Хвърчащата класна стая Ерих Кестнер

— Че каква шега е пък това? — запита шестокласникът Петерман.

Но другите, които се смееха, му извикаха „млък!“ и той млъкна.

Хубавия Теодор каза:

— В нашия клас вече никой не се засмя на това.

В този миг шестокласникът Петерман прихна силно. Беше разбрал шегата.

— Е, загря ли? — запита Матиас.

Фриче каза:

— Ние му скроихме майсторски номер. Знаехме, че днес иде редът на тая шега, и бяхме уговорили помежду си всичко, до последната подробност. Когато директорът изрече прочутото си изречение, разсмя се най-задната редица от класа. И той, естествено, се зарадва. Сетне поиска да продължи урока. Но тогава се разсмя следващата редица. И Грюнкерн се зарадва пак. Но тъкмо когато се канеше да продължи, прихна да се смее третата редица. Той само изкриви лице. И тогава се разсмя четвъртата редица. Грюнкерн стана жълтозелен. В този миг почна да се смее първата редица. Товаго довърши окончателно. Крепяха го още прав, дето се вика, само дрехите му. „Не ви ли харесва шегата, господа?“ — запита той. Тогава стана Мюлберг и каза: „Шегата съвсем не е толкова лоша, господин директоре. Но баща ми казваше, че още по времето, когато той бил единадесетокласнйк, тази шега била вече толкова стара, че трябвало да я пенсионират. Как мислите, няма ли да е добре, ако ви хрумне нещо по-ново?“ Тогава след дълго мълчание Грюнкерн отговори: „Може би имате право“. И посред час побягна от класната стая и ни остави сами. Имаше такъв вид, сякаш бе тръгнал пеш на собственото си погребение.

Фриче прихна и неколцина се разсмяла заедно е него. Но повечето момчета не изглеждаха съвсем съгласни с единадесетокласниците.

— Не знам — каза едно от тях, — но май не е трябвало да огорчавате тъй стария човек.

— Че защо пък не? — извика Фриче. — Даскалите, дявол да го вземе, са длъжни в края на краищата да се попроменят. Инак учениците биха могли сутрин да си остават в леглата и да слушат лекциите им на грамофонни плочи. Не не, за учители ни трябват истински хора, а не двукраки консервени кутии! Трябват ни учители, които да се развиват, ако искат да помогнат и за нашето развитие.

В този миг вратата се отвори. Директорът на училището, професор доктор Грюнкерн, влезе в стая номер 9. Учениците скочиха на крака от столовете си.

— Не ставайте и продължавайте да работите — каза директорът. — В ред ли е всичко?

— Тъй вярно! — докладва Хубавия Теодор. — Всичко е в ред, господин директоре.

— Това е най-важното — каза старият човек кимна уморено и се упъти към съседната стая.

— Дали не е слушал зад вратата, преди да влезе? — полюбопитствува един шестокласник.

— И да е слушал — кой му е крив — рече безпощадно Фриче. — Ако на младини е искал да става чиновник, тогава не е бивало да става учител.

Матиас се приведе към своя съсед, един; червенокос петокласник.

— Знаеш ли впрочем как е малкото име на Грюнкерн?

Петокласникът още не го знаеше. Матиас каза:

— Името му е Балдуин. Балдуин Грюнкерн! Винаги пише едно Би слага след него точка. Навярно се срамува.

— Я оставете стария човек на мира! — рече Хубавия Теодор. — Той ни е необходим като контраст. Ако не беше той, едва ли щяхме да знаем какъв ценен човек имаме в лицето на доктор Бьок.

Другият дванадесетокласник се опули.

— Тео — каза той, — сега вече е окончателно ясно: от усилена работа мозъкът ти е хванал мазоли.

След вечерната молитва всички се втурнаха надолу по широкото стълбище към помещението с шкафовете, окачиха там дрехите си и префучаха по дълги нощници отново горе. Първо в умивалните. Сетне в спалните.

На дванадесетокласниците бе разрешено да се прибират за спане по-късно. Само ония от тях, които бяха инспектори по спалните, трябваше да са горе и да бдят момчетата да се измият хубавичко, да не забравят и зъбите и бързо да се качат на леглата си.

Самото лягане представляваше трудна процедура. Трябваше да застанат прави в леглата си и да увият хубаво огромните одеяла около телата си; едва след това им се разрешаваше да се строполят върху дюшека като ударени от мълния, тъй че железните легла издрънчаваха.

Във II спална зала стана инцидент. Някакъв шегобиец бе пъхнал под чаршафа на Матиас пълен легеи с вода. И когато Матиас, изморен от приключенията през деня, се тръсна в леглото като пън, падна на мокро. Като проклинаше и тракаше със зъби, той скочи от леглотои измъкна легена изпод завивката си.

— Кой ми погоди тоя номер? — разкрещя се яростно той. — Такава подлост! Да се обади негодникът! Ще го убия! Ще нахраня птиците с трупа му!

Другите се смееха.

Ули угрижен дойде по ношница и му донесе възглавницата си.

— Подла сган! — ревеше Матиас.

— Я си легни! — извика му някой. — Инак ще ти простинат четирите букви.

— Тишина! — изкрещя друг. — Юстуса чде!

Ули и Матиас се хвърлиха в леглата си.

Когато доктор Бьок влезе, в залата цареше пълна тишина.

Момчетата лежаха като агънца, в редици, и жумяха. Юстуса мина покрай леглата.

— Е — каза високо той. — Тук положително нещо не е в ред! Когато момчетата са толкова тихи, преди това положително е имало олелия. Мартине, думай какво е станало!

Мартин отвори очи и рече:

— Нищо особено, господин докторе. Само малка шега.

— Нищо повече ли?

— Нищо повече.

Бьок тръгна към вратата.

— Лека нощ, немирници такива!

— Лека нощ, господин докторе! — извикаха всички.

И сетне вече притихнаха действително спокойни и доволни в леглата си. Матиас се прозина като лъв, сложи възглавницата на Ули върху мокрия чаршаф и заспа. Наскоро след него заспаха и останалите.

Буден лежеше само Ули. Първо, беше без възглавница. И второ, той пак размишляваше как да докаже най-сетне смелостта си. Сетне чу сигнала, с който тръбачът от отсрещната казарма съобщаваше на войниците, завръщащи се от градски отпуск, че трябва да побързат за вечерна проверка. И сега Ули си спомни за своите родители и за братята и сестрите си, и за това, че след три дни ще си бъде в къщи, и после усмихнат заспа.

След около час спящите наскачаха уплашено. Откъм I спална зала идеше чудовищен вой. Внезапно блъсната сякаш от призрачна ръка, вратата на II спална зала се разтвори рязко. И глъчката стана още по-непоносима. Няколко от по-малките момчета скриха глави под завивките и запушиха уши.

Внезапно в тъмната зала нахълтаха бели вещици и призраци. Някои от тях носеха запалени свещи. Други тракаха с тенекиени капаци. Трети пък ревяха като гладни волове. В самия край на шествието се клатушкаше някакво огромно бяло чудовище, дърпаше завивките на някои от момчетата и изсипваше от една голяма кесия някакъв тайнствен прах в леглата. Неколцина петокласници се разплакаха от страх.

— Стига си ревал! — каза Ули на своя съсед по легло. — Това са дванайсетокласниците. Няколко дни преди Коледа те винаги обикалят тъй всички стаи. Трябва да внимаваш само да не ти пъхнат в леглото прах за сърбеж.

— Толкова се страхувам — прошепна, хълцайки, петокласникът. — Какво е онова голямо добиче, дето върви последно?

— Това са трима дванайсетокласници. Зашили са един за друг няколко чаршафа и са се пъхнали под тях.

— Все пак се страхувам — рече малкият.

— Ще свикнеш — утеши го Ули. — Първата година и аз плаках.

— И ти ли?

— И аз — каза Ули.

Страхотната маскарадна процесия изчезна през другата врата. Малко по малко почна да се въдворява спокойствие. Само ония, които спяха в най-предната редица легла, още се чешеха и ругаеха полугласно. Прахът за сърбеж действуваше.

Но накрая, се умириха и те.

Матиас изобщо не се бе събуждал. Затвореше ли веднъж очи, до него можеха да гърмят топове, той пак нямаше да се събуди.

Най-сетне заспаха всички освен един. Този един беше Джони Троц. Той стана и тихо се промъкна до един от големите прозорци. Качи се на широкия перваз, подви крака под нощницата си и впери поглед надолу, към града. Много прозорци светеха още, а над центъра на града, където бяха кината и танцувалните локали, небето сякаш кипеше. Отново валеше сняг.

Джони се взираше изпитателно надолу, към града.

Мислеше:

Седмата глава

На следната сутрин, малко преди започване на занятията, Мартин излезе от класната стая в коридора. Държеше, в ръка списъка с бележките по диктовка и искаше да съобщи на учителя по немски Кройцкам за вчерашната злополука още преди да е влязъл в клас. Руди Кройцкам, синът на учителя, току-що беше казал, че баща му още нищо не знае за станалото.

Коридорът бе празен. Но глъчката, която се вдигаше във всички класни стаи, проникваше и навън, в коридора, и го изпълваше с глухо бръмчене, сякаш по стаите бяха затворени рояци мухи.

Сетне от първия етаж почнаха да слизат учителите. Бяха в добро настроение и се смееха високо. Всеки влизаше в някоя класна стая и бръмченето в коридора все повече и повече утихваше.

Последен се зададе учителят Кройцкам. Движеше се сковано както винаги; сякаш бе глътнал бастун. До него вървеше доктор Бьок и му разказваше нещо интересно. Учителят слушаше внимателно и изглеждаше по-строг от когато и да било.

Странен човек беше този господин Кройцкам. Винаги изпитваха известен страх от него. Навярно защото той не можеше да се смее. Разбира се, също тъй възможно бе, че той само не искаше да се смее! Във всеки случай синът му Руди, бе казал на своите съученици, че баща му дори и в къщи не се усмихва.

Към това с течение на времето би могло да се привикне.

Но цялата история се усложняваше и от обстоятелството, че макар сам да не се смееше, той говореше неща, на които човек, ще не ще, трябваше да се смее!

Така например, като връщаше класните работи преди няколко седмици, той запита Матиас:

— Колко получи на миналото класно?

— Две — отговори Матиас.

— Тъй ли? — каза учителят. — Тозипът си много по-добре. И Мац вече се беше зарадвал, ала след това учителят рече:

— Този път двойката ти е с прибавка. Има и един минус!

Друг път шкафът в класната стая беше останал разтворен.

И Кройцкам бе извикал:

— Фридолин, затвори шкафа! Става течение!

И винаги, когато ги напушеше да се смеят, учениците имаха чувството, че учителят ги поднася, защото самият Кройцкам гледаше строго от високата катедра и се мръщеше, сякаш го присвиваше стомах. Никога не знаеха какво точно да сторят. Защото изражението на лицето му никога не издаваше какво чувствува той. Но през часовете му научаваха сума нещо, А в края на краищата и това беше нещо.

И тъй, сега Мартин трябваше да му признае, че тетрадките по диктовка са изгорени. Юстуса влезе в стаята на шестокласниците и учителят Кройцкам се насочи сам право срещу момчето.

— Имаш ли нещо да ми казваш? — запита строго той.

— Да, господин учителю — каза унило Мартин. — Вчера следобед учениците от реалното училище изгориха нашите тетрадки по диктовка.

Учителят се спря.

— Вие ли ги помолихте за това? — запита той.

И този път Мартин пак не знаеше дали трябва да се засмее. Ала сетне поклати глава отрицателно, разказа бързо най-важното и връчи на учителя списъка.

Учителят отвори вратата, бутна леко Мартин пред себе си и влезе в класната стая.

Докато Мартин бе чакал пред вратата, вътре се беше случило нещо, от което можеха да настръхнат косите на всеки!

Неколцина от приходящите ученици, подстрекавани от Георг Кунцендорф, бяха натикали Ули в кошчето за отпадъци и бяха закачили кошчето на двете куки, които служеха за окачване на географските карти. Четири момчета бяха държали през това време Матиас здраво, за да не може да мръдне от чина си. И сега Ули висеше горе, под самия таван на стаята, и зачервен до уши, поглеждаше от кошчето. Мартин едва не припадна. Ала учителят Кройцкам се престори, че изобщо не е забелязал това скандално положение, седна най-спокойно зад катедрата, развърза носната кърпа на Мартин, която се намираше пред него, и погледна пепелта.

— Какво би трябвало да представлява това? — запита той.

— Това са нашите тетрадки по диктовка — отвърна Мартин смутено.

— Аха! — каза учителят. — Едва ли може да ги познае човек. Кому бяха поверени впрочем вчера по обяд тетрадките?

Руди Кройцкам, синът на учителя, се изправи.

— Не можа ли да защитиш по-добре тетрадките?

— За съжаление не — рече Руди. — Момчетата, които нападнаха Фридолин и мен, бяха около двадесет. И преди да изгорят тетрадките, ме вързаха с въже в една изба.

— Докога беше в избата? — запита баща му.

— Докъм четири часа следобед.

— Не забелязаха ли нещо родителите ти?

— Не — Отвърна Руди.

— Изглежда, че имаш добри родители — рече гневно учителят.

Неколцина ученици се изсмяха. Пък и наистина смешно беше, дето учителят ругаеше сам себе си.

— Нима те не забелязаха отсъствието ти от трапезата по обяд? — запита той.

— Не — отвърна Руди. — Казано им бе, че съм поканен на обяд у един приятел.

Учителят каза строго:

— Поздрави баща си от мен и му предай занапред да бъде така любезен да следи по-внимателно за твоето поведение!

Сега вече прихна целият клас. Освен Ули. И освен учителя.

— Ще предам на баща си думите ви — отвърна Руди Кройцкам.

И всички отново се изсмяха.

— Хубави неща стават при вас — рече учителят. — Впрочем Мартиновият списък не ми е нужен. Имам всички бележки в тефтера си. Но ще сравня двата списъка. Дано никой да не е излъгал. Е, то ще се види. Освен това бих желал да ви предупредя още отсега: при следната беля, която сторите, ще ви тръсна такава диктовка, че ще видите звезди по пладне.

Сякаш по команда, всички впериха погледи нагоре към. Ули. Можеше да стане весело!

— Какво търси впрочем кошчето за отпадъци на тавана? — запита учителят. — Престанете най-сетне с тия глупости!

Няколко момчета скочиха, за да смъкнат кошчето.

— Не! — извика строго учителя. — Оставете го да си виси. Има време за това.

Дали пък наистина не бе забелязал, че вътре седеше Ули?

— Преди да преминем по-нататък — каза той, — ще повторим набързо няколко думи от вчерашната диктовка. Как се пише „шкаф“? Себастиан!

Себастиан Франк тикна под чина си книгата за наследствеността и произнесе думата буква по буква. Изрече я правилно.

Учителят кимна утвърдително.

— А как се пише „грамофон“? Ули!

Целият клас замръзна от ужас.

Учителят забаравани нервно с пръсти по катедрата.

— Е, какво се бавиш, Зимерн? Хайде почвай!

И тогава от кошчето се чу разтреперан глас:

— Г…р…а…м…

Ули не успя да произнесе нито буква повече. Сякаш притеглен от магия, учителят погледна нагоре и стана.

— Откога тази стая се е превърнала в панаир? Можеш ли да ми обясниш какво търсиш в тая глупава панаирджийска люлка горе? Да не сте се побъркали? Слизай веднага!

— Не мога — каза Ули.

— Кой стори това? — запита учителят. — Впрочем няма да питам. Не искате да го издадете. Матиас!

Мад се изправи.

— Защо не попречи да стане това?

— Много бяха — обясни Ули от висините.

— За всяка беля, която се случва, са виновни не само ония които я извършват, а и ония, които не попречват на извършването й — заяви учителят. — Всеки от вас да напише за следния час това изречение пет пъти.

— Петдесет пъти ли? — запита подигравателно Себастиан.

— Не, пет пъти — отвърна учителят — Когато напише едно изречение петдесет пъти, човек накрая го забравя. Петдесет пъти ше го напише само Себастиан Франк. Как гласеше изречението, Мартине?

Мартин каза:

— За всяка беля, която се случва, са виновни не само ония, които я извършват, а и ония, които не попречат на извършването й.

— Да знаеш само колко си прав! — рече учителят и се облегна на стола си. — Това беше първата част от трагедията. Хайде смъквайте малкия от люлката.

Матиас се спусна напред. Последваха го още няколко момчета. И най-сетне Ули отново почувствува под краката си здрава почва.

— А сега — каза учителят — следва втората част от трагедията.

И им даде една диктовка, ум да ти зайде. Чужди думи, главни и малки букви, препинателни знаци — направо да се отчаеш. В продължение на половин час осмокласниците се обливаха в кървав пот. Въпреки зимата и снега. (И след години споменаваха за тази диктовка. Най-добрата бележка, получена на нея, беше тройка.)

— Дяволска работа! — прошепна Матиас на своя съсед. — Дано реалистите нападнат Руди и днес!

Но тоя път учителят Кройцкам отнесе тетрадките по диктовка сам до дома си.

— Сигурното си е сигурно — каза той и напусна стаята пак тъй сковано и строго, както беше дошъл.

През междучасието Ули се качи на катедрата и извика:

— Тишина!

Но момчетата продължаваха да шумят.

— Тишина! — викна повторно той. Гласът му прозвуча като мъчителен стон. И тогава всички утихнаха. Ули беше блед като платно.

— Искам да ви съобщя — каза той тихо, — че не издържам повече. Съвсем ще се поболея. Вие си мислите, че съм страхливец. Е добре, ще видите. Каня ви да дойдете днес в три часа следобед на игрището. В три часа. Не забравяйте! После слезе и се върна на мястото си.

— Какво значи това, бе малкият? — запита Матиас.

Мартин и Джони също дойдоха и полюбопитствуваха какво възнамерява да прави Ули.

Но той поклати почти враждебно глава и каза:

— Оставете ме на мира! Ще видите.

Точно преди обяда дежурният в трапезарията раздаде пощата. Матиас и мнозина други получиха пари. Това бяха парите за път, които всички очакваха. Мартин получи писмо от майка си. Пъхна го в джоба си. При все че живееше вече доста време в интерната, той все още не можеше да свикне да чете писмата си на трапезата, сред общия шум и под любопитните погледи на околните. Не, след репетицията на пиеската той щеше да иде в парка или в някоя от празните музикални зали, за да бъде сам, когато разтвори писмото си.

Опипа го. Дисмото не беше много дебело. Майка му сигурно пращаше една банкнота от десет марки. Осем марки струваше пътят. Значи щяха да му останат две марки и с тях можеше да купи някои дребни подаръци за родителите си. Наистина, картината която бе нарисувана за тях, бе доста хубава. Но струваше му се, че една картина не е съвсем достатъчна за двама родители.

Когато обядът завърши, Матиас свика своите кредитори и им, изплати заемите, които му бяха давали, когато го беше мъчил гладът. Сетне избяга нанякъде. Трябваше бързо да отскочи до лекаря Шерф. Понеже днес бе богат, искаше да купи сладкиши за всички участници в коледната пиеса. Разбира се и за себе си; нали и той участвуваше.

Трапезарията се беше опразнила. Само Мартин и Джони стояха още при вратата. А в дъното на помещението, до своята малка маса, седеше Юстуса и тъкмо палеше пурата си. Те се отправиха към него. Той им кимна приветливо и ги погледна изпитателно.

— Изглеждате съвсем тържествени — рече той. — Какво кроите пак?

— Искаме да ви помолим да направите с нас една малка разходка. Трябва да ви покажем нещо.

— Тъй ли? — рече той. — Трябва?

Двамата кимнаха енергично. Тогава той стана и излезе заедно с тях от трапезарията. Отведоха го без никаква съпротива от негова страна чак до училищната порта.

— Е, какво — каза тогава той. — Навън ли?

Те кимнаха отново.

— Това вече здравата ме озадачава — рече той. Поведоха го нагоре по улицата, все покрай желязната училищна ограда. Той се заинтересува как вървят репетициите им.

Джони Троц каза:

— Знаем вече много добре рилите си. Дори и Матиас няма да засече утре вечер на представлението. Утре следобед имаме генерална репетиция. С костюми.

Юстуса запита дали бива да дойде на генералната репетиция. Момчетата отвърнаха, че бива разбира се. Но той забеляза, че не им бе особено приятно. И реши, че все ще съумее да обуздае любопитството си до първото публично представление.

— Но накъде сте ме повели всъщност? — запита доктор Бьок.

Те не отговориха, а само се усмихнаха и изглеждаха много развълнувани. Внезапно Джони запита:

— Какъв беше по професия вашият приятел, за когото ни разказахте снощи?

— Беше лекар — каза доктор Бьок. — И сигурно тъкмо затова преживя толкова тежко факта, че не можа да помогне на жена си и на детето си. Беше дори много способен лекар. Но ерещу съдбата все още понякога не помагат никакви знания.

— А можеше ли да свири на пиано? — продължаваше да пита Джони.

Юстуса погледна смаян момчетата.

— Да — каза най-сетне той. — Свиреше дори отлично. Но откъде ти хрумна да питаш за това?

— Тъй само — рече Джони.

А Мартин отвори вратата на градинското поселище.

— Оттук ли ще минем? — запита учителят.

Те кимнаха и го поведоха покрай множество малки заснежени градинки.

— Преди двайсет години по тия места беше още гора — заразказва им доктор Бьок. — И когато намислехме някоя лудория, прескачахме оградата и идвахме тук.

— И сега ние правим същото — каза Мартин.

Засмяха се.

Сетне момчетата спряха.

— Ха, та тук някой живее в истински железопътен вагон! — извика изненадан Юстуса.

— Да — каза Джони. — Човекът, който живее в тоя вагон, е наш приятел. И ние го обичаме почти толкова, колкото вас. И затова искаме най-сетне да се запознаете с него.

Мартин беше влязъл в градината, спря пред вагона и почука три пъти. Вратата се отвори и Непушача се появи на прага. Подаде ръка на Мартин. Сетне погледна към градинската порта, където стояха Джони и учителят.

Внезапно Юстуса въздъхна дълбоко, бързо блъсна решетъчната порта и се втурна към Непушача.

— Роберт! — извика той, забравил всичко друго.

— Йохан! — каза Непушача и подаде ръка на приятеля си.

За двете момчета съвсем не бе трудно да се измъкнат крадешком, защото двамата мъже стояха като вкаменени сред снега и не откъсваха поглед един от друг.

— Стари момко! — каза Юстуса. — Най-сетне те намерих пак!

Мартин и Джони тичаха мълчаливо между градините. Пред училищната ограда спряха да си поемат дъх. Не проговориха нито дума. Но преди да се прехвърлят през оградата, си подадоха ръце.

Сякаш безмълвно си даваха обещание. Обещание, което не можеше да се изрази с думи.

Осмата глава

Предпоследната репетиция на „Хвърчащата класна стая“ започна с небивало ядене на сладкиши. Матиас бе проявил разточителство при покупката си и сега грижливо следеше нищичко да не остане неизядено.

Ули пристигна със закъснение. Носеше под мишница чадър.

— Какво си помъкнал със себе си тая спринцовка? — рече Себастиан.

Но Ули не каза нищо и повече не го питаха.

Себастиан си помисли: „От тая заран насам е станал неузнаваем. И той е като часовник. Навиваха го повече, отколкото трябва. И ето, че сега е вече превит.“

Ули остави чадъра в ъгъла. По никакъв начин не поиска да вземе от сладките въпреки дългите молби на Матиас. Каза, че било време да започнат репетицията.

Сетне репетираха коледната пиеса на Джони. Изиграха я от първото до петото действие без никаква засечка и в края на краищата останаха много доволни.