Искам да ти вярвам

37
Дженифър постъпи както обикновено в такива случаи, усмихна се разсеяно и си представи, че се намира на някое от високите поля около дома й и съзерцава реката. Ако се съсредоточеше достатъчно, тя можеше да си представи проблясъка на преливащите нюанси на синьото рибарче.
Вдишай. Издишай. Това е проблем на другите хора. Не е твой
проблем. Ти преживя достатъчно. Те само те гледат.
— Това е добра поредица — каза тя, пресегна се и взе една от книгите.
— Да. Да. Много добра. О, да. Харесват ни. Абсолютно.
Обожаваме ги. — Жената почти се задъхваше от усилието да не откъсва поглед от очите на Дженифър.
Отново мълчание.
— Ще ми трябва вашата читателска карта — подсети я
Дженифър.
Последва трескаво оживление и отчаяно тършуване в чантата.
Малкото момиченце се доближи.
О, боже.
— Знам, че е някъде тук, преди малко я видях. Не знам къде се е дянала.
В очите на момиченцето обаче нямаше следа от преструвка.
Започваше се.
— Мамо, мамо, тази госпожа има ужасен…
— Неее — извика жената, обръщайки се към детето. — Не, не,
не. Никакви приказки, Араминта. Не. — Тя хвана момиченцето над лакътя. — Трябва да помогнеш на мама да намери картата. Хайде. Ела.
Жената почти натика главата на дъщеря си в дълбините на чантата.
— Но мамо…
— Араминта — сопна се жената. — Няма да ти повтарям. Днес ти не беше послушна. Държа се лошо.
— Но какво е това на лицето й?
— Не, това вече е прекалено — изсъска жената с почервеняло лице. — Днес няма да има книги. Никакви книги. Непослушно дете.
Никакви книги.
Дженифър донякъде се изкушаваше да се облегне на плота и да обясни всичко. Децата бяха прозорливи, задаваха разумни въпроси,

38
понякога искаха да пипнат, а после губеха интерес и продължаваха нататък. Но моментът за откровен разговор с Араминта беше отминал,
тя вече плачеше.
— Не е честно. Ти каза, че ако не разбирам нещо…
Дженифър не можа да чуе по-нататъшните аргументи на
Араминта, тъй като майка й я помъкна към изхода на библиотеката,
като не спираше да рови в чантата и да се кара на детето. Последва финална конфузна сцена до бутона за отваряне на вратата, когато в салона отекна разплаканият и треперещ глас на детето:
— Но тя има ужасен белег, по-страшен от този на Хари Потър.
Много е грозен, минава през цялото й лице.
Вратата се затвори и настъпи тишина.
Дженифър вдиша дълбоко и издиша бавно, после взе книгите,
които момиченцето си беше избрало и ги върна в раздела за детска литература. Намирането на правилните им места на лавиците, Роулинг след Рийв, Хигсън преди Ибътсън запълни мислите й и успокои пулса й.
Когато тя се върна в приемната Шийла вече беше там и стоеше съвсем близо до Лайънъл. Шийла се покашля.
— Виж, ние с Лайънъл мислим да отидем да пийнем нещо след работа.
Дженифър погледна малкия обединен фронт за взаимна подкрепа.
— Никак не ви бива да лъжете — каза тя. — Добре съм.
Наистина.
— Да, а аз съм Анджелина Джоли. Наистина — каза Шийла и въпреки бушуващите в нея емоции, Дженифър се засмя.
— Хайде, ела с нас — подкани я Лайънъл. — Вземи си нещата,
ще се видим навън. Аз ще заключа.
— Освен това — продължи Шийла, — ако ти нямаш нужда от питие, аз имам. Синът ми се подвизава някъде на Ибиса и не може да каже две свързани думи, когато ми се обажда по телефона… всъщност той ми се обажда от дъжд на вятър. А другото ми синче, Рийс, не може да види кола, без да изпита непреодолимо желание да я подкара. Дори ако това е полицейска кола.
Дженифър отстъпи. Алкохолът щеше да заглади острите ръбове на този кошмарен ден.

39
Първо господин Армстронг, после Араминта, Боже, дано това да не беше едва първата буква от азбуката на мъчителните инциденти,
които я очакваха до края на седмицата.
Тя отиде в служебната тоалетна (твърде грандиозно име за малката стаичка, използвана от всички служителки в библиотеката) и среса косата си. Докато растеше, Дженифър тайно завиждаше за разкошната къдрава коса на братовчедка си, която винаги изглеждаше небрежно разпиляна, но сега тя беше доволна от своята: гъста завеса от руси коси, зад която можеше да се скрие просто като наклони глава.
Без да поглежда в голямото огледало зад гърба й, Дженифър извади малко огледалце от несесера си и нанесе на устните си малко блясък. После остави несесера на перваза на прозореца до дезодоранта на Шийла и едно списание за живота на знаменитостите. По силата на някаква прищявка тя го взе и прелисти, клатейки глава на глупостите,
които бяха написали за Кресида. Но снимката беше хубава. Дженифър връщаше списанието на мястото му, когато телефонът в чантата й звънна и тя подскочи. Това беше сигналът, който тя беше избрала за новия номер на Кресида и й се стори, че беше предизвикала обаждането гледайки снимката на братовчедка си.
— Казвай, какви са новините? — попита направо. Не последва отговор и Дженифър замълча, заслушана в дишането.
— Ако искаш, може да поговорим за времето — каза тя след малко. — Тук е кански студ и тази сутрин имаше скреж по колата. Там сигурно е топло?
Вместо отговор се чу глухо „ъхъ“.
— Крес — заговори тихо Дженифър, — какво има? Носталгията ли те мъчи?
Отново се чу сподавено „ъхъ“.
— Предполагам, че се притесняваш за онази трудна сцена в лагуната утре?
Когато този път не последва никакъв отговор, Дженифър се облегна на стената и каза отчетливо:
— Добре, чуй ме. Приеми го като безплатна психотерапия. Ти правиш това, което обичаш. И го правиш блестящо, това е факт. За бога, дадоха ти няколко кошмарни статуетки от метал и плексиглас.
Това, което ти предстои, не е нищо особено, просто още една тънкост на занаята, която трябва да овладееш. Не, не, не ме прекъсвай, Крес,

40
още не съм свършила. Сега ще повтаряш след мен, докато прогоним страха. — Дженифър погледна вратата, тъй като се чувстваше леко глупаво, но продължи: — Повтаряй след мен — аз съм талантлива,
умна и красива и ще им взема ума с изпълнението си. Хайде, искам да те чуя.
Последва пауза, след което Крес каза:
— Не мога да го запомня цялото.
Дженифър изсумтя.
— Ти кого заблуждаваш? Естествено, че можеш да запомниш едно просто изречение. На всичкото отгоре съм сигурна, че стоиш пред огледало и можеш да се гледаш, докато го казваш.
От другия край се разнесе тихо скимтене.
— Да, и аз така си мислех — каза Дженифър и премести телефона от другата си страна. — Също както онзи път, когато трябваше да кажеш онова ужасно нещо на Майк Игън и ти изигра цялата сцена.
— Човек не може да те заблуди.
— Не, сега дай да чуем репликата… аз съм талантлива и…
Дженифър затвори очи и заслуша как Кресида повтаряше дума по дума онова, което й беше казала. Отначало гласът на братовчедка й леко потреперваше, но скоро се появи старата, уверена в себе си
Кресида.
— Добре, добре, стига толкова — каза накрая Дженифър, —
иначе шапките ти ще ти омалеят.
Както говореше, Дженифър чу наближаващите стъпки на Шийла,
затова пристъпи до вратата и побърза да я отвори. Криейки телефона зад гърба си, тя каза:
— Излизам след минута. Извинявай, не си дадох сметка, че съм се забавила толкова. — Шийла изсумтя нещо в смисъл че Дженифър трябваше да яде повече целулозна храна, че навън е кучешки студ и дали може да побърза? Когато Шийла се отдалечи, Дженифър каза на братовчедка си: — Трябва да затварям, Крес, по-добре ли се чувстваш сега?
— Много по-добре. Благодаря ти, Джен, просто имах нужда да ме свалиш от перваза на прозореца.
— За теб винаги. Сега давай… давай смело напред. И ако се случи отново, знаеш къде да ме намериш. Чао, миличка. — Тя се

41
канеше да прекъсне разговора, но Кресида заговори отново.
— А ти добре ли си, Джен? Всичко наред ли е?
— Разбира се — отговори весело Дженифър. — Аз съм добре,
съвсем добре. Аз винаги съм добре, няма нужда да питаш. Изчезвай.
Когато Дженифър прибра телефона в чантата си и остана облегната на стената още мъничко, с мисли зареяни от другата страна на Атлантическия океан, но после уговорката с Лайънъл и Шийла я пришпори и тя се отлепи от стената. Смяната на позата сякаш пропъди
Кресида от мислите й и на нейно място изникнаха Араминта и майка й.
Тя вирна брадичка.
— Стига, това е техен проблем, не твой. — Но колкото и да ги повтаряше, тези думи й звучаха като лъскавите, бодри думи на някой психоаналитик. Проблемът беше само и единствено неин.
Дженифър наведе леко глава, така че косата й да падне напред, и отвори вратата.

42
ГЛАВА 4
Мак седеше във влака и се бореше с дрямката. Ако се унесеше,
навярно щеше да пропусне Нюкасъл и щеше да се озове в Шотландия,
а той нямаше необходимата закалка за това.
Нищо чудно, че се чувстваше изморен. Откакто О’Дауд му беше подал бокала с отрова, той беше излъгал сестра си, беше се конфронтирал с майка си, беше погребал старата си самоличност и се беше сдобил с ново име.
Гледаше през прозореца, без да забелязва препускащия пейзаж,
но мисълта, че отново беше оставил сестра си да се оправя сама с
Филида, го накара да извърне глава от страх да не зърне собственото си отражение в стъклото. Не му беше лесно да съобщи на Тес новината, че заминава, и Мак впрегна целия си талант на разказвач, за да измисли някакво достоверно обяснение. Но той не можеше да й каже истината, да й разкрие историята за Филида и сър Теди
Монтгомъри. Освен непоправимия оптимизъм, Тес притежаваше и добро сърце — щеше да направи всичко възможно да намери изход от положението, който да не налага лъжи и измами.
Докато Мак знаеше, че такъв изход няма. Ако О’Дауд впиеше зъби в някого, човек трябваше да му се подчини или беше загубен.
Той беше избрал внимателно момента да поднесе лъжата на Тес.
Те бяха излезли в градината. Тес седеше на един от железните столове,
а той се беше подпрял на ниския каменен зид, а зад него се простираше поляната. Дори на слънце и на завет, навън беше
„ободряващо“, както се изразяваше Филида. Мак беше напъхал ръце в джобовете на якето си, а Тес беше мушнала нейните в ръкавите на палтото си. И двамата зъзнеха, но предпочитаха да са навън, докато
Филида възкръсваше бавно, приятна промяна след ровенето в кофите за боклук и претърсването на мебелите и шкафовете.
Отначало разговорът тръгна от неговия стар приятел от училище
Боб, онзи, когото Мак бе използвал като извинение да отиде до
Лондон.

43
Да каже на Тес за срещата с О’Дауд беше равносилно да й съобщи, че отива да се срещне с Антихриста. А Боб постоянно се забъркваше в неподходящи, катастрофално завършващи връзки и беше напълно правдоподобно, че Мак за пореден път бе повикан да помогне на Боб да будува цяла нощ и да проклина женския род.
След това той и Тес заговориха за градината: напоследък моравата беше обрасла повече с мъх, отколкото с трева, храстите се нуждаеха от подкастряне, а Филида излезе навън, изкорени изсъхналите билки от големите глинени делви и ги напълни с торфена смес, за да са готови за засаждане на пролет — дали бе добър знак.
При първото затишие в разговора Мак каза:
— Помниш ли когато ми каза, че всеки момент ще се случи нещо добро? Е, аз не исках да ти давам напразни надежди преди да е станало, но аз не отидох да се видя с Боб в Лондон, а с един издател…
във връзка с написването на един пътеводител. — Предусетил ентусиазираните въпроси, които всеки момент щяха да се посипят от устата на Тес, той побърза да й каже, че възложителят беше малко издателство на име Сайдкар Импринт някъде във Воксхол, и че един от хората там навремето бил работил в списание за пътешествия, (което вече не съществувало) и бил впечатлен от някакви статии за Корнуол,
които Мак бил изпратил — той беше посетил Корнуол през онази година, когато времето се беше затоплило дотолкова, че човек да може да излезе навън без палто.
Тес кимна бавно. Гарнирането на големи лъжи с малки парченца истина беше умение, което Мак беше овладял, докато работеше за
О’Дауд. Когато се правеше ловко, хората се хващаха на лъжите на драго сърце. В действителност нямаше никакъв пътеводител, никакво малко издателство, никакво закрито списание. Но Мак беше ходил в
Корнуол.
— Цяла книга — промълви замечтано Тес, когато Мак пусна голямата бомба.
— Командироват ме на север, в Нортъмбърланд
[1]
. Ще отседна там за известно време. Най-много два месеца, но мога да се прибера у дома веднага, ако възникне някакъв спешен случай…
Той видя как радостта й угасна, почти видя как ведрото настроение я напусна. Мускул по мускул. Даде й време да свикне с

44
новината, отклони поглед, докато Тес с усилие овладя изражението си,
за да не се разплаче.
— Много съжалявам, Тес, че те оставям сама с майка, но ти знаеш колко много ми трябват пари. — Мак видя как пръстите й шаваха под ръкавите.
— Аз мислех, че мразиш севера — каза накрая тя. — Дойде ми като гръм от ясно небе. Радвам се за теб, наистина. Тук няма да усетим отсъствието ти.
Мак се запита защо Тес не притежаваше дори една стотна от неговото умение да лъже. Навярно защото той го беше овладял с практика. А сега щеше да го усъвършенства.
Влакът наближаваше гара Питърбъроу и Мак спря да мисли за
Тес, тъй като мъжът срещу него стана, облече палтото си и тръгна към вратата на купето, за да слезе. Мак изчака да види дали някой щеше да се качи и да седне до него, но когато влакът потегли, в купето останаха само той и трите празни седалки около масичката. Вагонът беше полупразен. Защо това го учудваше? Кой нормален човек би тръгнал на север през февруари, освен ако не го заплашваха с опрян до челото пистолет?
Внезапно във въображението му изникна образът на О’Дауд с револвер в ръка.
Хъм, револверът определено не беше зареден с халосни патрони,
както се увери Мак в схватката си с Филида, последвала веднага след разговора му с Тес.
Тя се беше появила през задната врата веднага щом Мак и Тес започнаха да обсъждат датата на неговото отпътуване. По елегантната й тъмносиня пола и блуза в цвят старо злато и красиво сресаната коса,
той разбра, че Филида беше пила.
Тя прекрачи прага и тръгна към тях с бавна, внимателна походка,
сякаш се стараеше да наподоби нормално движение. Мак си спомни как като малък майка му ходеше с широки, бързи крачки и той трябваше да подтичва, за да не изостава от нея.
Без да погледне Мак, Филида поздрави Тес с „добро утро“ и смутената Тес скочи и й предложи първо стол, а после и чаша чай.
До връщането на Тес единствените думи на Филида бяха „какво добро дете“ и Мак кипна вътрешно. Кипенето се усили, когато Тес й подаде чашата и чинийката от фин костен порцелан — още един

45
реквизит, с който Филида убеждаваше сама себе си, че все още владее положението. Всички се престориха, че не виждат неудържимото треперене на ръката й.
Тес гордо съобщи на Филида, че са му възложили да напише пътеводител. Мак и тогава не каза нищо. Отговорът й, наред с многозначителната извивка на веждите й, го удари по болното място.
— Това не е твоят обичаен… ресор — каза тя, — освен ако няма да дебнеш местните хора?
Дори умолителният поглед на Тес не можа да удържи Мак на мястото му.
После се разрази същата битка, която се водеше откакто той беше започнал да работи за О’Дауд, когато той призна, че е тръгнал по грешен път и тя заяви без заобикалки, че е пропилял образованието си:
О’Дауд беше представител на най-големите негодници сред журналистите и се занимаваше с най-презряната форма на журналистика.
— Мръсна, гадна, която буди най-ниските инстинкти на аудиторията. — Гласът й ставаше все по-суров и жесток. — А ти, ти разви моралните ценности на хиена.
В този миг Тес беше изпискала „мамо!“ и Филида беше замълчала, а Мак се беше върнал на мястото си на зида, вбесен от тази несправедливост. Ами нейният морал! Нали тъкмо нейните съмнителни ценности го бяха катапултирали обратно в света на
О’Дауд?
Гневът продължаваше да бушува в Мак, когато Тес отиде да потърси статията за Нортъмбърланд, която беше видяла в едно списание в банята на Филида.
Мак се доближи до нея веднага щом Тес се отдалечи. Студът,
който лъхаше от Филида, беше по-смразяващ от февруарския вятър.
Той видя как майка му се отдръпна от него, както бе правила винаги, още преди неговия зрелищно катастрофален опит да тръгне по нейните стъпки в журналистиката.
Което само усили гнева му, затова, макар да не се надяваше на откровен отговор, Мак реши да я попита за сър Теди, пък дори само за да види как надменността й се срива.
— Ти си писала за културната рубрика на „Екоу“, нали? —
попита той. Филида кимна.

46
— Сигурно е било фантастично да си в сърцето на Лондон през осемдесетте.
Кимване.
— Сигурно е трудно да си спомниш всички лица и имена от онова време?
— Донякъде. — В гласа й прозвуча неувереност.
— Помниш ли някой на име Теди.
Това беше „размекващ“ въпрос, подготовка за предстоящия удар с името на Монтгомъри и Мак очакваше да види реакция на предпазливост. Вместо това тя извърна нейното красиво, състарено лице към него с изражение на паника, с разширени очи и полуотворена уста.
— Кой ти каза за Теди? — попита Филида с нисък, настойчив глас. — Кой ти каза?
Мак беше шокиран. Значи беше вярно… боже, ако беше отворил кафявия плик…
Когато той успя да отговори, че О’Дауд му беше казал, ръката й се вкопчи в неговата.
— Мръсна свиня, защо ти е казал? То беше лудост, глупава страст. Никой не знаеше. Никой.
Побиха го тръпки от сълзите в очите й, защото това беше най- нетипичното нещо за Филида, което бе виждал някога. Дори сега,
докато седеше във влака на стотици километри от нея, му секна дъхът.
— Какво точно каза О’Дауд? — попита тя почти истерично,
впила пръсти в ръкава му.
— Че сте имали връзка.
— Само толкова?
„Само толкова? Това е повече от достатъчно!“ — искаше му се да извика, но вместо това коленичи и се опита да я утеши, обхванал с длани ръцете й.
Когато Филида се успокои, Мак я посъветва да отиде да си полегне, помогна й да стане от стола, помоли я да се държи прилично в негово отсъствие, тъй като Тес не можеше да я проверява постоянно,
както правеше той, защото ако тя пиеше вкъщи сама и нещо се случеше.
— Не започвай отново — каза Филида, но без обичайното раздразнение. — Аз вече не пия сама. Само в пъба, в компания. Това не

47
е грях.
Мак не възрази и точно преди да влезе в кухнята тя се извърна с леко олюляване и се усмихна. Загадъчната усмивка се приземи някъде около саксиите с цветя, но Мак се почувства по-добре, обзе го надежда, че Филида се опитваше да се вземе в ръце.
Няколко минути по-късно, когато Тес се върна с розов термофор в ръка, ведрото чувство се спука.
— Пийни една глътка — каза тя с леден глас.
В много други семейства поканата да опиташ на вкус съдържанието на грейка с гореща вода би изглеждала странна, но Мак я надигна и усети как водка с лек гумен привкус опари гърлото му.
Отново го беше направила на глупак… но не и за сър Теди
Монтгомъри, това беше сигурно. Неприкритата болка беше сигурен знак, че Филида казваше истината.
Тес взе термофора от ръцете му и го разтърси, сякаш искаше да удуши гумената бутилка, и каза:
— Значи ето къде прелива съдържанието на бутилките, но къде са празните шишета?
Мак си спомни усмивката на Филида и се насочи към най- близката саксия. Той зарови ръка в студената пръст, напипа нещо твърдо и гладко и извади пълна бутилка с водка. Вероятно имаше още
— някои от тях празни — в другите саксии.
— Браво, Филида, вече отглеждаш бутилки вместо растения —
процеди той, но си мислеше: толкова хитра ли си била и по

Изтегляне 3.4 Mb.

Сподели с приятели: