Искам да ти вярвам

62
живота на открито.
— Не, за да отпъждаш местните. — Шофьорът затвори багажника и тръгна към Мак с разперени ръце сякаш бе зомби. —
Стори ми се, че завесите помръднаха, богато спряхме пред къщата.
Пази се.
— Аха, да. Смешно, много смешно — съгласи се Мак и му се прииска да халоса мъжа с въпросната лопата, за да пресече безспирния поток от тъпи шеги. Дебелашкият хумор беше започнал от самото му качване на таксито в Тайнфорт, след като беше преживял убийственото клатене и друсане на малкия влак от Нюкасъл, загледан през прозореца как пейзажът навън ставаше все по-зелен и по-див. Дори не му се мислеше за по-ранната, жалка среща с така нареченото трето лице на гарата в Нюкасъл. Само като се сетеше, Мак изпитваше желание да си измие ръцете.
Веселото бъбрене на шофьора не секна през целия път от
Тайнфорт по двулентовото шосе, а след това по малките черни пътища,
които лъкатушеха покрай ручеи и реки, през долини и села, докато накрая останаха само безкрайни зелени полета и се появи Бриндли.
— Колко ти дължа? — извика Мак срещу вятъра.
— Четирийсет и пет лири. Искаш ли касова бележка?
Мак плати и се обърна с гръб към вятъра, докато таксиджията се мъчеше да напише бележката, а после, тъй като това бяха парите на
О’Дауд, му даде щедър бакшиш.
Мак съжали за жеста, когато шофьорът подметна изпод вдигнати вежди:
— Толкова тлъст бакшиш ми е давал само един журналист. Те са глупаво племе, можеш да ги одрусаш колкото искаш. Особено ако си мислят, че ще си развържеш езика.
— Ти наистина ли ме мислиш за журналист, като ме гледаш как съм облечен?
Мак се постара да го каже безизразно и невъзмутимо, въпреки прилива на адреналин в кръвта му.
— Да, нямаш вид на тузар — съгласи се таксиджията. Изгледа го от главата до петите и побърза да прибере парите.
Той се качи в колата, направи обратен завой и отпраши с пълна газ, а Мак остана да стои на пътя, питайки се дали да не изчака междуградския автобус, който минаваше оттук четири пъти в

63
седмицата, за да го прегази и да се свърши веднъж завинаги с мъките му. Вятърът се опитваше да разкъса анорака му и да го вледени,
прониквайки през новия му пуловер.
Малките ледени иглички във вятъра брулеха изтръпналото му лице.
— Чакай да позная — каза той и тръгна към каменните къщи, —
коя от тези прелестни резиденции е моята?
Всяка от четирите къщи пред него имаше полегата предна градина с изглед към пътя, няколко малки стъпала и нисък каменен зид с декоративна порта от ковано желязо.
Само една от градините беше обрасла, портата беше избледняла до кално кафяво и изсъхнало пълзящо растение висеше безжизнено от зида.
— Аха, тази трябва да е моята — каза Мак и намери потвърждение на предположението си, когато се доближи до портата и видя очукан номер „3“. Докато вървеше към входната врата, той се опита да си придаде по-бодър вид, в случай че го наблюдаваха. Мак извади ключовете от джоба си и отключи вратата.
Отвътре го посрещна миризма на мокро куче или може би на умряло куче, а силният порив на вятъра го тласна да прекрачи прага.
Той се озова в основата на стълбище в претъпкано, тясно преддверие.
Наложи се да подпре куфара на перилото и да сложи раницата отгоре,
за да може да се пресегне и да затвори вратата с мощен трясък.
Останал най-сетне сам, той увеси глава, захвърли багажа си напосоки и прокле света, Нортъмбърланд, О’Дауд и Филида, като използва целия си запас от ругатни. Иначе някоя клапа или артерия в тялото му щеше да се пръсне от напрежение. Мак завърши с яростното:
— И дори няма кръчма. Няма, защото това не е дори село, а махала. А всички знаем какви тъпи истории се случват в махалите.
Олекна му съвсем мъничко и той блъсна вратата от дясната си страна. Тя се отвори и му разкри малък, овехтял хол. Кафяви стени,
кафяв мокет, кафяви завеси. Мак включи осветлението. Кафяв лампион.
По всичко личеше, че екипът на списание „Красив дом“ току-що беше приключил със снимките.

64
Мак потрепери. В къщата сякаш беше по-студено, отколкото навън и той трябваше да намери контролното табло за централното отопление. И тогава Мак осъзна, че тук нямаше контролно табло за централното отопление, тъй като нямаше отопление, което да се контролира. Той погледна облицованата с керамични плочки камина,
натъпкана с дърва и вестници. Това тук не беше зоната на здрача, а най-тъмното Средновековие. В пристъп на яд той изрита грозния кафяв диван и оттам се вдигна облак прах. Мак вече зъзнеше и виждаше облачетата пара от дъха си точно толкова отчетливо колкото праха от дивана. Прииска му се да се просне на пода и повече никога да не стане. Той нямаше сила за тази „задача“, която трябваше да изпълни. Как изобщо можеше да си представи, че ще се справи? Това не беше неговият свят. Той за малко не се беше издал пред таксиджията.
Мак бръкна в джоба на якето си и извади мобилния си телефон.
Нямаше сигнал. Той извади служебния телефон, който му бе дал
О’Дауд. Той също нямаше покритие. Вероятно тук нямаше интернет.
Мак се огледа. Нямаше телевизор.
Той отвори следващата врата, очевидно към кухнята. Очукани шкафове, стара газова готварска печка, маса с пластмасов плот и най- малкият хладилник, който бе виждал някога. Защо си беше въобразявал, че някой ще го е заредил? Макар че сега, след като се беше срещнал с третото лице, той не би сложил в устата си нищо,
докосвано от него.
Мак се върна в хола и се тръшна на дивана, извади от джоба си шоколадче и с мрачна решителност се зае да го разопакова.
Дженифър включи принтера в кабинета на Рей или „проклетата дупка“, както беше истинското му име — защото Рей често ругаеше и сипеше проклятия, докато киснеше в кабинета и се потеше над счетоводните книги на фермата или попълваше формулярите, които министерството изискваше за почти всяка дейност в стопанството.
Мобилният й телефон иззвъня точно когато принтерът започна да бълва съобщенията за събранието на театралния клуб и Джен го извади от чантата си, но не пропусна да се увери, че вратата на кабинета беше плътно затворена, преди да се обади.

65
— Привет на добрата стара Англия — прозвуча глас с престорен американски акцент и тя се засмя от сърце.
— Крес, това е ужасно, нали не ти плащат за този акцент?
— По една лира на всяка дума и при това им излиза евтино. Така им се пада, задето ни засипват със стереотипи за коминочистачите от покрайнините на Лондон. Е… какво ново?
— Тъкмо печатам съобщенията за събранието на театралния клуб в четвъртък и, а, да, Дани си показа задника на госпожа Чамбърс.
Не директно, а по камерата в кошарите… ние сме много изискано и напредничаво семейство.
Последва продължителен смях от страна на Кресида и
Дженифър се потопи в неговите вълни. Този смях сякаш беше пропит с топлината на калифорнийското слънце.
— Както и да е, стига толкова приказки за задници — каза тя,
когато кикотенето утихна. — Звучиш като твоето обичайно нетърпимо ентусиазирано аз — явно носталгията вече не те мъчи?
— Не, твоята психотерапия прави чудеса. Изпратих ти чека. —
Последва пауза. — Благодаря ти, Джен. Не знам дали щях да се справя без теб… — Гласът на Кресида отново набра височина. — Взех им ума, точно както ти каза. Вчера прегледах пробните снимки и трябва да ти кажа, пък макар и нескромно, че съм страхотна.
— И защо, госпожице Скромност, не сте в гримьорната, където гримьорите да се трудят над вашия изумителен тен и прекрасни устни?
— Имаше мъничък технически проблем…
— Мъничък?
— Тук се правя на английска аристократка и ми се получава много добре. Има една сложна подводна сцена и нещо се обърка. Те ми обясниха проблема и аз се престорих, че разбирам. Сега ми излезе късметът да закусвам край басейна, вместо да се преструвам на съблазнителна край лагуната в студиото.
Дженифър стана, дръпна завесата на прозореца и погледна в тъмнината навън. Трудно й беше да си представи, че Крес седи в градината на нейното малко розово бунгало, а слънцето хвърля отблясъци по водата в басейна.
— Надявам се, че пазиш млечнобялата си кожа от слънцето —
каза тя.

66
— Стига, Джен. Днес не е толкова топло, под трийсет градуса е,
освен това тук си имам миньони, които ми пазят сянка с дантелени чадърчета.
— Аха, малко ти трябваше, за да станеш истинска холивудска звезда. Мисля да ти изпратя онзи работен гащеризон, който ти даваше татко за сезона на агненето.
Последва нова вълна смях, после Кресида каза:
— Чакай малко, Джен… — Чу се потракване, вероятно от оставянето на мобилния телефон. Изминаха две минути с неясен говор в далечината, след което Кресида се върна. — Извинявай. — В гласа й звучеше смущение. — Миналата седмица се видях за първи път с Рори
Силвестър, за да се запознаем преди снимките, и той току-що ми изпрати кола.
— Цяла кола? За теб?
— Ъхъм. И камериерката не знае какво да прави с нея, понеже днес е свободният ден на шофьора ми. — Тя замълча. — О, боже,
Джен, изпрати ми гащеризона веднага.
— Значи… Рори… той очевидно… те намира за много…
симпатична. — Дженифър знаеше, че навлизаше в територия, за която
Крес предпочиташе да не говори по телефона.
— Рори е щедър мъж, Джен. — В гласа на Кресида прозвуча предпазливост. — Много чаровен и по-красив на живо, отколкото на екрана.
Дженифър не можеше да си представи как Рори Силвестър можеше да е по-красив без разни неща да избухват в пламъци, докато той минаваше покрай тях. Рори беше чернокос, черноок, с изваяно стройно и мускулесто тяло. Тези качества му бяха позволили да завладее пазара на екшън героите с нежни сърца и това, че Крес беше успяла да привлече интереса му, вероятно щеше да й донесе голям успех в Холивуд.
След още няколко любезности и клишета Крес каза, сякаш за да смени темата:
— Чувала ли си нещо за онова момче с кучето, което имаше черно петно по средата на гърба?
— Не, много жалко.
— Наистина — изкиска се Крес и Дженифър разбра подтекста,
който влагаше братовчедка й, а именно че Рори Силвестър си беше

67
лика-прилика с Джош Брюърс, хубав младеж, който се беше оказал суетен, разглезен и напълно лишен от ценности, тъй като беше поканил Джен и Кресида да си направят тайничко тройка, докато той излизаше с една тяхна приятелка.
— Доколкото знам онова момче се ожени — добави Дженифър,
питайки се как ли изглеждаше съпругата на Рори.
— Да, за едно момиче, което много приличаше на учителката по биология.
Госпожа Рейвънскрохт се беше омъжила за много по-млад мъж и когато излизаше с него, го държеше под ръка толкова строго, сякаш беше под арест. Значи жената на Рори Силвестър беше безумно ревнива и го държеше изкъсо.
— Значи довечера ще излизаш с Алекс? — попита неочаквано
Крес и на Дженифър й се стори, че в стаята притъмня.
— Аха. Не успях да измисля начин да се измъкна. — Тя чу как братовчедка й си пое дъх. — Не започвай отново, Крес. Знам какво трябва да направя, не ми го казвай още веднъж.
— Знам, Джен, просто не мога да си представя…
Изведнъж звукът на мощен воден плисък заглуши думите на
Кресида, а после Джен я чу да крещи ясно и отчетливо:
— О, боже мой, ах, ти глупав идиот — което несъмнено беше в пълен разрез с образа й на английска роза, преди телефонът да бъде оставен на масата или изпуснат на земята, Дженифър чу: — Един от тях току-що се катурна и падна в басейна!
Последва невъобразима шумотевица. Чуваха се стъпки от много крака и високи, но неразличими викове от няколко различни гласа, а над всичко това се носеха шумни плясъци.
— Крес, Крес, добре ли си? — повтаряше Дженифър.

Изтегляне 3.4 Mb.

Сподели с приятели: