Хвърчащата класна стая Ерих Кестнер

Егерланд се извърна. Напусна бойното поле победен и самотен.

Сетне до приятелите дотърча Фридолин.

— Освободен ли е Кройцкам?

Мартин кимна утвърдително.

— А тетрадките по диктовка? — обади се любопитно Буренцето.

— Те са в носната ми кърпа — отвърна Мартин и показа остатъците от тетрадките на страхопочтително удивената тълпа.

— Невежият ще се чуди, вещият ще се мае — забеляза Себастиан.

— Но къде е Ули? — запита Матиас.

Буренцето посочи с палец зад гърба си. Матиас, се втурна към най-далечният ъгъл на площадката. Там, на една талпа, седеше Ули, провесил нос над снега.

— Какво се е случило, малкият? — запита Матиас.

— Нищо особено — отвърна тихо Ули. — Пак избягах. Тъкмо Ваверка намери да се спусне насреща ми. Исках на всяка цена да му направя марка. Но щом видях лицето, му, всичко свърши.

— Да, отвратителна физиомутра има — рече Матиас. — И на мен едва не ми прилоша, като се спусна насреща ми.

— Ти искаш само да ме утешиш, Маценце — каза Ули, — но с мен не може да продължава тъй. Много скоро трябва да стане нещо.

— Е, хайде идвай! — рече Матиас. — Другите вече тръгват.

И двамата приятели се втурнаха след останалите. Тичаха непрекъснато до училището. Попаднаха право в ръцете на Хубавия Теодор.

Разбитата армия на учениците от реалното училище се събра в двора на улица „Лесничейска“ 17. Чакаха Етерланд. Той пристъпи замислено сред тях и каза:

— Пуснете пленника на свобода!

— Нямаме такова намерение! — извика Ваверка.

— Тогава правете каквото щете! — отвърна Егерланд. — И си търсете нов водач.

Сетне се прибра у дома си, без да погледне някого от тях.

Останалите се втурнаха с крясъци към избата. Искаха, да излеят яда си върху пленника.

Но вместо един пленник намериха двама! Тогава всички провесиха носови и се засрамиха, доколкото изобщо можеха да се срамуват.
Петата глава
Съдържа срещата с Хубавия Теодор; разисквания по вътрешния ред; една неочаквана похвала; едно наказание съобразно простъпката; един по-дългичък разказ на възпитателя и онова, което момчетата казаха сетне във връзка с него.

Бе вече късно следобед; минаваше пет часът. Снегът бе престанал. Но по небето бяха нависнали тежки облаци, жълти като сяра. Зимната нощ се спущаше над града; бе една от малкото, една от последните вечери преди най-хубавата вечер в годината, вечерта срещу Коледа. Човек просто не можеше да вдигне очи към който и да било от прозорците на многото сгради, без да помисли за това, че след няколко дни запалените свещи по елхите ще свеждат поглед оттам към тъмните улици. И че тогава той ще си бъде в къщи, при своите родители, под своята собствена елха.

Осветените витрини бяха окичени с борови клонки и стъклени украшения. Натоварени с пакети, възрастните сновяха от магазин до магазин и лицата им имаха необичайно тайнствен израз. Във въздуха се носеше уханието на медени сладкиши, сякашулиците бяха павирани с гях. Петте момчета тичаха нагоре по стръмното.

— За Коледа ще ми подарят боксьорска круша — каза Матиас. — Юстуса положително ще разреши да я закача в гимнастическия салон. Ама и това ще бъде нещо, а?

— Окото ти е станало още по-малко — каза Ули.

— Няма нищо. Това си върви със занаята.

Приближаваха училището. Вече го виждаха. То се намираше високо над града. И с осветените си етажи приличаше на огромен презокеански параход, потеглил нощем на път през морето. В най-орния край на лявата кула блестяха два самотни прозореца. Там живееше училищният възпитател доктор Йохан Бьок.

— Всъщност имаме ли някакйо домашно по аритметика? — запита Джони Троц.

— Да — каза Мартин. — Задачите за изчисление на проценти. Но те са детска играчка. Ще ги направя след вечеря.

— А пък аз ще ги препиша утре сутринта от теб — рече Себастиан. — Инак би било жалко за времето! Тъкмо чета едно произведение върху теорията за наследствеността?. Много по-интересно е.

Момчетата задъхани изкачваха склона. Снегът скърцаше под краката им.

Някой сновеше нагоре-надолу пред училищната порта и пушеше цигара. Беше Хубавия Теодор.

— Ах, ето ги, миличките дечица! — каза ехидно той. — Ходили сте тайно на кино, а? Надявам се, че е било много приятно. За да си струва наказанието.

— Великолепен филм беше — тутакси излъга Себастиан. — Главният артист удивително приличаше на вас. Само че не беше толкова хубав.

Матиас се изсмя. Но Мартин каза:

— Остави тия дивотии, Себ!

— Ти, разбира се, пак си на линия! — извика Хубавия Теодор, като се престори, че едва сега забелязва Мартин. — Едва ли ще разбера някога как дават стипендия на нехранимайковци като теб.

— Не губете надежда! — рече Джони. — Вие сте още толкова млад!

Хубавия Теодор доби такъв вид, сякаш се готвеше да блъвне огън.

— Е, хайде елате с мене, дечица! Господин доктор Бьок просто копнее да ви види.

Заизкачваха се по витата стълба на крилото с кулата. Дванайсетокласникът вървеше последен като полицай, сякаш се опасяваше, че може пак да офейкат. Минута, по-късно всички стояха в кабинета пред Юстуса.

— Ето ги бегълците, господин докторе — каза Хубавия Теодор.

Гдасът му беше сладък като мед.

Бьок седеше зад писалището си и оглеждаше петимата осмокласници. Нищо по лицето му не издаваше какво мисли. Петимата приличаха направо на бандити. Едното око на Матиас беше подпухнало. Панталонът на Себастиан бе скъсан над коляното. Лицето и ръцете на Ули бяха станали синкавочервени от студа. Разрошените коси на Мартин бяха паднали на челото му. Горната устна на Джони кървеше. В една от снежните топки, които го бяха улучили, противниците бяха сложили камък. А снегът но петте чифта обувки се топеше и образуваше пет малки локви.

Доктор Бьок се изправи и дойде съвсем близо до обвиняемите.

— Как гласи съответният член от правилника за вътрешния ред, Ули?

— „На учениците от интерната е забранено да напускат училищната сграда освен по времето, определено за излизане“ — отвърна боязливо малкият.

— Има ли случаи, когато се прави изключение? — запита Бьок. — Матиас?

— Тъй вярно, господин докторе — стегнато отговори Мац. — Ако някой член от учителското тяло нареди или разреши допълнително излизане.

— Кой от господа учителите ви нареди да отидете в града? — запита възпитателят.

— Никой — отвърна Джони.

— С чие разрешение сте отишли?

— Измъкнахме се без разрешение — обясни Матиас.

— Не беше тъй — каза Мартин. — Аз заповядах на останалите да ме последват. Отговорен съм единствено аз.

— Твоята мания да поемаш отговорността заради другите ми е достатъчно добре известна, драги Мартин — каза строго доктор Бьок. — Не би тряббало да злоупотребяваш с това свое право!

— Той не е злоупотребил — извика Себастиан. — Налагаше ни се да идем в града. Крайно необходимо беше.

— Защо не замолихте за разрешение съответната инстанция, с други думи, мен?

— По силата на правилника за вътрешния ред вие не бихте ни разрешили — каза Мартин. — И тогава ние все пак щяхме-да се видим принудени да избягаме в града! Това шеше да е бъде много по-неприятно!

— Как? Нима щяхте да пренебрегнете моята недвусмислена забрана? — запита Юстуса.

— Да! — отговориха и петимата.

— За съжаление — добави едва чуто Ули.

— Та това е направо безподобно, господин докторе! — каза Хубавия Теодор и поклати глава.

— Не ми е известно да съм ви питал за вашето особено мнение — каза доктор Бьок.

Хубавия Теодор се изчерви като пуяк.

— Защо трябваше да идете в града? — запита учителят.

— Пак заради учениците от реалката — заразказва Мартин. — Те бяха нападнали един от нашите външни ученици. Този външен ученик и тетрадките по диктовка, които трябваше да бъдат занесени за преглед на господин учителя Кройцкам, бяха изчезнали. Друг от външните ученици ни съобщи това. И тогава вече беше ясно, че трябва да слезем в града, за да освободим пленника.

— Освободихте ли го? — запита учителят.

— Да — извикаха четирима от тях.

Ули мълчеше. Смяташе, че е недостоен да отговори утвърдително на тоя въпрос.

Доктор Бьок огледа разцепената горна устна на Джони и отеклото око на Матиас.

— Пострада ли някой? — Запита сетне той.

— Дума да не става! — рече Матиас. — Никой.

— Само тетрадките по диктовка… — подхвана Себастиан. Мартин го погледна толкова яростно, че той замлъкна.

— Какво е станало с тетрадките? — запита Юстуса.

— Били са изгорени в една изба пред очите на пленника, докато е бил вързан — каза Мартин. — Намерихме само пепелта.

— Мартин прибра пепелта в носната си карпа — заяви тържествуващ Матиас. — А пък аз ще подаря за нея урна.

Лицето на доктор Бьок незабележимо трепна. За една десета от секундата той се усмихна. Сетне отново стана сериозен.

— А какво ще правите сега? — запита той.

— Утре сутринта ще съставя списък — каза Мартин. — И всеки от съкласниците ще ми каже бележките, които е получил по диктовка от есента насам. Ще нанеса всички бележки и в началото на часа ще предам на господин учителя Кройцкам попълнения списък. А последната, още непрегледана диктовка ще трябва, разбира се, да направим още веднъж.

— Дяволска работа! — прошепна Матиас и от ужас се разтърси като куче, което са залели с вода.

— Не зная дали учителят Кройцкам ще се задоволи с това — каза Юстуса, — Пък и вие едва ли ще помните наизуст всичките си бележки. Все пак трябва да ви съобщя, че одобрявам постъпката ви. Държали сте се просто безупречно, немирници такива!

Петте момчета засияха като пет малки кръгли месечинки.

Хубавия Теодор, направи опит да се усмихне. Но това не му се удаде.

— Все пак остава си противозаконно — каза Бьок, — че сте напуснали училището без разрешение. Седнете на кушетката! Изморени сте. Да обмислим какво може да се стори.

Петте момчета насядаха на кушетката и впериха в своя Юстус погледи, изпълнени с доверие. Дванадесетокласникът остана прав. Всъщност много му се искаше де избяга. Доктор Бьок заснова нагоре-надолу из стаята и най-сетне каза:

— На случая би могло да се погледне съвсем формално и да се установи единствено, че сте излезли без разрешение. Какво наказание се налага обикновено в такива случаи, Себастиан?

— Отнема се правото за излизане из града в продължение на четиринадесет дни — отвърна момчето.

— Но биха могли да се вземат предвид и особените обстоятелства — продължи Юстуса. — И ако се подходи към въпроса така, няма да има спор, че вие като верни приятели е трябвало на всяка цена да идете в града. Тогава простъпката ви би се състояла само в това, че сте забравили да вземете разрешение.

Той пристъпи до прозореца и се загледа през стъклата. После, все още обърнат с гръб към тях, каза:

— Но защо не ме запитахте? Толкова ли малко доверие имате в мен?

Извърна се.

— В такъв случай сам аз заслужавам наказанието! В такъв случай за простъпката ви съм виновен аз!

— Но не, мили господин Юстус! — извика извън себе си Матиас, поправи се бързо и смутено рече: — Но не, уважаеми господин докторе. Надяваме се, че вие все пак знаете колко ви…

Ала не можа да изрече докрай започнатото. Срамуваше се да признае колко много обичаха човека, застанал сега до прозореца.

Мартин каза:

— Преди да тръгнем, за миг размислих дали не би било по-добре да ви попитаме. Но ми се стори, че няма да е добре, Не от липса на доверие към вас, господин докторе. Сам аз като че де зная защо се отказах.

Темата отново бе подходяща единствено за хитроумния Себастиан.

— Цялата работа е съвсем логична — обясни той. — Имаше само две възможности. Или да отхвърлите молбата ни; тогава щяхме да бъдем принудени да действуваме въпреки вашата забрана. Или пък наистина да ни пуснете; и тогава, ако на някой от нас се случеше нещо, щяха да търсят отговорност от вас. Срещу вас щяха да гракнат и учители, и родители.

— Нещо такова — каза Мартин.

— Та вие направо умирате от желание да поемете чужда отговорност — отвърна учителят. — Значи не ме попитахте единствено за да ми спестите неприятностите тъй ли? Е, хубаво! Ще си получите така горещо желаното наказание. С настоящото ви лишавам от правото да излезете през първия следобед след ваканцията, когато ще бъде даден отпуск. За да се спази правилникът за вътрешния ред, или? — Бьок погледна въпросително дванадесетокласника.

— То се разбира от само себе си, господин докторе — побърза да заяви Хубавия Теодор.

— Щ през този следобед, посветен на наказанието, ще бъдете мои гости тук, в кулата. Ще пием кафе и ще си побъбрим. Наистина, такова нещо не е упоменато в правилника за вътрешния ред. Но не ми се вярва, че срещу него би могло да се възрази нещо. Или?

И отново погледна дванадесетокласника.

— Но съвсем не, доктор Бьок — изписука Хубавия Теодор.

Идеше му да се пукне от яд.

— Приемате ли наказанието? — запита Бьок.

Момчетата зарадвани кимнаха и се смушкаха един друг с лакти в ребрата.

— Великолепно! — извика Матиас. — Ще има ли и сладкиши?

— Да се надяваме твърдо — рече Юстуса. — А сега, преди да ви изхвърля оттук, искам да ви разкажа една историйка. Защото смътно долавям, че доверието ви в мен все още не е толкова голямо, колкото би трябвало да бъде, за да се чувствувате добре, и колкото бих искал да бъде.

Хубавия Теодор се обърна кръгом и се накани да се измъкне на пръсти.

— Не, не, останете си тук! — извика Бьок.

След това седна зад писалището и обърна стола си тъй, че да може да гледа през прозореца. Навън, в зимната вечер.

— От онова време са изминали двайсетина години — подхвана той своя разказ. — Още тогава в тая сграда имаше момчета като вас. И такива строги дванаисетокласници. И такъв училищен възпитател. И той живееше в същата тази стая, в която седим сега ние… В историята се разказва за един от малките осмокласници, които преди двайсет години спяха във вашите железни легла и седяха на вашите места в класните стаи и в трапезарията. Той беше добро, прилежно; момче. Негодуваше срещу несправедливостите като Мартин Талер. Биеше се, когато това се налагаше, като Матиас Зелбман. Понякога седеше нощем върху перваза на прозореца и тъгуваше за дома като Ули фон Зимерн. Четеше страхотно умни книги като Себастиан Франк. И се усамотяваше понякога в парка като Йонатан Троц.

Момчетата мълчаливо седяха едно до друго на кушетката и слушаха благоговейно.

Доктор Бьок продължи:

— Един ден майката на това момче заболя сериозно. И тъй като иначе положително щеше да умре, докараха я от малкото й родно селище в Кирхбергската болница. Знаете къде е. Хей там отвъд, на другия край на града. Голямата червена тухлена сграда. С павильоните за изолиране на заразно болните в градината зад нея.

През ония дни малкото момче се тревожеше много. Нямаше минутка спокойствие. И понеже положението на майка му все повече се влошаваше, един ден то чисто и просто избяга от училище, прекоси града и отиде в болницата. Седна до леглото на болната и хвана горещите й ръце. После й каза, че на следния ден ще дойде пак — защото на следния ден за учениците се предвиждаше излизане, — и побягна обратно по дългия път.

При училищната порта вече го чакаше един дванайсетокласник. Той бе от ония, които не са достатъчно зрели, за да упражняват разумно и великодушно властта, която им е поверена. Запита момчето къде е било. Ала момчето по-скоро би си отхапало езика, отколкото да каже на тоя човек, че се връща от посещение при болната си майка. За наказание дванайсетокласникът го лиши от правото да излезе на следния ден.

Въпреки това на следния ден момчето избяга. Нали майка му го чакаше! Прекоси града. Остана цял покрай леглото и. Този път тя се чувствуваше още по-зле. И го замоли да дойде и на другия ден. То и обеща и хукна обратно към училището.

Дванайсетокласникът бе уведомил вече училищния възпитател, че въпреки забраната момчето пак е избягало. Момчето трябваше да се качи при възпитателя. В същата тази стая на кулата. И застана, преди двайсет години, точно там, където стояхте преди малко вие. Възпитателят беше строг човек. И той не бе от ония, на които момчето можеше да се довери! То мълчеше. И тогава му беше казано, че му се забранява да напуска училището в продължение на четири седмици.

На другия ден то отново избяга. А когато се върна, го отведоха при директора на гимназията. И той го наказа с два часа карцер. Ала когато на следния ден директорът нареди на домакина да отвори карцера, за да отиде при момчето и да му чете конско евангелие, в карцера намериха съвършено друго момче! То бе приятелят на беглеца и вместо него се бе оставило да го затворят, за да може момчето отново да иде при майка си.

— Да — каза доктор Бьок, — такива приятели бяха! Те и по-късно не се разделиха. Следваха заедно. Живееха заедно. Не се разделиха дори тогава, когато единият от тях се ржени. Ала след това жена му роди дете. И детето умря. И жената умря. И в деня след погребението мъжът изчезна. И неговият приятел, чиято история ви разказвам сега тук, никога вече не чу за него.

Доктор Бьок подпря глава на ръката си и очите му станаха много, много тъжни.

— Директорът — продължи най-сетне той — побесня от яд, като забеляза в карцера измамата. Но тогава момчето му разказа защо приятелят му постоянно е бягал и всичко завърши добре. Ала хлапакът, чиято майка беше лежала в болницата, още тогава реши един ден да стане възпитател в същото това училище, където бе страдал като дете, защото не бе могъл да се довери напълно никому. За да имат момчетата един човек, комуто да могат да казват всичко, което тежи на сърцата им.

Юстуса стана. Лицето му бе приветливо и същевременно сериозно. Той дълго не откъсна поглед от петте момчета.

— И знаете ли как се казваше този осмокласник?

— Да — рече тихо Мартин. — Казвал се е Йохан Бьок.

Юстуса кимна утвърдително.

— А сега, дим да ви няма, разбойници такива!

Момчетата станаха, поклониха се тържествено и тихо напуснаха стаята. Хубавия Теодор мина край тях с наведена глава.

По стълбите Матиас каза:

— Ако се наложи, бих се оставил да ме обесят заради тоя човек горе.

Ули имаше такъв вид, сякаш бе плакал скришом, и каза:

— Аз също.

Преди да се разотидат по различните стаи, Джони спря в коридора.

— А знаете ли — запита той — кой е приятелят, който седял вместо него в карцера и изчезнал безследно в деня на погребението?

— Нямам понятие — рече Матиас. — Че откъде пък ще знаем?

— Все пак — каза Джони Троц — ние всички го познаваме. Той живее недалеч оттук и когато днес чу името Бьок, потръпна.

— Имаш право! — каза Мартин. — Положително имаш право, Джони! Ние познаваме неговия изчезнал приятел!

— Е говорете най-сетне! — извика нетърпеливо Матиас.

А Джони рече:

— Той е Непушача.

Шестата глава
Съдържа една картина с каляска в която са впрегнати шест коня: голямо удоволствие от една стара шега; Името Балдуин; една мокра изненада; шествие от призраци; едно животно, което пръска прах за сърбеж; Джони върху перваза на прозореца и плановете му за бъдещето.

След вечерята се качиха отново в занималните. Мартин написа домашното си по аритметика за следния ден и състави списъка, в който искаше да нанесе бележките от изгорените тетрадки по диктовка. Матиас, когото той запита, не можа да си спомни своите бележки.

— Пиши ми две за всяка диктовка — предложи най-сетне той. — Струва ми се, че няма да съм ощетен.

После Матиас взе от домакина чук и пирони и с голям шум се залови да кове борови клонки по стените. Докато от съседните стаи не проводиха бързи пратеници да питат дали някой не се е побъркал.

Хубавия Теодор, старши на стая номер 9, бе станал просто неузнаваем. Когато Мартин го запита бива ли да отиде по другще стаи, за да събере бележките за своя списък, дванадесетокласникът каза:

— Разбира се, моето момче. Само не се бави много.

Матиас недоумяващ погледна Мартин. Останалите присъствуващи в стаята, които не можеха да знаят какво се бе случило при Юстуса, зяпнаха и изобщо не можеха да затворят уста. А на другия дванадесетокласник, който седеше в помещението, от уплаха пурата изгасна.

— Какво става с тебе, Тео? — запита той. — Да не си болен?

Тая сцена бе неприятна за Мартин и той побърза да изчезне от стаята.

След като беше обиколил всички други осмокласници от интерната и беше нанесъл бележките им в списъка, си, той отиде при Джони Троц. Неговият старши по стая бе симпатяга.

— Какво, Мартине, пак ли си тръгнал по пътеката на войната? — запита той.

— Не — отвърна момчето. — Този път не. Искаме да поговорим с Джони за една коледна изненада.

Сетне двамата си зашушукаха и се споразумяха веднага след обяда на следния ден да завлекат Юстуса в градинския квартал.

— Само дано да не се лъжем — рече Мартин. — Инак ще стане ужасна история. Я си представи Непушача и Юстуса изведнъж да заявят, че изобщо не се познават?

— Това е напълно изключено — каза твърдо Джони. — За такива неща никога не се мамя. Можеш да разчиташ напълно на мен!

Той се позамисли.

— Не бива да забравяш следното: Непушача положително не се е заселил току-тъй с вагона си до нашето даскало! Наистина, той е илкал да заживее самотно, преди години е напуснал всичко, което го е заобикаляло, и не е оставил никакви следи. Но все пак не е могъл да се откъсне напълно от миналото. И като разговаря с нас, мисли за своето собствено детство. Толкова добре разбирам всичко това, Мартине! Чувствувам го тъй, сякаш самият аз съм го преживял.

— Навярно имаш право — рече Мартин. — Ех, че ще се радват двамата! А?

Джони кимна въодушевено.

— Щом разберем, че сме отгатнали правилно, ще се изпарим колкото може по-незабелязано.

— Всякак! — промълви Мартин.

Сетне се върна в стая номер 9. Извади от своя чин една картина, която бе нарисувал за родителите си. Тя не беше още съвсем готова и той се зае да я довърши. Искаше да я постави в къщи под елхата. Утре, най-късно в други ден трябваше да пристигнат парите за път, които майка му щеше да прати.

Картината бе доста странна. На нея се виждаше зелено езеро и високи планини, покрити със сняг. По бреговете на езерото растяха палми и портокалови дървета с големи портокали по клоните. Сред езерото плуваха позлатени гондоли и лодки с ръждивочервени платна. По крайбрежната улица минаваше синя колесница. Тая синя колесница бе теглена от шест бели коня с черни петна. В колесницата седяха родителите на Мартин с празничните си дрехи. А на капрата бе самият Мартин. Но беше по-възрастен отсега и имаше наперени тъмноруси мустаци. Около колесницата сетрупаха хора с пъстри южни облекла и махаха. Родителите на Мартин кимаха приветливо на всички страни, а Мартин бе отпуснал за поздрав плетения камшик.

Картината се наричаше: „След десет години“. И навярно с нея момчето искаше да каже, че след десет години то ще печели толкова пари, че тогава, водени от него, родителите му ще могат да предприемат пътешествия в чудни далечни страни.

Матиас огледа картината, присви леко очи и каза:

— Дяволска работа! Ти положително ще станеш един ден знаменитост като Тициан или Рембранд. Още отсега се радвам, като си помисля, че някогаще мога да казвам: „Да, Мартин Талер, той на времето беше първенец в класа ни. Юначага и половина беще при това. Какви попари сме сърбали двамата с него!“

При думата „сърбали“ обаче му хрумна, че пак е гладен, и той побърза да седне на чина си, където винаги държеше на склад хранителни продукти. От вътрешната страна на капака на чина бяха забодени с кабарчета снимките на всички световни боксови шампиони.

Дори Хубавия Теодор помоли Мартин да му покаже картината и намери, че е очебийно доказателство за талант.

Вечерта бе много приятна. Петокласниците и шесто-класниците си шушукаха и доближили глави, споделяха един с друг какви подаръци са си пожелали за празниците в писмата, изпратени до дома. А сетне единадесетокласникът Фриче започна да разказва нещо, което се беше случило сутринта в клас. Накрая почнаха да го слушат всички, които бяха в стаята.

— Всяка година Грюнкерн редовно прави една и съща шега — разказваше Фриче. — Редът на тази шега идва винаги, когато в единайсети клас трябва да предава за качествата на луната. Всяка година, и то повече от дванайсет години насам, той казва в началото на часа: „Днес ще говорим за луната, погледнете ме!“