Историята на един мистик, показващ Пътя на душите в мрака, за жалост той така се отклонил
Изтегляне 0.78 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- Розенкройцери
- Роман е и не е роман. То е истина за ония, които ще могат да го разберат, и нелепица за ония, които не ще могат.
Разпространява се безплатно
ВъведениеСред моите читатели има някои, за които e известна една стара книжарница, съществуваща от години насам, близо до Ковънт Гардън. Казвам някои, защото наистина из ценните томове, които трудът на цял един живот бе натрупал по прашните лавици на моя стар приятел Д., имаше малко работи, способни да привлекат мнозинството. Там нямаше да намерите нито популярни трактати, нито увлекателни романи, нито истории или пътешествия, нито „Библиотека за народа“, нито „Развлечение за милиони“. Но тук любопитният можеше да намери може би най-значителната в цяла Европа колекция, която някога е била събрана от един възторжен любител на съчиненията на алхимици, кабалисти и астролози. Притежателят ѝ бе пръснал цяло състояние за закупване на съкровища, които бяха престанали да се продават. Но старият Д. съвсем не желаеше да продава. Нещо особено му ставаше на сърцето, когато някой купувач влезеше в магазина му. Той дебнеше движенията на надменния натрапник с гневен поглед и сумтеше около него с безпокойна бдителност. Той се мръщеше и пъшкаше, когато светотатските ръце на някой профан смъкваха неговите идоли от местата им. Ако някоя от любимите ханъми от неговия вълшебен харем ви привлечеше и означената цена не бе достатъчно голяма, то не рядко той удвояваше цената. Подвоумеше ли се купувача, той с нескривана наслада му изтръгваше от ръцете скъпата чаровница; приемеше ли, той се превръщаше в същински образ на отчаянието. И нерядко, в късна нощ, той ще дойде да хлопа на вратата ви и ще ви моли да му препродадете – при каквито искате условия – онова, което тъй скъпо сте купили от него. Той, който сам вярваше в своя Авероес и своя Парцелз, бе тъй ревнив да съобщава на профаните знанията, които бе събрал, колкото и философите, които изучаваше. Случи се тъй, че от години насам, още от младини – и като писател, и като човек – аз пожелах да се запозная с истинския произход и учение на странната секта, позната под името Розенкройцери. Незадоволен от оскъдните и повърхностни вести, които се съдържаха в съчиненията, които обикновено се препоръчват по предмета, хрумна ми, че е възможно колекцията на господин Д., която бе богата не само на печатни съчинения, но и на ръкописи, да съдържа някои по-точни и по-автентични сведения за това прочуто братство – написани кой знае от кого, който е принадлежал към техния орден, и които да потвърждават със своя авторитет и подробности претенциите за мъдрост и добродетел, които Брингаре приписва на наследниците на Халдейците и Гимнософистите. Така че аз се запътих към това място, което – да си призная – бе някога едно от най-любимите ми свърталища. Но няма ли в летописите от наши дни грешки и заблуди тъй абсурдни, както тия на старите алхимици? Нашите всекидневни вестници ще изглеждат вероятно на бъдните поколения тъй гъмжащи от измами, както ни се струват и нам книгите на алхимиците. А пресата е въздуха, който дишаме – и колко е мъглив този въздух! На влизане в книжарницата ми направи впечатление благородния вид на един купувач, когото не бях виждал тук досега. Още повече ме порази почитта, с която се отнасяше към него високомерният колекционер. „Сър! – извика последният натъртено, когато аз запрелистих каталога. – Сър, вие сте едничкият човек, когото съм срещнал през четиридесет и петте години, прекарани в изследвания, достоен да ми бъде клиент. Кога и къде, в тоя суетен век, смогнахте да придобиете такова дълбоко знание? И туй възвишено братство, чието учение, загатнато от старите философи, е все още тайна за днешните – кажете ми, съществуват ли на Земята някаква книга или ръкопис, по които могат да се изучат неговите открития, неговите основни принципи?“ При думите „възвишено братство“, – няма защо да казвам – вниманието ми веднага се изостри, и аз усърдно вдадох слух да чуя отговора на непознатия. „Не вярвам – каза старият джентълмен – учителите на тази школа да са съобщили на света тяхното истинско учение, освен в тъмни загадки и мистични иносказания. И аз не ги осъждам за тяхната дискретност.“ Тук той замълча и сякаш се отдръпна в себе си. Тогава аз малко рязко се обърнах към книжаря: „Не виждам нищо в този каталог, г-н Д., което да се отнася до Розенкройцеритe!“ „Розенкройцерите! – повтори старият джентълмен, и на свой ред ме изгледа с явна изненада. – Кой, освен някой Розенкройцер, би могъл да изнесе тайната на Розенкройцерите? И можете ли да си представите, че кой да е член на това братство, най-ревнивото от всички тайни общества, би отбулил сам булото, което скрива от света свещената Изида на тяхната мъдрост?“ „Аха! – помислих си аз – това ще е значи „възвишеното братство“, за което вие си говорехте. Слава Богу! Аз без друго ще съм се натъкнал на един от братята.“ „Но – казах аз гласно – ако не от книгите, откъде другаде мога да почерпя сведения? В наши дни никой не смее да изнесе нищо в печата, без да се опре на някакъв авторитет, па дори и Шекспир не можеш да цитираш, без да посочиш главата и стиха. Ние живеем в епохата на фактите – епохата на фактите, сър. „Добре – рече старият джентълмен с шеговита усмивка – ако пак се срещнем, аз може би ще напътя, най-после, вашите търсения към истинския извор.“ И той закопча своето горно палто, подсвирна на кучето си и си отиде. Случи се, че пак се срещнахме със стария джентълмен, точно четири дни след късия ни разговор в книжарницата на г-н Д. Аз спокойно си яздех към Хайгейт, когато в подножието на неговия хълм видях непознатия. Той бе възседнал едно черно пони, а пред него подскачаше кучето му, което също бе черно. Ако вие срещнете човека, когото искате да опознаете, на кон, в подножието на един дълъг рид, където той – освен ако не е взел назаем любимия кон на някой свой приятел – от човещина към една безобидна твар не може да ви отмине яздейки, то аз мисля, че ваша ще е грешката, ако не се запътите право към целта, преди още да стигнете върха. Накратко, аз бях тъй честит, че като стигнахме Хайгейт, старият джентълмен ме покани да си отдъхна в неговата къща, която беше малко отделена от селото. А тя беше превъзходна къща – малка, но удобна, с голяма градина и с такъв изглед от прозорците, какъвто Лукреций би препоръчал на философи. Върховете на кулите и куполите на Лондон, в ясни дни, се виждаха отлично. Тук беше убежището на отшелника, а там – голямото море – Mare magnum – на света. Стените на по-главните стаи бяха украсени с картини с извънредна стойност, издържани в стила на оная школа, която, вън от Италия, се тъй малко разбира. Аз бях изненадан, когато научих, че те всички бяха излезли изпод ръката на стопанина на къщата. Моето явно възхищение допадна на новия ми приятел и ние поведохме разговор върху неговия талант, от който стана явно, че той бе също тъй издигнат в своите теории върху изкуството, както бе и майстор в изпълнението. Без да отегчавам читателя с неуместни критични разглеждания, все пак необходимо е може би за изясняване плана и характера на книгата, на която тия страници служат за въведение, да отбележа накратко, че той така настояваше за връзката между отделните изкуства, както един виден автор настояваше за взаимната връзка между науките. Той поддържаше, че във всички творби на въображението, както и да се изразяват те – чрез слово или багри – художникът трябва да прави ясно различие между действително и истинно, с други думи – между подражаването на живота, както сега се проявява, и издигането на Природата до Идеалното. – Едното е – рече той – холандската школа, а другото – гръцката. – Сър – казах аз – холандското изкуство е най-модно. – Да, в живописта може би, но в литературата… – За литературата именно говорех. Нашите нови поети са всички за простотата. А нашите критици смятат за най-висока похвала на една творба на фантазията, когато кажат, че тя отговаря точно на обикновения живот. Дори и в скулптурата. – В скулптурата?! Не, не! Там поне висшият идеал трябва да бъде същественото! – Извинете. Боя се, че не сте виждали Сутер Джони и Там о‘Шантър. – Ах – каза старият джентълмен, като поклати глава – виждам, че аз живея почти съвсем вън от света. Предполагам, че са престанали да се възхищават от Шекспир? – Напротив, с обожаването на Шекспир днешните хора се извиняват за нападките си срещу другите. Но нашите критици откриха, че Шекспир е тъй реалистичен! – Реалистичен?! Поетът, който ни веднъж не обрисува характер, който можеш да срещнеш в обикновения живот; който ни веднъж не слезе до страст, която е фалшива, или до личност, която е реална! Аз щях да отговоря твърде сурово на тоя парадокс, ала забелязах, че моят събеседник се беше малко поразгорещил. А оня, който иска да улови един Розенкройцер, трябва да се пази да не размътва водата. Та помислих, че е по-добре да отклоня разговора. – Да се върнем на темата – казах аз – Вие обещахте да осветлите моето невежество относно Розенкройцерите. – Добре! – отвърна той твърде строго – ала каква е вашата цел? Вие искате може би да влезете в Храма, само за да осмеете неговите обреди? – За какъв ме имате? Даже и да бях склонен към това, съдбата на Абат дьо Вилар е достатъчно предупреждение за всички да не говорят щяло и нещяло за царствата на саламандрите и силфите1. Всеки знае как тайнствено загина този остроумен мъж като наказание за веселите шеги на неговия Comte de Cabalis2. – Саламандри и силфи! Виждам че и вие изпадате в същата вулгарна заблуда и превеждате буквално иносказателния език на мистиците. И старият джентълмен благоволи да почне едно твърде интересно и, както ми се стори, твърде научно изложение на учението на Розенкройцерите, чиито ученици – както той твърдеше – и сега съществуват и още продължават в свещена потайност своите дълбоки изследвания в областта на естествените науки и окултната философия. – Но това братство – каза той – ако и да е тъй почтено и добродетелно – казвам добродетелно, защото няма монашески орден, който да е по-строг в прилагане на нравствените начала или по-горещ в изповядване на християнската вяра – това братство е все пак само стъпало към други, които стоят много по-високо по сила и имат още по-славен произход. Познати ли ви са Платониците? – Случайно съм се лутал из техния лабиринт – рекох аз. – Наистина тия люде са твърде трудни за разбиране. – А при това техните най-заплетени проблеми никога не са били публикувани. Най-хубавите им съчинения са в ръкопис и представят встъпление в учението не само на Розенкройцерите, но и на най-благородните братства, за които споменах. Още по-сериозно и по-възвишено е знанието, което може да се почерпи от старите Питагорейци и от безсмъртните съчинения на Аполоний. – Аполоний, измамникът от Тиана! Още ли съществуват съчиненията му? – Измамник?! – извика домакинът. – Аполоний измамник?! – Моля да ме извините. Не знаех, че е ваш приятел. И щом като вие гарантирате за неговия характер, аз ще повярвам, че е бил твърде почтен мъж, който е говорил само истината, когато се е хвалел, че може да бъде едновременно на две места. – Толкова ли е трудно това? – попита старият джентълмен – Ако е така, то вие никога не сте спали! Тук нашият разговор се прекъсна, но от тогава между нас се завърза приятелство, което трая до края на живота на моя уважаем приятел. Мир на праха му! Той беше човек със странни навици и ексцентрични възгледи, но по-голямата част от живота му беше заета с дела на тиха и скромна добродетел. Той беше възторжен изпълнител на длъжностите на Самарянина3 и, както добродетелите му се смекчаваха от най-нежна обич към човека, тъй и надеждата му почиваше върху най-предана вяра. Той никога не говореше за своя произход и за своя живот и аз никога не можах да проникна мрака, в който те бяха забулени. Изглеждаше, че е видял много в света, и че е бил очевидец на първата френска революция – предмет по който той говореше и красноречиво, и поучително. При това, той не можеше да гледа на престъпленията, извършени в тоя бурен период, с онова философско снизхождение, с което образованите писатели в наши дни (чиито глави си седят спокойно на раменете) са склонни да третират тия страшни кланета на миналото: той не говореше като учен, който е чел и разсъждавал, а като човек, който е видял и патил. Старият джентълмен изглеждаше като че няма никъде никого в света. Аз не знаех да има някой роднина, докато изпълнителят на неговото завещание, един далечен негов братовчед, който живееше в чужбина, ме осведоми за твърде приличното наследство, което горкият ми приятел ми бе оставил. То се състоеше първо от една сума, за която мисля, че е по-добре да премълча, предвиждайки възможността от някой нов данък върху недвижимите имоти и паричния капитал; и второ – от няколко ценни ръкописи, на които дължи съществуването си настоящата книга. Струва ми се, че последното завещание трябва да се припише на едно посещение, което направих на мъдреца – ако ми е позволено да го наричам така – няколко седмици преди смъртта му. Макар че малко четеше съвременната литература, моят приятел, с присъщото му добродушие, на драго сърце ми позволяваше да се допитвам до него по най-различни литературни начинания, замислени от променчивата амбиция на един млад и неопитен писател. По това време аз поисках неговия съвет за едно литературно съчинение, което имаше за цел да опише въздействието на ентусиазма върху различните видове характери. Той изслуша моя замисъл – който бе доста банален и прозаичен – с обичайното си търпение; и се обърна след това замислен към лавиците на своята библиотека, свали една стара книга и ми прочете първо на гръцки, а след това и на английски, няколко извадки със следното съдържание: Платон отбелязва четири вида Мания, под който термин аз подразбирам ентусиазма и вдъхновението на боговете. Първо – музикална; второ – мистична; трето – пророческа, и четвърто – оная, която се отнася до Любовта. Авторът, който той цитираше, се стремеше да установи, че в душата на човека има нещо по-горно от интелекта, и твърдеше, че в нашето естество има разнородни енергии, чрез едната от които ние откриваме и установяваме почти с бързината на интуицията различни научни закономерности и теореми, и друга една, чрез която ние създаваме възвишени творби на изкуството, като статуите на Фидий. Той излагаше идеята, че вдъхновението, ентусиазмът – в истинския смисъл на думата – се явява тогава, когато оная част от душата, която седи над интелекта, се издигне до боговете4 и получи по такъв начин пряко вдъхновение от тях. По-нататък авторът, продължавайки своите коментари върху Платон, забелязва, че „която и да е от тия Мании – особено онази, която произтича от Любовта – може да възвърне душата към нейното изначално божествено състояние и щастие, но че те всички са свързани в тясна връзка, и че степените, по които обикновено душата се издига до тия състояния, са: първо – музикалният екстаз; второ – мистичен; трето – пророчески; и най-после – ентусиазмът на Любовта.“ Докато аз, със смутен ум и едва сдържано внимание, слушах тези заплетени абстракции, моят съветник затвори книгата и ми каза: – Ето мотото на вашата книга, тезата на вашето съчинение. – Davus sum, non Oedipus.5 – казах аз, като поклатих недоволно глава. – Всичко това може да бъде изключително мъдро, но аз ни дума не разбирам от него. Мистериите на Розенкройцерите и вашите братства са играчка в сравнение с жаргона на Платониците. – Но докато Вие не разберете правилно този пасаж, не ще разберете най-висшите теории на Розенкройцерите или на още по-благородните братства, за които говорите с такова пренебрежение. – О, ако е така, то аз изпадам в отчаяние. Защо, като познавате тъй добре материята, не вземете това мото за тема на едно съчинение? – Но ако аз вече съм написал една книга, която има за тема горното мото, бихте ли се наели да я публикувате? – С най-голямо удоволствие! – казах аз, уви, много прибързано! – Аз ще се осланям на Вашето обещание – отговори старият джентълмен – и когато не ще ме има вече на света, Вие ще получите ръкописа. Според това, което Вие казвате за преобладаващия днес вкус в литературата, аз не мога да ви полаская с надеждата да спечелите много нещо от туй начинание. И предварително Ви казвам, че тази работа ще Ви се стори доста трудна. – Роман ли е Вашето съчинение? – Роман е и не е роман. То е истина за ония, които ще могат да го разберат, и нелепица за ония, които не ще могат. Най-сетне ръкописите дойдоха с една кратка бележка от моя починал приятел, която ми напомняше за моето неблагоразумно обещание. С печален интерес и все пак с най-голямо нетърпение, аз отворих пакета и запалих лампата. Представете си моето учудване, когато открих, че целият ръкопис бе написан на един неразбираем шифър – около 940 убийствени страници. Аз едва можех да повярвам на очите си. Започнах да мисля, че лампата свети особено синьо и странни догадки за нечестивото естество на тия страници, които аз тъй без умисъл бях разтворил, съчетани с някои чудни загатвания и с мистичния език на стария джентълмен, минаваха през моето разбъркано въображение. Уверявам ви – за да не кажа нещо по-лошо – цялата тая работа изглеждаше неприятна! Щях вече бързо да захвърля тия книжа в моя шкаф с благочестивото решение да нямам повече работа с тях, когато погледът ми падна върху една книга, гиздаво подвързана, която в бързината си не бях довидял. Отворих тая книга с голяма предпазливост, без да знам какво може да изскочи от нея и, представете си моята радост, намерих, че тя съдържаше ключа или речника на йероглифите. За да не отегчавам читателя да му разказвам за своя труд, ще кажа само, че най-сетне се счетох способен да тълкувам писмената и че можех сериозно да се заловя за работа. Това не беше лесна работа и две години изтекоха, преди да постигна някакви успехи. За да направя един опит с публиката, дадох да се напечатат някои отделни глави в едно списание, с което имах честта да завържа връзки преди няколко месеца. Изглеждаше, че те възбудиха повече интерес, отколкото смеех да очаквам, и аз поднових с пресни сили своята трудна работа. Тогава се случи нова беда: като продължавах по-нататък, намерих, че авторът беше направил две копия на своето съчинение, едното от които бе по-разработено и по-подробно от другото. Аз се натъкнах най-напред на първото копие, та трябваше да преработвам цялата си работа и да превеждам отново главите, които бях написал. И тъй, мога да кажа, че – като се изключат някои и други интервали от време, посветени на по-спешни работи – моят нещастен обет ми струва няколкогодишен труд, докато успея да го завърша. Работата беше още по-трудна, тъй като оригиналът бе написан в един вид ритмична проза, като че ли авторът искаше съчинението му да се възприема донякъде и като поетична творба – по замисъл и план. Това не винаги ми се удаваше и в опитите си да го постигна, аз, без съмнение, твърде често се нуждая от снизхождението на читателя. Естествената ми почит към капризните игри на стария джентълмен с една муза, която имаше двойнствен характер, нека ми бъде едничко извинение за това, че езикът, без да е разкошен откъм стихове, заема от поезията цветя, които са малко свойствени за прозата. В интерес на истината, трябва да призная, че не съм сигурен, че въпреки всичките си усилия, навсякъде съм предал истинския смисъл на шифъра. И че тук-там промени в разказа или внезапно преминаване към нов шифър, за чийто разгадаване не се даваше никакъв ключ, ме принуждаваха да вмъквам свои работи, които без съмнение е лесно да се различат, но които ми се иска да вярвам, че не са в дисхармония с общия замисъл. И да завърша: Ако, читателю, в тая книга нещо ти харесва, то бездруго е мое: а ако срещнеш нещо, което не ти допада –хвърли вината на гърба на стария джентълмен. Лондон, Януари 1842г. Изтегляне 0.78 Mb. Сподели с приятели:
|