Iliyan Kuzmanov 148x210. indd

10
„Е(н)зо“ беше място, в което бяха разположени над 3000 тома философия, езотерика, история, на стените стояха картини на бездомни художници, отпред имаше кафе, чай, горещ шоколади бисквити за всички, които не могат да си позволят да си купят. Хората идваха и четяха, разговаряхме за философия, за литература, за живота. От тавана се спускаха безсмъртни поеми. Бе място за безплатни курсове за местната общност. Превърнал го бях в малък Свободен Обществен Център, една от последните малки свободни библиотеки, както го нарече най-големият портал зачетящи в света – „For Reading Addicts“. А най-популярният културен портал му лепна етикета „едно от малкото места,
останали сдуша на Острова“. Може би рецептата бе, че просто никога неми е харесвало да имам клиенти, предпочитам да работя с хора, с граждани, със свободни хора, които са активна част от това, което правя, които подкрепят и харесват мястото, създадено за тях. Не може душата ни да е свободна, ако възприемаме хората, с които работим, хората, за които работим, като бездушни, от които просто искаме да вземем едни пари. Те не са клиенти, не са консуматорите са хора със свои емоции, мечти и душа. Друга важна подправка се съдържаше в разбирането ми, че изкуството не е рамка, не е за избрани, а може да е част от нашето ежедневие. Ние можем да се изразяваме чрез работата си, чрез всичко което правим, ако душата ние свободна. Обръщай внимание на хората, на човешките истории, на тезис които ще си пресечеш пътя. Понякога зад една измъчена усмивка ти можеш да намериш толкова много усилия тя да се появи на лицето пред теб. Бъди благодарени вярвай в себе сив теб има толкова много дълбочина, необятен свят от възможности. Пътят щете срещне с различни пътешественици, опознавай ги, слушай историите, опитвай се да разбереш какво се крие зад тях. Така ще разбереш и себе си. Някои от тях само с раницата си, нос кредитни карти в джоба, навършили повече от осемнайсет, решили да обиколят ида видят различния свят. Други просто са си взели отпуски за няколко седмици разтоварват багажа от

рутината. Ще има и любители на пътешествията с групи, екипировки, равняващи сена това, което местните им помощници надали биха заработили за един цял живот. Те ще изкачват планини, патосно ще се кичат с геройства, ще забиват флагове със собственото си его. Не ти е нужен техният опит, защо не пробваме да стигнем по-далеч от тях в преживяването, в дълбочината на съдържанието. В България, също създадох своето „Е(н)зо“, което в един момент се превърна във Фондация „Арт Ангел. Този Ангел ме заведе и запозна седни деца мигранти от Афганистан, които рисуваха пътя до тяхната мечта. Щети разкажа, уважаеми читателю, за тези други пътешественици, деца, предприели най-опасното пътешествие, поемано някога. Пътят, който теса извървели, е може би най-трудният и екстремен маршрут, преминаван от хора. Нивото на екстремност няма нищо общо с възприятието низа туристическите алпинистки експедиции. Той започва от Афганистан, препускащи препълнени джипове с по 30-ина души през пустинята Тал. Джиповете понякога се преобръщат в лудата надпревара с времето, а в прахоляка остават много от хората в тях. Те минават през мразовития Хиндукуш и служещите за ориентир трупове в снеговете на планинската верига Памир. Пътешествието криволичи през Иран, планините За- грос до Турция. Оттам оцелелите се прехвърлят в Гърция и през пълноводното устие на Марица влизат в България. Едногодишно момче, разказа за прехода през Гърция за България, че е бил най-трудната част за него, попадайки на трупи в коритото на реката, които за малко не отнемат живота му. А колко животи този път отнема, няма регистрирани данни, но теса много. Всяка година по пътищата тръгват над 250 000 деца, а единствената статистика се води от програмата Липсващи мигранти“ към Международната организация по миграция, в която трябва да попадне официално подаден сигнал от родителите. Огромна част от тези деца идват от отчайващо бедни семейства с надеждата, че ще могат да им подсигурят препитание. Щети разкажа малко повече за мястото, откъдето тези

пътешественици идват от Афганистан. Там повечето от тях нямат електричество и вода, разчитат на ручеи, кладенци, печки и свещи в ежедневния си живот. Средностатистическото семейство има осем деца, като едно на всеки пет деца умира, преди да е навършило пет годинки. В селата семействата са по-големи, като няколко поколения живеят под един покрив, в една или две отделни стаи. За бедните деца в Кабул животът е ежедневна битка за препитание, да могат да осигурят на семействата си ядене на масата. Те напускат малките си домове или убежища сутрин, надявайки се да продадат някакви дреболии или на просия, за да се върнат с малко храна, за да оцелеят. Повечето имат родител, убит във войната, като доста от тях са бежанци, липса
– утежняваща ситуацията им още повече. Убежище за много са бежанските лагери около Кабул, над тридесет, където в кални колиби или палатки живеят хиляди. Нека всяка сутрин по времена нашето пътешествие бъдем благодарни, че го предприемаме да открием себе си, да развием креативността си, а не по принуда. Нека проявяваме разбиране към това, което виждаме по пътя си. Нека не виждаме само екзотичното, ада разбираме хората около нас. Прониквайки по-дълбоко в душевността им, ние ще можем да дадем реална оценка на всичко това, което имаме. Дори и възможността да държим тази книга ида разбираме написаното в нея, защото много от пътешествениците, за които ти разказах, не са имали възможността дори да отидат на училище. Човешката същност не е фиксирана, ние не сме дърво, ние сме в движение, ние идваме и си отиваме, появяваме и изчезваме, понякога сме силни, понякога сме слаби.

13

Изтегляне 4.17 Mb.

Сподели с приятели: