Историята на един мистик, показващ Пътя на душите в мрака, за жалост той така се отклонил
Изтегляне 0.78 Mb.
|
Глава Седма„Кой те натовари с мисията да вестиш на народа, че няма Бог? Каква облага имаш да убеждаваш хората, че някаква сляпа сила направлява техните съдбини и поразява наслуки и престъпление, и добродетел?“ из реч на Робеспиер, 7 май 1794 Беше малко преди полунощ, когато чужденецът се завърна вкъщи. Неговите апартаменти се намираха в едно от ония грамадни здания, които могат да се нарекат съкращения на самия Париж. Зимниците бяха натъпкани с работници, които стояха едва на една стъпка по-горе от сетните бедняци, а нерядко и от осъдени или бегълци от преследването на закона. Или пък в тях обитаваше някой дързък писател, който след като е разпространявал сред народа най-превратни учения или е върло нападал и чернил духовенство, управници и цар, се е укривал сред плъховете, за да се отърве от преследването, което чака ония, които милеят за доброто. Партерът бе зает от дюкяни, полуетажа – от артисти, главните етажи от благородници, а мансардите – от занаятчии или леки жени. Когато чужденецът се качваше по стълбите, един млад човек, с изглед и лице, които не вдъхваха нищо добро, излезе из една врата на полуетажа и се стрелна край него. Погледът му беше блуждаещ, мрачен, див и все пак плах. Лицето на тоя човек бе пепелно-бледо и чертите му конвулсивно трепереха. Чужденецът се спря и внимателно го наблюдаваше, когато той се втурна надолу по стълбите. Както стоеше така, той чу нечий стон, който идеше от стаята, която младият човек преди малко бе напуснал. Последният, като излизаше, блъсна вратата с голяма сила, но някакво парче, навярно от някое дърво за горене, ѝ попречи да се затвори и тя стоеше сега леко открехната. Чужденецът я отвори и влезе. Той мина през една малка, оскъдно мебелирана стаичка и се озова в една спалня, разхвърляна и мръсна. Проснат на легло и гърчейки се от болки, лежеше един старец. Един едничък светилник осветяваше стаята и огряваше с бледите си лъчи съсухреното и мъртвешко лице на болния. Нямаше никой при него. Той изглеждаше, като че ли изоставен да предаде сам своето последно дихание. – Вода – изстена той – Умирам от жажда, цял горя! Влезлият се приближи до леглото, приведе се над него и му взе ръката. – О, бъди благословен, Жан, бъди благословен! – каза болният – Доведе ли вече лекаря? Господине, аз съм беден, но ще ви заплатя добре. Не ми се ще още да умра, заради тоя млад човек. И той се изправи на леглото и безпокойно втренчи помътнелите си очи към своя посетител. – Какво чувствате, какво ви боли? – Огън, огън! Огън в сърцето, в червата – цял горя! – От кога не сте яли? – Ял! Само тоя бульонец. Ей паницата – от шест часа насам само туй съм хапнал. Едва го изпих и болките започнаха. Непознятият погледна в паницата – в нея беше останало малко бульон. – Кой ви даде тоя бульон? – Как кой? Жан. Кой друг освен него? Аз нямам слуги – ни един! Аз съм беден, господине, много беден. Но не, вас лекарите не ви е грижа за бедните. Аз съм богат! Можете ли да ме излекувате? – Да, ако Небето благоволи. Но почакайте малко. Старецът умираше под бързото действие на отровата. Непознатият се завтече до своя апартамент и не след дълго се завърна с някакъв лек, който действаше като противоотрова. Болките престанаха, бледният, син цвят на устните се махна. Старецът се унесе в дълбок сън. Непознатият спусна завесите около леглото, взе светилника и почна да разглежда жилището. Стените и на двете стаи бяха украсени с хубави картини, излезли изпод ръката на майстори. Имаше и една папка, пълна със скици, пак тъй майсторски. Ала повечето от тях съдържаха неща, които ужасяваха окото и бунтуваха вкуса. Те представяха човешкото тяло при най-разнообразни изтезания – колелото, бесилката, всичко което жестокостта бе изобретила, за да изостри мъките на смъртта. Изглеждаха още по-страшни, благодарение на мощния замах и изтънчената наслада, с която художникът третираше сюжетите си. И някои от лицата на тия тъй обезобразени хора се бяха дотолкова отклонили от идеала, та не можеше да се разбере, че са портрети. А под картините с едър, дързък и нестроен почерк бе написано: Бъдещето на Аристократите. В един от ъглите на стаята, близо до едно старо бюро, имаше един малък вързоп, нехайно заметнат с мантия, като че ли да бъде скрит… На масата имаше един том – едно от съчиненията на Волтер – който бе отворен тъкмо на оная страница, която съдържаше обосновката за съществуването на Върховното Същество9… Часовникът удари два. Навън се чу шум от стъпки. Непознатият седна тихо на края на леглото и завесите го затулваха от очите на човека, който току-що влезе на пръсти в стаята. Той бе същият, с когото се бяха разминали по стълбите. Новодошлият взе светилника и се приближи до леглото. Лицето на стареца беше обърнато към възглавницата. Но той лежеше тъй тихо и дишането му бе тъй нечуто, че за бързия и гузен поглед, който тоя човек хвърли, сънят на стареца можеше преспокойно да се стори като сетната почивка на смъртта. Новодошлият се отдръпна назад с демонична усмивка по лицето си. Той сложи пак светилника на масата, отвори бюрото с един ключ, който извади от джоба си, и скри у себе си златото, което намери в шкафовете. В туй време старецът почна да се събужда. Той се изправи и погледна нагоре. Обърна поглед към светлината, която започваше да бледнее и да гасне, и видя крадеца в самия момент на кражбата. Той се изправи за миг като вцепенен – повече от учудване, отколкото от страх – и скочи от леглото. – Справедливо Небе! Сън ли е това? Ти! Ти! Ти, за когото аз се трудих и мъчих! Ти! Крадецът изтръпна и изпусна златото на пода. – Какво?! – каза той. – Още ли не си умрял? Не можа ли да подейства отровата? – Отрова ли, момче! Да! – изпъшка старецът и закри с ръце лицето си. Сетне, с внезапен изблик на енергия, той извика: – Жан, Жан, вземи тая дума назад. Окради ме, ограби ме ако искаш, но не казвай че си искал да убиеш оня, който е живял само за теб! На, на вземи златото: за теб съм го трупал. Върви, върви! И старецът, който в страстния си порив бе слязъл от леглото, падна в нозете на несполучилия убиец и се загърчи на пода – вътрешното терзание бе много по-непоносимо, отколкото телесното, което преди малко бе изтърпял. Крадецът го погледна със студено презрение. – Какво съм ти сторил, нещастнико? – извика старецът – какво, освен дето те обичах и гледах? Ти беше сираче, отхвърлено от всички. Аз те отгледах и те взех за син. Ако хората ме наричат скъперник, то е само да те не презира никой след смъртта ми – теб, моят наследник, защото природата те беше зле белязала и обезобразила. Ти щеше да имаш всичко след смъртта ми. Не можеше ли да ме пощадиш още някой и друг месец или ден? За твоята младост туй е нищо, за моите старини – всичко, което ми остава. Какво ти сторих? – Ти продължаваше да живееш без да направиш завещание. – Боже мой! Боже мой! – Твой Боже! Глупако! Та не ми ли думаше още от дете, че няма Бог? Не ме ли откърми с философия? Не ми ли казваше: „Бъди добродетелен, бъди добър, бъди правдив заради човечеството: но няма друг живот след тоя.“ Човечество! Как да обичам човечеството? Грозен и недъгав, хората се гаврят с мен, когато минавам по улиците. Какво си ми сторил ли? Ти ми отне надеждата за един други свят! Няма друг живот, а? Добре тогава, на мен ми трябва твоето злато, та да мога поне на този живот да се нарадвам колкото се може по-добре! – Изверг! Проклета да бъде твоята неблагодарност! – А кой ще чуе твоите проклятия? Много добре знаеш, че няма Бог! Слушай, аз съм подготвил всичко за моето бягство. Виж, ето ми паспорта. Конете ми ме чакат вън. Наредени са и смени за конете. У мен е твоето злато. И, говорейки, окаяникът продължаваше да си тъпче джобовете със злато. – А сега, ако ти пощадя живота, как мога да съм сигурен, че няма да ме обадиш на полицията? Говорейки, той почна да се приближава към стареца с мрачен поглед и заплашителни жестове. Гневът на стареца се превърна в страх. Той затрепери пред тоя звяр. – Остави ме да живея, остави ме да живея, за да… – За да – какво? – За да мога да ти простя! Няма защо да се боиш от мен. Кълна ти се! – Кълнеш се! А в кого и какво, старче? Аз не мога да ти вярвам, щом и ти не вярваш в никакъв Бог. Ха-xa! Виж плода на твоите учения. Още миг и тия престъпни пръсти щяха да удушат своята плячка. Ала между убиеца и неговата жертва се възправи една фигура, която и на двамата се стори като посетител от оня свят, който и двамата отричаха – благородна в своята мощ и царствена в своята вдъхваща страхопочитание красота. Разбойникът се стъписа, извърна се и избяга от стаята, а старецът падна на пода в несвяст. Изтегляне 0.78 Mb. Сподели с приятели:
|