И. „Наука и изкуство

Любовта се надява, надява се вечно и никога не се уморява да се надява, а любовта към бога, нашата вяра в бога, е преди всичко надежда, вложена в него. Защото бог не умира и който е вложил надеждата си в бога, ще живее вечно. Нашата основна надежда, корен и стебло на всички наши надежди, е надеждата за вечен живот.

И ако вярата е субстанция на надеждата, надеждата е от своя страна форма на вярата. Вярата, преди да ни вдъх­не надежда, е безформена, неопределена, хаотична, по­тенциална вяра, не е нищо друго освен възможността да се вярва, желание да се вярва. Но трябва да се вярва в нещо и се вярва в това, на което човек се надява, вярва се в надеждата. Човек си спомня за миналото, познава на­стоящето и вярва единствено в бъдещето. Да вярваме в това, което не сме видели, е да вярваме в това, което ще видим. Вярата е, повтарям, вяра в надеждата; вярваме в това, на което се надяваме.

Любовта ни кара да вярваме в бога, в когото сме за­ложили надеждите си и от когото очакваме бъдещия жи­вот; любовта ни кара да вярваме в това, което бляновете на надеждата създават за нас.

Вярата е стремежът ни към вечното, към бога, а надеж­дата е стремежът на бога, на вечното, на нашата боже­ственост, който пресреща нашия стремеж и ни извисява. Човек се стреми към бога по пътя на вярата и му казва: «Вярвам, дай ми, Господи, в какво да вярвам!» И бог, неговата божественост, му изпраща надеждата в друг живот, за да вярва в него. Надеждата е награда за вяра­та. Само този, който вярва, се надява истински и само този, който истински се надява, вярва. Вярваме само в то­ва, на което се надяваме, и се надяваме само на това, в което вярваме.

Надеждата нарече Бога Отец и тя продължава да го зо­ве с това име, пропито с утеха и тайнственост. Бащата ни е дал живот и ни дава хляба, за да поддържаме живота си. На бащата се молим да ни го запази. И ако Христос наре­че баща с най-любвеобилно сърце и с най-чиста уста своя и нашия отец, ако християнското чувство стига връхната си точка в чувството за бога-отец, то е, защото в Христа човешкият род извисява жаждата си за вечност.

Ще се каже може би, че този стремеж на вярата, тази надежда е преди всичко едно естетическо чувство. Но и това естетическо чувство, което може би се оформя, не се осъществява никога напълно.

Всъщност в изкуството търсим нещо наподобяващо увековечаването. Ако в красивото духът за миг се успоко­ява, почива и чувствува облекчение, без да се излекува все пак от мъката си, то е, защото красивото е откровение на вечното, на божественото в нещата, а красотата не е нищо друго освен увековечаване на мимолетното. Така както истината е цел на рационалното познание, също и красотата е цел на надеждата, може би и тя ирационална по своята същност.

Нищо не се губи, нищо не отминава окончателно, за­щото всичко се увековечава по един или друг начин и всичко, след като е преминало през времето, се връща във вечността. Временният свят пуска корените си във веч­ността и там се сливат вчерашният, днешният и утреш­ният ден. Пред нас се редуват една след друга сцените като на кино, но лентата си остава единна и цяла отвъд времето.

Физиците казват, че не се губи нито частица материя, нито дори и най-лекият силов удар и че и материята, и ударът се преобразуват и предават, запазвайки се. За­губва ли се случайно някаква форма, колкото и неулови­ма да е тя? Трябва да вярваме - да вярваме и да се надя­ваме, - че също не се губят, а се трупат и увековечават някъде, че има някакво огледало на вечността, в което се събират, без да се сливат една с друга всички картини, които шествуват през времето. Всяко впечатление, което придобивам, се трупа в мозъка ми, макар и той да е тол­кова дълбок или толкова безсилен, че то потъва в глъбините на подсъзнанието ми; но оттам то оживява живота ми и ако целият ми дух, ако цялото съдържание на душа­та ми станеше съзнателно, биха възкръснали всичките бегли впечатления, забравени веднага след като са въз­приети, и дори тези, на които не съм обърнал никакво внимание. Нося в себе си всичко, което се е изнизало пред мен, и в себе си го увековечавам и може би всичко това преминава в моите кълнове и живеят пълноценно в мен всички мои предци и ще заживеят заедно с мен в моите потомци. Може би аз преминавам, целият аз и цялата тази моя вселена, във всяко от моите произведения; или в тях се влива поне най-същественото от мен, което ме кара да съм аз, моята индивидуална същност.

А тази индивидуална същност на всяко нещо, това, което я прави да е тя и не друга, не се ли разкрива пред . нас като красота? Какво е красотата на нещо, ако не веч­ната му основа, това, което свързва миналото му с бъде­щето му, това, което от него се трупа и остава в недрата на вечността? Не е ли красотата откровението на божестве­ното в нещата?

И тази красота, която е коренът на вечността, се раз­крива пред нас чрез любовта и е най-голямото открове­ние на божията любов и знакът, че трябва да победим вре­мето. Любовта ни разкрива вечното в нас и в нашите ближни.

Хубавото ли, вечното ли в нещата събужда и разпалва нашата любов към тях или любовта ни към тях разкрива хубавото, вечното в нещата? Не е ли случайно красотата творение на любовта, както сетивният свят е творение на инстинкта за самосъхранение и свръхсетивният - на инстинкта за продължаване на рода и в същия смисъл? Не е ли красотата и вечността заедно с нея творение на любовта? «Макар външният ни човек и да тлее - пише апостол Павел, - вътрешният от ден на ден се подновява» (П. Кор. 4, 16). Човекът с преходни привидности се изхабява и си отива с тях; но човекът на действителността остава и расте. «Защото кратковременното наше леко стра­дание ни доставя в голямо изобилие пълна вечна слава» (стих 17). Нашата болка ни създава мъка, а мъката, като набъбне до крайност и избухне, ни изглежда утеха. «Като имаме пред очи не видимото, а невидимото; понеже види­мото е временно, а невидимото - вечно» (стих 18).

Тази болка ражда надежда, което е красивото в този свят, върховната красота, тоест върховната утеха, А по­неже любовта е свързана с болка, понеже тя е състрада­ние, милост, красотата се ражда от състраданието и не е нищо друго освен временната утеха, която то търси. Тра­гична утеха. Върховната красота е красотата на траге­дията. Угнетени от чувството, че всичко минава, че ние отминаваме, че отминава нашето, че отминава всичко, което ни окръжава, самата мъка ни разкрива утехата на това, което не отминава, на вечното, на красивото.

И тази така разкрита красота, това увековечаване на мимолетното се осъществява само на практика, живее еамо благодарение на любовта. Надеждата в действие е любовта, така както красотата в действие е доброто.

Коренът на любовта, което увековечава всичко, което обича и извлича за нас скритата в него красота, давайки ни доброто, е любовта към бога или ако предпочитате, милосърдието към бога, състраданието към бога. Любовта, състраданието - казахме вече - персонализира всичко; откривайки страданието във всичко и персонализирайки всичко, персонализира също и самата вселена, която също страда, и ни открива бог. Тъй като бог ни се разкрива, защото страда и защото страдаме; защото страда, изисква нашата любов и защото страдаме, ни дава любовта си и покрива нашата мъка с вечната и безкрайна мъка.

Това бе причината за изумлението, предизвикано от християнството сред евреи и елини, сред фарисеи и стои­ци, и това изумление, изумлението на кръста, продължава да е изумление и ще бъде и за в бъдеще изумление дори сред християните; изумление, предизвикано от един бог, който става човек, за да страда и за да умре и за да въз­кръсне, след като е страдал и умрял, изумление, предиз­викано от един бог, който страда и умира. А тази истина, че бог страда, пред която се чувствуват потресени хората, е откровението на самите недра на вселената и на нейната тайнственост, откровението, което бог извърши, като из­прати сина си, за да ни спаси със страданията и смъртта си. Това бе откровението на божественото в болката, за­щото божествено е само това, което страда.

Хората направиха бог от Христа, който бе страдал, и откриха чрез него вечната същност на един жив, човечен бог, тоест един бог, който страда - не страда само мъртвото, нечовешкото, - който обича, който усеща жажда за любов, за състрадание, който е човек.Който не познава сина, никога не ще познае бащата, а бащата се познава чрез сина. Който не познава сина человечески, който по­нася кървави мъки и раздирания на сърцето си, който живее с тъжна душа до смъртта си, който изпитва погуб­ваща и възкресяваща болка, не ще познае отца, нито ще знае нещо за търпеливия бог.

Този, който не страда, а не страда, защото не живее, е логичният и застинал ens realissimum, e primum movens, е безстрастен и поради това, че е безстрастен, не е нищо друго освен чиста идея. Категорията не страда, но и не живее, нито съществува като човек. А как ще тече и жи­вее светът, изхождайки от една безстрастна идея? Не би било нищо друго освен идея за самия свят. Но светът страда, а страдание е да чувствуваш плътта на действителността, да почувствуваш духа си телесен, да пипаш сам себе си, светът е непосредствената реалност.

Болката е субстанцията на живота и коренът на лич­ността, защото само ако страдаш, можеш да бъдеш човек. Болката е всемирна, болката ни свързва нас, всички същества, универсалната, или божествена кръв, която тече в жилите на всички. Какво друго, ако не болка, е това, което наричаме воля?

Болката има свои степени в зависимост от това, колко надълбоко се навлиза; като се почне с онази болка, която плава по морето на привидностите, и се стигне до вечната мъка, извора на трагичното чувство за живота, която се утаява в глъбините на вечното и там пробужда утехата; като се почне с онази физическа болка, която кара тялото ни да се гърчи, и се стигне до религиозната мъка, която ни кара да се проснем в лоното на бога и там да посрещнем върху си потока на божествените му сълзи.

Мъката е нещо много по-дълбоко, по-вътрешно и по-духовно от болката. Човек може да чувствува мъка дори и сред това, което наричаме щастие, и поради самото щас­тие, с което не се примирява и пред което трепере. За щастливите хора, които се примиряват с привидното си щастие, с едно преходно щастие, би могло да се помисли, че са хора без субстанция или поне че не са я открили в себе си, че не са я докоснали. Подобни хора са обикновено безсилни да обичат и да бъдат обичани и живеят в същност без мъка и без радост.

Истинска любов има само в болката, така че на този свят трябва да се избира между любовта, която е болка, и щастието. А любовта не ни води към друго щастие освен към щастието на самата любов и трагичната му утеха на несигурна надежда. От момента, в който любовта става щастлива, се задоволява, тя вече не е любов. Доволните, щастливите не обичат; те се унасят в привичното, а това граничи с унищожението. Да свикнеш значи да започнеш да не съществуващ. Човекът е толкова по-човек, тоест по-божествен, колкото по-голяма е неговата способност да търпи страдание, или, по-точно казано, да понася дълбоката мъка.

Когато идваме на този свят, предлага ни се да избе­рем между любовта и щастието, а ние - бедничките! - искаме и едното, и другото: щастието да обичаме и да обича­ме щастието. Но ние трябва да искаме да ни бъде дадена любовта, а не щастието, да не ни бъде позволено да се уне­сем в лоното на навика, защото бихме могли да заспим дълбоко и без изобщо да се събудим, да загубим съзнание и да не можем вече да си го възвърнем. Трябва да се иска от бог човекът да се чувствува в себе си, в болката си.

Какво е фатумът, какво е фаталността, ако не родст­вото между любовта и болката, и каква е тази страшна мистерия - в стремежа си да стигне до щастието любовта, докосне ли го, умира, ас нея умира и истинското щастие? Любовта и болката се пораждат взаимно, любовта е мило­сърдие и състрадание, а любовта, която не е милосърдна и състрадателна, не е любов. Любовта е в крайна сметка примирено отчаяние.

Това, което математиците наричат задача на макси­муми и минимуми, това, което също се нарича основен за­кон за икономията, важи за всяко истинско, живо дви­жение. В материалната и в социалната механика, в про­мишлеността и в политическата икономия проблемът се свежда до това, как да се постигне възможно най-големи­ят резултат с възможно най-малко усилия, да се обезпечи максимум приходи с минимум разходи, най-много удо­волствия с цената на най-малко болки. Страшната фор­мула, трагичната формула на вътрешния духовен живот е или да постигнеш най-много щастие с най-малко любов, или най-много любов с най-малко щастие. Трябва да се избира между едното и другото. Човек трябва да бъде сигурен, че който се приближи до безкрая на любовта, до безкрайната любов, се приближава до нулата на щас­тието, до най-крайната мъка. Стигайки до тази нула, чо­век е вече извън мизерията, която убива. «Не съществу­вай и ще можеш повече от всичко съществуващо» - казва монахът Хуан де лос Анхелес в един от своите «Диалози на извоюването на Царството Божие» (Диал. З, 8).

Има нещо по-мъчително от страданието.

В очакване да му се нанесе страшният удар онзи чо­век мислел, че ще страда толкова силно, че просто няма да може да понесе страданието, и ето че ударът се стовар­ва върху му и той едва усеща болка; но после, осъзнал се, като се усетил безчувствен, изтръпнал от ужас, от траги­чен, от най-страшен ужас, и извикал, задушавайки се от мъка: «Аз не съществувам!» Какво би те ужасило повече - да почувствуваш болка, която да те лиши от свяст, пробождайки тялото ти с нажежено до бяло желязо, или да ви­диш, че те пробождат ей тъй, без да почувствуваш никаква болка? Никога ли не си изпитал ужаса, страшния ужас да разбереш, че нямаш сълзи и че не чувствуваш болка? Болката ни подсказва, че съществуваме; болката ни под­сказва, че съществуват онези, които обичаме; болката ни подсказва, че съществува светът, в който живеем, и бол­ката ни подсказва, че съществува и страда бог; но това е болката, причинена от мъчително желание, от мъчител­ното желание да просъществуваш и да бъдеш вечен. Мъ­чителното желание ни разкрива бог и ни кара да го оби­чаме.

Да вярваш в бога значи да го обичаш, а да го обичаш, значи да го чувствуваш страдащ, да изпитваш състрада­ние към него.

Може би звучи светотатствено твърдението, че бог стра­да, защото страданието предполага граници. И въпреки всичко бог, съзнание на вселената, е ограничен от обкръ­жаващата го груба материя, от безсъзнателното, от което се опитва да се освободи и да ни освободи. Ние на свой ред трябва да се опитаме да го освободим от него. Бог страда във всички нас и във всеки един от нас поот­делно, във всички съзнания и във всяко едно от тях поотделно, пленници на преходната материя, и всички страдаме в бога. Религиозната дълбока мъка не е нищо друго освен божествено страдание, да чувствувам, че бог страда в мен и че аз страдам в него.

Универсалната болка е породена от мъчителното желание на всичко да бъде всичко останало, без да може да го постигне, да бъде всеки един това, което е, като едно­временно е всичко, което не е, и като е това завинаги. Същността на едно същество не е само упорството да съ­ществува вечно, както ни е учил Спиноза, но и освен това упорството да се универсализира, гладът и жаждата за вечност и за безкрайност. Всяко създание се стреми не само да се самосъхрани, но и да се възпроизведе и освен това да нахлуе във всички други, да бъде това, което са другите, без да престане да бъде това, което е самото то, да разшири границите си до безкрайност, но без да ги премахва. То не желае да разруши стените си и да сравни всичко със земята, с общинната земя, незащитената земя, като се смеси и се загуби неговата индивидуалност, а желае да издигне в крайните предели на сътвореното сво­ите стени н да огради всичко с тях. То желае максимума индивидуалност заедно с максимума личност, стреми се да бъде вселена, да бъде бог.

И това обширно аз, в което всяко аз иска да побере все­лената, не е ли самият бог? Поради това, че се стремя към него, аз го обичам и този мой стремеж към него е любовта ми към него и тъй както аз се мъча да съм той, също и той се мъчи да е аз и всеки един от нас.

Въпреки предупреждението, че става в случая дума да се даде логическа форма на една система от алогични чув­ства, добре знам, че не един читател ще продължи да се скандализира, задето му говоря за един търпелив, стра­дащ бог и приписва на самия бог като бог Христовата страст. Богът на тъй наречената рационална теология изключва в действителност всяко страдание. Читателят сигурно ще си помисли, че това, което казах за страда­нието, може да има само метафорична стойност, прило­жено към бог, както има според някои подобна стойност писаното в Стария завет за човешките страсти у бога на Израил. Защото няма гняв, яд и мъст без страдание. А по въпроса, че страда, защото е свързан с материалното, ще ми се възрази с Плотин („Втора Енеада”, 9, 7), че ду­шата на всичкото не може да бъде свързана от това имен­но - телата или материята, - което е свързано чрез нея.

В това се съдържа целият проблем за произхода на злото, както на причиненото от вина, така и на произти­чащото от страданието. Защото, ако бог не страда, той кара обаче да страдат и ако неговият живот (защото бог живее) не е едно все по-пълно и по-пълно цялостно съзна­ние, тоест все по-цялостно изграждане като бог, то е едно притегляне на всички неща към себе си, едно отдаване към всичко, едно включване на всяко частично съзнание ь цялостното съзнание, тоест в самия бог - и така бог ще стане „всичко във всички”, както е казал св. Павел, най-старият християнски мистик, и за което ще стане дума в следващата глава.

Засега нека кажем, че един много силен изблик на болка тласка съществата едни към други и ги кара да с обичат и да се търсят и да се опитват да се допълват, и дае бъде всяко едно само по себе си и всички други едновре­менно. В бог живее всичко и в неговото страдание страда всичко и като обичаме бог, обичаме в него всички създа­ния, така както, обичайки всички създания и изпитвайки състрадание към тях, обичаме в тях бог и изпитваме със­традание към него. Душата на всеки един от нас не ще бъ­де свободна, докато някой робува в този божи свят, нито пък и бог, който живее в душата на всеки един от нас, ще бъде свободен, докато не бъде свободна нашата душа.

Най-естественото е да чувствуваш и да обичаш собст­вената си нищета, собствената си дълбока мъка, да изпит­ваш състрадание към самия себе си, любов към самия себе си, И това състрадание, когато е живо и свръхизобилно, прелива от теб в другите и поради излишъка на състрада­ние към самия себе си изпитваш състрадание към ближ­ните си. Собствената нищета е толкова голяма, че състра­данието, което тя събужда в теб към тебе самия, скоро прелива извън теб и ти разкрива всемирната нищета.

А какво друго е любовта, ако не някакъв изблик на на­събрано състрадание? Какво друго е тя, ако не отразена и осъзната болка, която прелива и се излива в състрада­ние към чуждите беди и в извършване на милосърдни дела?

Когато връхната точка на нашето състрадание ни доведе до съзнанието за бога в нас, толкова голяма е мъката, която ни изпълва поради божествената нищета, пръсната оъв всичко, че трябва да я излеем навън, и това ние вър­шим под формата на милосърдие, И като я излеем навън, чувствуваме облекчение и болезнената сладост на доброто. Това е нарекла «приятна болка» мистичката Тереса де Хесус, която е имала опит в страдалчески любови. Все едно човек да е открил нещо хубаво и да изпитва нуждата да направи съпричастни в него и другите. Защото подти­кът към творчество, а в това се състои милосърдието, е дело на страдалческа любов.

Чувствуваме в действителност някакво удовлетворе­ние всеки път, когато правим добро, когато доброто пре­лива в нас, когато сме изпълнени със състрадание, а сме изпълнени със състрадание, когато бог, изпълвайки ду­шата ни, създава у нас болезненото усещане за универ­салния живот, за универсалния стремеж към вечно обожествяване. Защото ние тук, на този свят, не сме току-тъй поставени до другите, без общ корен с тях, нито пък ни е безразлична съдбата им, а изпитваме болка, когато те болеят, чувствуваме дълбока мъка, когато тях ги е притиснала мъката, и усещаме нашата общност по про­изход и болка, без дори да знаем за нея. Болката и със­траданието, породено от нея, ни разкриват братството на всичко живо и повече или по-малко съзнателно, което съ­ществува. С «брате вълк» се обръща св. Франциск от Асизи към нещастния вълк, който чувствува болезнен глад за овнешко, а може би изпитва и болка, че му се налага да разкъсва овце. Това братство ни разкрива бащинството на бог, че бог е отец и съществува. И като отец закриля нашата обща нищета.

И тъй любовта е подтикът да се освободя и да освободя всички мои ближни от болката и да освободя от нея и бо­га, който ни обгръща всичките.

Болката е нещо духовно и най-естественото открове­ние на съзнанието, като може би ни е дадено тяло, за да стане възможна външната изява на болката. Този, който не е никога малко или много страдал, не би имал самосъз­нание. Първото проплакване на човека при раждането му се дължи на това, че въздух прониква в дробовете и ограничавайки го, сякаш му казва: «Трябва да ме вдиш­ваш, за да можеш да живееш!»

Трябва да вярваме с вярата независимо от това, на което ни учи разумът, че материалният, или сетивен свят, светът, който ни създават сетивата, съществува само за да въплъти и поддържа другия, духовния, или въображаем свят, сътворен за нас от въображението. Съзнанието се стреми да бъде все повече съзнание, да се осъзнае, да има съзнание, изпълнено със себе си, с цялото си съдържание. В глъбините на самото ни тяло, в животните, в растени­ята, в скалите, във всичко живеещо, в цялата вселена трябва да вярваме с вяра независимо от това, на което нм учи разумът, че има един дух, който се бори, за да се опоз­нае, за да се осъзнае, за да се съществува - защото да се съ­ществува значи да се самоопознава, - за да е чист дух, и тъй като може само да го постигне чрез тялото, чрез материята, създава я и си служи с нея, макар и да се намира същевре­менно в неин плен. Човек може да си види лицето само отра­зено в огледало; но той попада в плен на огледалото, за да мо­же да се види, и се вижда в него така, както огледалото го обезобразява, и ако огледалото се счупи, ще се счупи неговият образ, а ако се замъгли, ще се замъгли и той.

Духът е ограничен от материята, в която трябва да живее и да добие съзнание за себе си, така както мисълта е ограничена от речта, която е негово социално тяло. Без материя няма дух, но материята кара духа да страда, ограничавайки го. Болката не е в същност нищо друго ос­вен препятствието, което издига материята по пътя на ду­ха, тя е сблъсъкът на съзнанието с безсъзнателното.

Болката е в същност преградата, която безсъзнател­ното, тоест материята, издига по пътя на съзнанието, на духа; тя е противопоставяне на волята, пределът, който видимата вселена поставя пред бога, тя е стената, в която се блъска съзнанието в стремежа си да се разшири за сметка на безсъзнателното, тя е съпротивата, която оказ­ва безсъзнателното да стане съзнание.

Макар и да вярваме поради това, че така сме учили, че имаме сърце, стомах или дробове, за тях ние узнаваме в същност едва когато ни заболят, притиснат или силно притеснят. Физическата болка или дори неразположение­то ни разкрива съществуването на собствените ни вътреш­ности. Така е също с духовната болка, с мъката, защото не си даваме сметка, че имаме душа, докато тя не ни за­боли.

Дълбоката мъка кара съзнанието да поеме обратния път към себе. си. Който не е потиснат от дълбока мъка, знае какво прави и какво мисли, но не знае в същност, че го прави и го мисли. Мисли, но не мисли, че мисли, и мислите му сякаш не са негови. Пък и той не принадлежи на самия себе си. Човешкият дух овладява себе си един­ствено чрез мъката, чрез страстното желание да не умре никога.

Болката, която е разрушение, ни кара да открием на­шите вътрешности и в крайното разрушение, в разрущението на смъртта, ще смигнем през болката на унищожението до недрата на нашите тленни вътрешности, до бога. когото вдишваме в духовната мъка и се учим да обичаме.

По този начин трябва да се вярва с вярата независимо на какво ни учи разумът.

Източникът на злото е, както още в древността са мис­лили мнозина, това, което се нарича още инерция на ма­терията или у духа - леност. Не току-тъй се е казвало, че леността е майка на всички пороци. Без да се забравя, че крайната леност е да не се стремиш лудо към безсмъртие.

Съзнанието, стремежът към все повече и повече, гла­дът за вечност и жаждата за безкрайност, желанието за бог не се задоволяват никога; всяко съзнание иска да бъде то и да бъде всички останали съзнания, без да престане да бъде то, иска да бъде бог. А материята, безсъзнателното, се стреми да бъде по-малко, все по-малко, да не бъде нищо, като нейната жажда е жажда за покой. Духът казва: «Искам да бъда!», а материята отговаря: «Аз не желая това!»

А по отношение на човешкия живот индивидът, дви­жен от чистия инстинкт за самосъхранение, творец на материалния свят, би се стремял към разрушението, към небитието, ако не би съществувало обществото, което, да­вайки му инстинкта за продължаване на рода, създател на духовния свят, го води и го тласка към всичко, към обезсмъртяване. И всичко, което човек прави като прост ин­дивид с оглед на обществото, за да се с.амосъхрани, макар и в негов ущърб, е лсшо, а е добро всичко, което прави като обществена личност за обществото, в което се включ­ва поради това, че се увековечава в него и го увековеча­ва. Мнозина, които изглеждат големи егоисти и които всичко погазват, за да постигнат целта си, не са нищо дру­го освен души, възпламенени и преливащи от милосър­дие, защото те подчиняват и покоряват своето дребнаво аз на социалното си аз, което има да изпълни една мисия.

Този, който свързва делото на любовта, на одухотворяването, на освобождението с преходни и индивидуални форми, разпъва господа в материята; разпъва господа в материята всеки, който поставя идеала в служба на вре­менните си интереси или на светската си слава. Такъв чо­век е богоубиец.

Дело на милосърдието, на любовта към бога е да се опитаме да освободим от грубата материя, да се опитаме да одухотворим всичко, да вдъхнем съзнание на всичко, да го универсализираме; да мечтаем, че скалите ще проговорят, и да действуваме съгласно с тази мечта; да се вдъхне във всичко съществуващо съзнание, за да въз­кръсне Словото.

Достатъчно е да се види това в евхаристичния символ. Затворили са Словото в един къс материален хляб и са го затворили в него, за да го изядем, и като го изядем, да го направим наш, принадлежащ на това наше тяло, в което духът обитава, да се раздвижи в нашето сърце и да започ­не да мисли в нашия мозък и да бъде съзнание. Затвори­ли са го в този хляб, за да възкръсне в нашия дух, след като сме го погребали в нашето тяло.

Трябва следователно всичко да се одухотвори. А това се постига, раздавайки на всички и на всичко духа си, който се разраства толкова повече, колкото повече се раз­дава. А да раздаваш духа си е да нахлуваш в духа на дру­гите и да ги завладяваш.

Във всичко това трябва да се вярва с вярата, пък нека разумът ни поучава, както си ще.

Сега ще видим практическите приложения на всички тези повече или по-малко фантастични доктрини в област­та на логиката, на естетиката, най-вече на етиката, с други думи, религиозното им проявление. Тогава вероят­но ще може да ги сметне по-основателни всеки, който въ­преки моите предупреждения е търсил тук научно или до­ри философско развитие на една ирационална система.