Iliyan Kuzmanov 148x210. indd

Илиян Кузманов
ô
а н тази и

ОГНЕНИЯТ ХРАСТ

Все едно бе вчера, когато бях в нищото на този почти обезлюден остров. Спомних си как, седейки на скалите, подпрян на раницата си, която от известно време бе се превърнала и в мой дом от толкова пътуване, се опитвах да нарисувам само със сивия молив онзи почти огнен храст, застинал като горски пожарна пясъчните дюни. Абстракция, излязла изпод ръката на неизвестен импресионист, накарала ме покорно да седна ида извадя раздърпания дневник. Преди да зърна този храст, всичко вътре бе прилежно подредено – многобройни бележки, които знаеха своето място и очакваха своя миг да бъдат нарисувани. Предизвикателството да пресъздам тази пъстрота само с молива ме бе погълнала и незабелязано за мен луната бе заела скришом мястото на слънцето зад многобройните облаци. Така и не видях как приливът бе покрил тесния каменист път.

СЕЛОТО

Малкото рибарско село бе свито в другия крайна острова недалеч от брега и обградено от гората, която заемаше почти цялата останала част от сушата. Сивото безличие бе първото, което ми направи впечатление. Няколкото улици симетрично се пресичаха една в друга, а къщите бяха еднакви не само по цвят, но и в малките си детайли. Строителите очевидно бяха незаинтересовани как би изглеждало в очите на странстващ пътник като мен. Някакво подобие на мъгла се разстилаше по безлюдните улици, навярно опитвайки засрамено да прикрие каквото може, та дори и това да е неравната настилка, осеяна с безчет ями. В центъра на селото имаше площад, украсен с пресъхнал фонтан. Разбирах липсата на светлина – кой би искал да бъде буден на такова сиво място, дори в толкова ранен час И все пак от далечния край, почти до гората
– идваше светлина. Приближавайки се, познах местната кръчма – единственото място за пренощуване, което щях да намеря.

КРЪЧМАТА

Кръчмата бе пропита от аромата на изветряло уиски и бира, която навярно е била разливана не само в халбите, но и навсякъде където може да се предположи, от недотам рафинираните джентълмени, посещавали това място. Специфичното рибарско ухание, примесено с миризмата на цигари, допълваше колорита. Пепелниците навсякъде преливаха, но не това беше нещото, което правеше впечатление на аудиторията. Навярно слабо впечатление правеха и картините постените, ако можеха да се нарекат такива. По-скоро бяха половин дузина стари избледнели снимки на едър, червендалест мъжага – на една позираше ухилен с пълни халби, на друга бе зад бара, пушещ доволно навярно много специална лула, на трета – със запретнати ръкави ремонтираше нещо по фасадата, намеквайки за многобройните си завидни умения Зад бара в момента бе застанал съсухрен от вятъра мъж, който нямаше нищо общо с героя от снимките. Имаше важна работа – да зяпа отегчено двамата единствени клиенти, подпрени набара, които разговаряха тихо, сякаш боейки се думите им да не бъдат чути от нещо страшно. След цяла минута липса на интерес, видяла ми се вечност, барманът ме попита
– Стая и нещо захапване Благодаря ви, стая наистина е всичко, от което имам нужда – радостно му отговорих.

94
СТАЯТА

Заведе ме до стълбите и само ми посочи стаята, като ми подаде един ръждясал ключ. След известни усилия, навярно много отдавна неотваряната врата изскърца жалостиво и се предаде. Стаята, потънала в прах, бе издържана в най-до- брите аскетични традиции на отшелническите обители. Липсваха всякакви излишни удобства, навярно за да не разсейват гостите от техния път, сън и това, което биха могли да намерят един етаж по-надолу. Дървеният нар със сигурност бе скован от едрия човек от снимките, само се зачудих защо липсва негова статуя. Изваяна собственоръчно, разбира се. Твърдият прояден дюшек бе малко удобство, а и бе застлан с чисти, ала, уви, пропити от неприятната миризма на цялото това място чаршафи. Единственият декор в стаята бе стара избеляла снимка на селото от някакъв празник. Много хора се бяха събрали на площадчето – всички усмихнати, някои танцуваха, други бяха около димящи скари. Типичен местен празник без никакъв намек за бъдещи беди Хвърлих раницата, якето и обувките и се изтегнах забърза дрямка, която скоро бе прекъсната от стържещия ми стомах, който издаваше бълбукащи звуци. Слязох долу с надежда да утоля глада си и какво мислите се случи – заварих всички на позицията, в която ги бях оставил. Барманът със сериозен тон ме уведоми, че вечерята скоро няма да егото- ва. Типично – изругах наум. Неми се връщаше в стаята и реших да се разходя малко навън.

96
ГОРАТА

Гората около кръчмата бе, меко казано, странна. Дърветата приличаха на вкаменени великани, застанали на стража внимателно наблюдаваха всичко около тях и бдяха за неканени гости, създавайки впечатление, че ще сграбчат натрапника стига само малко да се приближи до тях. Ала сякаш това небе достатъчно, за всеки случай дружно бяха вплели клони към короните си, закривайки любопитни погледи от въздуха. Вместо да ме смути, гората ме привлече още повече и лека-полека започнах да си проправям път навътре. В този лабиринт бързо загубих представа за място и време, но скоро някаква странна светлина се появи като ориентир. Последвах я и скоро наближих нещо, което ме остави безмълвен за дълго време. Гигантските дървета бяха направили огромен кръг, за да позволят на най-красивите цветя, които бях виждал, да сътворят палитра от наситени цветове
– преливащи един в друг, огрени от луната, на която дори облаците бяха оставили процеп да спусне светлината си над това място. А по средата бе Тя, в дълга, бяла, лятна рокля като някакъв древен горски дух. Жената безмълвно разговаряше на забравен език с цветята, а те є отвръщаха в тиха мелодия. До нея върху странна количка бе поставен ярък буркан – светлината струеше от някакъв дребен предмет. Буркан с бижу вътре Проправих си още малко път през вече примирилите се с присъствието ми храсти и се настаних под едно огромно дърво, увито в разноцветни платове, като чели подчертаващи важността му на домакин за омагьосани странници като мен. Дългите є златисти коси бяха драгоценни водопади галеха цветята, а те леко подвиваха стебла под тях. Помагаше є и нежният вятър – така бе сигурно, че никой наоколо няма да бъде подминат от ласка. А аз в захлас наблюдавах тази нереалност Може би съм престоял твърде дълго, не знаех, загубих представа за всичко още в момента, в който я зърнах. След толкова много странстване бих предположил, че само за миг

красотата є е в състояние да превземе цялото ми внимание Надявах сече всичкият този път е калил не само тялото ми, но и сърцето, ала явно съм се лъгал. Това бе Тя – всичко, което съм търсил, без дори да го зная. Намерих сили само да стана и тръгна обратно, не намерих – да пристъпя към нея. Когато ставах, тя само се обърна към мени се усмихна седна от онези усмивки, които казваха и знаеха всичко. Смутено сведох очи, Тя може би знаеше всичко А аз не знаех нищо, ала осъзнавах, че нещо още по-нереално предстои

ИСТОРИЯТА

100
Продължих обратно, не разбрах как съм стигнал кръчмата, също и как съм се озовал на една маса в ъгъла. Погълнат бях от преживяното на поляната
– Изгубил си се – дрезгавият гласна съсухрения ми хазяин ме разбуди.
– И питаш – отвърнах му, все още изгубен.
– Какво те води на това забравено от всички място
– гласът се опитваше да ме върне обратно.
– Пътувах към един град, до големите езера, там имат библиотека с богат архив относно неща, които ме интересуват. Колата, взела ме на стоп, се развали. Разбрах, че океанът е наблизо, тръгнах да му се порадвам и тогава забелязах ивицата навътре Итака се озовах при вас.
– Отдавна океанът не е отварял този проход, за да доведе някого при нас, много, много отдавна – каза той замислено Кой живее в гората – дойде моят ред за въпроси.
– Никой не ходи там, защото не знае кака и не сее върнал, за да разкаже. Но проклето е всичко след нейното идване, казвам ти Тя ни донесе забрава отгласът му все повече и повече започваше да трепери.
– Разкажи миза нейното пристигане – почти му наредих.
– Ние бяхме обикновено рибарско селце, преди онзи моряк да я доведе. Каки с какво този пройдоха є беше завъртял главата, не зная. Разказваше пиян как останал без кораби попаднал на странен остров, където тя го спасила в страшна буря. Че имала опашка, която оставила там, бръщолевеше. Заради него, представяш лиси А той є обещал някакви градове с високи кули и всякакви такива измишльотини, лъжливата маймуна Всички ни провали Носела някакво свещено и многоценно бижу и той се хвалеше, че щял да забогатее несметно. Оставил я бил в гората, уж че ще търси превоз. След това каза, че тръгва натам и повече него видяхме Още няколко души изчезнаха същата нощ. Търсеха навярно лесното богатство или пък нейната хубост ги бе запленила – морякът разправяше, че била неземно красива

На сутринта гората вече беше затворена за всички нас, дърветата изведнъж станаха други. Като живи бяха, а храстите само за една нощ бяха покрили всяка пътечка. Вдигна се мъгла, която ни откъсна от света. Не можем да напуснем селото, нито външни хора идват при нас. Живеем от запасите си и каквото си произведем или морето ни подхвърли като подаяние. Имаше още няколко смелчаги, които изчезнаха след това, влизайки в гората, уж за да вдигнат проклятието. Ти си изпратен да ни помогнеш, няма как иначе островът да те е пуснал дотук Върни я, моля те, откъдето е дошла, не останахме много в този затвор, заплатихме вече за прегрешенията си
– Някой от вас не сели опита да є помогне или да спре моряка и останалите – изпаднах в ярост.
– Пътнико, вреда на нещата е по пристанищата да се срещат съмнителни жени. А още повече разни красиви девойки, които незнайно как са намерили или заработили такива бижута, които навярно струват колкото цялото ни село. Кажи ми кой би предположил, че тя е такава вещица Не беше необходимо да ме молят, исках да се върне там, откъдето я бе отвел морякът. Тя не принадлежеше на това място, нито на никое подобно. Тя не беше от нашия свят и нямаше място в него.
– Как – попитах го. А той с охота ми разказа какъв щеше да е пътят ми нататък
– Щете заведа при рибаря, който случайно попаднал на нейния проклет острови ги доведе тук, и двамата. Как сее озовал там точно в този момент, той не си спомня, имало е някаква буря, която го повлякла. Казва, че такава през живота си не бил виждал, всичко било в непрогледен мрак, единствено светкавиците присветвали за миг и тъмата се завръщала. Той вече не излиза в морето. Само поддържа лодката си и говори, че има още един курс в океана и той е до този остров Чака някого, навярно теб – дори след всички беди, сполетели острова, в гласа му имаше нотка на съмнение.
– Да тръгваме – заповядах му.

ЛОДКАРЯТ

Недалеч от каменист залив себе сгушила порутена къщичка. Към малък кей бе привързана лодката, която толкова време ме е чакала. Бе полирана и лъсната до блясък – изглеждаше като недокосвала водата. Дори боята имаше видна прясно нанесена. Бях убеден, че и всичко останало по нея е така прилежно поддържано в очакване на това пътуване. Даже плътният синджир, който я държеше за брега, бе толкова добре излъскан, че навярно в слънчев ден би могло да се огледаш в него.
Извън лодката обаче запущението бе пълно. Тревата бе обрасла на човешки бой и скриваше всичко, което мъглата бе пропуснала. Къщурката бе така грохнала, че беше цяло чудо как все още устоявана силните океански ветрове. На една от стените бе опъната рибарска мрежа – служила дълго, ала вече ненужна в дългото очакване, което щеше да свърши съвсем скоро. Моят водач силно почукана вратата и не след дълго зад прага се показа не по-малко съсухрен човечец. Погледът му ме смути – избледнелите му сиви очи бяха пропити от страх. Лесно можех да прочета в тях колко много е видял и преживял.
– Това сити, нали Дълго те чаках страннико. Трябва скоро да тръгваме, изгревът е близо – само каза той и отиде да приготвя лодката, както бе излязъл от леглото си. Бях малко стъписан от скоростта, с която се развива моето ново пътешествие. Раницата ми бе останала в стаята на кръчмата, но май и нищо оттам неми трябваше. Погледнах обувките – щяха да издържат, само се наведох, като чели по навик, да стегна връзките си. И се подпрях на лодката. Моят стар водач незабелязано беше изчезнала новият себе заел да проверява мотора и горивото. Личеше, че го бе правели вчера, и във всеки един ден на очакване. Ала въпреки това той не пропусна да се увери, че ще може да ме закара и върне там, където трябва. Няколко минути по-късно ми махна да се качвам, откачи лодката от кея и включи мотора. Погледнах напред в безкрайната синева, губеща се отвъд хоризонта, а след това към селото, потънало в мъгла. Нашето приключение започваше

ПЪТЕШЕСТВИЕ СЪС СЛЪНЦЕТО Съсухреният лодкар държеше руля на лодката, скрит в малката кабина на сянка. Слънцето, започнало своето пътешествие откъм гърба ми, по обяд вече беше над главата ми, неоставяйки място за дори малка сянка на палубата. Прежуряше жестоко и се принудих да вляза при моя спътник. Имахме кофа свода, от която се освежавахме от времена време и една друга с питейна вода, предвидена да стигне за няколкото дни, който ни чакаха. Храната ни се съхраняваше вплетен кош – зеленчуци от селските градини. Островът не им бе оставил нещо друго. Движехме се с доста висока скорост, така че нямаше много за наблюдаване наоколо, и затова реших да се отдам на следобедна дрямка, свит в един прохладен ъгъл. Скоро започнахме да гоним слънцето, което ни водеше към острова на русалката.

ЗАЛИВЪТ

В края на слънчевия ден забелязах контурите на острова, които лека-полека започнаха да придобиват форми. Виждаха се хълмове в наситено зелено, сред които се открояваше един доста висок. Скоро забелязах и малка лагуна с красив пясъчен плаж, сгушен сред скалите. Навлязохме в тихите води, лодкарят намали скоростта и аз вече можех да се полюбувам нашарените стада риби, плуващи в кехлибарено прозрачните води. Слънцето почти себе скрило отвъд хоризонта, а ние бяхме съвсем близо до брега.
106

СПОМЕН ЗА НЕВИННОСТТА

Спомних си как преди много години цяло лято тичах безгрижно по един такъв плаж. Тъкмо се бях научил да стоя стабилно на краката си и като всяко дете търсех нови и нови предизвикателства. Родителите ми бяха наели вила за целия сезон, която се намираше на няма и петдесетина крачки от брега. Беше толкова безметежно време, ала аз все пак имах една грижа – да събирам миди в една ръждясала консервна кутия, която бях изровил от пясъка, решавайки, че тя е съкровище, заровено от пирати. Приказките запи- рати и съкровища ми бяха любимите Баща ми ги четеше всяка вечер за лека нощ с такова вдъхновение, че сега разбирам той е бил много по-впечатлен и заинтригуван от мен. През деня пълнех консервната кутия с всевъзможни мидички, опитвайки се всяка да бъде различна. А надвечер тичах към съседското момиче, което винаги бе в някаква красива рокля и си играеше с парцалената си кукла на верандата. Забелязваше ме отдалече и извръщаше глава, а аз още по-бързо започвах да бягам към нея, боейки се да не си влезе вкъщи. Доближавах се и є подавах кутията, а тя започваше да проверява находките ми. Когато намереше нещо интересно, лицето є грейваше в усмивка, а моето сърце скачаше в гърлото. Изчервен, изчаквах да свърши с огледа си, обръщах се, без да кажа нищо, и побягвах. Последния ден налятото тя не взе нито една мида, ала неочаквано ме целуна по бузата, аз изпуснах консервната кутия и сконфузено побягнах обратно на плажа, където слънцето вече се сливаше с океана. Нея видях повече.

109
ПЛАЖЪТ

110
– Утре по същото време ще бъда тук, не закъснявай Нашето пътешествие наобратно ще е по тъмно – приглушеният гласна лодкаря ме върна, давайки мида разбера, че ще прекара нощта далече от острова. Погледнах моя водач, голите му кокалести ръце и свалих своето яке – на негов морето щеше да му е по-нужно.
– Вземи го, щети дотрябва – казах му и за първи път забелязах някакво подобие на усмивка от човек от този остров Благодаря – протегна ръка лодкарят. – Налага се да скочиш във водата, трябва да тръгвам оттук, не мога повече да остана. Набързо се озовах във водата – покри ме над кръста, ала бе толкова топла, че ми се прииска да се потопя целият. Можеше дами остане време и затова, но бързо щеше да се смрачи, а по-важно беда намеря подслони прясна вода.

111
ГЛИГАНЪТ

Лодката се отдалечаваше бързо и скоро се изгуби от погледа ми. Излязох от водата и се изтегнах на топлия пясък, за да се изсуша. Така, затворил очи, леко се унесох, но много скоро се разбудих от странни звуци, идващи наблизо. Завъртях глава и видях чудна гледка – нещо средно между добре охранена домашна свиня и глиган се бореше усърдно с някакъв предметна плажа, а около него няколко маймуни подскачаха, издавайки пискливи крясъци на неразбираемия си език. Любопитството ме изправи на крака и тръгнах към това необичайно стълпотворение, напомнящо мина пътуващите циркове с техните безброй подскачащи животни. Глиганът застина заплашително и започна да рие с копита пясъка
– изглежда нямаше никакво намерение дами отстъпи играчката си. Забелязах на няколко крачки от мен лежащ клон, който бързо се озова в ръцете ми, размахах гои огромното животно промени намеренията си. Маймуните набързо се разбягаха и заеха места по дърветата наоколо, надявайки се да се полюбуват на предстоящото зрелище. Глиганът обаче ги разочарова – обърна се бавно и с достойнство се отдалечи в гората. Приближих се още, за да огледам своя трофей
– оказа се бутилка от мляко, обвита цялата във водорасли. Взех я в ръце и в този момент от нея изпаднаха няколко малки червени мравки. Погледнах навътре – бутилката бе празна. Отидох до водата, нагазих до колене и я измих хубаво.

КАПАН ЗА МАЙМУНИ

Маймуните продължаваха да кряскат, все едно се опитваха дами кажат нещо, а аз тръгнах по плажа към малка река, която се вливаше в лагуната. Устието по краищата беше обрасло в гъст храсталак. Забелязах нещо да се червенее – плодовете изглеждаха досущ като ягоди. Откъснах няколко
– хрумна ми идея, която реших да проверя. Потърсих подходяща скала, пуснах ягодите в бутилката и я заклещих здраво. В самото начало на тропическата гора намерих гигантско дърво с голяма пролука в основата му – идеалната хралупа, в която да пренощувам. Крясъците на маймуните бяха престанали от известно време, ала скоро се подновиха снова сила. Трябваше да ги изтърпя някак си. Умората отпътуването си взе своето и не след дълго се унесох в сън. Маймунската какофония скоро ме разбуди. Върнах се към мястото, където бях оставил бутилката, и намерих това, което очаквах – маймуна със заклещена ръка. Хванах я, а тя се сви име погледна жално и безпомощно. Останалите є дружки бяха притихнали. Разбирах ги – сигурно се чудеха какво ще се случи
– Какво има в гората – направих опит за контактно тя с нищо не показа, че ще ми отговори. Изглеждаше изтощена, явно през цялата нощ бе правила опити да се освободи.
– Разбираш ли ме – настоях, ала постигнах същия резултат. Изведнъж маймуната се отпусна в ръцете ми. С известно усилие я освободих от капана, погалих я по главата и є заговорих. Знаех, чене ме разбира, ала нещо отвътре ми казваше, че трябва да постъпя така
– Извинявай, искам да помогна наедно друго същество от вашия остров, което като тебе е заклещено, но много, много далеч оттук. Затова те хванах, съжалявам, ако съм ти причинил болка, искам да разбера къде е оставила част от себе си, която ще є помогне да се върне обратно. – След това я пуснаха маймуната се съживи и с няколко скока се скри в гората.

ПРЕДИ НОЩТА

Хралупата близо до реката бе повече от подходящо място пазеше ми завети щях да имам достатъчно вода, за да задоволя жаждата си. Всъщност реката повече приличаше на ручей, което ми позволяваше лесно да прескачам, на който си поискам бряг. Срещата с маймуната ме разсъни, усетих вечерния хлади почувствах глад. Набързо събрах прилично количество ягоди, които складирах в хралупата. Използвах импровизирана подложка от палмови листа. До водата намерих няколко големи камъка и още куп малки и заоблени. От тях си направих огнище точно пред входа на малкото ми убежище. Изпопадали изсъхнали клони ми дадоха достатъчно гориво за огъня, който щеше да сгрее вечерта ми.

ОГЪНЯТ

Всичко изглеждаше готово за нощта – оставаше единствено да запаля огъня. От един мъхест израстък, който си бях набавил, щях да получа необходимата искра, използвайки го за прахан. Подредих търпеливо един по един клоните в малка клада и започнах да търкам два сухи камъка един о друг
– не след дълго получих първата искра, а после и още една, която възпламени мъха, а той на свой ред запали огнището. Скоро се унесох в блажена дрямка. Всичко, което чувах в просъницата си, бе приятният пращящ звук на огъня. Той ми даваше не само топлина и светлина, но бе древна приспивна мелодия, която бе в състояние да прогони всички мисли, несвързани с аления є господар. Цялото ми съзнание бе запленено от танца и песента на пламъка, прочистващи го от всичко ненужно и вредно. Край огъня винаги се раждаха най-хубавите и интересни истории. Спомням си как в гората след дългите преходи, които правехме сприятели в училищните години, разпъвахме палатки, палехме огромен огъна около нас бе непрогледна нощ. На жарта се получаваха най-вкусните картофи, а и не само. След като хапнехме и се сгреехме достатъчно, започвахме да си разказваме истории. Всеки се опитваше да съчини най- страшната, тази, която ще ни остави будни през цялата нощ или поне в прегръдките на някое от момичетата, които бяха с нас.
Понякога успявахме да ги измислим толкова добре, че накрая всички чакахме изгрева дружно. Момичетата знаеха, че се опитваме да ги уплашим само и само да можем да ги прегърнем, и все пак се преструваха. А ние, все едно ще ги защитим от невижданите чудовища, като истински безстрашни герои ги вземахме под крилата си. Подсигурявахме им защита през цялата нощ, дори и когато огънят отслабне, а тъмнината завладее света и сенките, които сме създали, започнат да бродят около нас.

ГОСТЪТ ОКОЛО ОГЪНЯ

Усетих я в съня ми – беше съвсем близо. Издаваше съвсем лек шум, ала присъствието є бе осезаемо. Знаех, че няма да имам възможност да реагирам по какъвто ида е начин, затова се отпуснах, поех дълбоко въздух и отворих очи. Видях я срещу мен на няма и крачка разстояние – яркозелена змия, не по-дълга от ръката ми. Силноотровна е – помислих си. Тя също бе впила студените си змийски очи и внимателно ме изучаваше. Едно твое грешно движение и ще последва фатален отговор – сякаш ми казваше
– Ссс, страннико, какво търсиш на този неоткриваем остров, нима не знаеш, че има места, на които хората не трябва да стъпват – проговори тя. – Вие взехте всичко останало, замърсихте гои прогонихте всички чудеса Направихте го с Новия свят, който изградихте
– Търся нещо, което е било оставено тук от една дама. Нужно є е, за да може да се върне – отвърнах аз. – Хората сме различни, много от нас се опитват да поправят сторените злини. Учим се от своите грешки
– Ссс, страннико, във вашето стадо трудно можеш да видиш различни, харесвате да сте еднакви. Уважавате само по-силните! С другите жестоко се разправяте, ссс. Но тя сама го избра, искаше дави види, видя ви, време є е да се върне изпитателно ме наблюдаваше змията. – Ана теб защо ти е всичко това, какво ти искаш от нея, какво тя на теб може да даде
– Нищо не искам от нея Реших, че така е правилно още от мига, в който я видях.
– Ссс, интересно, единият, другият. Мога ли да остана при тебе тази нощ, идва буря – изненадаме тя.
– Разбира сече можеш, даже ще ми бъде много приятно, има място и топлина и за двама ни – изненадах себе си. Спонтанният ми отговор сигурно я бе развеселил, кой знае Така или иначе змията не чака втора покана, а елегантно се шмугна в хралупата, свивайки сена зелена топка.
– Утре сутринта ще разбереш накъде да тръгнеш – ми каза, този път без да съска. – Лека нощи благодаря за споделеното убежище и огън.

БУРЯТА

Сигурно бях заспал от часове, когато ме разбуди тътенът на гръмотевиците. Валеше пороен дъжд. Ние бяхме на сухо, ала огънят бе изгаснал. Светкавиците от времена време осветяваха наоколо, но само след миг плътната пелена от едри капки скриваше всичко. Не се виждаше нищо дори на хвърлей напред. В този момент ми липсваха топлият чай и хубава книга, но имах най-важното – необикновена компания. През повечето време по пътищата моята компания си ми беше достатъчна. Позволяваше мида остана насаме със себе си, да осмисля какво ми предстои да направя и къде ще отида. Можех да посетя местата, които ми харесват, ида ги наблюдавам, колкото ми се иска. Виждах всичко единствено през моята призма. Но имаше моменти, в които ми бе необходима компания. Тогава обикновено избирах някоя интересна книга от раницата си. По този начин аз си избирах колко време да бъда с мислите на човека, написал тази книга. Можех да разлистя няколко страници или цял ден да чета до корица, а ако просто ми стане безинтересна – да я захвърля, без никога да се сетя за нея повече. Но и това бе компания със самия себе си – позволяваше единствено да взема това, от което имах нужда и нищо повече. От времена време намирах спътник, с когото да повървим, да се посмеем или да си поплачем, да се насладим на някой красив изгрев или залез, да видим някое красиво място ида го запечатаме в спомените си заедно. Тези мигове обаче бяха кратки и не след дълго всеки тръгваше по своя път към своето си приключение. Сега имах усещане за нещо различно…
Зеленото кълбо себе свило плътно в краката ми. Забелязвайки, че съм буден, ме попита
– Не сели боиш от бурята
– Какво страшно има в една буря, когато се намираш в сухи сигурен подслон Ако бях на открито или някъде навътре в гората, може би щях да се уплаша, нов крайна сметка какво можеш да очакваш от една дива гора Буря, зверове

като теб и незабравими моменти.
– Сссс, забавен си, но за менти си звярът – затапи ме змията. Направи го по начин, който при човек бих нарекъл
– казано с усмивка.
Аз също се разсмях с глас, заглушавайки за малко бурята. В такива моменти разбирах какво означава наистина да бъдеш щастлив. Това бяха отрязъци от време, подчинени на други правила, в които срещаш нещо без аналог в ежедневието ти. Такова късче време може да те накара да се смееш с гласили просто да си благодарен, че нещо се случва около теб. Или пък с теб самия.

124
ПРОБУЖДАНЕТО
Има различни видове пробуждания, които ни сполетяват по времена нашите пътешествия. Може да го направи само умът, а сърцето да продължи да спи непробудно. Това е най-често срещаното състояние при връщането ни от територията на съня. Разумът започва да се грижи за тялото, дава му това, което му е необходимо, защото разбира
– ново пътешествие ни чака и пътят ще е тежък, а трябва да сме издръжливи. Мозъкът разбира целта, ала не вниква в мотивите на сърцето, защото теса толкова различни един от друг. Може също така да се събуди само сърцето – то започва да бие с всичките си сили, вдига тялото накрак, без изобщо да се интересува от каквото ида е друго, безпрекословно го подчинявана забързания пулс. Те препускат заедно

по пътя, водени единствено от туптящия порив. Но когато се събудят заедно, разумът доброволно се подчинява като добър стар слуга, знаейки, че сърцето е малко отнесено и безразсъдно. Помага му да постигне своите цели и се грижи нещата да се случат колкото може по-благопо- лучно. Пробужданията имат и своите разновидности. Една от най-приятните сред тях е, когато не искаш сънят да свършва, защото знаеш, че действителността ще разруши безвъзвратно красивата нереалност. Отворих доволни очи, протегнах ръце и потърсих моята нощна гостенка, но тя бе напуснала хралупата. Най-близко- то палмово листо ми осигури вода да измия лицето си. Разкърших се и бях готов да продължа, когато видях следи по пясъка. Надявах се да са оставени от зелената ми гостенка. Проследих ги до дърветата, където ги изгубих. Върнах се до хралупата, хапнах остатъка от плодовете, които бях складирали влязох навътре в гората.

126
ПЪТЕКАТА

След стотина крачки, дърветата започнаха да се разреждат. Натъкнах сена пътечка, която реших да следвам – прокрадваше се към подножието на най-високия хълм на острова. Пътечката бе леко обрасла, затова предположих, чене се използва често. Някъде след час взе да става стръмно и тогава се появиха камъните и храстите отстрани – създаваха впечатление за стълба с парапети. Гледката във всички посоки беше приказно красива, а музикалният съпровод на птичките вкарваше допълнителен колорит. Прелитаха над мен, сякаш се перчеха с пъстрите си окраски. Почувствах стълбата и всичко останало като представление, на което аз съм единствената публика. Въодушевените артисти искаха да ме впечатлят и – признавам
– успяха Навярно се бяха готвили дълго, защото странници като мен едва ли минаваха всеки ден.

ЧЕРНИЯТ МАЛЧУГАН

Наближавайки върха, ми се стори, че някой ме следва в храстите. Първоначално реших, че може бие моята зелена приятелка от снощи, но тя нямаше нужда да се крие там. Обърнах се и шумът веднага заглъхна. Налагаше се да проверя кой е тайнственият ми спътник Разгърнах храстите, а те нямаха нищо противи с лекота се отвориха – така можех да надникна достатъчно навътре. Под един от тях открих малко черно козле, което ме гледаше игриво. Наведох се и протегнах напред двете си ръце с отворени длани, а то, като чели очаквало точно това, се настани в тях. Прегърнах гои започнах да го галя, а то затвори очи и ми се стори, че се унася в дрямка, давайки мида разбера, че имам спътник в оставащия път нагоре. Върхът небе далеко, така че моят нов приятел нямаше кой знае колко дами натежи. След известно време стълбата се превърна отново в пътека, която скоро се разклони към два хребета. Спрях и се зачудих накъде трябва да продължа. И тогава моят спътник се събуди, отново ме погледна игриво, близна ме по ръката и скокна от мен, заставайки по средата на разклона. Последва нов закачлив погледи козлето заподскача нагоре през неутъпканата трева, сякаш подканяйки ме да го последвам. Точно под върха то побягна по- бързо, забързах крак, за да не изостана, и скоро го открих на една поляна, легнало до огромен черен бик.

БИКЪТ И ВРАТАТА

Бикът беше наистина огромен име наблюдаваше с леко раздразнение. Зад него забелязах голяма врата, направена от почистени клони, хванати с тънки, подобни на въжета връзки.
– Малчуганът сее изгубил тази сутрин – каза бикът. – Родителите му го търсят из целия остров. Къде го намери
– Малко по-надолу в едни храсти – отговорих му.
– А как го хвана – като чели направи опит да се пошегува Той е един от най-пъргавите ни обитатели, няма скала, която да му се опре.
– Сам дойде и заспа в ръцете ми. – Отговорът ми леко размърда неподвижния до момента бик.
– Странно, ти си вторият, в когото черните малчугани заспиват.
– А кой е другият – полюбопитствах.
– Преди време в залива живееше русалка, която наполовина приличаше на теб. Около нея се събираха всички хлапета на острова, даже тези, които не можеха да разговарят. Опитваше да ги учи на езика, който всички разбират. Също така им разказваше за далечни земи и чудни създания, които живеят в пещери, направени от самите тях. Придвижвали сена колела, които никой не трябва да тегли. Такава количка намери, преди да напусне острова. Била на плажа, а на нея имало сфера, в която тя трябва да пази нещо, което не бива да напуска острова.
– Какво точно стана с нея – с внезапно пресъхнала уста попитах.
– След една силна буря на брега бе изхвърлен корабокрушенец. Замина с него за тези далечни земи, които изпълваха разказите є. Не съм сигурен дали се влюби в него или бе влюбена в мечтите си, че така сляпо го последва. Итака, тя отплувана странно появила се рибарска лодка в залива, оставяйки опашката си, която я правеше една от нас, за да види тези земи, познати само на птиците отвисоко. Както ида е, отдавна никой не е чувал нищо за нея. Не говорим за

нея – раздразнено потрепериха ноздрите му. – А ти Теб какво те доведе насам
– Тя – Отговорът ми изправи бика на крака. Големите му извити рога застрашително се наклониха към мен
– Обясними какво каза, страннико, бързо ми обясни – Гласът му не оставяше възможност да него направя. Никаква.
– Искам да є върна това, което не е трябвало да оставя тук Защо
– Защото така трябва, това е единственото напълно правилно нещо, което съм вършил през живота си – отвърнах уверено. – Дори не съм говорил с нея, само я видях и чух разказите за нея.
– Какво означава правилно
– Не зная, но за първи път се чувствам толкова свободен Готов съм да зарежа всичките си планове и стремежи за нещо толкова безразсъдно, ала нещо – което силно искам да поправя. Защото красота, която видях, е въплъщение на добротата, в която толкова дълго не вярвах.
– Премини през Вратата зад мен. Някъде там може да намериш това, което търсиш.

ХАМАКЪТ В НИЩОТО

Вратата се отвори, а зад нея имаше само трева. Прекрачих и видях още от зелената пустош. Чак в средата є
– изглежда там бе най-високата точка на острова, имаше две огромни стари дървета. Не бях срещал тук толкова достолепни дървета. Сигурно бяха видели какви ли не истории. Бяха проследили много хиляди пътувания на слънцето от утрото към залеза. Клоните им приличаха на обърнати нагоре гигантски корени и трябва да призная – представляваха внушителна гледка. Дърветата си струваха всеки миг съзерцание, ала вниманието ми бързо бе приковано към импровизиран хамак, изплетен от същите подобни на въжета клонки, използвани за направата на вратата. Опънат между тях в околната пустош Трудно нещо тук вече можеше да ме учуди, ала хамакът задълго ме остави с отворена уста. Доближих, за да го разгледам по-добре, уверих сече ще ме издържи, и се изтегнах в него. Удоволствието от гледката, която се откриваше, бе неописуемо – все едно се опитвах да надникна в безкрая. Зачудих се кой преди мен себе наслаждавал на цялата тази красота, която се откриваше от върха Трябва да е бил естет отговорих си. Удобно настанен на това невероятно място, бързо се отнесох в моите си мисли. Не смятах себе си за невеж, напротив, имах самочувствието на човек, който знае много и постоянно се опитва да разширява знанията си. Понякога се хващах, че с всичката си ерудираност гледам малко отвисоко на повечето хора, смятайки ги за обикновени, защото са необразовани. Тежестите на везните ми бяха – книгите, които човек е държал в ръка. Но дали книгите и знанието ни правеха хора Защото разумът без любов колко би струвал Какво би бил той без способността да се издигнем над своите ежедневни блянове и стремежи, за да можем да погледнем и някого другиго ида сме способни да обичаме. Защото знанието без любов се превръща в още една от нашите нужди, същата като глада, който се стремим да утолим.

Спомних си първия път, когато се влюбих разумно – както някой ми каза тогава. Тъкмо и двамата бяхме завършили по едно образование, гладни за практическа реализация на придобитите умения. Искахме по-хубав животи вярвахме, че знаем как да си го осигурим. Бързо сведохме любовта си до понятието семейство и до това – кой как повече ще допринесе за него. В началото ми напомняше за детската ми съседска тръпка, на която носех мидички в консервната кутия, а в замяна получавах усмивки. Нов един момент другата страна на разумната любов, която себе родила, показа, че има нужда от много повече от стара консерва и мидички от плажа. След това се появиха моментите, в които ние започнахме да броим кой колко миди е донесъл, напълно забравяйки за усмивките. А после дойде време, когато аз трябваше да наваксвам с мидите, за да можем да утолим растящия си глад за реализация, който изискваше много миди. Тогава аз спрях да събирам, разбрал, че мидите единствено и само трябва да носят усмивки и радост, без значение от тяхната форма. Така че важна е любовта към знанието, а не гладът за него. Защото с любовта, посредством наученото, ние сме в състояние да трием сълзи ида създаваме усмивки.

136
МРАВКАТА

Отнесен в мисли за красивото и любовта, бях върнат обратно в света на острова от старчески глас
– Здравей, пътнико, търсел си отговори и нещо оставено, което не е трябвало да бъде оставено – погледнах към гласа, който идваше от огромна червена мравка.
– Да – отвърнах, ставайки от хамака.
– Вчера си спасил няколко малки мравки от една свиня на плажа, която тормози целия остров
– Въобще не знаех, че вътре в бутилката има мравки и че свинята сее опитвала да ги стигне – бях искрен.
– Много неща не си знаел до дози моментно това не ти е попречило да направиш много други ида вземеш много важни решения по пътя си, а тесате довели в този момент при мен
– Така е, но аз заради нея минах по този път – продължих с откровенията.
– Когато видиш табела по пътят сити не тръгваш в същата посока заради нея, а заради това, което е в тебе, страннико, това, което си съумял да вземеш по пътя си до тази табела.
– Какво можеш дами кажеш ти за нея – полюбопит- ствах.
– Знаеш ли, страннико, преди много хиляди години, когато тези дървета бяха посадени на този връх, ние бяхме разделени, но въпреки всичко не бяхме разединени дори за един момент. Продължавахме да се виждаме всеки ден все едно, че се срещаме за първи път.
– Не разбирам
– А и не трябва Щети подскажа още малко. Спомняш лиси как е изглеждало твоето лице, преди родителите ти да те заченат – погледна ме с хитро изражение. – Щети дам още малко помощ. Заслужи сия за целия този изминат път. Когато ти плачеш и тя плаче, когато ти се смееш и тя се смее. Когато я попиташ, коя сити, тя ти отговаря, ти знаеш.

Объркването ми беше пълно, какво се опитваше дами каже голямата мравка
– Сега се върни на плажа – продължи тя. – Маймуната, на която се извини вчера, ти е оставила това, което търсиш в шишето. Онова, с което сия хванал, помниш ли Вземи гои утре, като стигнеш при русалката, прехвърли го в нейната сфера – така двете бижута отново ще станат едно цяло. До залез слънце всичко ще свърши и тя ще бъде отново в залива, а проклятието на другия остров ще бъде развалено. Така ти ще можеш да се върнеш към обичайните си занимания ида продължиш по своя път. Някой ден можете да бъдете заедно, но тя няма да помни нищо от своето приключение в земите, за които толкова мечтаеше. А ти ще намериш отговора на главоблъсканиците ми в сферата, която ще остане за тебе.

ПЪТУВАНЕ В МРАКА

Плавахме към русалката в тъмнината. От двете ни страни бяхме придружавани от акули, които явно искаха да се уверят, че ще стигнем безопасно до прокълнатия остров. Сигурно е плувала с тях – помислих си. В плътния мастиленочерен мрак перките им само се мяркаха, осветени от двата фенера на лодката, но бях убеден, чете ще ни следват през целия път. А аз бях стиснал здраво в ръка бутилката, знаейки, че съдържанието є ще я върне обратно, ала след това Тя ще бъде далече от мен. Сигурно щях да я видя за последен път

141
ПОЛЯНАТА

Наближих поляната и тя бе там, седнала в средата – по- красива от всякога Като чели разговаряше седна роза. Дърветата специално бяха отдръпнали корони, за да направят място на утринното слънце да си поиграе със златистите
є коси. Хилядите пъстроцветни цветя се усмихваха на нейната красота, сякаш є казваха, че Тя е най-красивото цвете в тази гора. Дори не ме чу как се доближих зад нея и пуснах второто бижу при нейното. След това тихо се отдалечих и седнах под същото онова увито в разноцветни платове дърво, както първия път, когато я видях. Когато привърши разговора си с розата, Тя се обърна към мен с поглед, казващ ми Аз зная всичко, не бъди тъжен – така ми даваше кураж да помечтая още малко за нея.

143
МАГИЯТА

Като в древен магически ритуал, приковал ме в нежна паяжина, наблюдавах последните минути на залеза. Знаех, че съвсем скоро всичко ще приключи. И аз отново ще трябва да се върна в света, подчинен на други закони и правила, колкото ида него исках. Цялата тази вълна от чувства, която ме бе обзела, бе скъсала всички котви, пуснати от мен около бреговете, изпълнени с посредствени бледи светлини и аз никога нямаше да мога да се върна там. Имах толкова много неща, които исках да є кажа. Ала знаех – всичко е толкова ясно помежду ни, че словото няма никакво значение. Всичко започна и щеше да свърши без да смеси казали и дума. Те, думите, нямаха никакво значение и стойност тук – в света, който щеше да изчезне заедно с нея. Проклятието над тези бедни и нещастни хорица, както и моята благословия отиваха към своя край.

СПОМЕНИ ЗА СТАРОСТТА

Незнайно защо в този миг си спомних последните дни на моите баба и дядо. Те бяха много възрастни, а дядо беи прикован към своята инвалидна количка. Тежката болест бе взела почти всичкия му разсъдък, оставяйки го като малко дете. Беше загубил всичките си способности, придобити по времена дългия си живот. Единственото, което можеше, беда се усмихва, когато баба сядаше до него и с най-голяма- та нежност, виждана някога от мен, започваше да го храни седна огромна лъжица, пълна с любов. Тя му се усмихваше и той є отвръщаше със същата усмивка и нищо друго не им трябваше. Затворих очи и когато ги отворих, слънцето бе изчезнало, ас него и цялата магия наоколо. Поляната бе изгубила своя блясък, цветята бяха повехнали от мъка, а в средата се търкаляше празният буркан. В него нямаше абсолютно нищо, останал бе само спомен за нещо красиво. Единственото и което аз имах, бе любовта вътре в мен.

147

Изтегляне 4.17 Mb.

Сподели с приятели: