История на магията
Изтегляне 455.89 Kb.
|
| Гоетия. Демонология. Особеност на халдейската магия (Вавилон), която в последствие се прехвърля в Гърция, Рим и средновековна Европа, представлява една систематизация от купища всевъзможни демони и божества, които управляват всевъзможни страни от човешката съдба и всеки от които си има свое лично и много съкровено име, произнасянето на което (както и в Египет), има за всеки от демоните/божествата неотменима сила и всъщност в имената е заключена и самата сила на тези демони и божества. От тук идват и всякакви формули и заклинания за най-различни случаи от човешкия живот. Заклинанията и формулите се прозинасяли на глас или се носели в тефилин, т.е. в кожена торбичка, прикрепена с ремък на ръката или на врата в съответствие с разни указания от страна на маговете. Запазените клинообразни надписи на подобни заклинания, назовават главно имена на демони. От Вавилон и Египет, магията се пренася към евреите (които били изкарали едно халдейско, т.е. вавилонско пленничество), Гърция и Рим. "Демон" на старогръцки се изписва δαίμονας (démonas) и с него се е означавало персонално, но не много индивидуализирано божество- покровител, което било от низш порядък, пакостливо и незлобливо. Гръцкото понятие ЕУ даймониа- ЩАСТИЕ се извежда етимологически че щастливецът има ДОБЪР ДЕМОН. Идеята за демоните е претърпяла значително развитие, особено по линия на християнството в един по-късен етап от демонската история. Европейската демонология се заражда през средните векове като раздел на теологията и продължава своето развитие чрез гримоарите. В демонологията на християните от ранното средновековие (така, както е представена в житията на светците), се разглежда главно дявола, при това като нещо съвсем конкретно. Дяволът - това е врагът, който е способен за достигане на своите собствени цели да приема хиляди образи. Но дяволът не е разглеждан като разрушител и източник на насилие, понеже християните тогава явно повече се плашели от изкушението и това е, което описвали. Във византийската демонология от същата епоха (преди всичко- Михаил Пселл, 11 в.) , битува идеята за низшите и за висшите демони, като първите са представени като същества, на които възприемат вършенето на добро като нещо естествено, а висшите демони са представени като свирепи и безчувствени. Някои неоплатоници представят демоните като средното звено между хората и бога. Например Vitellio в своя трактат "За природата на демоните" твърди, че демоните са "средни сили" (mediae potestates), че са по-висши от човека и по-низши от ангелите, състоят се от души и тела и са смъртни. Отгласи от неоплатонизма са видни и в ересите на албигойците, сред които битувало вярването, че душите на хората са всъщност демони, които са вложени там, за да вършат свои си престъпления. Официалната християнска пропаганда за нуждите на църквата създавала два образа на дявола, респ. на демоните. За целите на Инквизицията, демоните и дявола били представяни в ужасяващ облик и вършители на ужасни дела. За целите на борбата с християнските ереси, които често поставяли под въпрос върховенството на бога, като изтъквали властта на дявола и на демоните, на която бог никак не се противопоставял, официалната църква била принудена да изкарва дявола и демоните като смешници, едва ли не без собствена воля да направят каквото и да било, отказвайки да признаят дяволът и демоните като самостоятелен принцип, съществуващ заедно с божествения и паралелен на него. През 15-17 век е върховият момент на зверствата на Инквизицията. Вниманието на демонолозите вече е насочено не толкова към демоните и дяволите, колкото към техните слуги. Трактатите от този период са запълнени с безкрайни дискусии за възможностите им, за техните реални или мними шабаши, за полети във въздуха (къде с метли, къде без метли) и т.н. През тази епоха вярата в реалното физическо съществуване на демоните и дявола е много вкоренена вече от църквата. От това вече следва и изменение на образа на самия дявол, при което той все повече и повече се превръща от изкусител в кървав тиранин и в палач на Бога, чиито престъпления са необяснимо жестоки. Някъде през този период на "слугите" на демоните и на дявола почва да се гледа като на "пациенти", които следва да се лекуват чрез екзорсизъм. Идеята принадлежи на Йохан Вир (всъщност още се среща изписано и като Weier, Weyer, Wierus, Piscinarius). Това е човекът, който пръв в демонологията е задал тази гледна точка. В неговия трактат "За лъжите на демоните" (1563г.; КН. II, гл. 15), Вир различава: 1. Магове (magus) - те са предали душите си на дявола и на демоните съзнателно и затова носят пълните последствия за своите действия. 2. Вещици (saga vel lamia) - те са представени като нещастни женици, които са ги подлудили демоните и дяволите. През 17 век развитието на естествознанието отчасти поразклатило вярата в демоните и дявола, отчасти довело в неговата трансформация в нов образ. През този период започнали да бъдат възприемани идеите на лондонския лекар Робърт Флад, според който между демоните и планетите има нещо общо, т.е. демоните придобиват образа на космически сили. Те вече са фактор, заложен като част от уредбата на всемира и получават точно същия статут, както и законите на природата. Според въпросния Р. Флад демоните предизвикват да кажем болести, не защото много им се иска да предизвикват болести или защото си умират от омраза по адрес на хората, а защото са включени с тази си роля в системата на Космоса. Създателят на лютеранството прави много интересна добавка в "характера" на демоните, изхождайки от известното "homo homini lupus еst" (човек за човека е вълк), като обявява, че демоните не могат да се понасят взаимно. 2. Гоетия "Легеметон" се състои от 5 части: Goetia, Theurgia Goetia, Ars Almadel, Ars Paulina и Ars Noforia. В Goetia са изброени 72 зли духове, а също така са описани магическият кръг, триъгълник и основните магически средства, които е използвал в своята магическа практика легендарният цар и маг Соломон. Демоните са точно 72, защото окръжността на пентаграмата (която е 360 градуса), разделена на 5 (броя на върховете на пентаграмата) прави 72.
Гримоари Гримоар (Grimoire) - с тази дума през средновековието са озаглавявали книги, съдържащи заклинания и магически формули. Произходът на думата "гримоар" не е известен, но се предполага, че идва от старофренски, заради "moire" (муар), което е вид коприна от викторианската епоха, получена след взаимодействието на обикновената коприна с вода. От там и аналогът с магията - едно нещо се подлага на влияние от друго и накрая се получава трето. Друга версия за произхода на името също води към френския - grammaire, т.е. граматика (схващано като граматика → сложна книга → книга за заклинания). Съществуват най-различни поверия, свързани с гримоарите. Едно от тях гласи, че те могат да бъдат четени единствено от техния автор, но дори той самият бил подложен на опастност, тъй като в страниците на гримоарите са вплетени демони и отварянето на коя да е страница, ги пуска на свобода. Друго поверие е свързано с идеята, че гримоарите са книги, в които се описва само черна магия и вещерство и всички заклинания се извършват с помощта на името на Сатаната. На практика обаче повечето гримоари са писани от християни, които включват името на Исус Христос и на бог в заклинанията си. Освен това авторствот она повечето гримоари се приписва на библейски персонажи (Енох, Соломон, Моисей и други), на римски папи Лъв, Хонорий и други). Разбира се сред авторите на гримоарите има и черни магове, а също и разни хора с претенциите да са мъдреци. Заклинанията, които се включват в гримоарите са буквално всякакви. В своята четвърта книга "Окултната философия" Агрипа дава описание на това как се пише Гримоар. Изискват се познания по рисуване, понеже на всяка страничка трябва да се нарисува демон, печата му, подписа му, атрибутите му и прочие. И се изисквали доста познания по магия, за да се вдъхне магическа сила на страничката, след като тя бъде завършена. А когато целият гримоар бъдел завършен, магът следвало да извика всички описани в него демони и да ги задължи да му положат клетва за вярност. Най-известните днес гримоари са Завещанието на Соломон, Малкият ключ на Соломон, Гримоарът на папа Хонорий, Хептамерон, Шеста и седма книга на Моисей, Свещената магия на Абрамелин мага и други. Гримоарите дават една голяма част от съвременния облик на ритуалната магия. В тази връзка сега отново ще се върнем на гоетията и ще разгледаме отново съставните и начините на построение на ритуалите, но вече на едно по-високо ниво на вникване в материята. Класическите съставни, зададени от гримоарите, на който и да е ритуал, са: Храм В контекста на ритуалната магия, храмът, това е помещението, в което ще бъдат поместени Кръгът и Триъгълникът. Обикновено ролята на храм е играела стая, достъпът до която е бил ограничен. Тя е била освещавана и в нея са се правели специални ритуали, преди да бъде готова за правене на магии в нея. Кръг Кръгът в действителност не е просто очертание по пода, а е символ на Вселената на мага. Неговият център е източникът на Баланса и основна точка, от която се извършва промяната в заобикалящия мага свят. При работата с Гоетията, кръгът е задължителен и е важно условие за достигането на успех при извършването на магическата операция, а също така и са необходимо условие, за да може магът да управлява силите, които ще създава в Триъгълника. Кръгът се изобразява в храма по начин, който вече е разгледан в Урок № 2. Важно е символите, които ще бъдат вписани в кръга, да отговарят на личната вселена на мага (т.е. на неговата карта на света, за която ще се говори в някой от следващите уроци). Класическият кръг, използван в Гоетията включв ав себе си задължително изображението на змия, а по тялото на иврит са изписани Божествени имена, имена на ангели и архангели и други. Пространството между вътрешните и външните окръжности е в ярко жълто, а буквите се изписват в черно. Вътре в кръга се изобразяват 4 хексаграма, означаващи посоките на света и 4 пентаграма на пресечните страни. Следва да се получи нещо, което изглежда така:  Триъгълник Според гримоарите както кръгът, така и триъгълникът, се явява класически елемент на ритуала. Това е мястото, където се създават силите, използвани в магията. Триъгълникът се чертае на определено разстояние от кръга, обикновено в посока Изток (или в друга посока според зависи за какво ще е предназначен ритуалът). От всяка стран ана триъгълника се пишат съответстващите имена, като класическият триъгълник в Гоетията съдържа 3 имена: ANAPHAXETON (велик бог на всички небесни войнства), PRIMEUMATON (Първият и Последният), TETRAGRAMMATON (името на бога, което според евреите е непроизносимо). От вътрешната страна на триъгълника в неговите ъгли се изписва MI - CHA - EL, т.е. името на архангел Михаил. В центъра на този триъгълник се вписва кръг, който е в зелено. Останалото трябва да е в бяло. Буквите се изписват с червено. В триъгълника, както и в кръга, може да бъдат палени свещи и благовония. Но това е остаряла подредба. Единственото правило, което следва да се спазва е както и при кръга - това е символите да отговарят на личната вселена на мага. Сигил (пентакъл или печат) В триъгълника се разполага Сигил или Печат (класическите сигили са зададени като печати на демони и ги има например в Лемегетон). В някои гримоари се поставя изискването сигилът да се рисува с кръв върху пергамент. Сигилът се активизира по време на магията от самия маг. Не винаги сигилът се унищожава след приключването на магията. Някои видове магии, описани в гримоарите изискват след приключването на магията, сигилът да бъде носен от мага за определен период от време или да бъде скрит на определено място за определен период от време. Хексаграма В Гоетията хексаграмата е символ на щит и знак, че магът се явява представител на силата на макрокосмоса. Традиционно се счита, че този знак е в състояние да накара духовете да приемат човешки облик. Вярвало се е, че това е един от най-важните магически инструменти. В системата на Златната зора хексаграмата е възприемана като мощен знак, представляващ действието на 7 планети. Пентаграма Ако хексаграмата показва, че магът се намира в хармония с макрокосмоса, то пентаграмата показва, че магът е повелителят на микрокосмоса. В Гоетията пентаграмът се гравира на медальон от сребро или от злато и се носи на верижка като украшение. На обратната му страна обикновено е гравиран сигил. Жезъл Жезълът се явява символ на волята на мага. Обикновено се е изработвал от дърво (ореховово обикновено), по-рядко от метал. Съгласно традицията на гримоарите, жезълът следва да е осветен и да се съхранява в червена копринена калъфка. Стандартните размери за жезъл са от върха на пръстите до лакътя на мага. Магически пръстен или диск Съвременните магове, занимаващи се с Гоетия, отхвърлят употребата на магическия пръстен. Но и не забраняват при желание да бъде носен такъв. Един от адептите, занимаващи се с Гоетия, който се явява защитник на позицията за ползата от носенето на магически пръстен, привежда в защита на тази гл. т. своето преживяване, което е следното: Възползвайки се от традиционните текстове на Гоетията, той извиква Астарот (всъщност богинята Астарта, която може да се явява в какъвто си пожелае облик). Появява се дух с невероятна красота, който му замайва главата до там, че магът въобще изключил за каква цел изобщо е викал този дух. Целта на магията му била заместена от силното желание да излезне от кръга и да отиде при триъгълника. по чиста случайност погледът му си озовал върху пръстена и концентрацията му се възвърнала. Меден съд Съгласно легендата, цар Соломон затварял особено злите демони в меден съд и го запечатвал с оловен Печат. Приема се в Гоетията, че необходимост малка бутилка ще свърши работа за сплашване на непокорни духове. Върху бутилката трябва да бъде изобразен Печатът на духа.
Евокация evocatio (лат.) - обръщение. Това е името на един доста конкретен обряд, ползван от римляните, с който те се обръщали към боговете на вражеския народ, с конкретно предложение да изоставят този народ и да преминат на страната на римляните, които приемат задължението да служат на вражеските богове. В Рим са строени по този повод храмове, в които след щурмуването и превземането на някой вражески град, са премествани статуите или дървените изображения на вражеските богове. Този ритуал произтичал от вярата на римляните, че всеки град се намира под покровителството на някакви богове и може да бъде превзет единствено и само ако покровителстващите го богове го отстъпят. Затова и при обсадата на града се правила евокация, в която пълководецът, водещ обсадата, се стремял да впечатли вражеските врагове с големи обещания и хвалби по техен адрес. Успешното превземане на обсаден град за римляните също така често било свидетелство, че боговете са изоставили храмовете на превзетия град и по този начин са загубили своята святост и неприкосновеност. Схващането, че евокацията вика духове и демони от отвъдното е дошло много по-късно. То се заражда през Ренесанса в Европа като част от некромансерската идеология. Евокацията е безполезна от практическа гл.т. Инвокация Идва от лат. invocatio - въззвание към бог и до средата на XIV в. е била неразделен елемент от грамотите, след което отпада от употреба. В поет. аспект инвокацията е обръщение към муза. Инвокацията към днешна дата се води част от ритуалната магия и по същество представлява ритуал, създаден така, че да даде достъп до нов модел на мислене чрез заимстването на така упоменатия модел на мислене от специално създаден подходящ за целта образ (било на бог, на стихия и други). Работната среда за извършването на този ритуал е несъзнаваното. А идеята за инвокацията в този и вид е заимствана от една древна практика, при която войните вярвали, че ядейки мозъка и сърцето на победения враг, ще получат неговите качества. Задаването на несъзнаваното на образ, който то да възпроизведе, е равнозначно на задаването на цел, която то ще се стреми да изпълни, т.е. принципът на действие е основан на факта, че несъзнаваното може да възприема цели и да ги следва. Инициация Инициация - лат. initio "начинание, посвещение". Инициацията е преход на индивида от един статут в друг. Често се ползва от магическите ордени като средство за приемане на определени лица в пълноправно членство в закрит кръг. Обикновено се осъществява, когато е време да се преминава в графата на адептите. Обикновено инициацията е вид специален обряд или ритуал, състоящ се от три части: 1. отделяне на индивида от обществото, към което той е принадлежал до момента, като преходът следва да доведе до преминаване на пределите на подредения по стандартния начин свят; 2. граничен период с продължителност между няколко дена до няколко години; 3. завръщане - което е завръщане, но вече с нов статут в нова подгрупа на даденото общество; В друг аспект инициацията може да бъде практикувана като смърт и ново раждане, което също е свързано с придобиването на нов статус, до колкото при това индивидът унищожава някое свое старо качество и го заменя с нещо новопридобито. Често пъти инициацията включва в себе си преминаването през редица изпитания (понякога доста мъчителни според зависи присъединяването към какво се иска), справянето или несправянето с които определя какво ще включва Пътя пред дадения човек занапред. Каталог: other -> ftp -> books -> books ocult2 books ocult2 -> Авел (Библейски брат на Каин) books ocult2 -> Изкуството да бъдеш родител books ocult2 -> Съкратено издание на „Забранената археология” майкъл а. Кремо ричард л. Томпсън books ocult2 -> Страшният съд е започнал отдавна Ерих фон Деникен books ocult2 -> Книга Благодарности books ocult2 -> Книгата на д-р Светлозар Попов " Българското име в библейски времена" books ocult2 -> Психология на човешкото всекидневие books ocult2 -> Сто дзенски коана Изтегляне 455.89 Kb. Сподели с приятели:
|