Любов, болка, състрадание и личност

Let me, оr hарру оr

unhарру, 1еаrn

То anticipatе mу inmortakity.

Lucifer. Тhou didst before I

саmе uроn thее.

Саin. ..... Ноw?

Lucifer. Ву suffering.

(Лорд Байрон: Кайн, II действие, I сцена)*
Каин: Позволи ми, щастлив или нещастен, да се науча да предвкусвам своето безсмъртие.

Луцифер: Ти си направил това, преди да дойда аз при теб.

Каин: Как?

Луцифер: Страдайки (англ.). — Б. пр.

Любовта, читатели и братя мои, е най-трагичното, което съществува на този свят и в живота; любовта е рожба на измамата и ражда разочарованието; любовта е утеха в безутешността, единственият лек срещу смъртта, защото тя е нейна сестра.
Fratelli, a un tempo stesso, Amore e Morte Ingenero la sorte *

* В един и същи миг съдбата роди и побратими Любовта н Смъртта (ит.). - Б. пр.

Любовта търси с ярост посредством любимия нещо, което е отвъд него, и понеже не го намира, се отчайва. Колкото пъти говорим за любов, умът ни се осенява от мисълта за плътска любов, любов между мъж и жена, за да се увековечи човешкият род на земята. Това именно не позволява любовта да бъде сведена нито до чистия ра­зум, нито до чистата воля, като се остави настрана санти­менталното или ако искате, чувственото в нея. Защото любовта не е в същност нито идея, нито волеизявление; тя е по-скоро желание, чувство; тя е нещо плътско дори и в духа. Благодарение на любовта чувствуваме колко много плътско носи в себе си духът.

Плътската любов е създателка на всякакъв друг вид любов. В любовта и чрез нея търсим да се увековечим и единствено можем да се увековечим на тази земя, ако ум­рем, ако предадем на други нашия живот. Най-нищожни­те животинчета, най-нисшите живи организми се размно­жават чрез деление, разкъсвайки се и преставайки да са цялото, което преди са представлявали.

Но след като се изчерпи в края на краищата жизне­ността на съществото, което се размножава чрез деление, трябва от време на време да се подсили източникът на живот чрез свързване на два изтощени индивида посред­ством това, което се нарича конюгация у първаците. Съ­бират се, за да започнат с още по-голяма настървеност да се делят. И всякакъв акт на зараждане е едно цялостно или частично преставане да бъдеш това, което си бил, ед­но деление, една частична смърт. Да живееш значи да се отдаваш, да се увековечаваш, а да се увековечаваш и да се отдаваш значи да умреш. Може би върховната наслада на зараждането не е нищо друго освен предвкусване на смърт­та, разкъсване на самата жизнена същност. Свързваме се с друго същество, но ние нравим това, за да се делим и множим; тази най-тясна прегръдка не е нищо друго освен най-дълбоко разкъсване. Плътската любовна наслада, генетичният спазъм е в същност едно усещане за възкре­сение, усещане, че възкръсваш в друго същество, защото само в други същества можем да възкръснем, за да се увековечим.

Има несъмнено нещо трагически разрушително в ос­новата на любовта, такава каквато тя ни се представя в първичната си животинска форма, в несломимия нагон, който тласка мъжкаря и самката да смесят вътрешности­те си в една яростна прегръдка. Същото онова, което смесва телата, дели в известно отношение душите; като се прегръщат, те се мразят точно толкова, колкото и се оби­чат и преди всичко се борят, борят се за едно трето съще­ство, което още няма живот. Любовта е борба и има живо­тински видове, при които, свързвайки се с женската, мъж­карят я изтезава, и други, при които женската разкъсва мъжкаря, след като той я е оплодил.

Казвало се е за любовта, че тя е един взаимен егоизъм. И в същност всеки един от любовниците търси да прите­жава другия и търсейки чрез него, без тогава да го мисли и да си го поставя за цел, собственото си увековечаване, търси следователно удоволствието си. Всеки един от лю­бовниците е за другия пряк инструмент за удоволствие и косвен за увековечаване. И така те са тирани и роби; всеки един от тях е тиранин и едновременно роб на дру­гия.

Да не би да има нещо чудно в това, че най-дълбокото религиозно чувство е осъдило плътската любов, възвися­вайки целомъдрието? Скъперничеството е източник на всички грехове, казваше Апостолът, и то е, защото скъ­перничеството смята богатството, което е само средство, за цел, а същината на греха е, че взема средствата за цели, че не познава или презира целта. И така плътската любов, поставяща си за цел насладата, която е само средство, а не увековечаването, което е цел, не е ли скъперничество? Възможно е да има хора, които, за да се увековечат по-добре, запазват целомъдрието си. И то за да увековечат не­що по-човешко, отколкото плътта.

Защото това, което увековечават любещите се па тази земя, е изпълнената с болка плът, самата болка, смъртта. Любовта е сестра, рожба и същевременно родителкл на смъртта, която е нейна сестра, майка и дъщеря. И така в дълбочината на любовта има дълбочина на вечно отчая­ние, от което покълнват надеждата и утехата. Защото от тази плътска и първична любов, за която говоря, от тази любов на цялото тяло с всичките му сетива, която е живо­тинският произход на човешкото общество, от това любе­не възниква духовната и изпълнена с болка любов.

Тази друга форма на любовта, тази духовна любов се ражда от болката, ражда се от смъртта на плътската лю­бов; ражда се също от изпълненото със състрадание чув­ство на закрила, което родителите изпитват спрямо без­помощните си деца. Любещите се могат да се любят, за­бравяйки себе си, при истинско сливане на душите си, не вече на телата си, само след като мощният чук на бол­ката е стрил сърцата им и ги е размесил в същия хаван на скръбта. Плътската любов е смесвала телата им, но е де­ляла душите им; държала ги е чужди една на друга; но от тази любов те са имали плътски плод, едно дете. А това заченато в смъртта дете се е разболяло, да допуснем, и е умряло. И се е случило така, че над плода на плътското си смешение и на своето духовно разделение или на вза­имното си отчуждение, с тела, разделени и изстудени от скръбта, но с души, слети в мъката, любещите се, родите­лите са се притиснали в отчаяна прегръдка и тогава се е родила от смъртта на плътското дете истинската духовна любов. Или след като се е разкъсала връзката, която ги е обединявала, те са въздъхнали с чувство на освобожде­ние. Защото хората се обичат с духовна любов само когато заедно са изстрадали една и съща болка, когато са орали известно време каменлива почва, впрегнати в ярема на общата болка. Тогава са се опознали и са се почувствува­ли и са съ-чувствували в общата си беда, изпитали са състрадание един към друг и са се обикнали. Защото да обичаш значи да изпитваш състрадание и ако телата се свързват чрез насладата, душите се свързват чрез мъката.

Всичко това се чувствува още по-ясно и по-силно, когато кълни, пуска корени и расте една от тези трагични любови, които са обречени да се борят срещу железните закони на съдбата, една от тези любови, които се раждат не навреме или по никакво време, преди или след подхо­дящия момент или извън нормата, която е възприета като обичай в света. Колкото повече стени издигат съдбата и светът и неговият закон между любещите се, с толкова по-голяма сила се чувствуват те тласнати един към друг и щастието им да се любят става горчиво и расте болката, че не могат да се любят пред очите на света и свободно, и изпитват в глъбините на сърцата си състрадание един към друг и това взаимно състрадание, което е тяхната обща окаяност и тяхното общо щастие, възпламенява и едно­временно подхранва тяхната любов. Те изстрадват насла­дата си, наслаждавайки се на страданието си. Така те пренасят любовта си извън този свят и силата на тази зло­честа любов, която пъшка под ярема на съдбата, ги кара да си представят един друг свят, в който няма друг закон освен свободата на любовта, един друг свят, където няма прегради, защото няма плът. Защото нищо не засилва повече в нас надеждата и вярата в друг свят, отколкото невъзможността да даде истински плод любовта в този свят на плът и на привидности.

А майчината любов е ли нещо друго освен състрадание към слабия, към немощния, към бедното безпомощно' де­те, което се нуждае от млякото и скута на майка си? У жената всяка любов е майчинска.

Да обичаш духовно е да изпитваш състрадание и кол­кото повече състрадание изпитваш, толкова повече оби­чаш. Възпламенените от дълбока милост към ближните си хора изпитват това чувство, защото са стигнали до дъ­ното на собствената си нищета, на своята собствена при-видност, на своето нищожество и обръщайки после ши­роко разтворените си очи към подобните си, са ги видели също жалки, привидни, унищожими и са изпитали към тях състрадание и са ги обикнали.

Човек силно желае да бъде обичан, а това значи, че силно желае да бъде обект на състрадание. Човек иска да бъдат почувствувани и споделени неговите мъки и него­вите болки. Има нещо повече от уловка, когато застана­лите край пътя просяци, за да измолят милостиня, по­казват на минувача раната си или гангренясалия си чо-кан. Милостинята не е толкова помощ, за да бъдат по-лесно понесени тежестите на живота, а е състрадание. За получената милостиня просякът не е благодарен на дава­щия му я, който извръща глава, за да не го види и за да се отдалечи по-бързо от него; той е по-благодарен на този, който изпитва състрадание към него, без да му помогне, отколкото на този, който му помага, без да изпитва към него състрадание, макар и в същност той да предпочита второто. Вижте например с какво удоволствие той раз­казва за своите нещастия на човек, който се трогва, слу­шайки разказа му. Той иска да бъде обект на състрадание, да бъде обичан.

Казах, че особено любовта на жената е винаги по са­мата си същност пропита със състрадание, че е любов на майка. Жената се отдава на мъжа, защото чувствува, че желанието му го кара да страда. Исабел е изпитвала съ­страдание към Лоренсо, Жулиета към Ромео, Франческа към Паоло. Жената сякаш иска да каже: «Ела, беднич­кия, и не страдай толкова заради мен!» И затова нейната любов е по-любовна и по-чиста от тази на мъжа и по­смела и по-продължителна.

Състраданието е впрочем същността на човешката ду­ховна любов, на осъзнатата любов, на любовта, която не е чисто животинска, на любовта в крайна сметка на една мислеща личност. Любовта е състрадателна и е толкова по-състрадателна, колкото е по-силна.

Парафразирайки израза nihil volitum quin praecognitumq ви казах, че nihil volitum quin praevolitum, че не се познава нищо, което по един или друг начин не е било пре­ди това пожелано, и дори може да се прибави, че не може добре да се познава нещо, което не се обича, към което не се изпитва състрадание.

С растежа на любовта това пламенно желание за от­въдното и за по-дълбоко вътрешното се разпростира по­степенно до всичко, което вижда, изпитвайки състрада­ние към всичко. Колкото повече навлизаш и се вглъбя­ваш в себе си, толкова повече разкриваш собствената си празнота, че не си всичко, което си, че не си това, което би искал да бъдеш, че не си в края на краищата нищо по­вече от една прашинка. И като опипаш собственото си ни­щожество, като не усетиш неизменната си същност, като не стигнеш нито до собствената си безкрайност, нито соб­ствената си вековечност, изпитваш от все сърце състрада­ние към самия себе си и се възпламеняваш от болезнена любов към самия себе си, убивайки това, което се нарича самолюбие, а в същност не е нищо друго освен един вид чувствено прехласване пред самия себе си, нещо като да се наслаждава на себе си плътта на твоята душа.

Духовната любов на човека към самия себе си, състра­данието, което той изпитва към себе си, би могло да се на­рече еготизъм; но няма нищо, което да е по-противоположно от него на вулгарния егоизъм. Защото от тази любов или състрадание към самия себе си, от това силно отчая -ние, че както не си съществувал, преди да се родиш, ще престанеш да съществуваш след смъртта си, започваш да изпитваш състрадание, тоест да изпитваш любов към всички твои подобни и братя по привидност, жалки сенки, които шествуват от своето небитие към своето небитие, искри от съзнание, които блясват за миг в безкрайния и вечен мрак. И изхождайки от другите хора, твоите по­добни, от съществата, които най-много ти приличат, от тези, които съжителствуват с теб, ти ще започнеш да из­питваш състрадание към всички същества, които живеят, и твоето състрадание ще се разпростре и върху това, което може би не живее, но съществува. Тази далечна звезда, която блести там високо в нощта, ще изгасне някой ден, ще се превърне в прах, ще прастане да блести и да съще­ствува. И подобно на нея цялото звездно небе. Бедно небе!

И ако е мъчително, че трябва някой ден да престанеш да съществуваш, по-мъчително би било може би да про­дължиш да си винаги все същият и нищо повече от все същия, без да можеш да си същевременно друг, без да можеш да си същевременно всичко останало, без да можеш да си всичко.

Ако гледаш вселената от възможно най-голяма бли­зост и колкото се може по-отвътре, а това значи в самия себе си; ако чувствуваш и не само съзерцаваш всички не­ща в съзнанието си, където те всичките са оставили болез­нената си диря, ще стигнеш дотам да ти дотегне напълно не вече животът, но и нещо повече: да ти дотегне съще ствуването, ще стигнеш до дъното на суета на суетите. И така ще стигнеш до положението да изпитваш състрада­ние към всичко, ще стигнеш до всемирната любов.

За да обичаш всичко, за да изпитваш състрадание към всичко човешко и извънчовешко, живеещо и неживеещо, нужно е да чувствуваш всичко вътре в себе си, да персонализираш всичко. Защото любовта персонализира всич­ко, което обича, всичко, към което изпитва състрадание. Ние единствено изпитваме състрадание, тоест любов, към това, което ни прилича и доколкото ни прилича и толкова повече, колкото приликата е по-голяма, и така расте на­шето състрадание, а заедно с него и нашата любов към не­щата, колкото по-големи прилики откриваме между тях и нас. Или, по-точно казано, самата любов, която от само себе си се стреми да се разрасне, ни разкрива тези прилики. Ако изпитвам състрадание и любов към бедната звезда, която ще изчезне някой ден от небето, то е, защото лю­бовта, състраданието ме кара да чувствувам в нея едно съзнание, повече или по-малко смътно, което я кара да страда, че не е нищо повече от звезда и ще престане да бъ­де някой ден звезда. Защото всяко съзнание е съзнание за смърт и за болка.

Съзнание, conscientia * (*Съзнание (лат.) - Б. пр.) е споделено знание, е съ­чувствие, а съчувствие е съ-страдание.

Любовта. персонализира всичко, което обича. Не мо­жеш да се влюбиш в една идея, ако не я персонализираш. А когато любовта е толкова голяма и толкова жива, и толкова силна, и толкова преливаща, че обхваща всичко, тогава тя персонализира всичко и открива, че цялостното цяло, че вселената е също личност, която също има свое съзнание, съзнание, което от своя страна страда, изпитва състрадание и обича, тоест е съзнание. И това съзнание на вселената, което любовта открива, като персонализира всичко, което обича, наричаме бог. И така душата изпитва състрадание към бог и чувствува, че и той изпитва състра­дание към нея, обича го и чувствува, че и той я обича, приютявайки своята нищета в лоното на вечната и без­крайна нищета, която е самото върховно щастие, когато се увековечи и стане безкрайна.

Бог е следователно персонализиране на цялото, той е вечно и безкрайно съзнание на вселената, съзнание в плен на материята и борещо се, за да се освободи от нея. Персонализираме цялото, за да се спасим от нищото и единственото истински тайнствено тайнство е тайнството на болката.

Болката е пътят на съзнанието и вървейки по него, живите същества успяват да осъзнаят себе си. Защото да се самоосъзнаеш, да си личност означава да знаеш и да чувствуваш, че си по-различен от другите същества, а за да почувствуваш тази разлика, трябва да си изживял сблъсък, една повече или по-малко силна болка, да си имал усещането за собствените си граници. Самоосъзна-ването не е нищо друго освен съзнанието за собствените граници. Чувствувам сам себе си, когато почувствувам, че не съм като останалите; да зная и да чувствувам докъде съм означава да зная къде преставам да съм, откъде на­татък не съществувам вече.

А как да узнае човек, че съществува, ако не страда малко или много? Как да се върне човек към себе си, да стигне до отразено съзнание, щом това не стане чрез бол­ката? Когато изпитва 'наслада, човек забравя себе си, забравя, че съществува, преминава в друго, в нещо чу­ждо, отчуждава се. А единствено се самовглъбява, връ­ща се към себе си, когато започне да страда.

Nessum maggior dolore

che ricordarsi del tempo felice

nella miseria *
* «Ах, няма мъка, тежка като тая,

да спомняме щастливите си дни

в нещастие. . .» (ит.). — Б. пр.
кара Данте да каже Франческа да Римини (Ад, V, 121 - 123); но ако няма по-голяма болка от тази да си спомняме за щастливите си дни в нещастие, не е удоволствие в за­мяна на това да си спомняме за нещастието във време на благополучие.

«Най-острата мъка за хората е да желаят много неща, а да не могат нищо (Да имаш планове за много неща, а нищо да нямащ в ръце (гр.). - Б. пр.)**, както според Херодот (книга IX, глава 16) бил казал един персиец на един тиванец на едно пиршество. Това е вярно. Можем да обхванем всичко или почти всичко със знанието и с желанието; нищо или почти нищо с волята. Щастието не е съзерцание, не!, ако, разбира се,,, това съзерцание означава немощ. И от този сблъсък" между нашето позна­ние и нашето можене се ражда състраданието.

Изпитваме състрадание към това, което прилича на нас и толкова по-голямо е състраданието, което изпитва­ме към него, колкото повече и по-добре чувствуваме не­говата прилика с нас. И ако можем да кажем, че тази прилика предизвиква нашето състрадание, трябва да поддържаме също, че именно нашият запас от състрада­ние, готов да се излее върху всичко, ни кара да открием приликата на нещата с нас, общата връзка, която ни свърз­ва с тях в лоното на мъката.

Нашата собствена борба, за да добием, запазим и увеличим собственото съзнание, ни кара да открием в усилията и движенията и революциите на всички неща една борба, за да се извоюва, запази или увеличи съзна­нието, към което всичко се стреми. Зад делата на най-много приличащите на мен хора, останалите хора, чув­ствувам — или, по-точно казано, съ-чувствувам — едно състояние на съзнанието, подобно на моето зад моите соб­ствени дела. Като чуя някой мой брат да надава вик на болка, пробужда се собствената ми болка и надава вик дълбоко в моето съзнание. По същия начин чувствувам болката на животните и болката на дървото, от което от­късват клон, особено когато фантазията ми е жива, а тя дава възможност за интуитивно представяне, за вътреш­но виждане.

Изхождайки от нас самите, от нашето човешко съзна­ние - тогава само чувствуваме из вътре и само тогава да се чувствуваш се отъждествява с да съществуваш, - предполагаме, че всички живеещи имат някакво съзнание, по­вече или по-малко смътно, а и самите камъни, които също живеят. Еволюцията, на всичко органично не е нищо дру­го освен една борба за пълнота на съзнанието чрез болка­та, едно постоянно желание да си друг, без да престанеш да си това, което си, да разкъсаш и едновременно да за­пазиш границите си.

И този процес на персонализиране или субективиране на всичко външно, феноменологично или обективно е са­мият витален процес на философията в борбата на живота против разума и на разума против живота. Това вече посочихме в предходната глава, а тук трябва да го пот­върдим, доразвивайки го.

Джамбатиста Вико благодарение на дълбокото си есте­тическо проникване в древната душа съзря, че спон­танната философия на човека бе да се издигне като пра­вило на вселената, воден от 151:т1о сРаттагюпе* (* Инстинкт за одухотворяване (ит.). - Б. Пр). Езикът, по необходимост антропоморфен, митотворящ, поражда мисълта. Поетическата мъдрост, която е била първата мъдрост на езическия свят - ни казва той в своята «Scienza Nuova»** (** «Нова наука» (ит.) - Б. пр.) - сигурно е започнала с една метафизика, не рационална и абстрактна, каквато е у днешните доктри-нери, а чувствена и плод на въображението, каквато сигурно е била метафизиката на първите хора... Такава била тяхната собствена поезия, естествена за тях способ­ност, защото са били природно надарени с такива сетива и с такова въображение; една способност, родена от не­познаването на причините, която е била за тях майка на чудеса във всичко, тъй като, незнаейки нищо, те са се удивявали от всичко. Тази поезия е у тях първоначално бо­жествена, защото са си представяли причините на възприеманите и пораждащи удивление неща като богове... По такъв начин първите чеда на езическите народи като деца на начеващия човешки род са създавали нещата съобразно с идеите си. Този естествен инстинкт е оста­вил като следа вечната склонност, така благородно изразе­на от Тацит, който е казал много вярно, че уплашените хо­ра fingunt simul creduntque*. * Измислят и едновременно вярват, че е така (лат.). - Б. пр.

После Вико ни представя ерата на разума, която не е вече ера на фантазията, а е ера, през която нашият ум се е много отдалечил от чувствата, дори в ежедневието «с всички тези абстракции, с които са пълни езиците». «Ние, по-късно появилите се, не съумяваме вече да създадем в нас грандиозната картина на нещо, което би се нарекло съчувствуваща природа. Защото, докато устните ни я кичат с това име, в ума ни няма и следа от това, защото умът се е заблудил, потънал е в нищото.» «Сега - при­бавя Вико - не ни е дадено да проникнем в богатото въ­ображение на онези първи хора.» Но това сигурно ли е? Не продължаваме ли да живеем от творенията на тяхната фантазия, въплътени завинаги в езика, с който мислим или, по-точно казано, който мисли в нас?

Конт напразно обяви, че човешката мисъл е излязла вече от теологическия стадий, а е и на път да излезе от метафизическия, за да навлезе в позитивния; трите стадия съществуват едновременно и се подкрепят един друг, ма­кар и да си противоречат. Съвсем новият позитивизъм не е нищо друго освен метафизика, когато престава да отри­ча, за да потвърди нещо, когато става действително пози­тивен, а метафизиката е в действителност винаги теология и теологията се ражда от въображението, поставено в услуга на живота, който претендира да е безсмъртен.

Усещането за света, на което се позоваваме, за да го разберем, е по необходимост антропоморфно и митотворящо. Когато изгря с Талес от Милет рационализмът, този философ изостави Океан и Тетида, богове и родители, на богове, за да направи от водата начало на нещата; но тази вода бе предрешено божество. Зад природата, физис*, и зад света, номос **, туптяха антропоморфни митически създания. Самият език носеше това в себе си. Сократ разли­чавал сред явленията, както ни разказва Ксенофонт (Memorabilia*** I, 6—9), (*** «Спомени за Сократ». - Б. пр.) тези,които са в обсега на човешкото поз­нание, и онези другите, които боговете са запазили за себе си, и се възмущавал, че Анаксагор е искал да обясни всичко по пътя на разума. Неговият съвременник Хипо-крат смятал, че всички болести са божествени, а Платон вярвал, че слънцето и звездите са одушевени богове със свои души (Филеб, глава 16, Закони, Х), и допускал ас­трономическите изследвания дотолкова, доколкото не би се сквернословило против тези богове. Аристотел в своята «Физика» ни казва, че Зевс праща дъжд не за да расте житото, а от нужда. Опитвали са се да механизират и рационализират бога, но бог се е бунтувал сре­щу тези опити.

Понятието «бог», вечно живо, защото се ражда от веч­ното чувство за бога в човека, не е ли в същност вечният протест на живота срещу разума, непобедимият инстинкт за персонализиране? А самото понятие субстанция не е ли в същност обективиране на най-субективното, което е волята или съзнанието? Защото съзнанието, още преди да бъде познато като разум, се чувствува, поддава се на осезание, е по-скоро като воля, воля да не умреш. На това се дължи този ритъм, за който говорихме, в историята на мисълта. Позитивизмът ни донесе една епоха на рациона­лизъм, тоест на материализъм, механицизъм или морта-лизъм; и ето че витализмът, спиритуализмът се връща. Какво са били усилията на прагматизма, ако не усилия, за да се възстанови вярата в човешката цел на вселената? Какво са усилията на един Бергсон например, особено в неговото учение за творческата еволюция, ако не уси­лия да се възстановят личният бог и вечното съзнание? И всичко това, защото животът не се предава.

Напълно безполезно е да пожелаем да премахнем този митотворящ или антропоморфен процес и да рационали­зираме нашата мисъл, сякаш се мисли само за да се мисли и за да се знае, а не за да се живее. Самият език, с който мислим, не ни го позволява. Езикът, субстанция на ми­сълта, е една система от метафори с митична и антропо-морфна основа. За да се създаде една чисто рационална философия, би трябвало тя да бъде изградена с алгебрич-ни формули или да се създаде един език - един нечовеш­ки език, тоест непригоден за нуждите на живота - спе­циално за нея, както се е опитал доктор Рихард Авенариус, професор по философия в Цюрих, в своята «Крити­ка на чистия опит» (Kritik der reinen Erfahrung),за да из­бегне априорните понятия. И това мощно усилие на Авенариус, водач на емпириокритицистите, избива в края на краищата в чист скептицизъм. Самият автор ни го казва в края на пролога към поменатото вече произведение: «Отдавна вече е изчезнала детската доверчивост, че ни е дадено да открием истината; колкото повече напредваме, толкова по-добре си даваме сметка за трудностите по този път и едновременно с това и за ограничеността на нашите сили. А каква е целта?... Да успеем на всяка цена, да видим ясно в нас самите!»

Да видим ясно!... Да видим ясно! Би могъл да види ясно само един чист мислител, който би използвал вместо език алгебра и който би могъл да се отърси от всичко чо­вешко в себе си; тоест едно несубстанциално, чисто обек­тивно същество, едно в последна сметка не-същество. Трябва напук на разума да се мисли за живота, а напук на живота трябва да се рационализира мисълта.

Това одухотворяване, това персонализиране е съкро­вена част от нашето собствено познание.

«Кой праща дъжд? Кой гърми?», пита старецът Стрепсиад Сократ в «Облаците» на Аристофан и философът му отговаря:

«Не Зевс, а облаците.»

А Стрепсиад: «Но кой друг освен Зевс може да ги принуди да се движат?», на което Сократ от­връща:

«Нищо подобно, движи ги само въздушната ви­хрушка.»

«Вихрушката ли? - запитва пак Стрепсиад. -Това не съм знаел... Значи сега вместо Зевс се разпо­режда Вихрушката.» И така бедният старец продължава да персонализира и одухотворява вихрушката, която се разпорежда сега като цар, и то не без самочувствие за царското си достойнство. И всички ние, преминавайки от някакъв си Зевс към някаква си вихрушка, от бога например към материята, правим същото. И то е, защото философията не борави с обективната действителност, пред която сме изправени с всичките си сетива, а с един комплекс от идеи, образи, понятия, възприятия и др., включени в езика и предадени ни с езика от нашите пред­ци. Това, което наричаме свят, обективен свят, е социална традиция. Поднасят ни го вече изграден.

Човек като съзнание не се примирява да бъде сам в та­зи вселена, нито пък да бъде поредно обективно явление. Той иска да спаси виталната си или чувствена субектив-ност, като вдъхва живот, персонализира и одухотворява цялата вселена. И по тази причина, н с тази цел е открил бога и субстанцията, бог и субстанция, които спохождат винаги мисълта му, предрешени по един или друг начин. Бидейки съзнателни същества, ние чувствуваме, че съще­ствуваме, което е много по-различно от това да се знаем съществуващи, и искаме да чувствуваме съществуването на всичко останало, искаме всяко едно от останалите от­делни неща да бъде също един аз.

Най-последователният, макар и най-нссъобразеи и колеблив идеализъм, идеализмът на Беркли, който отрича съществуването на материята, на нещо инертно и!прост­ранно, и пасивно, което би могло да е причина за нашите усещания и субстрат за външните явления, не е в същност нищо друго освен един абсолютен спиритуализъм или ди­намизъм, освен предположението, че всяко усещане произ­тича, е причинено от друг дух, тоест от друго съзнание. И неговото учение протяга до известна степенръка на учения­та на Шопенхауер и Хартман. Учението за волята на Шопенхауер и учението за безсъзнателното на Хартман съществуват вече потенциално в учението на Беркли, спо­ред което да си означава да си възприемай. Към това трябва да се прибави: и да се накара друг да възприеме този, който съществува. И така старата латинска сентен­ция operari sequitur esse, действуването следва съществу­ването, трябва да бъде променена, като се каже, че съще­ствуването е действуване и че единствено съществува то­ва, което действува, активното, и то дотолкова, доколкото действува.

А що се отнася до Шопенхауер, не е нужно да бъдат положени усилия, за да се докаже, че волята, която той определя като същност на нещата, произтича от съзна­нието. Достатъчно е да се прочете трудът му «За волята в природата», за да се види как той приписва известен дух и дори известна личност на самите растения. И това не­гово учение го е довело съвсем логично до песимизма, защото най-свойствено и най-присъщо за волята е да стра­да. Волята е една сила, която се чувствува, тоест която страда. «И се наслаждава», би прибавил някой. Но в дей­ствителност не е възможно да се наслаждаваш, без да страдаш, а способността да се наслаждаваш е равна на способността да страдаш. Този, който не страда, не може и наслада да изпита, както не чувствува топлина този, който не чувствува студ.

Много логично е също, че Шопенхауер, който от док­трината на волунтаризма или от персонализиране на всичко извлече песимизма, е извлякъл от двете, че състра­данието е основа на морала. Само че липсата у него на об­ществено и историческо чувство, неспособността му да почувствува човечеството като една личност, макар и ко­лективна, и в крайна сметка неговият егоизъм му попре­чиха да индивидуализира и персонализира цялостната и колективна воля: волята на вселената.

Лесно може да се разбере, от друга страна, отвраще­нието му към чисто емпиричните еволюционни и трансфор-мистки доктрини, такива каквито е успял да види в писа­нията на Ламарк⁷⁰ и Дарвин, чиято теория, съдейки за нея само по един подробен откъс, публикуван в «Times», е окачествил като «вулгарен емпиризъм» (platter Empirismus) в писмо до Адам Лудвиг фон Дос (от първи март 1860 г.). За един волунтарист като Шопенхауер е било мъчно да долови достатъчно добре в една толкова здрава и предпазливо емпирична и рационалистическа теория като Дарвиновата главната пружинка, съществения дви­гател на еволюцията. Защото коя е в действителност скри­тата сила, последният агент на размножаването на орга­низмите и на тяхната борба за просъществуване и въз­произвеждане? Подборът, приспособяването и наследст­веността не са нищо друго освен външни условия. Тази дълбока същностна сила е била наречена воля, защото ние предполагаме, че останалите същества чувствуват това, което ние чувствуваме вътре в нас като чувство за воля, подтикът да сме всичко, да бъдем също и останалите, без да престанем да сме това, което сме. А трябва да се каже, че тази сила е божественото в нас, че тя е самият бог, който действува в нас, защото в нас страда.

И тази сила, този стремеж към съзнанието симпатията йи кара да откриваме във всичко. Тя движи и раздвижва дори най-малките живи същества, движи и раздвижва може би самите клетки на нашия собствен физически организъм, който е един повече или по-малко единен съюз на живи същества; движи самите ни кръвни телца. Нашият живот се състои от много животи; нашето витал но въжделение - от въжделения, които таим може би в лоното на подсъзнанието. Не по-абсурдно от толкова много измислици, които минават за пълноценни теории, е да вярваш, че нашите клетки, нашите кръвни телца притежават нещо като съзнание или съвсем първич­на, клетъчна и кръвна основа на съзнание. Или че могат някой ден да го притежават. А тъй като сме тръгнали ве­че по пътищата на фантазията, можем да си въобразим, че тези клетки поддържат съобщителни връзки помежду си и че някоя от тях би могла да изрази вярването си, че са части от един висш организъм, притежаващ лично ко­лективно съзнание. Фантазия, която се е осъществявала неведнъж в историята на човешкото чувство, когато си е представял някой, философ или поет, че ние, хората, сме като кръвни телца на едно висше същество, което прите­жава лично колективно съзнание, съзнанието на вселе­ната.

Огромният Млечен път, който наблюдаваме на небе­то, когато нощта е ясна, този огромен пръстен, от който нашата планетарна система е само молекула, може би е от своя страна клетка на вселената, тяло на бога. Всички клетки на нашето тяло се сговарят и си съдействуват, за да съхранят и възпламенят с дейността си нашето съзна­ние, нашата душа; и ако съзнанията или душите на всички тези клетки биха влезли изцяло в нашата душа, в техния сбор; ако аз бих имал съзнание за всичко, което става в моето тяло, бих почувствувал, че вселената минава през мен, и така би изчезнало може би мъчителното чувство за моите ограничени възможности. И ако всички съзнания на всички същества се влеят изцяло във всемирното съз­нание, това съзнание, с други думи, бог, е всичко.

Всеки миг в нас се раждат и умират смътни съзнания, елементарни души и това тяхно раждане и умиране е на­шият живот. И когато умират изведнъж, рязко, сблъсъ­кът причинява нашата болка. Така в лоното на бога се раждат и умират - умират ли? - съзнания, като техните раждания и умирания са животът му.

Ако съществува едно всемирйо и върховно съзнание» аз съм една от неговите идеи. А може ли да угасне в него напълно една идея независимо каква е тя? След като ум­ра, бог ще продължи да си спомня за мен, а като живея аз и в паметта на бога и моето съзнание е поддържано от върховното съзнание, не съществувам ли?

Ако някой каже, че бог е сътворил вселената, би мо­гло да му се възрази, че и душата ни е сътворила нашето тяло, толкова или повече, отколкото то е сътворило ду­шата. Ако изобщо има душа.

Когато състраданието, любовта ни разкрива как ця­лата вселена се бори, за да извоюва, запази и укрепи съзнанието си, как се бори все повече, за да бъде съзна­ние, чувствувайки болката на разгарящите се в него про­тиворечия, разкрива ни същевременно приликата на ця­лата вселена с нас, което е човешко, и ни позволя вада от­крием в нея нашата майка, от чиято плът сме плът; лю­бовта ни кара да персонализираме цялото, от което сме частица.

В същност равнозначно е да твърдим, че бог създава вечно нещата и че нещата създават вечно бога. И вярва­нето в един персонализиран и духовен бог се основава на вярването в нашата собствена личност и духовност. За­щото се чувствуваме съзнание, чувствуваме бога съзна­ние, тоест личност, и защото силно желаем нашето съз­нание да може да живее и да бъде независимо от тя­лото, вярваме също, че божествената личност живее и е независима от вселената, че нейното състояние на съзна­ние е съзнание, насочено ad extra*

(* навън – лат.).

Няма съмнение, че ще връхлетят веднага логиците и ще изсипят накуп всички очевидни рационални трудно­сти, които произлизат от това; но ние казахме вече, че ма­кар и под рационални форми, съдържанието на всичко то­ва не е в действителност рационално. Всяко рационално понятие за бога е противоречиво по същност. Вярата в бога се ражда от любовта към бога, ние вярваме, че той съществува, защото искаме той да съществува, и се ражда може би от любовта на бога към нас. Разумът не ни до­казва, че бог съществува, но и не ни доказва, че не може да съществува.

Но по-нататък ще се разпрострем по-надълго върху това, че вярата в бога е персонализиране на вселената.

Припомняйки това, което споменахме в друга част на това произведение, можем да кажем, че материалните неща, доколкото са те познати, възникват за познанието от глада, а от глада възниква сетивната, или материалната вселена, в която ги натрупваме, докато идеалните неща възникват от любовта и от любовта възниква бог, в когото събираме тези идеални неща като в съзнание на вселената. Социалното съзнание, рожба на любовта, на инстинкта за възпроизвеждане, ни кара да социализираме всичко, да виждаме общество навсякъде и във всичко и ни показва в крайна сметка какво наистина безкрайно общество е цялата природа. А що се отнася до мен, аз съм чувствувал стотици пъти, че природата е общество, когато съм се разхождал из някоя гора и съм изпитвал чувство на соли­дарност с дъбовете, които по някакъв неопределен начин си даваха сметка за присъстието ми.

Фантазията, която се намира в основата на обществе­ното чувство, одушевява неодушевеното и антрономор-физира всичко; хуманизира всичко и дори го очовечава. А пред човека стои задачата да свръхнатурализира при­родата, което значи: да я обожествява, хуманизирайки я, правейки я човешка, помагайки й в крайна сметка да по­лучи съзнание. Разумът пък механизира или материали­зира.

И така както са свързани и се оплождат взаимно инди­видът, който е до известна степен общество, и обществото, което е и индивид, неделими един от друг, без да може да се каже къде започва единият н къде свършва другият, бидейки те по-скоро аспекти на една и съща същност, така се явяват в човека духът, обществената съставка, която, като ни свързва с другите, ни прави съзнателни, и материята, или индивидуалната и индивидуализира­щата съставка, така също се явяват в човека, оплождайки се взаимно, разумът, интелектът и въображението и в чове­ка се явяват вселената н бог.
Истина ли е всичко това? «А какво е истина?» — ще попитам аз от своя страна, както бе запитал Пилат. Но не за да измия и аз ръцете си, без да дочакам отговора.

Корени ли се истината в разума или е над разума, или е под разума, или е по някакъв начин извън него? Е ли истинско само рационалното? Няма ли действителност, която поради самото си естество да е недостъпна за разу­ма, а може би поради самото си естество и противополож­на на него? Как да познаем тази действителност, след като ние познаваме само чрез разума?

Нашата воля да живеем, нашата нужда да живеем би желала да бъде истина това, което ни кара да се самосъ-храняваме и увековечаваме, това, което поддържа човека и обществото; да бъде истинска вода течността, която уто­лява жаждата ни, и то, защото я утолява, и истински хляб това, което премахва глада ни, и то, защото го премахва.

Сетивата са в услуга на инстинкта за самосъхранение и всичко, което задоволява нуждата ни да се самосъхра-ним, макар и без да премине през сетивата, е нещо като дълбоко проникване на действителността в нас. Да не би случайно да е по-малко реален процесът на асимилиране на храната, отколкото процесът на познаване на храни­телния продукт? Ще ми бъде казано, че да изядеш един хляб и да видиш, пипнеш и опиташ един хляб не е все същото; че той влиза по този начин в нашето тяло, но не и в нашето съзнание. Истина ли е това? Хлябът, който съм превърнал в моя плът и кръв, не влиза ли повече в моето съзнание, отколкото онзи другият, за който, като го видя и го пипна, си казвам: «Това мое ли е?» А на този хляб, така превърнат в моя плът и кръв и станал вече мой, тряб­ва ли да му откажа обективна действителност, когато е достатъчно само да го пипна?

Има хора, които живеят само от въздух, без да съзна­ват това. Така живеем от бога и може би в бога, в бога - дух и съзнание на обществото и на цялата вселена, до­колкото и тя самата е общество.

Господ е почувствуван само когато е изживян, и «не само с хляб ще живее човек, а с всяко слово, което излиза от божии уста» (Мат. 4, 4; Втор. 8, 3).

И това персонализиране на всичко, на вселената, към което ни води любовта, състраданието, е персонализира­не на едно лице, което обхваща и включва в себе си оста­налите лица, които го съставят.

Това е единственият начин да се даде на вселената цел, давайки й съзнание. Защото, където няма съзнание, няма и цел, която предполага едно намерение. Вярата в бога почива, както ще видим, само на жизнената нужда да се даде цел на съществуването, да се направи така, че то да отговаря на едно намерение. Не за да се разбере «защо-то», а за да се почувствува и поддържа крайното «за какво», имаме нужда от бога, който ще даде смисъл на вселената.

Не трябва да се чудим, когато се казва, че това съзна­ние на вселената е съставено и образувано от съзнанията на съществата, които съставят вселената, от съзнанията на всички същества, като е същевременно и при все това едно лично съзнание, различно от тези, които го съставят. Са­мо така се разбира, че съществуваме, движим се и живеем в бога. Онзи голям «духовидец» Емануел Сведенборг видя или отчасти прозря това, когато в книгата си за небето и ада (Dе Сое1о еt Infernо*, 52 - * «За небето и ада» (лат.), — Б. пр.) ни казва: «Цяло едно ангелско общество се явява понякога под формата на един-единствен ангел, както бог ми е позволил да видя. Когато самият бог се явява, заобиколен от ангели, той не се явява в същност придружен от едно множество, а само от едно същество с образа на ангел. Поради това в Словото бог се нарича ангел и така е наречено цяло едно общество. Ми­хаил, Гавриил и Рафаил не са друго освен ангелски общест­ва, така наречени поради функциите, които изпълня­ват.»

Не живеем ли и не обичаме ли, тоест не страдаме ли или не изпитваме ли състрадание в лоното на тази голяма личност, обвиваща всички, всички нас, които страдаме и изпитваме състрадание, и всички същества, които се бо­рят, за да се персонализират, за да осъзнаят болката си и ограничените си възможности? А не сме ли случайно идеи на това цялостно голямо съзнание, което, като мис­ли, че съществуваме, ни дава съществование? Не съще­ствуваме ли ние поради това, че сме възприемани и чув-ствувани от бога? А по-нататък същият този «духовидец» ни казва с богатото си въображение, че всеки ангел, всяко общество от ангели и небето, съзерцавано като цяло, приемат човешки образ и че по силата на този им човешки образ господ ги ръководи, както би ръководил един-единствен човек.

«Бог не мисли, той твори; не съществува, той е веко-вечен» — е писал Киркегор (Afsluttende unidenskabelige Efterskrift); но може би е по-точно да кажем с Мацини, мистика на италианското единство, че «бог е велик, защото мисли, творейки» (Аi giovani d`Italia * «До младежите на Италия» (ит.). — Б. Пр.), защото в него мисленето е творене и даване съществование на оно­ва, което той мисли за съществуващо по силата на това само, че той мисли така, а невъзможното е немислимото за бога. Не се ли казва в Писанието, че бог твори със сло­вото си, тоест със своята мисъл, и че с мисълта му, със словото му е било сътворено всичко, което съществува? А забравя ли бог нещо, за което веднъж е мислил? Не про­дължават ли случайно да съществуват във върховното съзнание всички мисли, които веднъж са минали през него? В него, който е вечен, не се ли увековечава всяко съществуване?

Нашето желание да спасим съзнанието, да дадем лич­на и човешка цел на вселената и на съществуването е тол­кова силно, че дори и при една върховна, най-болезнена и раздираща жертва бихме успели да чуем да ни се каже, че ако нашето съзнание изчезне, то е, за да обогати без­крайното и вечно съзнание, че нашите души служат за храна на универсалната душа. Да, аз обогатявам бог, защото, преди да съществувам аз, той не ме е мислил като съществуващ, защото аз съм още един, един в повече, ма­кар и сред безкрайно много други, който поради това, че съм живял и страдал и любил действително, оставам в неговото лоно. Яростното желание да дадем цел на вселе­ната, да я направим съзнателна и лична ни е накарало да вярваме в бога, да искаме да има бог, да създадем, с една дума, бог. Трябва да го създадем, да! Думи, които не трябва да скандализират дори ако се кажат и на най-бла­гочестивия вярващ. Защото да вярваш в бог е до известна степен да го създадеш, макар и той да ни е сътворил преди това. Той самият се създава в нас непрекъснато.

Ние сме създали бога, за да спасим вселената от ни­щото, защото това, което не е съзнание, и то вечно съзна­ние, съзнаващо вечността си и вечно съзнаващо, е само при-видност. Единственото истински реално е това, което чувст­вува, страда, изпитва състрадание, обича и силно желае, с други думи - съзнанието; субстанциално е само съзнание­то. Имаме нужда от бога, за да спасим съзнанието; не за да мислим за съществованието, а за да го изживеем; н за да уз­наем защо и как е, а за да почувствуваме за какво е. Любов­та е безсмислица, ако няма бог.

Нека разгледаме сега въпроса за бога, за логичния бог и Върховния Разум и въпроса за бога на живота и на сърце­то, тоест Върховната Любов.