Историческо развитие на европейската конвенция за правата на човека
Изтегляне 0.57 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- Тежестта на успеха”: работното натоварване
- Сътрудничество от страна на Високодоговарящите страни
- Обезщетение по Конвенцията
- Качество на някои от решенията
- Разширяване на Съвета на Европа
- 3.6 Отношенията между Европейския съд по правата на човека и Съда на Европейските общности
Paragraph 3 Поглед към бъдещето Изминалите 50 години показаха и слабостите на системата. По-долу ще се спрем на някои от най-сериозните предизвикателства, които ни предстоят през следващите 50 години.23
Както вече споменахме, работата на Европейския съд през първите му 25 години не е особено натоварена.24 Натоварването през следващите години се променя драстично (най-често относно Член 6 ЕКПЧ). От 1980 г. общият брой на делата разгледани от Европейски съд по правата на човека се удвоява (дори утроява) приблизително на всеки 5 години. Също толкова важно е и увеличението на годишния брой на новопостъпилите жалби през последните 20 години от неколкостотин до няколко хиляди.25 Надвисва опасност от срив на страсбургската система, причинен от собствения й успех. Европейският съд и най-вече Европейската комисия са постоянно затрупани от нарастващия обем на работата. Разработват се няколко мерки за ефективност (главно от Комисията), като възприетата от Комисията практика да се уведомяват жалбоподателите ако няма изгледи да спечелят делото, възможността за разглеждане на явно неоснователни жалби в по-малки състави от трима съдии и т.н. Въпреки че тези мерки значително разтоварват работата, те се оказват недостатъчни. Затова Високодоговарящите страни започват да обсъждат драстично реформиране на контролния механизъм. През 1994 г. след дългогодишни преговори държавите постигат компромис формулиран в Протокол № 11: предишната Комисия и предишният Съд се сливат в един постоянно действащ орган. Този нов механизъм влиза в сила на 1 ноември 1998 г. Не е ясно, обаче, дали така като е разписана в Протокол № 11, новата система ще осигури дългосрочно облекчение. Протокол № 11 се основава на презумпцията, че предишните Комисия и Съд са две идентични институции, изпълняващи идентични функции. Изглежда, че тази презумпция е измамна: основна задача на Комисията става бързото отсяване на жалбите, докато основната задача на Съда е да интерпретира задълбочено Конвенцията. Изглежда Протокол № 11 не предлага нищо повече освен една кодификация на вече разработените мерки за ефективност на предишната Комисия в борбата й с увеличаващия се обем на работата. Може да се каже и че проблемите на предишната Комисия са прехвърлени на новия Съд. Такова твърдение звучи неуважително и определено опростенчески, но текущите статистически данни за новия съд явно го потвърждават. Данните сочат, че Съдът продължава да се сблъсква с логиситчни проблеми. В няколко изявления за пресата председателят на Европейския съд Luzius Wildhaber обръща внимание на това тревожно положение. Председателят дава един от първите сигнали на 21 юни 1999 г. в изявление за медиите (‘Рязко нарастване на обема на работа на Европейския съд по правата на човека’) “На 1 ноември 1998 г. Съдът беше преструктуриран, за да може да се справи с увеличаващия се брой жалби, да ускори сроковете на разглеждане на делата и да се укрепи съдебния характер на системата. Но постоянното рязко увеличение на броя на жалбите пред Съда води до напрежение дори в новата система.”26 По-късно, на 8 юни 2000 г. председателят на Съда подчертава необходимостта от втора основна реформа на Съда, продължаваща преструктурирането, извършено с Протокол № 11: можеше да има основателни очаквания Протокол № 11 да бъде достатъчен единствено ако броят на Високодоговарящите страни и броят на жалбите бяха останалите на нивата от началото на 90-те години.27 На 28 септември 2000 г. председателят на Съда отново споделя своята загриженост: “Постигнахме значително увеличение на продуктивността на Съда и неговия секретариат. […] Въпреки това продължава да има голямо разминаване между броя на постъпващите и разрешените дела. […] Вероятно не е никак лесно да се намерят решения на проблема с изключение на едно: съвсем очевидно е, че Съдът се нуждае от още ресурси”.28 Решението е двояко: (a) държавите-членки трябва да поемат по-сериозно соновната отговорност за осигуряване на спазването на задълженията по Конвенцията на национално ниво и да не оставят по-голямата част от работата на Европейския съд; и (б) държавите-членки трябва по-щедро да оказват помощ за работата на Съда, и най-вече за укрепване на секретариата.29 Групата за оценка на Европейския съд по правата на човека към Комитета на министрите предложи едно по-радикално решение: в Конвенцията да се включи разпоредба, която, по същество, да упълномощава Съдът да отказва да разглежда подробно жалби, които не засягат съществен въпрос по Конвенцията.30 Това предложение се докосва до същността на разбирането на ролята на Съда: дали главната роля на Съда е да предлага съдебна защита на отделните жалбоподатели или основната му задача е да формулира приложими стандарти в по-общ смисъл. По наше мнение прехвърлянето на вниманието към втората роля изглежда неизбежно. В този смисъл някои коментатори изразяват съжаление от ограничените възможности на Съда да дава съвещателни мнения (Член 47 ЕКПЧ): съвещателното мнение не може да засяга въпроси отнасящи се до материалните права на Конвенцията, а Съдът може да дава съвещателно мнение единствено по искане на Съвета на Министрите.31 От гледна точка на безпристрастността на съда разширената възможност за даване на съвещателни мнения може да се окаже и подмолен камък (кумулирането на съдебни и съвещателни функции може да противоречи на собствената практика на Съда, въпреки че Съдът не е формално задължен от собствената си съдебна практика, на което ще се спрем в *** Глава 4 ***). Решение може да се намери и в по-активна политика от страна на правителствата при встъпването в производства касаещи проблеми, които би могло да са относими и към техните правни системи (например, френското правителство встъпва в холандско дело относно холандския Conseil d’Etat). Друга възможно решение би било да се разшири възможността за искане за тълкуване на собствените решения от Съда (Член 79 от Правилника на Съда), за да могат и други правителства да искат Съдът да изяснява становището си по решения с потенциално отражение върху правните системи на различни Високодоговарящи страни.32 Разрешаването на проблема с прекомерното натоварване на системата е важно с оглед и на поддържането на доверието на гражданите в страсбургската система. Ако разглеждането на жалбите отнема прекалено дълго време (както се случва често напоследък), Съдът губи ролята си на орган предлагащ ефективна съдебна защита.
Ефективността на механизма по Конвенцията зависи в голяма степен от готовността на различните Високодоговарящи страни да сътрудничат на Съда. Основната отговорност за осигуряване спазването на правата и свободите по Конвенцията зависи от държавите. Европейския контролен механизъм е помощна предпазна мрежа. Европейският съд нито разполага с финансовите и административни ресурси, нито има мандат да изпълнява функциите на Европейски конституционен съд (по-подробно по въпроса в *** Chapter 3 § 15 ***). Държавите трябва да положат съзнателни усилия за удовлетворяване на възможно най-голям брой жалби относно твърдяни нарушения на правата по Конвенцията на национално ниво (скорошното решение на Съда по делото Kudla33 явно подчертава точно този проблем). В този контекст се налага да се спрем по отделно на две конкретни положения, едното от които е пряко свързано с Член 6 ЕКПЧ. Първият проблем е свързан с (италианската) продължителност на производството: стотици и стотици жалбоподатели (италианци) ежегодно внасят жалби срещу прекалено дългите производства пред националните съдилища (съставляващи нарушение на правото на справедлив процес “в разумен срок” по Член 6 ЕКПЧ). В много от държавите членки на Съвета на Европа съдебните системи страдат от претоварване, но огромното болшинство от жалбите идват от Италия.34 Явно италианската съдебна система не е способна да се справи с всички висящи дела в разумен срок. Потокът от дела започва след едно предаване по италианската телевизия през 1993 г., което информира обществеността за възможността да получат финансово обезщетение в Страсбург ако разглеждането на делата пред националите съдилища е отнело прекалено дълго време.35 С това се поставя началото на голяма вълна от сходни жалби. Непропорционално големия дял от висящите дела пред Съда са във връзка с дела за продължителността на италианските производства. В момента голяма част от ежедневната работа на Съда е посветена на разглеждане на тези жалби. Една от стъпките, които Съдът предприе в борбата си с прекомерното натоварване на системата, е фактът, че Съдът прие заключението,че в Италия е налице практика несъвместима с Конвенцията.36 В резултат на което Съдът ще разполага с едно основно предимство свързано с натоварването му: когато в бъдеще се наложи да се разглеждат подобни жалби ще бъде достатъчно да се проведе кратка проверка, за да се стигне до заключението, че е налице нарушение на Чл. 6 ЕКПЧ. Би могло да се каже, че съществува презумпция, че в подобни дела е налице нарушение на Конвенцията. Намирането на решение на национално равнище е определено по-желателно, за да се избегне задръстването на Европейския съд с подобни (сравнително прости, но никога еднакви) жалби.37 Вторият проблем заслужаващ специално внимание е положението в югоизточна Турция. Напрежението между турските власти и кюрдската ПКК в региона често ескалира. Не рядко местното население става жертва в тази борба. Което вече доведе до сериозни сблъсъци между Турция и КПИ (Комитета на Съвета на Европа за предотвратяване на изтезанията).38 В ‘публичното си изявление’ от 6 декември 1996 г. КПИ заявява, че е налице “практика на изтезания и други тежки форми на малтретиране”. Минава известно време преди тези жалби да стигнат и до Съда (отчасти поради факта, че Турция признава юрисдикцията на Съда едва през 1990 г.), но от няколко години в Съдът се внасят множество подобни жалби. Болшинството жалбоподатели са лица от кюрдски произход заподозрени или осъдени за терористична дейност. Делото Aksoy39 e първото, по което от Турция се търси отговорност за нарушение на забраната за изтезания по Член 3 ЕКПЧ. От делото Aksoy насам на Съдът се налага да разглежда много подобни жалби и много от тях са все още висящи. Характерното за повечето от тези жалби е липсата на национално разследване на твърдяните нарушения на правата на човека. В резултат на което Европейският съд (и предишната Комисия) трябва да изпълнява ролята на първоинстанционен съд в установяване на фактите. Това означава, че Съдът трябва да изпрати т.нар мисии за установяване на фактите /fact finding missions/ на място, за да бъдат те установени и да се съберат доказателства, за да може Съдът да се произнесе по валидността на жалбите. Съдът не разполага нито с адекватни правомощия за изпълнение на такава задача, нито с достатъчно служители или бюджет. В това отношение Съдът зависи и от готовността на държавата-членка да сътрудничи. Липсата на сътрудничество изправя един и без това претоварен Съд пред много голям проблем. Съдът реагира по няколко начина, за да преодолее този конкретен проблем.40 От една страна, посредством приемане на изместването на доказателствената тежест41, а от друга постановявайки, че самият факт, че националните органи не са провели ефективно разследване на обвиненията, вече съставлява нарушение на Конвенцията (с което се засилва натискът върху националните органи в бъдеще да провеждат такива разследвания)42 Друга реакция беше в последните решения да се отдава по-голямо значение на разкритията на други международни органи като Комитета за предотвратяване на изтезанията.43 При такива дела КПИ все по-често е “установяващия фактите орган”, което също облекчава работата на Съда.
Сътрудничеството между различните държави членки е от съществено значение и за третото предизвикателство, пред което е изправен Съдът: усъвършенстване на възможностите за обезщетение в случай на установено нарушение. Два отделни проблема заслужават внимание.44 Обезщетението включва два различни елемента: ‘recours objectif’ (общият ефект от предлагането на съдебна защита чрез контрол на спазването на правата на човека от държавите посредством индивидуални жалби) и ‘recours subjectif’ (‘раздаване на справедливост’ в конкретното дело). На първо място, ‘recours subjectif’. Какво печели лицето, което е внесло жалба пред Европейския съд с това си действие? На основание Член 46 ЕКПЧ Високодоговарящите страни се задължават да изпълняват окончателното решение на Съда по всяко дело, по което те са страна. В последствие Комитетът на министрите следи за изпълнението на решенията на Съда. Общото ниво на съобразяване с решенията на Съда е удовлетворително.45 Има някои случаи на минимално съобразяване и (дълги) просрочвания на точното изпълнение на решенията (например по холандското дело Winterwerp46), но по принцип държавите членки изпълняват своите задължения. Единственият опасен прецедент (поне за сега) на неизпълнение е делото Loizidou47, но това беше особен случай. Турция (порицаваната държава) не се счита за отговорна за нарушаването на правата на човека в Северен Кипър. Какъв е проблемът тогава? Проблемът е, че една “победа” в Страсбург ползва много малко отделният жалбоподател. Освен моралната победа, практическият резултат от спечелване на дело в Страсбург много често е от чисто финансово естество (а именно, справедливо обезщетение за имуществени и неимуществени вреди и за разноските и разходите по делото пред националния съд съгласно Член 41 ЕКПЧ) Първата критика е насочена към начина, по който Съдът се произнася по проблеми свързани с Член 41: мотивите на Съда за присъждане на справедливо обезщетение са минимални или такива няма, последователността при определянето на размера на справедливото обезщетение е незадоволителна и често на жалбоподателят – въпреки установяването на нарушение на Конвенцията – не се присъжда никакво обезщетение (обикновено Съдът счита, че самото установяване на нарушение на Конвенцията представлява, при определени обстоятелства, адекватно справедливо обезщетение за жертвата.)48 Втората критика е, че често Съдът не може пълно да удовлетвори жалбоподателя присъждайки просто парично обезщетение. Да си представим случай на твърдяно пристрастие на съда в нарушение на Член 6 ЕКПЧ. Жалбоподателят няма да се интересува само от получаване на определена сума пари, а в повечето случаи ще се интересува повече от анулирането на несправедливия процес. След установяването на нарушение на Член 6 ЕКПЧ от Съда жалбоподателят ще се надява на преразглеждане на делото му на национално ниво.49 Самата Конвенция обаче не задължава страните по нея да образуват производство за преразглеждане след решението на Съда. Дали преразглеждането на първоначалното съдебно решение е възможно зависи от националното законодателство. Някои високодоговарящи страни като Швейцария, Австрия, а напоследък и Франция, въведоха в националните си правни системи възможността за преразглеждане. Но засега много държави не са направили такава стъпка. Нидерландия, например, все още не е въвела производството за преразглеждане след осъдително решение на Европейския съд.50 По наше мнение държавите членки трябва своевременно да осигурят възможността за производство по преразглеждане на решенията (в наказателното, административно и гражданско производство), за да се осигури ефективно ‘recours subjectif’ на индивидуалния жалбоподател.51 В това отношение Комитетът на министрите може да играе важна роля в някои случаи като ‘препоръчва’ на държавите да предприемат определени мерки. По делото Sadak a.o., например, Съдът прие, че Турция е нарушила Чл. 6 ЕКПЧ. На 3 май 2002 г. Комитетът на министрите настойчиво препоръча на турските власти да обезщетят жалбоподателя и да “предприемат необходимите мерки за възобновяване на производството […] или други ad hoc мерки изличаващи последиците за жалбоподателя от установеното нарушение.” Комитетът на министрите е отправял и по-общи препоръки към държавите членки за предоставяне на възможност за преразглеждане на дела на национално ниво след постановяване на решения на Европейския съд по правата на човека. В своята Препоръка No. R (2000) 2 Комитетът на министрите препоръча на всички договарящи страни да “направят преглед на националните си правни системи с оглед осигуряване на наличието на адекватни възможности за преразглеждане на делото, включително и възобновяване на производството,” в случай че потърпевшата страна продължава да търпи много сериозни негативни последици.52 И накрая няколко бележки относно ‘recours objectif’ (общото обезщетяване във вътрешния правопорядък на съответната държава членка с цел да се избегнат бъдещи подобни нарушения на Конвенцията). Съществуващата практика по Конвенцията отново има някои слабости. Решенията на Съда имат декларативен характер: Съдът просто установява, че е налице нарушение на Конвенцията. В последствие държавите имат свобода на избор относно начините, по които ще изпълнят задълженията си по Конвенцията. Съдът не счита, че е в правомощията му да нарежда изпълнението на конкретни мерки като конкретни законодателни промени. За което може да се съжалява, тъй като националните власти не винаги имат яснота какво следва да направят, за да приведат законодателството си в “страсбурго-устойчив” вид. В това отношение интерес представлява една скорошна резолюция на Парламентарната асамблея, с която се подтиква Съдът ‘да се задължи в решенията си да посочва на съответните национални власти начинът на изпълнение на съдебното решение, така че да могат изпълнят решенията и да предприемат необходимите индивидуални и общи мерки.53
В борбата срещу количеството – масовия наплив от жалби заведени в Съда – понякога като първа жертва пада качеството на работата на Съда: мотивите на определени решения на Съда (особено решенията за “явна необоснованост”) са много незадоволителни. Това подкопава доверието на жалбоподателя и неговия адвокат, който в повечето случаи решава дали жалбата да се подаде в Съда или не. Още повече че така се възпрепятства изясняването на юриспруденцията на Съда, което допълнително затруднява националните власти при привеждането националното право и практика в съответствие с изискванията на Конвенцията. По-добре мотивираните (и по-абстрактно формулирани, вж. *** Глава 3 § 12 ***) решения могат да значително да усъвършенстват предвидимостта на защитавания в практиката на Съда минимален стандарт, което да намали обема на работата на Съда.
На 24 април 2002 г. Босна и Херцеговина беше приета в Съвета на Европа, което означава, че броят на членовете на Съвета на Европа в момента възлиза на 44 държави. Страни като Албания, Армения, Азърбайджан, България, Румъния, Русия и редица други централно и източноевропейски страни вече бяха станали стани по конвенцията. След края на студената война бившите комунистически страни постепенно стават членки на Съвета на Европа. Политическият и икономически контекст, в който би се нарушавала Конвенцията в тези нови членки на Съвета на Европа, е често напълно различен от контекста в ‘старите’ държави-членки, по отношение на които е била тълкувана Конвенцията в първите няколко десетилетия на нейното съществуване. Това изправя страсбургският контролен механизъм пред различни предизвикателства. Преди всичко, Съдът ще трябва да предпази настоящото ниво на съдебна защита от разводняване и да не позволи да се развиват две отделни нива на защита в рамките на един и същ механизъм за правата на човека (двускоростен модел). Тревожен сигнал в тази връзка беше решението на Съда по делото Majaric.54 Жалбоподателят по това дело се оплакваше от продължителността на наказателно производство заведено срещу него позовавайки се на Член 6 ЕКПЧ. Правителството изложи доводът, че забавянията се дължат отчасти на факта, че националните съдилища са изправени пред радикалните промени в правната и икономическа система в Словения, които довели до увеличаване на натоварването на съдилищата. В параграф 39 Съдът дава следния отговор:
Второ предизвикателство е вероятността Съдът да се сблъсква все по-често с по-тежки и систематични нарушения на Конвенцията. Според някои коментатори механизмът по Конвенцията не се е оказвал особено ефективен при разглеждането на подобни нарушения.55 Естествено, тази загриженост е от основно значение при разпоредби като Член 3 (забрана на изтезанията и нечовешкото и унизително отношение). Но в практиката си точно по Член 3 ЕКПЧ Съдът е подготвен да разглежда по-ефективно жалбите. (Вж. *** § 3.2 ***). Забелязват се подобни усилия от страна на Съда и в контекста на Чл. 6. Съдът отчасти затвърждава позицията си със заключението, че е налице ‘установена административна практика’ по отношение на италианската продължителност на производството.56 След горното изложение можем да кажем, че борбата за по-ефективен отговор на тежките и систематични нарушения на Конвенцията ще продължи да бъде предизвикателство за Съда и в бъдеще. Една последна бележка конкретно за Член 6 ЕКПЧ. С приемането на новите Високодоговарящи страни от централна и източна Европа сякаш се наблюдава възраждане на значението на съдебната независимост. Както ще стане видно в следващите глави, съдебната практика на Съда относно независимостта на съда е недоразвита в сравнение с обстойната юриспруденция на Съда за изискванията за безпристрастност. Но в докладите на Парламентарната асамблея в процеса на присъединяване на централно и източно европейските страни вниманието явно се премества към независимостта на съда.57 Сходен проблем се наблюдава по отношение на присъединяването на централно и източно европейските страни-кандидатки за членство в Европейския съюз.58 Това преместване на вниманието към независимостта на съда в ‘политическите’ документи все още не се усеща в практиката на Съда във връзка с Член 6 ЕКПЧ.
Каталог: media -> documents documents -> Право на зачитане на личния и семейния живот documents -> Равенството в нормотворческата практика на Международната организация на труда documents -> Media information documents -> Бюлетин съдебна практика по documents -> Chevrolet Orlando внася ваканционната атмосфера на Флорида в класа на семейните автомобили documents -> Бюлетин съдебна практика по Изтегляне 0.57 Mb. Сподели с приятели:
|