кирхбергския ежедневник, чуват от една бяла мечка, представяна от Матиас, увит в кожа, покъртителен химн за самотата сред ледовете и снега, стискат на раздяла мечешката лапа и отлитат.

По недоглеждане на гимназиалния учител, а и поради повреда в лоста за изкачване през петото и последно действие те се озовават на небето. И то право при свети Петър, който седи пред една елха, чете кирхбергския ежедневник и празнува Коледа. Той им разказва, че познава добре техния директор, професор доктор Грюнкерн. Пита ги как е той. И им обяснява, че тук, горе, няма много нещо за гледане. Защото нали небето е невидимо. И не е разрешено да се правят никакви снимки.

Гимназиалният учител пита дали Петър не би могъл да им достави обратно момиченцето, което Рамзес II е отвлякъл в пирамидата. Петър кимва утвърдително, произнася едно заклинание и ето че Ули тутакси слиза от един нарисуван облак! Всички страшно се радват и пеят: „Тиха нощ, свята Нощ“.

Артистите очакваха към тяхната песен да се присъединят и всички зрители — учители и ученици. Тъй представлението във всички случаи щеше да завърши добре.

И така, днес те репетираха последното действие. Свети Петър, тоест Матиас, седеше на един стол пред нарисувана елха и останалите — с изключение на Ули, нали той беше още в пирамидата — страхопочтително го заобикаляха.

Матиас почеса бялата си изкуствена брада и каза с колкото може по-дебел глас:

привидно само небесата

са достижими. И макар

че вий летите с апарати

дори в простори непознати

и гледате през окуляр,

небето е далеч от вас и видим съм едничък аз.
Мартин:

Печална орис! В двайсти век

все още сляп да е човек!
Себастиан:

Но нека не тъжиме много —

такава днес ни е съдбата…
Петър:

Еднички мъртъвците могат

да виждат в цялост небесата!
Джони:

А може ли поне да снимам?

Забрана строга тука има!

Не ни се нравят фотографи.

Изследвай всичко ти, което

съзираш ясно на небето,

но непрозримата…

— Точно така! Имаш пълни право! — рече Мац. — Но знаеш ли как ми стърже под лъжичката! А нък това винаги се отразява ужасно на паметта ми.

Ала след това се съсредоточи, изкашля се и продължи:
Изследвай всичко ти, което

съзираш ясно на небето,

но непрозримата му слава

не се мъчи да разгадаваш!

О, зная как сте възмутени,

щом нещо ви се забрани!

А всъщност колко заблудени

сте в знанията си… Помни:

когато сложното прозреш,

и простото ще разбереш…

Пресвети старче, мисля, бъркаш тука.

Съвсем не сме тъй жадни за наука —

и на мнозина не сече умът.

И глупостта към щастие е път!

Дочухме, че за тебе няма тайни,

и може би видял си от звездите,

че тръгнали по пътища незнайни,

изгубихме едно дете в Египет.

Последва то Рамзес и навсегда

се лута из безкрайни коридори

на мрачна пирамида

О, беда!

вълшебно заклинание във рими,

затворничето клето да спасиме.

Едно обаче нека помни всеки:

прекъсне ли ме някой — то навеки

ще си остане пленниче, където

го е прибрал Рамзес… И тъй, мълчете!
Миналото не загива,

стъпките остават вечни,

буквите не се изтриват.

О, ела, излез…

— Знаете ли какво се случи?

— Че откъде ще знаем, Фридолин? — запита дружелюбно Матиас.

— Когато един от външните ученици се връща след часовете в училище, и при това са му смачкали фасона както на теб — каза Себастиан — то…

Ала Фридолин го сряза.

— Остави сега настрана дрънканиците! — викна той. — Учениците от реалката ме нападнаха по пътя към къщи, мен и Кройцкам. Задигнаха и тетрадките по диктовка, които трябваше да занесем за преглед на неговия старец!

(Бащата на Кройцкам беше учител по немски в гимназията „Йохан Сйгизмунд“.)

— Дяволска работа! Значи задигнаха и тетрадките по диктовка? — запита Матиас. — Чудесно!

Мартин погледна приятеля си Джони.

— Достатъчно ли сме?

Джбни кимна утвърдително.

— Тогава напред! — извика първенецът на класа. — През плета в градинките. Но без никакво протакане! Ще се съберем при Непушача!

Втурнаха се бързо навън. Ули тичаше до Матиас.

— Ако ни пипне сега Хубавия Теодор, свършено е с нас! — прошепна задъхан той.

— Че тогава остани си тук — рече Матиас.

— Да не си луд? — запита обидено малкият.

— Шестте момчета бяха стигнали до края на парка, покатериха се по оградата и се прехвърлиха от другата й страна.

Матиас още не беше свалил дългата изкуствена брада от лицето си.

Втората глава
Съдържа някои подробности за Непушача; три правописни грешки; страхът на Ули от страха: военен съвет в железопътния вагон; изпращането на разузнавача Фридолин; причината, поради която бе нападнат Кройцкам; и едно бягство на дълго разстояние, в което участвуват петима души.

Непушача — тъй наричаха те един човек, чието истинско име изобщо не знаеха. Но не му викаха Непушача, защото не пушеше; той пушеше дори твърде много. Често му ходеха на гости. Ходеха му на гости тайно и го обичаха. Обичаха го почти толкова, колкото училищния си възпитател доктор Йохан Бьок. А това значи много.

И го наричаха Непушача, защото в малката му градина имаше бракуван железопътен вагон, в който той живееше зиме и лете; а този вагон се състоеше само от второкласни купета за непушачи. Когато преди година се беше заселил в градинския квартал, той го бе купил за сто и осемдесет марки от Германските държавни железници, бе го преустроил малко и сега живееше в него. Не беше откачил от вагона малките бели табелки, на които пишеше: „За непушачи“.

През лятото и есента в градинката му цъфтяха великолепни цветя. Като привършеше с пресаждането, поливането и плевенето им, той сядаше сред зелената трева и зачиташе някоя от многото си книги. През зимата, то се знае, живееше най-вече във вагона. Отопляваше чудноватата си къща с малко желязно кюмбе, чийто синкавочерен кюнец се подаваше от покрива, и понякога ужасно димеше.

Подаръците за Коледа трябваше да му поднесе Джони. (Този път Джони оставаше в училището и през ваканцията, защото капитанът бе на път към Ню Йорк). Бяха събрали пари и бяха направили вече някои от подаръците: топли чорапи, тютюн, цигари и един черен пуловер. Надяваха се че той ще му бъде по мярка. Във всеки случай бяха уговорили с продавача да го сменят, ако стане нужно.

Мартин, който разполагаше с много малко пари, защото родителите му бяха бедни и плащаше в интерната прловин такса, бе нарисувал за Непушача една картина. Тя се наричаше „Заселникът“ и на нея можеше да се види един мък, седнал сред пъстри цветя в градинката си. Край плета стояха и му махаха с ръка три момчета, към които той гледаше приветливо и все пак тъжно. По раменете и ръцете му бяха накацали малки доверчиви синигерчета и червеношийки; а на главата му виеха хоро пъстри пеперуди.

Много хубава беше картината. Мартин бе работил над нея най-малко четири часа.

С тия неща Джони трябваше да изненада Непушача вечерта срещу Коледа. Знаеха, че ще бъде сам-самичък. И им беше мъчно.

Вечер той винаги обличаше най-хубавия си костюм и слизаше в града. Беше им казал, че дава уроци по пиано. Но при все че не му възразяваха, те не вярваха. Руди Кройцкам, който бе външен ученик и много обикаляше из града, твърдеше, че вечер, до късно през нощта, Непушача свири на пиано в кръчмата „Последният кокал“ в предградието и че за свиренето си получава марка и половина и топла вечеря.

Наистина това не беше доказано, но колкото за възможно — беше. Пък и на тях им бе безразлично. Едно бе сигурно: че той е великолепен, Умен мъж и че навярно през живота му го бяха сполетели много нещастия. Не приличаше на човек, който още от самото начало си е поставил за цел да дрънка на пиано шлагери в задцмени кръчми.

Често се бяха обръщали тайно към него за съвет. Най-вече тогава, когато не им се щеше да питат своя училищен възпитател. Прякорът на доктор Бкок беше Юстус. На латински това значи Справедливецът! Защото Бьок беше справедлив. И точно затова момчетата го почитаха толкова.

Но понякога те се нуждаеха от съвет в случаи, когато правдата и неправдата трудно можеха да се разграничат. Тогава не се доверяваха на Юстуса, а бързо прескачаха през оградата, за да питат Непушача.

Мартин, Джони, Себастиан и раненият външен ученик Фридолин влязоха в опустялата заснежена градина. Мартин почука. Сетне и четиримата изчезнаха в железопътния вагон.

Матиас и Ули останаха пред градинската порта.

— Май че пак ще падне славна тупаница! — отбеляза със задоволство Матиас.

А Ули каза:

— Трябва да гледаме преди всичко да си приберем обратно тетрадките.

— Не думай! — възрази Матиас. — Имам смътното чувство, че пак съм надраскал страхотни дивотии. Слушай, малкият, провинциа с „а“ ли се пише накрая?

— Не — отговори Ули, — с „я“.

— Аха! — рече Матиас. — Значи това съм го сбъркал. Ами профизии? С „ф“?

— Не, с „в“.

— А накрая?

— С две „и“.

— Дяволска работа! — рече Матиас. — В две думи три грешки. Истински рекорд! Гласувам реалистите да ни върнат Кройцкам, а тетрадките по диктовка да задържат.

Помълчаха малко. Ули зъзнеше и пристъпваше от крак на крак. Накрая каза:

— Въпреки това съм готов още сега да се сменя с тебе, Мац. Вярно е, че не правя толкова грешки по диктовка. А също и по смятане. Но ужасно бих се радвал да имам слабите ти бележки, ако освен тях имам и смелостта ти.

— Това са дивотии на квадрат! — заяви Матиас. — Моята глупост е несъкрушима. Старецът може да ми взима частни учители колкото си ще. Не ги разбирам тия бърканици и толкова! Пък и, откровено казано, не ща и да знам как се пише провинциа, профизии или пък въртелешка. Един ден ще стана световен шампион по бокс и няма да ми трябва никакъв правопис. Но ти, стига да искаш, можеш да не бъдеш такъв бъзливец!

— Нямаш представа! — рече угнегено Ули и разтърка премръзналите си пръсти. — Какво ли не съм правил, да се отърва от тази страхопъзльовщина — с думи не мога ти го описа! И все се заричам да не бягам и да не се оставям да ме унижават. Заричам се, и то твърдо! Но щом работата стане сериозна, побягвам! Ах, отвратително е да чувствуваш, че другите ти нямат капка доверие!

— Е, чисто и просто трябва да сториш някога нещо, с което да им спечелиш уважението — каза Матиас. — Нещо съвсем диво. Ей такова, че да си кажат: „Дявол да го вземе, та тоя Ули бил мъж и половина! Колко сме се заблуждавали с него!“ Не мислиш ли и ти така?

Ули кимна утвърдително, сведе глава и зарита с върховете на обувките си една от летвите на оградата.

— Мръзна като циганин! — заяви най-сетне той.

— И нищо чудно — рече Матиас строго. — Прекалено малко ядеш! Просто е срамота. На човек му е жал да те гледа. А на всичко отгоре сигурно ти е мъчно и за дома, а?

— Е, не чак толкова — отвърна тихо Ули. — Само понякога вечер, горе в спалнята, когато оттатък, в пехотните казарми, свирят за вечерна проверка.

Той се засрами.

— А пък аз пак умирам от глад! — извика Матиас, възмутен сам от себе си. — Същото беше и днес сутринта през време на диктовката. Ужасно ми се искаше да запитам стария Кройцкам не може ли да ми пробута назаем един сандвич. А пък вместо това трябваше да си напъвам мозъкадали разни глупави думи се пишат с „а“ или с „я“!

Ули се засмя и каза:

— Мац, смъкни най-сетне бялата брада от лицето си.

— Олеле, още ли виси на физиономията ми той дюшек? — запита Матиас. — Всъщност друго от мен човек не може и да очаква!

Пъхна брадата в джоба си, направи куп снежни топки и почна с всички сили да ги запраща към комина на Непушача. Две от тях попаднаха в целта.

Във вътрешността на железопътния вагон останалите четири момчета седнаха неспокойно на протритите плюшени пейки. Техният приятел, Непушача, съвсем не бе стар. Може би тридесет и пет годишен. Носеше анцуг, закопчан догоре и се беше облегнал на плъзгащата се врата на едно от купетата Пушеше с малка английска лула и усмихнат слушаше подробния доклад на Фридолин за нападението. Най-сетне момчето свърши.

Себастиан каза:

— Най-умното ще бъде Фридолин веднага да си плюе на петите и да разузнае незабелязано у Кройцкамови дали междувременно Руди не се е върнал и донесъл ли е тетрадките по диктовка.

Фридолин скочи на крака и погледна Непушача. Той кимна утвърдително.

А Мартин извика:

— Ако се окаже, че Руди не се е прибрал още, ще трябва да посветиш в тайната и домашната прислужница, та учителят да не разбере какво е станало.

— А сетне — рече Себастиан — ще дойдеш пред дома на Егерланд. Ще те чакаме там. И ако дотогава оная банда не е върнала още Руди и тетрадките, ще свием сърмите на Егерланд. Той е ръководил нападението. Него трябва да държим. Може да го вземем като заложник, а после да преговаряме с останалите реалисти и да го разменим срещу: Руди.

— Добре! — каза Фридолин. — Къде живее Егерланд, знаете. Нали? Улица „Лесничейска“ Довиждане! Но там да сте!

— В кърпа е вързано! — извикаха останалите.

Фридолин подаде на Непушача своята издраскана от враговете ръка, превързана сега с носна кърпа, и стремително се понесе навън. Останалите момчета също се изправиха.

— А сега, обяснете ми поне — рече Непушача с ясния си глас, от който лъхаше успокоение — откъде е хрумнало на Егерланд и на останалите реалисти да пленяват сина на вашия учител и да конфискуват научните ви трудове.?

Момчетата се умълчаха. Сетне Мартин каза:

— Задачата е тъкмо за нашия поет. Джони, разкажи!

И Джони взе думата:

— Това нападение има дълга предистория — обясни той. — Враждебното отношение на реалистите към нас е до известна степен праисторическо. Казват, че и преди десет години е било съвсем същото. — Това е вражда между училищата, не между учениците. Учениците вършат наистина само онова, което им предначертават летописите на гимназиите. През миналия месец, когато бяхме пуснати в града, ние задигнахме от игрището им едно знаме. Нещо като разбойнически флаг. С отвратителен мъртвешки череп, нарисуван на него. Отказахме; да им върнем плячката. И те се оплакаха по телефона на Юстуса. Той ни дигна страхотен скандал. Но ние не издавахме нищо. Тогава той ни заплаши, че ако до три дни знамето не бъде в ръцете на реалистите, ще ни забрани да го поздравяваме в продължение на две седмици.

— Странно заплашване — рече Непушача и замислено се усмихна. — Е, и подействува ли то?

— Като рициново масло! — рече Джони. — Още на следния ден реалистите си получиха знамето. Беше паднало сякаш от облаците в училищния им двор.

Тук Себастиан прекъсна Джони.

— В цялата работа имаше само едно черно петно. Знамето беше малко поразкъсано.

— Малко множко поразкъсано — поправи го Мартин.

— И сега те ще искат да излеят отмъщението си върху тетрадките по диктовка — приключи доклада, както винаги остроумният Себастиан.

— Е, потегляйте тогава на праисторическата си война — каза Непушача. — Може и аз да дойда на бойното поле на улица „Лесничейска“ и да превържа ранените. Ще трябва само набързо да се преоблека. А вашият Юстус все повече ми се харесва.

— Да — извика въодушевено Мартин, — доктор Бьок е великолепен човек!

Непушача трепна.

— Как се казва вашият Юстус?

— Доктор Йохан Бьок — рече Джони. — Да не би да го познавате?

— Че откъде-накъде — отвърна Непушача. — Познавах на времето някого с подобно име… Но тръгвайте сега по „пътеката на войната“, хотентоти такива! И да няма пукнати глави! Нито ваши, нито на другите. Аз ще пъхна само още един брикет в камината си и ще се преоблека.

— Довиждане! — викнаха трите момчета и хукнаха през градината.

Вън Себастиан каза:

— Обзалагам се, че той познава Юстуса.

— Това, никак не ни влиза в работата — заяви Мартин. — Ако иска да му, иде на гости, сега вече знае адреса.

Налетяха на Матиас и Ули.

— Е, най-после! — изръмжа Матиас. — Ули вече почти замръзнал.

— Дългото тичане стопля — рече Мартин. — Напред!

И се понесоха към града.

Третата глава
Ссъдържа завръщането на Фридолин; един разговор за най-чешитския първенец на класа в цяла Европа; най-новите ядове на госпожа Егерланд; един пеши пратеник на кон; неприемливи условия; един сполучлив военен план, и още по-сполучливото предложение на Непушача.

Все още валеше рняг. Дъхът на тичащите момчета димеше, сякаш пушеха дебели пури; Пред кино „Еден“ на площада „Барбароса“ стояха неколцина външни седмокласници. Искаха да гледат филма и чакаха-да отворят киното.

— Продължавайте спокойно нататък! — извика Мартин на приятелите си. — Ще ви настигна.

Сетне пристъпи към седмокласниците.

— Бихте могли да ни направите една услуга — каза той — Зарежете киното! Реалистите са пленили Кройцкам и трябва да го измъкнем.

— Веднага ли да дойдем? — запита седмокласникът Шмиц.

Той беше нисък и закръглен като топка и му казваха Буренцето.

— Не — рече Мартин. — Бъдете след четвърт час на ъгъла на улица „Овощарска“ и, „Лесничейска“, Доведете още няколко момчета. Но като тръгнете, движете се поотделно. И тикнете фуражките в джоба. Инак реалистите ще разберат преждевременно, че готвим нещо.

— Дадено, Мартин! — каза Буренцето.

— И тъй, разчитам на вас.

— В кърпа е вързано! — извикаха седмокласниците.

А Мартин, запъхтян, продължи да тича. Настигна другарите си и тъй като искаха да останат незабелязани, ги поведе по околни пътища към улица „Лесничейска“. На ъгъла с „Овощарска“ спряха.

Малко след това долетя като светкавица Фридолин.

— Е? — запитаха всички в хор.

— Руди още не се е прибрал в къщи — каза той съвсем задъхан. — За щастие домашната прислужничка не е чак толкова тъпа, колкото изглежда. Ако старият Кройцкам запита, ще му каже, че Руди е поканен да яде у нас.

— Значи става сериозно! — отбеляза със задоволство Матиас. — Влизам веднага в номер седемнадесет и разбивам Егерланд на атоми.

— Ще стоиш тук! — заповяда Мартин: — Няма да се оправим само с пердах. А дори и да откъснеш главата на Егерланд, пак няма да знаем къде са тикнали Кройцкам, и тетрадките. Почакай. Ще ни потрябваш и ти.

— Това е задача за мен — каза Себастиан Франк и имаше пълно право. — Ще ида като парламентьор. Може би ще успеем да уредим работата с преговори.

— Тъкмо ти приляга! — изсмя се пренебрежително Матиас.

— Ще мога поне да подразбера къде е Руди — рече Себастиан. — А и това е нещо.

Той тръгна. Мартин го поизпрати малко. Матиас се облегна на един електрически стълб, извади от джоба си тефтерче и почна да мърда устни, като че смята. Ули пак зъзнеше.

— Какво пресмяташ бе, Мац? — запита той.

— Дълговете си — печално призна Матиас. — Просто ще изям и ушите на моя старец.

Сетне затвори бележника, прибра го и каза:

— Фридолин, бутни ми някой грош назаем! В полза на справедливата кауза. Най-късно в други ден ще си го получиш. Старецът ми писа, че пратил пари за път и освен тях още двайсет марки. Ако не ям сега, после не ще мога да се бия.

— Та това е истинско изнудване! — рече Фридолин и му даде десет пфенига.

Матиас полетя като стрела към най-близката пекарница. Когато се върна, той блажено дъвчеше. Покани и другите да си вземат от кесията, в която имаше кифлички. Но останалите не искаха. Фридолин напрегнато поглеждаше какво става зад ъгъла. А Джони се взираше във витрината на една бакалница, сякаш там бе изложено най-малко съкровището на инките. Знаеха вече тоя негов навик. Винаги, когато наблюдаваше нещо, той се пулеше тъй, сякаш никога дотогава не го беше виждал. И сигурно затова говореше толкова малко. Непрекъснато бе зает с гледане и слушане.

В този миг Мартин сви край ъгъла, но само им кимна и изчезна в ъгловата къща на улица „Овощарска“.

Ули се радваше на добрия апетит на Матиас и каза:

— Ама и Мартин е момче и половина, а? Как изхвърли само одеве горнокласниците от гимнастическия салон!

— Мартин безспорно е най-чешитският класен първенец в цяла Европа — рече Матиас, без да престава да дъвче. — Отвратително прилежен е и при все това не е зубрач. Откак е в даскалото, винаги е бил пръв по успех и въпреки това участвува във всяка сериозна тупаница. Плаща половин такса и получава стипендия, но не позволява на никого да го унижава. И независимо от това дали насреща му са горнокласници, или даскали, или пък махараджи — прав ли е, държи се като стадо побеснели маймуни.