Искам да ти вярвам

48
роден в Уеймаут, автор на две книги за туристически обиколки в
Югозападна Англия. Понастоящем живее в Бристол.“
Той нямаше да се затрудни да отговаря на брилянтното лично име, а добрият стар Мат беше напълно непознат в социалните мрежи.
Големият, анонимен Бристол също беше идеален. Мак познаваше града почти толкова добре колкото познаваше Бат и за разлика от Бат,
Бристол не привличаше посетители от мразовития север, тръгнали по следите на проклетата Джейн Остин и копнеещи да говорят за това.
Единственият риск за прикритието на Мак беше невзрачният,
лишен от амбиции Мат Харпър внезапно да прояви някакво привличащо публичното внимание поведение, като например да тича гол сред тълпи монахини. Или да се появи в някое токшоу.
Количката със закуски и напитки тръгна на своя тромав рейс през вагона и той извади няколко банкноти от портфейла си.
Вътре нямаше друго, тъй като Мак го беше изпразнил от всичко,
което носеше истинското му име. Единствената вещ, която си беше оставил, беше паспортът, сега заключен в куфара му. О’Дауд щеше да получи инфаркт, ако знаеше, но Мак щеше да има нужда от паспорта си, ако му се наложеше да долети спешно до дома. Той прелисти няколко от пътеводителите за Нортъмбърланд, които беше наредил на масичката, но мозъкът му отказваше да поеме повече информация за гори, замъци и безкрайни крайбрежия. Той отвори една от туристическите книжки на Мат Харпър за пешеходните маршрути на
Югозападна Англия, които беше открил в една книжарница в Бат. За щастие, „Пътеводител за пешеходни разходки по крайбрежието на
Дорсет“ и „Разходка в Северен Съмърсет“ бяха тънки книжки, които той лесно можеше да прочете и запомни, а не някакви дебели томове за карането на каяк в разтопените снегове в Хималаите. Освен това в текста нямаше изявления от типа на „Защото аз съм висок метър и деветдесет и имам рижа коса“. Стилът беше приятно анонимен, но убийствено скучен — ако Мат Харпър беше обиколил Висящите градини на Семирамида, той щеше да отдели половин час да описва почвата.
Мак изостави пътеводителите и отвори папката на О’Дауд, като прегледа набързо подробностите за Кресида Чартуел — наградите на
БАФТА
[2]
и Лорънс Оливие
[3]
, залозите и спекулациите за вероятността тя да спечели Оскар до две години след пристигането й в

49
Холивуд, нейните бивши любовници. Нямаше много информация за онази Дженифър, а наличните данни го депресираха — особено фактът, че тя беше секретарка на „Драматичния състав Бриндли и
Ярфийлд“. Супер — мразовит север, дива пустош и любителско театрално изкуство, оставаше да добавим малко национални танци и екстазът щеше да е пълен.
Единствените други факти се отнасяха до нейното образование
(умно момиче), свободната година между завършването и колежа
(доброволческа служба в Ботсуана) и следването й, специалност актьорско майсторство в Манчестърския университет (беше се отказала два месеца, преди да се дипломира). Дванайсет месеца пълно мълчание, преди да постъпи на работа в местната библиотека в селище на име Тайнфорт.
Оттогава тя работеше там.
Никакви значими гаджета сред момчетата, с които беше излизала в университета и пълна суша оттогава насам. След като прочете това,
Мак си измисли приятелка. Ако тази Дженифър беше толкова загоряла за мъж, той трябваше да й покаже от самото начало, че не предлагаше нищо повече от приятелство.
В изготвеното от О’Дауд досие на Дженифър липсваше снимка и някъде в дълбините на ума на Мак се оформи въпрос, който той побърза да прогони.
Влакът отново забави ход, тъй като навлезе в някакво забравено от бога място на име Донкастър, и Мак отново погледна багажното отделение над главата си. Раницата и аноракът бяха само две от нещата, които бе купил в онзи потискащ следобед, когато излезе да се оборудва за своята „шотландска ваканция“. Сред покупките имаше нещо, което се казваше „ветроупорно, водонепроницаемо яке“, но приличаше подозрително много на грозен шушляк, два чифта дебели туристически панталони и няколко чифта дебели чорапи. Фактът, че тези неща му придаваха вид на глупак, прежулваха кожата или се хлъзгаха, не се споменаваше в търговските им описания. Когато стигна до избора на туристически обувки, Мак изпитваше неудържимо желание да избяга от магазина, викайки с пълно гърло.
Мисълта за Филида му помогна да се опомни. Той и Тес не й казаха, че бяха унищожили заровените запаси от алкохол, но тя явно сама го беше установила, тъй като излезе от къщата много сърдита и

50
затръшна вратата. Мак усети вибрирането на стените в своя апартамент.
С отекващ в главата звук на затръшнатата врата, Мак избра чифт туристически обувки, които го убиваха най-малко. Постоянно трябваше да си напомня, че е запален турист. Божичко, как обичаше преходите — за предпочитане от колата до къщата. В знак на плах бунт той добави ярка лента за глава към купа с покупките и когато се върна вкъщи, се зае да придаде овехтял вид на новата си екипировка.
Особено приятно му беше рендосването на туристическите обувки с шкурка: един вид отмъщение за онова, което те щяха да причинят на краката му.
Останалата част от следобеда бе заета с купуването на другите реквизити, които щяха да му помогнат да изиграе ролята на Мат
Харпър. С прискърбие си купи кафяво сако туид, което повече подхождаше на писател; няколко широки пуловери вместо неговите обичайни тениски с умни надписи и два чифта потресаващи дънки.
Следващата спирка беше „магазинът за мъжки обувки“ — за класически обувки с връзки, които го депресираха само като ги погледнеше.
Мак си купи и няколко чифта очила от една сергия, тъй като му придаваха по-прилежен вид и можеха да бъдат оставяни по маси и барове, подчертавайки неговата творческа разсеяност. Той беше забелязал, че разсеяността снижаваше предпазливостта на хората,
които започваха да внимават да не забравиш нещо, вместо да те държат под око. По същата причина той си купи цял куп бележници и написа името си на първата страница.
Мак тъкмо си взе кафе и шоколад от количката, когато мобилният му телефон звънна и виждайки на екрана номера на
О’Дауд, той стана и отиде в тоалетната.
— Слушай — каза О’Дауд, без да си губи времето с любезности,
— третият участник ще те посрещне на гарата в Нюкасъл, за да ти даде ключ от квартирата в Бриндли — Вили Бриндли №3. Намира се нагоре по баира над фермата на Роузби. Той ще ти даде пари в брой,
обади му се, когато ги свършиш, човекът ще ти даде номера си. Не се притеснявай, той умее да пази тайна, държа го с такъв компромат, че твоят бледнее в сравнение с неговия. Той ще ти даде и мобилен телефон.

51
— Аз вече си имам.
— Сериозно? А пък аз мислех, че си говорим по канап с тенекиени консерви. Слушай, тиквенико, от сега нататък ще използваш само новия телефон. И няма да звъниш в кабинета ми и да оставяш съобщения. Само трима човека знаят с какво се захващаш: ти, аз и големият гадняр там горе, така че си дръж езика зад зъбите, иначе всичко ще изтече като конска пикоч. Други въпроси?
— Да, за дневниците и снимката.
О’Дауд се засмя.
Мак се върна на мястото си и изпи изстиналото кафе, но прибра шоколада за по-късно. Изкушаваше се да позвъни на Тес. Споменът за сестра му, която беше дошла да го изпрати на гарата в Бат, с Габи на ръце и заобиколена от Джо и Фран, му причиняваше болка. Особено начинът, по който го гледаше Джо, сякаш историята за пътеводителите му беше приседнала в гърлото.
Кошмарно е единственият човек, на който се възхищаваш, да надуши нещо гнило и това да си ти.
Той постоянно си напомняше, че няма друг избор и когато всичко свършеше и О’Дауд ги оставеше на мира, той щеше да върне дълговете си, дори да потърси помощ за Филида, ако тя се съгласеше да й помогнат. Макар че беше по-вероятно Мак да се озове в съда, а адвокатите на Кресида Чартуел да го разкъсат на малки парчета.
Той на подсъдимата скамейка или неговото семейство в чистилището? Отговорът беше еднозначен и ако Мак съумееше да изиграе добре картите си, можеше да се измъкне сух от водата.
С тази мисъл той погледна решително през прозореца и усети възраждането на едно чувство, което не беше изпитвал отдавна. И
определено не беше очаквал то да го споходи сега. Тръпката на преследването, без капка съмнение.
[1]
Нортъмбърланд (англ. Northumberland е историческо и церемониално графство (от 2009 е самоуправляваща се унитарна единица) в Североизточна Англия, което граничи с Шотландия на север, със Северно море на изток и с графствата Дърам и Тайн и Уиър на юг и Къмбрия на запад. — Б.пр.
↑
[2]
Наградите на БАФТА (Британската академия за филмово и телевизионно изкуство) се дават всяка година, като се отнасят за

52
всички националности, въпреки че има награда за Най-добър британски филм и Най-добър дебют. — Б.пр.
↑
[3]
Британските награди „Лорънс Оливие“ се присъждат за високи постижения в театралното изкуство. Тези „Оскари“ на сценичното изкуство се връчват всяка година от 1976 г. насам в четири основни категории — театър, опера, мюзикъл и личност. При основаването им се наричат „Награди на обществото от Уест Еид“, а през 1984 г. им дават името на един от най-изявените британски актьори на 20 век. — Б.пр.
↑

53
ГЛАВА 5
Дженифър слезе от главния път и подкара по черния коловоз,
мина внимателно по решетката за добитъка и спря колата. Кокичетата вече бяха поникнали, но нарцисите още се криеха, едва подали глави от земята. Тя изключи двигателя и се вслуша.
Нищо.
Тук, на този малък път с изглед към възвишенията и реката, тя почувства как смущението и гневът, които не я бяха напускали от вчерашните инциденти с Армстронг и Араминта, се стопиха. Слава богу за свободните полудни. Понякога Дженифър просто имаше нужда да си почине от преструвките, че всичко е наред, от тази нейна нова склонност да замазва неприятностите, сякаш беше виновна тя, а не другите.
Тя посегна за якето си, тъй като знаеше, че яркото слънце създава лъжливо впечатление, че навън е топло, и слезе от колата, за да погледа овцете. Тук бяха тънкорунните овце Лестър, рядка местна порода,
които всеки момент трябваше да се оагнят.
Когато беше малка, тя ги намираше за грозни, нахални и с костеливи муцуни. Сега Дженифър настръхваше, ако чуеше някой да ги обижда. Те бяха плод на кръстосването на две знаменити шотландски породи овце, красиви по свой начин и залог за доброто име на фермата и на семейството й.
Освен това какво право имаше тя да се произнася като арбитър по красота?
— Малко остава, момичета — провикна се тя и се засмя на пълната липса на интерес от страна на овцете.
Вятърът подхващаше и развяваше малките снопчета вълна,
останали по оградата, а клоните на дърветата край реката се огъваха под напора му. Горе дърветата отдавна се бяха огънали по посока на преобладаващите ветрове и сега създаваха впечатлението, че се канят да тръгнат на разходка, тласкани от вятъра. Лишеите, с които бяха

54
обрасли, им придаваха вид сякаш вече са се покрили с нереален,
флуоресцентен цвят.
Тук всичко беше по-просто: овцете, земята, тревата, дърветата,
небето. Обикновено Джен можеше да стои тук с часове и да вдишва с пълни гърди, но вятърът беше леден и тя започваше да измръзва дори през якето. Дженифър се върна в колата и включи отоплението.
На минаване покрай едрия овен Съфолк, тя намали ход и свали прозореца. Той беше набит мъжкар, който макар да изглеждаше тромав и рунтав, можеше да строши врата на по-деликатните овни от породата
Лестър.
— Здрасти, Уинстън — извика Джен и овенът отстъпи няколко крачки назад, заклати се, после се обърна и побягна.
Знае само да преживя и да опложда.
Тя стигна до разклонението на пътя, поколеба се и сви наляво.
Тук черният път беше по-неравен и тесен и я изведе пред малка каменна къща със зелена врата. Вратата се отвори и млада жена изнесе сушилня, отрупана с бебешки дрехи. Когато жената вдигна ръка да помаха на Джен, вятърът подхвана чифт бебешки ританки и ги залепи за лицето й, но тя бързо овладя положението.
— Идеален ден за простиране — каза тя, щом Дженифър слезе от колата, — ако си достатъчно силна да се пребориш с вятъра.
Дженифър знаеше, че в честен бой между вятъра и нейната снаха
Брайони, вятърът най-вероятно щеше да загуби. Овенът Съфолк също нямаше никакъв шанс. Брайони беше „чистокръвна“ фермерска дъщеря и беше ненадмината в тази роля. Енергична, отлична ездачка,
висока почти колкото брата на Дженифър, който беше снажен мъжага,
тя подхождаше към всичко с увлечение и жар, включително и към майчинството. Но днес очите й бяха зачервени и Джен долови, че причината не беше във вятъра.
— Как е Луиз? — попита Дженифър и сякаш по сигнал от къщата се разнесе силен рев.
Брайони завъртя очи към небето.
— Кисела е, защото й никнат зъби. Чуй как реве. — Тя влезе в къщата и се върна с бебето, опаковано в спалната си торба. Луиз риташе сърдито и плачеше, лицето и беше мокро и розово.
— Ах, ти — каза Брайони, като изви главата си назад, за да избегне юмручетата на бебето, — какво ще си помисли леля Джен за

55
теб?
Луиз очевидно нехаеше за мнението на леля си и продължи да се опитва да се измъкне от спалната торба и от ръцете на майка си. Но
Брайони беше свикнала да усмирява значително по-едър добитък, така че Луиз си губеше времето.
— О, за бога — въздъхна изморено Брайони след един особено яростен изблик и Дженифър се запита колко по-трудно щеше да стане за снаха й, когато овцете започнеха да се агнят и Дани нямаше да може да й помага с нощното будуване край бебешкото креватче.
— Искаш ли да взема Луиз за няколко часа? — предложи тя. —
Мама ще се зарадва, а ти ще можеш да поспиш.
— Не, не. Не мога да го направя. — Нещо в гласа на Брайони подсказваше, че тя щеше да се подаде на убеждаване.
— Хайде, ще взема твоята кола с бебешката седалка, ти ще докараш моята по-късно, когато дойдеш да прибереш Луиз.
Беше забавно да видиш как веднъж взела решение, Брайони натовари бебето в колата с обичайната си енергичност, намести го в столчето и го пристегна сръчно с колана. Луиз се ядоса още повече и се опита да им спука тъпанчетата с възмутения си рев, но когато
Дженифър подкара колата, ревът притихна и спря щом стигнаха до разклонението на пътя, като този път свиха на дясно. Джен видя как
Луиз вдигна ръчичка към устата си.
Когато Дженифър видя родния си дом в далечината,
момиченцето беше заспало.
Дженифър често оприличаваше разположена в гънката на долината и заобиколена от полета от всички страни Лейн Енд Фарм на голям каменен кораб, който беше пуснал котва сред море от зеленина.
Самата фермерска къща беше носът, пък макар и заоблен; широкият двор беше палубата, а скупчените в полукръг плевни и навеси в другия край на двора представляваха кърмата. С малко повече въображение човек можеше да си представи, че овцете в пасбищата наоколо бяха бели дантели от морска пяна по гребените на вълните.
Джен паркира колата на двора и изнесе внимателно Луиз. Бебето реагира само с леко потрепване на клепачите и продължи да спи,
докато тя мина внимателно покрай струпаните палта и гумени ботуши на верандата.

56
— Донесох ти подарък — каза Дженифър, отваряйки вратата на кухнята. Майка й, която прибираше една чиния в най-горния рафт на бюфета, отвърна:
— Ако е поредното гърло за хранене, можеш да го върнеш обратно. — След което се обърна и видя, че подаръкът беше нейната внучка. Тя взе нежно Луиз на ръце и усмивката преобрази лицето й.
Лице с правилен нос и високи скули, за което Крес обичаше да се шегува, че принадлежеше на херцогиня, но се беше озовало при фермерска съпруга. Осанката на майка й, с изправен гръб и високо вдигната брадичка, подсилваше впечатлението, че тя беше от друго тесто и човек не трябваше да й се пречка в краката. Този маниер беше запазен главно за онези, които предизвикваха нейния гняв; с любимите й хора тя беше сърдечна като всяка румена фермерска съпруга, а с децата беше мека като памук. Близките й трябваше да внимават само когато видеха на лицето й „киселата физиономия“, както казваше Рей,
бащата на Дженифър. Тогава беше най-добре да си мълчиш, да си намериш някаква работа по-далеч от нея и да се надяваш, че не ти си причината за нейното недоволство.
Докато майка й люлееше на ръце Луиз, Дженифър съблече якето си и отиде да надникне в кутията за сладкиши. Днес вътре имаше сладкиш с кафе, с плътна глазура, набодена с лъскави орехи.
— Сладкишът изглежда добре — каза тя, отряза си едно парче и го занесе на масата.
— Предполагам, че не си намерила за необходимо да обядваш,
преди да излезеш? — попита майка й.
— Напротив, но съжалих горчиво. Мислех да опитам новото заведение зад болницата. Обаче сандвичът имаше странен вкус и не го доядох.
Майка й направи физиономия.
— Канех се да ти кажа да не ходиш там. Нали знаеш Крейг, който помага когато правим силажа?
— Крейг с орловите нокти, който отглежда порове в кухнята си?
Майка й кимна.
— Неговата дъщеря е купила закусвалнята.
Дженифър едва не се задави със сладкиша.
— Чудно, сандвичи с месо от порове.

57
— Не говори глупости — смъмри я майка й. — Месото на поровете не става за ядене, може дори да е незаконно.
Джен продължи да яде сладкиша, но вече с по-малко удоволствие. Докато дъвчеше, тя гледаше как ръчичката на Луиз се уви около един от пръстите на майка й и отново изпита онова усещане за покой, което я беше обзело на път за дома, макар че засега не можеше да го нарече доволство.
Тук, в кухнята, всичко беше сигурно и познато — часовникът тиктакаше, печката на газ и дърва излъчваше топлина, голямата дървена маса беше пропита със спомени за семейни вечери.
— Алекс пак се обади — каза майка й и усещането за покой се изпари. Тези думи бяха натоварени с най-различни неща: намек за неодобрение, задето Дженифър не беше върнала предишното му обаждане и най-кошмарното, очакването, че тя трябваше да грабне телефона веднага, защото Алекс явно все още се интересуваше от нея и колко дълго смяташе Джен да си играе с горкото момче?
— Той спомена нещо за вечеря с Хеншоу? Нещо за Карлайл в сряда? Каза, че ще те вземе в седем часа.
За Дженифър този кошмарен оптимизъм в очите на майка й беше непоносим.
— Я да видим какво правят малките — каза тя и почти хукна към малкия телевизор, поставен на конзолата до прозореца, макар да беше наясно, че майка й нямаше да се хване на въдицата на тази тромава смяна на темата. Инсталирането на четирите камери в обора за агнене беше нововъведение, което позволяваше на баща й да следи случващото се там. Когато звукът беше включен и усилен достатъчно,
човек лесно можеше да чуе характерното блеене на овцата, преди да роди. Овцете обикновено се агнеха нощем и благодарение на технологичното нововъведение баща й можеше да стане през нощта и да види какво става, вместо да ходи до обора в най-тъмните и студени часове.
Дженифър включи монитора, увеличи звука и изчака да се появи образът на екрана, разделен на четири части. Агненето едва бе започнало и тя не очакваше да види нещо особено, но в един от квадратите тя видя баща й и брат й, наведени над една овца. Джейн увеличи звука, но не успя да различи думите им.

58
— Чух, че са намерили наемател за къщата до тази на господин
Армстронг — каза през рамо тя. — Соня спомена нещо за някакъв писател?
Още докато изричаше тези думи Джен знаеше, че допуска грешка.
На лицето на майка й се появи прословутата кисела физиономия.
— Човекът е само писател, мамо, не е журналист — побърза да добави тя, но майка й изсумтя презрително и Дженифър реши, че ще бъде най-разумно да си вземе якето и да отиде да види как се справяха
Рей и Дани.
В това настроение майка й приличаше на свирепа лъвица, която бранеше малките си.
Навън светлината изглеждаше немощна и след топлината в кухнята студът я прониза рязко, но в най-малкото помещение на обора лампите за греене на агнетата къпеха всичко в топло сияние.
Комбинацията от сладкото ухание на сено и познатата миризма на овце проникна дълбоко в Джен, изпълвайки я с увереност, че тук тя беше в пълна безопасност, както когато беше дете. Когато беше старата
Дженифър.
Тя надникна в два от боксовете и новородените агънца с още неукрепнали крачета вдигнаха глави и забляха с високи, тънки гласчета. Гледаха я с онзи съвършено удивен поглед, с който се раждаха всички агнета и се клатушкаха на тънките си крачета, с все още жълта от плацентата вълна.
Баща й и брат й бяха по-навътре, баща й гледаше как Дани се опитваше да насочи едно малко агне под овца със заклещена в дървена скоба глава. Овцата ставаше все по-неспокойна, тъй като не можеше да извие глава и да види какво става.
— Здравей, миличка — каза баща й с топла усмивка. — Много си хубава.
Джен видя как Дани насочи агнето към вимето и се опита да попречи на овцата да го изрита със задните си крака. Това беше деликатна маневра и Джен винаги се възхищаваше на безупречната координация в движенията на нейния едър, често тромав брат. След няколко безуспешни опита агнето засука, размаха доволно опашка,
овцата се размърда възмутено, а после притихна. Това беше моментът,

59
в който майката, която бе загубила собственото си агънце, приемаше чуждото като свое.
Дани се изправи и се усмихна, но усмивката почти моментално се трансформира в нещо по-дяволито и Дженифър отгатна, че някой по-рано днес беше станал обект на шеговитите пакости на нейния брат и Дани искаше да й се похвали. Рей открай време обичаше деликатните закачки, а Дани грубоватите. Джен приемаше това като знак за здрава и непресторена връзка между баща и син.
— Казвай — подкани го тя. — Какво си направил този път?
Рей се намръщи.
— Не съм сигурен, че трябва да знаеш, Джен.
Дани наведе глава с пакостлива усмивка.
— Тогава ще попитам мама — каза тя и се престори, че тръгва към къщата, но гласът на баща й я настигна:
— По-добре да си остане между нас тримата.
— Отнася се за госпожа Чамбърс — добави Дани.
Любопитството на Дженифър се разпали. Госпожа Чамбърс беше убийствено ефективна, като някакъв безотказен хербицид, без нея не минаваше нито една църковна сбирка, нито един благотворителен базар, нито една местна инициатива. Когато дамата стана председател на Обедния клуб, майката на Джен и останалите членове на комитета останаха с впечатлението, че до този момент бяха поднасяли на местните пенсионери не храна, а огризки.
— Мама беше поела домакинството на събранието на Обедния клуб — обясни Дани, — затова аз се постарах да стоя по-далеч, докато не си заминаха всички коли, а след това се вмъкнах вкъщи, за да си взема няколко бисквити. Обаче госпожа Чамбърс чакала някой от нейните глупави синове да дойде да я вземе. Аз само влязох и веднага излязох, но чух как госпожата поучаваше мама за правилния начин да се готви говеждо. Трябваше да видиш как мама мачкаше края на покривката. И тогава видях, че мониторът на камерата в обора е включен.
— Аз го бях включил, за да следя какво става, докато закусвах,
но без звук. Забравих да го изключа — услужливо добави Рей.
— Госпожа Чамбърс седеше с гръб към екрана, а мама беше заета да усуква края на покривката. — Очите на Дани заблестяха при спомена. — Затова аз дойдох тук и…

60
— Той… — Рей не можа да довърши изречение, задавен от смях.
— Какво? Какво направи? — попита Дженифър.
— Показах й задника си. — Дани изглеждаше много доволен от себе си.
— Голия си задник — потвърди Рей.
Дженифър вече се тресеше от смях.
— Само наполовина — уточни напълно сериозно Дани, —
направих го съвсем бързо.
В този момент Рей се разсмя отново и се наложи да приседне на една бала сено.
Смехът им секна, когато вратата на обора се отвори и се появи майката на Дженифър, с очи, които хвърляха мълнии, и със събудената
Луиз на ръце.
Рей се изправи рязко.
— Здравей, скъпа. Джен не каза, че Луиз е тук. — Той вдигна плахо ръка и помаха на момиченцето.
— Не обръщайте внимание на Луиз — каза майката на
Дженифър с леден глас, гледайки ту Дани, ту Рей. — Много интересни неща може да научи човек, ако гледа камерата в обора.
— Ох, да му се не види — въздъхна Дани, — екранът в кухнята пак ли е включен?
— Да, и звукът също е усилен докрай.
— Аз съм виновна — обади се Дженифър. — Съжалявам.
— Виж, Брен — започна Рей, — просто се пошегувахме, нищо повече.
— Нищо повече? Тя можеше да ви обвини в сексуален тормоз.
Тримата очакваха киселата физиономия, но тя не се появи.
Вместо това се разнесе смях, отначало тих, след това все по-висок и неудържим. Смехът беше заразителен и вече всички се заливаха от смях, дори Луиз.
Джен искаше тази атмосфера на смях и новородени агнета да продължи завинаги.
— Трябва да си благодарен, че госпожа Чамбърс не се е обърнала
— каза тя на Дани. — Тя сигурно щеше да намери кусури на бузите ти.
— Да — съгласи се Дани през смях, — но щях да получа първа награда за наденицата.

61
ГЛАВА 6
Вкопчен във вратата на таксито, Мак се бореше да запази равновесие под силния напор на вятъра и се затрудняваше да си спомни тръпката на преследването, която го беше споходила във влака.
— Това ли е — попита той, като се огледа, — това ли е цялото
Бриндли?
— Хайде де — отговори таксиметровият шофьор. — Операта е зад онзи хълм, а казиното е точно зад ъгъла.
Мак не се засмя, но дори да бе опитал да прояви чувство за хумор, вятърът щеше да отнесе смеха му. Улично осветление нямаше,
но той видя един ред ниски, тантурести каменни къщи, които вероятно бяха Вили Бриндли. Мак изви врат наляво и видя две по-големи,
отделени къщи, също от дялан камък. Погледна надясно. Нищо, само един пътепоказател. Вероятно на него пишеше: „Цивилизация: 450 км в тази посока“.
Той знаеше, че на Север беше така. Рахит и платнени каскети.
Шофьорът слезе от колата, отвори багажника и извади куфара и раницата, а Мак се обърна да огледа. Ниска ламаринена барака, две къщи и нещо, което приличаше на магазин.
Той регистрира площадка за игра с няколко подмятани от вятъра люлки и очукана стара пързалка.
— Добре ли си? — попита шофьорът.

Изтегляне 3.4 Mb.

Сподели с приятели: