Историческо развитие на европейската конвенция за правата на човека
Изтегляне 0.57 Mb.
|
|
Ако погледнем към историята и контекста на сключването на първоначалните Договори, ще видим, че ролята на защитата на правата на човека в Общностите е минимална. След отказа на Франция да приеме предложението за Европейска политическа общност (изготвено през 1953 г.), в което защитата на правата на човека бе поставена като една от най-важните цели, Общностите се съсредоточават най-вече върху икономически проблеми и повече не става въпрос за защита на правата на човека. Това политическо разбиране е отразено и в първоначалната практика на Съда. По дела като Stork60, Geitling61 и Sgarlata62 Съдът отказва да разглежда жалби относно основни права, които не са конкретно установени в Договорите. Но постепенно ролята на защитата на правата на човека в правопорядъка на Европейските общности започва да се увеличава.63 В крайна сметка спазването на основните права съставлява “неразделна част от общите принципи на общностното право,” което се защитава от Съдът на Общностите /СЕО/.64 Какви причини наложиха тази промяна в отношението към проблема? Някои коментатори подчертават липсата на писан правен инструмент за правата и нарастващия “демократичен дефицит” в Общностите в това отношение.65 Други считат, че Съдът е искал да защити върховенството на общностното право над националното право66 Последните се позовават на загрижеността на немските национални съдилища през 60-те години на миналия век, че ролята на националната конституция ще ерозира, ако правомощията на общността продължат да се разширяват без същевременно да се гарантира защитата на основните права.67 Съдът реагира с опасения, че националите съдилища ще поставят основните права, така както те са гарантирани в националните конституции, над законодателството на Общността. Опасенията от загуба на върховенството на общностното законодателство подтиква Съдът да възприеме различен подход към основните права на човека. Независимо по какви причини, Съдът въвежда спазването на правата на човека в правопорядъка на общността. Съдът черпи вдъхновение от няколко източника при определяне на наличието и очертаване на границите на определени основни права.68 На първо място, това са конституционните традиции общи на държавите-членки. На второ място, от международните инструменти, по които държавите-членки са страна или сътрудничат (най-вече Европейската конвенция за правата на човека, както и Европейската социална харта и няколко конвенции на Международната Организация на Труда). Съдът обаче винаги подчертава автономността на ‘общите принципи’ на общността от конкретните принципи защитавани в конституционното право на отделните държави-членки и в международните договори. В последствие специалната препратка към Европейската конвенция за правата на човека беше потвърдена в Маастрихтския договор от 1992 г.69 Член F (който по новата номерация става Член 6 от Договора за Европейския съюз) гласи, че Съюзът зачита правата на човека, така както те са гарантирани от Европейската конвенция за правата на човека (и в правните традиции на различните държави-членки). Въпреки това, това потвърждение на съдебната практика на СЕО не слага край на дискусията. От една страна, поради все по-ясното осъзнаване на факта, че процесът на европейска интеграция задължително обхваща много повече от чисто финансовата и валутна сфера. А от друга, на държави-членки със силни конституционни традиции като следвоенна Германия им беше трудно да приемат факта, че една толкова могъща наднационална организация не е формално задължена от определени основни права, от определени ограничения в процеса на изготвяне на политики. Чуват се призиви за приемане на отделен документ на ЕС съдържащ каталог на правата на човека. По време на германското председателство през м. юни 1999 г. се взема решение за изготвяне на Харта на основните права. От м. декември 2000 г. в Европа съществуват два отделни документа за правата на човека (от които Хартата на ЕС за сега е политическа декларация, а не документ с правно задължителен характер). Но това ‘богатство’ от каталози на правата на човека в Европа би могло да доведе да потенциален конфликт между Страсбург и Люксембург.70 От друга страна, ние считаме, че този потенциален конфликт между двете европейски съдилища често се преувеличава. Юрисдикцията на двете европейски съдилища не е еднаква. Европейската конвенция за правата на човека се концентрира върху понятието за отговорност на държавата. А Хартата на ЕС върху отговорността на държавата-членка (и, естествено, отговорността на общността породена от действията на институциите на ЕС). Безспорно съществува зона на припокриване между двете понятия (която все повече ще се увеличава с разширяването на компетенциите на Европейския съюз и ще се обогатява от широкото тълкуване на понятието за отговорност на държавата на ЕСПЧ, така както то е развито в решението по делото Matthews71), но фундаменталната разлика остава. Определено трябва да приветстваме допълнителния ангажимент за гарантиране на правата на човека След което трябва да отбележим, че различните формулировки на някои права в двата документа може да доведе до объркване и – по-важно – до различни тълкувания на едно също право в една и съща географска територия. Това важи в особена сила за правото на справедлив процес. Вече има различни тълкувания дадени от Съда на Европейските общности и Европейския съд по правата на човека. Според установената практика на ЕСПЧ правото на справедлив процес предполага правото на състезателно производство. Което означава, че на страните по наказателните или граждански производства трябва се предостави възможност да се запознаят и коментират всички приведени доказателства или представени становища, за да могат да повлияят на решението на съда. Същото важи и за становищата представяни от генералните адвокати, въпреки че те се изготвят възможно най-обективно.72 Но в решението по делото Emesa 73 СЕО сякаш отстъпва от тази практика. СЕО прие, че практиката на Европейския съд по правата на човека “явно не може да приведе към Становището на генералния адвокат на Съда”. Сравнявайки текстовете на Хартата на ЕС и Европейската конвенция за правата на човека можем да открием още едно любопитно различие. В Член 47 на Хартата за основните права в ЕС правото на справедлив процес е определено както следва: “Всеки има право на справедливо и публично гледане на делото му в разумен срок от независим и безпристрастен законен съд.” Приложното поле на тази разпоредба е много по-широко от това на Член 6 ЕКПЧ, който дава правото на справедлив процес само на лица участващи в производство, което касае решаването на техните ‘граждански права и задължения’ или ‘наказателно обвинение’ Ще бъде интересно да се наблюдава дали по-либералният подход на Хартата на ЕС ще вдъхнови Европейския съд по правата на човека при тълкуването на гореспоменатите автономни понятия. Различните тълкувания давани от двете европейски съдилища може да се увеличат в следствие и на факта, че след като вече разполага със ‘свой собствен’ документ за правата на човека, има вероятност Люксембургският Съд на Европейските общности все по-рядко да се обръща към практиката на Европейския съд по правата на човека, защото повече няма да се нуждае от Европейската конвенцията за правата на човека като източник на вдъхновение. В крайна сметка това положение може да подкопае авторитета на Европейския съд по правата на човека като авторитетен тълкувател на проблемите за правата на човека в Европа. Този потенциален проблем може да се реши в случай че Европейските общности / Европейският съюз се присъединят към Европейската конвенцията за правата на човека. В миналото обаче СЕО в Становище № 2/94 се е изказвал против такова присъединяване. Причините за което са доста неясни. Присъединяването към Конвенцията би “довело до съществени промени в настоящата система на Общността за защита на правата на човека, при което ще се наложи Общността да влезе в една обособена международна институционална система, както и интеграция на всички разпоредби на Конвенцията в правопорядъка на Общността.” Въпреки че идеята за присъединяване към Конвенцията се възражда през определени периоди, то все не се реализира. Председателят на СЕО отново лансира тази идея през януари 2000 г.74 В последствие европейските политически лидери решиха да включат проблема в дневния ред на следващата конвенция, която ще подготви Междуправителствената конференция през 2004 г. Бъдещето ще покаже какъв ще бъде политическият резултат. Материалът е предоставен от Националния институт на правосъдието със съгласието на автора. Той е включен в настоящата база данни в рамките на проект “Усъвършенстване на правораздаването в сферата на защита на правата на човека в България”, изпълнен от Фондация “Български адвокати за правата на човека” в периода м. ноември 2005 г. – м. август 2006 г. Статията е глава от предстоящата докторска дисертация Мартин Кайер “Превързаните очи на Темида – съдебната независимост и безпристрастност в светлината на изискванията на Чл. 6 ЕКПЧ” /”The Blindfold of Lady Justice - Judicial Independence and Impartiality in Light of the Requirements of Article 6 ECHR”/ [Лайденски Университет 2003 г.]. Тя включена в базата данни и на английски език. Мартин Кайер, магистър на хуманитарните науки (Leiden), магистър по право (Oxon). Авторът работи в холандското Министерство на правосъдието като отговаря за представителството на Холандия пред Европейския съд по правата на човека. 1 Вж. напр. R.A. Lawson, “50 jaar EVRM in vogelvlucht”, в: R.A. Lawson & E. Myjer (eds.), 50 Jaar EVRM, Leiden: NJCM-Boekerij, 2000, стр. 3-18 и P.H. Teitgen, “Introduction to the European Convention on Human Rights”, в: R.St.J. Macdonald a.o. (eds.), The European System for the Protection of Human Rights, Dordrecht: Martinus Nijhoff, 1993, стр. 11. 2 Вж. R.A. Lawson & H.G. Schermers, Leading Cases of the European Court of Human Rights, Nijmegen: Ars Aequi Libri, 1999, стр. xv. 3 Вж. H.G. Schermers (ed.), The Influence of the European Commission of Human Rights (Mordenate College Publications No. 1), The Hague: T.M.C. Asser Instituut, 1992, стр. 3-29. 4 H.G. Schermers, “European Court of Human Rights”, в: Weber (ed.), Fundamental Rights in Europe and North America, The Hague: Kluwer Law International, 2001, стр. ECHR-8. 5 Няколко причини налагат промяната в стария контролен механизъм (наред с желанието да се повиши ефективността на системата), вж. между другите източници: A. Drzemczewski, “A major overhaul of the European human rights convention control mechanism: Protocol No. 11”, в: Collected Courses of the Academy of European Law VI/2 (1995), стр. 121-210; Y.S. Klerk, Het ECRM-toezichtsmechanisme (diss. Maastricht, 1995), Nijmegen: Ars Aequi Libri, 1995, стр. 515-604; H.G. Schermers, Een nieuw Europees Hof voor de Rechten van de Mens (oratie Leiden, 1993); K. de Vey Mestdagh, “Reform of the European Convention on Human Rights in a changing Europe”, в: R.A. Lawson & M. de Blois (eds.), The Dynamics of the Protection of Human Rights in Europe – Essays in honour of H.G. Schermers, The Hague: Martinus Nijhoff, 1994, стр. 337-360. Вж. Също специалния брой посветен на Протокол № 11 на NJCM-Bulletin 22/7 (1997). 6 Вж. T. Barkhuysen, M.L. van Emmerik & E.R. Rieter, Procederen over mensenrechten onder het EVRM, het IVBPR en andere VN-verdragen, Nijmegen: Ars Aequi Libri, 2002, стр. 19-62. 7 Повече по въпроса за кореспонденцията между секретариата (на предишната Комисия) и жалбоподателите в: A. Wampach, “Pratiques de la Commission: Ses Relations avec les Requérants (Correspondance et Assistance Judiciaire), w: M. de Salvia & M.E. Villiger (eds.), The Birth of European Human Rights Law, Baden-Baden: Nomos, 1998, стр. 339-345. 8 За примери Вж.: P. van Dijk & G.J.H. van Hoof, The European Convention in Theory and Practice, The Hague: Kluwer Law International, 1998, стр. 98-165. 9 Съдът даде стеснително тълкувание на това условие. По принцип се обявяват за допустими единствено жалби от лица пряко увредени от оспорвания акт или бездействие. (Вж. например ЕСПЧ, 15 юли 1982 г., Eckle – Germany (Серия A-51), § 66). Въпреки това Съдът e приемал и непреки увредени лица, като понякога допуска членовете на семейството по пряка линия да подават жалба от името на “истинското” увредено лице. (Вж. например, ЕСПЧ, 22 февруари 1994 г., Burghartz – Switzerland (Серия A-280-B), § 18). По същия начин в определени случаи съдът е приемал потенциални увредени лица пред вид невъзможността на увреденото лице да докаже, че е било пряко увредено (жалби относно законността на прилагане на специални разузнавателни средства: ЕСПЧ, 6 септември 1978 г., Klass – Germany (Серия A-28), §§ 30-38) или пред вид сериозния и невъзстановим характер на претендираните вреди (във връзка с Член 3: EСПЧ, 7 юли 1989 г., Soering – United Kingdom (Серия A-161), § 90 или във връзка с Член 8: EСПЧ, 13 юли 1995 г., Nasri – France (Серия A-320-B)) или просто за да се осигури ефективността на защитата предлагана от Съда (например, във връзка с Чл. 6 и правото на гледане на делото в разумен срок). 10 Жалбоподателят трябва да е изчерпал онези правни средства за защита, с които разполага по право, не по привилегия. Освен това трябва да бъдат изчерпани само ефективните правни средства за защита. ECПЧ, 18 декември 1986 г., Johnston – Ireland (Серия A-112), § 45). Особени обстоятелства могат да освободят жалбоподателя от задължението му да е изчерпал съществуващите вътрешноправни средства за защита (Вж. ECПЧ, 18 декември 1996 г., Aksoy – Turkey (Доклади 1996 г., 2260), §§ 51-57). Жалбоподателят не е задължен да се позовава изрично на разпоредбите на Конвенцията пред националните съдилища, достатъчно е жалбата да е била повдиганата “по същество” пред националните съдилища. (Вж. EСПЧ, 28 август 1986 г., Glasenapp – Germany (Серия A-104), § 44). 11 За датата, от която започва да тече шестмесечният срок може да се приеме и датата, на която жалбоподателят е научил за това решение. В случай че жалбата се отнася до т. нар. продължително нарушение, не е възможно да се определи начална дата, от която започва да тече срокът. 12 През 1985 г. Швейцарското правителство предлага Комисията и Съдът да се слеят. Предложеното сливане на двете институции би довело до ускоряване и поевтиняване на производството, тъй като ще преодолее явното дублиране на функциите, изпълнявани от Комисията и Съда. Предложението за сливане се обсъжда от правителствени експерти, като през 1989 г. резултатите се публикуват в доклад. Експертите са разделени в мненията си по въпроса, няма виждане подкрепяно от болшинството, да не говорим за консенсус. През 1990 г. нидерландското и шведско правителства внасят алтернативно предложение: Комисията да има правомощия да постановява решения със задължителен характер с ограничена възможност за обжалване пред Съда, която да гарантира последователността в съдебната практика (т. нар. двузвенна система). Болшинството правителствени експерти, членове на Комисията и съдии от Съда подкрепят алтернативата, но постигането на консенсус отново се оказва невъзможно. След дългогодишен дебат Договарящите се страни успяват да достигнат до компромис: Протокол № 11. Комисията и Съдът ще се слеят в нов постоянно действащ Съд и е предвидена възможност за един вид вътрешно обжалване (преразглеждане пред голямото отделение). Вж. например публикацията на холандския преговарящ K. de Vey Mestdagh, “Protocol Nr. 11 bij het Europese Verdrag voor de Rechten van de Mens”, в: NJCM-Bulletin 1994 г., стр. 679-680. 13 Вж. M.L. van Emmerik, Schadevergoeding bij schending van mensenrechten (thesis Leiden University), Leiden: NJCM-Boekerij, 1997 г. 14 ECПЧ, 20 март 1991 г., Cruz Varas – Sweden (Серия A-201), § 102. Това становище далеч не е общоприето сред съдиите (прието с десет на девет гласа). Малцинството изтъква аргумента че “процедурната гаранция дадена в Член 25 [предишен] предполага и включва правото на лицето да му бъде предоставена най-малко възможност жалбата му да бъде разгледана по-обстойно от органите по Конвенцията.”. Позицията на мнозинството по делото Cruz Varas обаче беше “потвърдена” от “новия” Съд в ECПЧ, 5 февруари 2002 г., Čonka – Belgium (жалба № 51564/99). 15 Както твърди R. Ryssdal, бивш председател на Съда в: M.K. Bulterman & M. Kuijer (eds.), Compliance with Judgments of International Courts, The Hague: Martinus Nijhoff, 1996 г., стр. 82. 16 Вж. също: A. Lester, “Amici curiae: third-party interventions before the European Court of Human Rights”, в: F. Matscher & H. Petzold (eds.), Protecting Human Rights: The European Dimension – Essays in honour of G. Wiarda, Köln: Carl Heymanns Verlag, 1988 г., стр. 341-350 и J.P. Loof, “Amicus curiae in Straatsburg: een rol voor NGO’s binnen het EVRM-toezichtmechanisme”, в: NJCM-Bulletin 1996, pp. 13-31. 17 R.A. Lawson & H.G. Schermers, Leading Cases of the European Court, Nijmegen: Ars Aequi Libri, 1999 г., стр. 111. Авторите правят съпоставка със Съда на Европейските Общности, където подобна процедура съществува на практика и не се наблюдават нежелани забавяния или допълнително натоварване на съдиите произтичащи от нея. 18 За холандската процедура по ратификация на ЕКПЧ вж.: Y.S. Klerk & L. van Poelgeest, “Ratificatie à contre-coeur: de reserves van de Nederlandse regering jegens het Europees Verdrag voor de Rechten van de Mens en het individueel klachtrecht”, в: RMThemis 1991 г., стр. 220-246. 19 Превод на холандския цитат: “een duidelijke uitspraak […] tegenover de totalitaire landen in Europa, waar van de waarborging van deze rechten en vrijheden helaas geen sprake is”, в: E. Myjer, Bij een vijfstigste verjaardag (oratie Free University Amsterdam), Nijmegen: Wolf Legal Publishers, 2001 г., стр. 6. 20 На холандски: “dat het complex regelingen van de Nederlandse wet, zowel van strafrechtelijke als van andere aard, voldoende waarborgen biedt dat deze beginselen in ons land eerbiediging zullen vinden”, в: E. Myjer, Bij een vijfstigste verjaardag (oratie Free University Amsterdam), Nijmegen: Wolf Legal Publishers, 2001, стр. 7. 21 Вж. H.G. Schermers, “European Commission on Human Rights: The Norwegian Dentist Case on Compulsory Labour”, в: NILR 1964 г., стр. 366-371 и H.G. Schermers (ed.), The Influence of the European Commission of Human Rights (Mordenate College Publications No. 1), The Hague: T.M.C. Asser Instituut, 1992 г., стр. 5-6. 22 Списък с анекдоти от холандската практика вж. в: B.E.P. Myjer, Bij een vijftigste verjaardag, Nijmegen: Wolf Legal Publishers, 2001 г., стр. 9. 23 Вж. M. Kuijer, “De volgende 50 jaar voor het EVRM”, в: Ars Aequi 2001 г., стр. 650-653 & 892-895. 24 Без грам явна ирония един коментатор през 70-те беше написал: “1976 г. беше натоварена за Европейският съд по правата на човека, който се произнесе с решения по пет дела.” (Вж. J. Andrews, “Council of Europe”, в: ELR 1977 г., стр. 154). 25 Вж в различните Годишници [Yearbooks] на Европейската конвенция за правата на човека в раздела ‘Проучвания и статистика’ [‘Survey and statistics’]. Вж. също: R. Lawson, “50 Jaar EVRM in vogelvlucht”, в: R.A. Lawson & E. Myjer (eds.), 50 Jaar EVRM, Leiden: NJCM-Boekerij, 2000 г., стр. 11. 26 По нататък председателят предоставя конкретни данни за обема на работата. По онова време в Съда са били заведени почти 10 000 жалби и над 47 000 от т. нар. условни дела /provisional files/. Председателят подчертава необходимостта от твърд политически ангажимент от страна на правителствата, законодателите и съдебните системи за осигуряване спазването на Конвенцията на национално ниво. С изрично посочване на правото на живот, забраната за изтезания и правото на справедлив процес в разумен срок изявлението изглежда насочено най-вече към Турция и Италия. Изявлението за медиите е публикувано в NJCM-Bulletin 1999 г., стр. 808. 27 Изявление за медиите 418 от 8 юни 2000 г. ‘‘Второто преструктуриране на Европейския съд по правата на човека в светлината на прожекторите” [“Spotlight on second restructuring of European Court of Human Rights’], публикувано на интернет страницата на Съда: http://www.echr.coe.int. 28 ‘Европейските правителства приканени на увеличат подкрепата си за Съда по правата на човека’ [‘European governments urged to increase support for Human Rights Court’], препечатано в: NJCM-Bulletin 2000, p. 1296. Данните за 2001 г. показват значително увеличение на броя на решенията с почти 30% в сравнение с 2000 г. [вж. изявление за медиите no. 32 от 21 януари 2002 ‘Значително увеличение на актовете, издадени от Европейския Съд по правата на човека’ /‘Substantial increase in output for the European Court of Human Rights/’, публикувано на страницата на Съда в Интернет: http://www.echr.coe.int]. 29 В същия смисъл вж. в Декларацията ‘Европейската конвенция за правата на човека на 50 години: за бъдещето на защитата на правата на човека в Европа’ [‘ Каталог: media -> documents documents -> Право на зачитане на личния и семейния живот documents -> Равенството в нормотворческата практика на Международната организация на труда documents -> Media information documents -> Бюлетин съдебна практика по documents -> Chevrolet Orlando внася ваканционната атмосфера на Флорида в класа на семейните автомобили documents -> Бюлетин съдебна практика по Изтегляне 0.57 Mb. Сподели с приятели:
|