Истории за личности и буболечки Книга 1

164 нашенско чехълче да втръсне в най-кратки срокове на публиката. Ларитата си го подават чехълчето един на друг, задават му едни и същи въпроси, докато и то повярва в собствените си лъжи – и готово. Наблюдавал съм телевизионните перипетии на едно-две чехълчета: в началото те са доста смутени и неуверени, все се чудят да не са попаднали в някаква „скрита камера“, но след няколко сеанса при ларитата вече навирват гребени, дори започват да се отклоняват от няколкото изречения, които сравнително безболезнено могат да отделят. След месец и те са вече в каталога на днешните знаменитости, и – ето я загадката на нашата кутия за салфетки – никога повече не излизат оттам, може с години нищо да не произвеждат, може „кариерата“ им да е в трайна кома, обаче те все има какво да разказват и да разказват. Сякаш ако повтаряш едно и също до втръсване, то ще стане по-различно или по-вълнуващо.
При този режим на работа оприте и ларитата се чувстват много уютно: те са вече достатъчно близки с чехълчетата – и винаги могат да си близнат отново и отново от постните им истории. Но да оставим настрани чехълчетата.
Какво се случва с някоя истинска знаменитост, доколкото те все още са останали. Нека да дам пример със Стоянка Мутафова, една истински велика актриса, а също и забележителна жена, която искрено обичам. Мисля, че и достатъчно добре я познавам. Тя е много любвеобилна и достъпна, макар че произходът и постиженията ѝ не го предполагат, също така е и прекалено толерантна, никога няма да откаже на поредното опралари, което ще цъфне пред вратата ѝ. И което ще ѝ задава все същите въпроси, които ѝ задават и останалите ларита през последните 20 години: „Как е Калата, нали живеете заедно, ами дъщеря ви Муката как е, как издържате в театъра на тия години“, и пр. баналности – макар че въпросът трябва да е „Как издържаш тъпите ми въпроси?“
Намирам това за крайно изтощително, просто не мога да разбера как го понася Стоянка. Една Хелън Мирън щеше отдавна да е полудяла, ако беше поставена на подобно изпитание.
Стоянка не е изключение – в това положение са и всички останали големи фигури от артистичния и интелектуалния ни елит. Няма измъкване от обсадата на ларитата. И постепенно техният терор дава резултат: самият елит се принизява, вместо да се случи обратното, вместо да извиси нагоре ларитата, да ги измъкне от вкуса и интереса на простолюдието.
Винаги съм гледал на усилията специално в телевизионния ни занаят като на общи търсения. Ние всички пишем една и съща книга – някой започва по-рано, друг се присъединява по-късно и продължава оттам, откъде ти си спрял, допълва голямото ни общо изречение, а то никога не свършва, след него винаги има многоточие.

165
Обаче ларитата правят точно обратното – всеки главанак иска да започне отначало и гледай тогава какво се струпва върху бедната глава на Стоянка.
Веднъж я питах не ѝ ли омръзва да я дрънкат за едно и също, а тя направи добре познатата си гримаса и махна с ръка: „Майната им, какво да ги правя.“
За ларитата идеята за Общото изречение е непоносима, те гледат на нея като на някакво посегателство над тяхната автономност, самобитност и пр. фантазии. Еднакви са като сардели от консерва, а пък си въобразяват някаква самобитност. И по-скоро биха си пръснали главите пред камерата, отколкото да си направят труда коректно да се присъединят към писането на дългото изречение.
А може причината да е съвсем друга: те просто не искат да го прочетат.
Едно от най-любопитните неща в занаята, поне за мен, е било да направя
„интервю под индиго“ в рубриката „Втори опит“. Чуеш някой събеседник, който изнемогва при ларито, вникваш в неказаното или премълчаното от него – то е като някаква сянка само, обаче в него е истината! – и започваш оттам. Имам поне десетина случая, когато след края на „Събеседник по же- лание“ и докато изпращам госта си той е спирал внезапно и се е плясвал по челото: „Ех, как не се сетих да ти кажа...“
Тогава си рекох, че на всяка цена трябва да се опиташ да стигнеш до втория акъл на българина, когато си го довел в телевизията. Не е лесно, но е най-ценното усилие.
Тъй или иначе ларитата проявяват обидна неуважителност към първенците ни, това е факт, много често ритуално ги екзекутират – и дори са горди от това. Разбира се, не е възможно да се издават специални пропуски за зоната, в която са истинските ни първенци, но все пак не е лошо да се опита. За начало охраната може да пита съответното лари какво е последното изречение на „Под игото“, а ако то се окаже някакъв българофоб и се намуси – какво е първото изречение на „Сто години самота“ на Маркес.
Ларитата разговарят непрекъснато с едни и същи хора – обаче нищо ново тъй и не остава за времето. Многоточието след Общото изречение върти опашка като изоставено куче, но никой не му обръща внимание. Не е хуманно, нали.
Разбира се, никой няма право да отнема удоволствието на едно лари да преоткрива за себе си топлата вода, това няма да е хуманно – примерно да пита Калоянчев къде е роден. И други подобни забележителни открития може да прави.
Обаче какво се случва с публиката, докато следи изтезанията, на които е подложена поредната истинска знаменитост, сякаш внезапно се е озовала в американската база в
Гуантанамо. По-възрастните и паметливите ще решат, че тя вече е напълно изкуфяла, понеже повтаря едно и също. А това вече е прекалено и не си

166 струва да се допуска заради кефа на едно лари.
Давам си сметка, че за никого не е лесно да вмести в едно интервю представата, която един човек вече е създал за себе си – и сетне да я доразвие.
Но не е лошо да се опита, дори от ларитата.
Много е показателен и случаят с Лили – тя и досега е доста пестелива в изповедите си, макар че публиката сигурно не си дава сметка за това. Но това впечатление се дължи на обстоятелството, че непрекъснато се занимават с нея, това е част от играта – обаче се занимават по-скоро с бръчките ѝ, отколкото с нещо друго. А всеки от нас има бръчки и рани в сърцето си, хората се променят и остаряват по различен начин – и винаги вълнуващо.
Убеден съм, че ние и досега не сме наясно какво представлява тази жена – което е чудно, въпреки че са написани поне три книги за нея.
В нейния случай има и друг проблем, много сложен, обаче също и много предизвикателен: Лили изобщо не допуска никой до себе си, тя няма желание да се види през очите на човека срещу себе си, предпочита да го накара да я гледа през собствените ѝ очи. Как го прави това, е цяло чудо, чисто физически е направо някаква виртуозна акробатика. Седи някое лари срещу нея, гледа я – обаче по някое време се усеща, че я гледа през нейните очи, и започва да се чуди къде са отишли тогава и какво правят неговите очи. Този фокус с очите не е по силите дори на прочутата Диди – Жената каучук. Това може и да е някакво магьосничество, възможно е някаква врачка – фенка на
Лили – да го прави в свободното си време, не знам.
Фолкзвездите са намерили по-практично решение на същия проблем, те нямат нужда от магии, а от някой като д-р Енчев: наливаш по 600 кубика отляво и отдясно и ефектът ще е същият – ларито се качва на едната силиконова камбанария и вдъхновено гледа на света оттам, след това се прехвърля на другата камбанария, като внимава да не се прекатури, и вече разполага с пълната истина за героинята си. Големи хитрани са тия фолк мадами.
Ако не друго, на ларитата би трябвало да връчат някакъв кодекс на забранените въпроси за всяка знаменитост, поне това. В случая с Лили не би трябвало да я питат за враговете ѝ, защото няма да научат нищо ново, пък и защо да я ядосват излишно.
Ларитата все пак предпочитат да избягват звезди като Стоянка и Лили, обикновените чехълчета са тяхната стихия. Препредават си ги един на друг – в този случай за Общо изречение и дума не може да става, никой не ти го и иска.
Така постепенно случайното получава звезден статут, а истинските звезди си отиват непознати или неразбрани. Така и истината за Времето си отива заедно с тях. И всички сме щастливи, нали.

167
Мутафова има една необичайна за актьорското съсловие култура, а щом се появи някъде – хората започват да се смеят, доста често без причина. И тя обича да се смее – гръмко и малко предизвикателно, и великодушно ти позволява да си мислиш каквото искаш за нея. Смятам обаче, че трудно удържа скрито у себе си едно чувство на превъзходство над околните.
Разговарял съм много пъти с нея – и в началото винаги е готова да се покаже такава, каквато я харесват. Но ако не се хванеш на въдицата, тогава – край на смеховете! – и Мутафова се бори за всяка дума, която изрича.
През последните години разговорите с утвърдени знаменитости са истинско мъчение за зрителите – те всеки път започват отначало. Стоянка
Мутафова например е най-инквизирана в това отношение – водещите сякаш току-що са пристигнали в България и сега научават за нея. Те сигурно ѝ изглеждат като несръчни ученици на инквизитора Торквемада.
Вече нямат търпението да проникнат в един характер, в един човешки свят, да го изследват бавно и внимателно, с уважение. С една Стоянка
Мутафова например е напълно безсмислено да се разговаря, ако не знаеш какво е споделяла тя през годините, ако не познаваш ранните ѝ интервюта.
Задоволяват се с някакво лигавене и тогава дори великата Мутафова, която е изключителна в своята проникновеност, се принуждава да им приглася – за да не ги обиди. Тези хора не правят интервюта със съзнанието, че ги оставят за времето, те просто изпълняват набързо поредния си ангажимент – да не остане чинията им празна, нещо такова.
Богомил Райнов твърдеше, че художниците са като кучетата – всичко разбират, но не могат да го изразят – вече споменах това.
Това твърдение се отнася до голяма степен и за актьорите. Познавам някои от най-големите ни актьори от 40 години насам. Един Калоянчев например при цялата му титанична класа никога не е могъл да се изразява разбираемо, особено ако трябва да отключи някакво прозрение за собствените си качества. Той дори избягваше да се замисля върху това.
Казвал ми е поне пет пъти в различни интервюта: „Де да знам, бе братче!“
Стоянка Мутафова е друго. Тя пък е недоверчива при цялата си внушителна интелигентност. Сякаш е убедена, че ще ѝ сервират за хиляден път някой идиотски въпрос. То така и става – всеки път разговарят с
Мутафова сякаш точно в тази минута са се сблъскали с нея на улицата, сякаш не е давала блестящи отговори за тайните си, от които трябва да се тръгне в поредното интервю. Константин Коцев бе също много интересен в усилието си да се добере до същността си. Имаше и други, разбира се. Сега обаче репортерите предпочитат да се хлъзгат по повърхността или да съчинят някаква кална локва, в която да наврат и събеседника си.
Появата на Стояна заедно с дъщеря ѝ Муки в рубриката „Двойките“

168 предизвика голям интерес.
Причината е проста. Мнозина са убедени, че знаят всичко за Мутафова, което си е чиста заблуда, но пък животът на дъщеря ѝ е пълна мистерия.
Представих ги така: „Мутафова и шантавата ѝ дъщеря Муки“.
По някое време обаче им казах, че всъщност трябваше да ги обявим иначе: „Муки и шантавата ѝ майка Стоянка“.
Двете незабавно и без никакво колебание се съгласиха.
Едва след 70-тата си година Стоянка се примирява, че смъртта ще ѝ се случи и на нея – и се замисля, дали нещо от съзнанието ѝ ще остане да витае някъде.
Все очаква покойният ѝ съпруг да ѝ се обади. Той е последният мъж в живота ѝ – а тя остава вдовица едва 50 годишна.
Но като дете се смяла истерично над ковчега на баща си – понеже чула вдовицата на актьора Борис Ножаров да му поръчва да предаде на Борето, че все още му е вярна. А тя била на 85 години.
Убедена е, че нейното място никой не може да го заеме. За един разговор по телевизията я представих като „Халата на смеха“. „Точно такава съм – рече тя. – Хала“.
Никога не е искала да бъде сладка и миличка и още се чуди как е стигнала до това дередже, след като не умее да се врежда.
Има страхотен произход, а все я питали от кое село е.
„Самотният човек е пълен отвътре“ – казва Мутафова. И още: „Не е задължително да си добър човек, за да станеш добър актьор.“
И на 90 години продължаваше да смята, че много е загубила като е станала артистка, а не археолог. „Актьорът разкрива един човек, археологът – цели светове. Исках да разкривам светове“ – казва.
Продължава да е убедена, че повечето хора не са разбрали коя е.

169

Изтегляне 4.78 Mb.

Сподели с приятели: