Историята на един мистик, показващ Пътя на душите в мрака, за жалост той така се отклонил
Изтегляне 0.78 Mb.
|
Глава Трета„Срeд противоположни смесици от мраз и огън, смях и сълзи, страх и надежда, очарователната дама…“ из „Освободеният Йерусалим“ 4:94 Но въпреки триумфа – както на певицата, тъй и на операта – имаше един момент в първото действие, преди пристигането на Пизани, в който наклонът на везните изглеждаше повече от съмнителен. Това беше при един хор, пълен с всичките странности на композитора. И когато този див поток от чудатости бучеше, пенеше се и разкъсваше слуха и чувствата с най-разнообразни звуци, публиката изведнъж позна ръката на Пизани. На операта бе дадено название, което до сега предотвратяваше всяко подозрение за нейния автор, а увертюрата и началото – музиката на които беше правилна и нежна – бяха накарали публиката да мисли, че е открила гения на нейния любим Паизиело. Отдавна свикнали да осмиват и дори да презират претенциите на Пизани като композитор, струваше им се сега като да бяха по един неподобаващ начин подведени да аплодират увертюрата и началните сцени. Един злокобен ропот започна да обикаля театъра. Певците, оркестъра – електрически чувствителни към впечатленията на публиката – станаха неспокойни и се смутиха, те изгубиха оная сила и прецизност в изпълнението, които еднички можеха да предадат тази причудлива музика. Във всеки театър има винаги известен брой съперници на един нов автор, на един нов изпълнител – безсилни, когато всичко върви добре – но опасна засада в мига, когато някоя нещастна случка внесе смут в хода на успеха. Поде се свистене, частично наистина, но многозначителното притихване на аплодисментите изглеждаше че предхожда прииждащия миг, в който недоволството щеше да избухне и да се разнесе като зараза. Един дъх само можеше да накара надвисналата лавина да рухне. В този именно критичен момент, Виола, царицата на Сирените, изплува за пръв път изпод морската си пещера. Когато тя излезе напред, към лампите, непривикналостта с новото ѝ положение, студеното равнодушие на публиката, която на първо време не се раздвижи дори и от вида на една толкова необикновена красота, шепотът на завистливите певици на сцената, блясъка на лампите и особено – много повече от всичко останало – неотдавнашното подсвиркване, което бе достигнало до слуха ѝ още преди да излезе, всичко това смрази нейните способности и пресече гласа ѝ. И вместо да изпъкне веднага голямото призвание, в което тя трябваше да блесне, царствената сирена, преобразена отново в треперещо момиче, стоеше бледа и няма пред строгото, студено множество от безброй очи. В този миг, когато изглеждаше, че още малко и ще загуби свяст – обърнала плах и умолителен поглед към нямата тълпа – тя забеляза, в една ложа близо до сцената, едно лице, което изведнъж сякаш магически произведе върху нея такова въздействие, което не може нито да се анализира, нито да се забрави. Това лице пробуди в нея едно смътно, призрачно възпоминание: тя сякаш го бе виждала в ония сънища наяве, на които бе свикнала да се наслаждава още от детинство. Тя не можеше да отвърне погледа си от туй лице и – както го гледаше – страхът и студът, които бяха я обхванали преди, изчезнаха като мъгла под лъчите на слънцето. В тъмния блясък на очите, които срещнаха нейните, имаше наистина толкова кротко насърчение, толкова благо и съчувстващо възхищение, толкова много, което стопляше, съживяваше и подкрепяше, че всеки – бил той актьор или оратор – който някога е почувствал въздействието, което е упражнил върху ума му само един сериозен и мил поглед, изхождащ някъде из множеството, което трябва да се увещае и спечели, ще може веднага да прецени онова внезапно и вдъхновяващо влияние, което погледът и усмивката на непознатия упражниха върху дебютантката. И докато тя още гледаше, а топлината се възвръщаше в сърцето ѝ, непознатият се полуизправи, като че ли да припомни на публиката онова чувство на учтивост, което трябва да се отдаде на едно тъй младо и тъй нежно същество. И в мига, когато неговият глас даде сигнала, публиката го последва с един изблик от щедри аплодисменти. Защото сам непознатият беше бележита личност, и неотдавнашното му пристигане в Неапол бе заедно с новата опера събитието на деня. А когато ръкоплясканията замлъкнаха – ясен, пълен, и свободен от всякакво стеснение, гласът ни Сирената разнесе своята очароваща музика. От този миг Виола забрави тълпата, опасността, целия свят – освен оня фееричен свят, над който тя царуваше сега. Изглеждаше, че присъствието на чужденеца служеше само да увеличи още повече оная илюзия, в която артистът не вижда нищо, освен онова, което лежи в кръга на неговото изкуство. Тя чувстваше, че туй ведро чело и тези сияещи очи сякаш ѝ вдъхваха сили, непознати до тогава. И като че ли търсейки език да изрази странните усещания, които неговото присъствие будеха у нея, самото чувство вече ѝ нашепваше и мелодията, и песента. Едва когато всичко свърши и тя видя баща си и почувства неговата радост, изчезна това чудно вълшебство пред сладкия чар на семейната и дъщерна обич. Но когато се оттегляше от сцената, тя неволно пак хвърли поглед към чужденеца, и неговата тиха и леко меланхолична усмивка потъна в сърцето ѝ – да заживее там и да бъде призовавана заедно с тъмните спомени, носещи еднакво и наслада, и болка. Оставяме настрана поздравленията на добрия кардинал, учудвайки се той, а и цял Неапол, че са били досега в заблуда по отношение на една такава хубава работа, написана с вкус, и още повече се учудваше на това, че той и цял Неапол единодушно признаха това. Оставяме настрана и ония възторзи и възхищения, които проглушаваха ушите на певицата, когато – в скромното си шалче и обикновените си дрехи – тя се изплъзваше из оная тълпа от галантни мъже, които бяха задръстили всеки изход зад сцената. Оставяме настрана нежната прегръдка на бащата и детето, завръщайки се по огрените от звездното небе запустели улици във файтона на кардинала. Няма да се спираме да описваме и сълзите и възхищенията на добрата и простодушна майка. Ето ги завърнали се вкъщи, ето добре познатата стая, ето я старата Джионета, която се щура около вечерята; чуйте и Пизани, извадил своя барбитон от кутията, как споделя с интелигентния домашен приятел всичко станало. Вслушайте се във веселия, тих, английски смях на майката! Но защо, Виола, странно дете, седиш настрана, подпряла лице на нежните си ръце, с очи загледани в пространството? Стани де, стани! Всяка гънка на дома трябва да се смее през тая нощ! Барбитонът, сложен на един стол с висока облегалка отстрани на музиканта, изглеждаше, че и той взема участие в пира. Неговото честно, лакирано лице лъщеше на светлината на лампата. И имаше нещо хитро, демонически лукаво в самото му мълчание, когато неговият господар след всека хапка се обръщаше към него да му разправи нещо, което бе забравил да му каже досега. Добрата му жена гледаше наоколо, изпълнена с любов, и не ѝ се ядеше от радост. Но изведнъж тя стана и сложи на челото на артиста един венец, който тя, в предчувствие на обич, бе изплела още отпреди. Виола – от другата страна на баща си, до брат си барбитона – настани венеца както трябва, и – гладейки косата на баща си – му прошепна: – Мили татко, няма да го оставяш вече да ми се кара, нали? – Не зная на кого от двамата повече да благодаря, ти ми даде толкова радост, дете – аз се чувствам горд и за тебе, и за мене. Но аз и тоя, бедният побратим, сме били много пъти нещастни и двамата. Сънят на Виола се разстрои и това бе естествено. Омаята на сцената и успеха, щастието, че бе причинила щастие – всичко това беше по-добро от съня. Но от всичко най-вече мислите ѝ постоянно политаха към ония оживели в нея очи, към оная усмивка, с която споменът за успеха и за преживяната радост бе свързан. Чувствата ѝ, подобно на характера ѝ, бяха странни и необикновени. Това не бяха чувствата на една девойка, чието сърце – за пръв път засегнато от нечий поглед – въздиша с естествения и вроден език на първата любов. То не беше и възхищение, макар че лицето, което се отразяваше във всяка вълна на нейните безспирни фантазии, обладаваше рядко величие и красота. Нито пък едно приятно възпоменание на влюбване, което непознатият е оставил у нея. То бе едно човешко чувство на благодарност и възторг, преплетено с нещо по-тайнствено – с някакво чувство на боязън и благоговение. Тя без друго е виждала тия черти и преди, но къде и кога? Само в ония смътни мигове, когато мислите ѝ са опитвали да ѝ очертаят бъдещето, и когато – въпреки всичките ѝ старания да извика видението на една цветиста и огряна от слънце съдба – едно тъмно и смразяващо предчувствие я караше да се отдръпва дълбоко в себе си. Туй бе нещо намерено, което хиляди безспирни очаквания и смътни копнежи – не толкова на сърцето, колкото на ума ѝ – са търсили отдавна. Не както когато младият намери оня едничкият, когото трябва да обича, а по-скоро както когато ученият, който дълго се е лутал да дири ключа на някоя научна истина, съзре тоя ключ неясно да се мярка пред него, да му кима, да се губи пак, да го примамва и пак да изчезва. Тя потъна най-сетне в неспокойна дрямка, изтъкана от забъркани, бързо прелитащи, безформени видения… Изтегляне 0.78 Mb. Сподели с приятели:
|