Искам да ти вярвам

71
— Не, не. Не беше напрежение, в никакъв случай. Аз не се притеснявам от хората, които познавам. От хората, които ме познават.
Ръката му погали коляното й и си намери място, този път извън периметъра на полата.
— Няма проблем, Дженифър, не е нужно да се преструваш пред мен — пред другите може, но не и пред мен. Аз видях, че се чувстваш напрегната.
— Само защото — подхвана тя, опитвайки се да насочи разговора в правилната посока — имах чувството, че хората остават с впечатлението, че ние с теб отново се заедно. А аз не го искам.
Алекс отдръпна ръка от коляното й и включи осветлението в купето.
Не, не. Тези неща се казват по-лесно в тъмното.
— Хъм, аз не съм казал нищо, за да ги наведа на тази идея —
оправда се той и премести ръката, която допреди малко бе почивала на крака й, върху волана. Джен я погледна предпазливо, сякаш бе огромно летящо насекомо, което всеки момент можеше отново да се настани на коляното й.
— Аз не те обвинявам, Алекс. Просто се притеснявам, че откакто ти се раздели с Фелисити, което, струва ми се, имаше нещо общо с мен, ти започваш да се надяваш, че ще продължим оттам, откъдето спряхме.
Ето, ръката се отлепи от кормилото, но не се насочи към коляното й. Джен усети как Алекс взе ръката й в своята.
— Дженифър, аз не мога да крия чувствата си към теб.
В очите и гласа му имаше толкова много нежност, че тя се изкуши да прескочи останалата част от речта си — докато не си спомни времето, което беше прекарала в тоалетната у Хеншоу, четейки списание „Кон и хрътка“ и чувствайки се като извънземна.
— Алекс, съжалявам. — Дженифър вложи цялата си деликатност. — Аз не мога да отговоря на твоите чувства и ако продължим да излизаме заедно, ще изглежда сякаш те разигравам. —
Тя възнамеряваше да отдръпне ръката си от неговата след тези думи,
но мозъкът й сякаш не подаде нужната команда, затова тя продължи нататък: — Ти си последният човек, който искам да нараня. Не и след като се прояви като толкова добър приятел. — Джен видя как изражението му се промени при думата „приятел“, сякаш го беше

72
обидила, но Алекс не пусна ръката й. Обзе я страх, че ако останеха да седят така още известно време, тя щеше да замаже нещата.
— Моите чувства са си все същите, както когато бяхме в гимназията — каза той, без да откъсва очи от нея. — Винаги съм искам да се грижа за теб. Да те пазя. Знам, че преживяваш труден период,
Дженифър, не е лесно да приемеш, че животът ти се преобърна. Но за хората, които наистина те обичат, това няма значение. Ние все така те обичаме и искаме да се грижим за теб.
Джен не можеше да изрази с думи защо това признание я накара да се почувства като хваната в капан.
— И… не ме разбирай погрешно — Алекс стисна нежно пръстите й, — но театралният клуб, Финли и дори Кресида, те не ти помагат като ти напомнят какво загуби и какво няма да имаш никога.
Докато — той вдигна ръката й до устните си и я целуна — ти можеш да си върнеш нашата връзка.
Тя не знаеше дали целувката или начинът, по който Алекс говореше за Крес и Финли, й даде силата да отдръпне ръката си от неговата.
— Алекс — каза натъртено тя, — знам, че изпитваш дълбоки чувства към мен, но аз не мога да ти отговоря със същото. Не говоря само за сега, а и за бъдещето — ние с теб искаме различни неща. — Тя не обърна внимание на неговия опит да я прекъсне. — Аз знам, че онова, което възнамерявах да направя с живота си, няма да се случи, но за мен това не е достатъчно основателна причина, за да се вкопча в теб.
Дженифър махна предпазния си колан и се опита да отгатне по изражението му как беше приел тези думи. Не можа. Слезе от колата и понечи да затвори вратата, когато той се пресегна и я задържа отворена.
— Дай ми още няколко месеца, Дженифър — каза Алекс, — аз умея да чакам.
Нима всичко казано беше минало покрай ушите му? Веселото махване, с което Алекс я изпрати, преди да подкара колата, не подхождаше на образа на мъж със съкрушено сърце.
Дженифър влезе в къщата, благодарна, че майка й не беше на крак, и когато влезе в спалнята си, мобилният й телефон иззвъня.

73
— Джен? — Гласът на Кресида звучеше припряно. — Как мина?
Не мога да говоря дълго — трябваше да се престоря на примадона, за да сляза от сцената, всички тичат наоколо като мухи без глави, за да приключат до утре. Е, какво стана с Алекс?
— Идеше ми да го фрасна по мутрата.
— Не, ти не знаеш какво означава да си брутална. Трябва да ти давам уроци.
— Той смята, че аз просто трябва да свикна с положението и тогава ще осъзная, че искам да бъда с него. Каза, че иска да се грижи за мен.
От слушалката се чу нетърпеливо пръхтене.
— Чуй ме, Джен. Не се заблуждавай. Вярно, той се показа като истински приятел след катастрофата. Но нали помниш как се цупеше,
когато ти постъпи в младежката театрална трупа? Онзи път, когато поиска да не участваш в пиесата, която щеше да се постави в
Единбург? Той винаги се е опитвал да те задържи само за себе си.
— Знам, знам.
— О, по дяволите, виж, трябва да затварям, пред мен стои един човек и ми сочи часовника си. Много тактично, няма що. Но ти си постъпила правилно, Джен. В теб има една част, която Алекс никога няма да опознае, защото никога не я е разбирал. Не забравяй това.
Когато Джен си легна малко по-късно, тя се замисли колко беше странно, че Алекс вярваше, че той е единственият, който наистина я разбираше, докато в действителност това беше Кресида. Братовчедка й беше права за онази част, която Алекс не би могъл да разбере, онази част от нея, която копнееше за нещо „друго“. Актьорската игра й го беше давала. Сега, когато с актьорската игра беше свършено, какво чакаше Джен? Казано честно, тя не знаеше, но все пак трябваше да има някакъв път напред, нали? Някакъв начин да се отърси от това чувство, че всичко беше спряло на онзи хлъзгав път в Манчестър. Ако не вярваше в това, Дженифър беше изгубена.
Тя очакваше, че щеше да лежи будна дълго и да се измъчва от чувството на вина заради Алекс, но вече се унасяше в сън, когато майка й влезе и я целуна, както правеше винаги, нежно и предано по обезобразената страна на лицето й.

74
ГЛАВА 8
— Така, време е да се срещнем с местните — каза Мак с мрачното изражение на човек, който беше спал, навлечен с всичките си дрехи в студено и влажно легло, беше пропуснал вечерята и закуската и се беше измил със студена вода.
Бриндли не изглеждаше по-добре на дневна светлина. Всичко наоколо беше зелено и тучно, по дяволите. С изключение на кафявата кал и голите дървета. А ако се вгледаше в далечината, по върховете на възвишенията се виждаше сняг. От тишината го боляха ушите, а студът убиваше останалите части на тялото му. Колкото и невероятно да звучеше, Мак беше забравил да добави ръкавици към новите си покупки.
Той си спомни как веднъж не беше успял да убеди Габи да си сложи ръкавиците. Е, тук нямаше да има подобни компромиси. Тук
Мак щеше да настоява, докато Габи и всички други си сложеха ръкавиците.
Той излезе на пътя, мина през разкаляната тревна площ и се озова пред „Х. Скофилд. Универмаг“. На витрината бяха изложени стандартните пощенски картички с духовити надписи, но Мак го загложди подозрението, че шегите за рязане на дървета може би се отнасяха за вкочанени крайници.
Той отвори вратата, от вътрешната страна го посрещна звънът на камбанка и подредени, добре заредени рафтове, а иззад мънистената завеса изскочи жена, която сякаш бе чакала на нисък старт влизането на клиент в магазина.
— Привет — каза тя.
Мак умееше да разчита знаци, които хората неволно подаваха:
стилът и възрастта на обувките и часовниците, продължителността на зрителния контакт, акцентът, който се изплъзваше под въздействието на алкохола, дори издайническият оттенък на цвета на лицето. Сега той видя пред себе си жена на около четирийсет години, облечена със сукман без ръкави, който показваше прекалено много плът, с лакирани

75
нокти, старателно гримирано лице и наскоро боядисана коса. Дрехите й не бяха евтини, но бяха прекалено тесни и къси за фигурата й. Той не пропусна начина, по който тя го огледа: бърз преценяващ поглед от главата до петите, който не пропусна да се спре на слабините му.
Всичко това говореше, че тя беше палавница, жена, която си беше поживяла добре и все още не планираше да се оттегли, за да пие горещо какао по домашни пантофи в студените вечери. Мак видя отвореното клюкарско списание на щанда и се запита дали самата тя нямаше да е добър източник на клюки.
— Здравейте, приятно ми е да се запознаем — каза Мак и протегна ръка. Тя я пое с широка усмивка. — Аз съм…
— Мат Харпър, който е отседнал във вилите. — В очите й се появи палав блясък. — Да, знам това, миличък. Вчера добре ли пътува? Е, ти сигурно си свикнал и на по-тежки преходи, нали си странстващ писател.

Изтегляне 3.4 Mb.

Сподели с приятели: