Историята на един мистик, показващ Пътя на душите в мрака, за жалост той така се отклонил
Изтегляне 0.78 Mb.
|
Книга Първа: Музикантът„Два извора, които даваха вода с различно действие!” Ариосто, Orland. Fur. 1:71. Глава Първа„Тя беше девойка с дивна хубост, но нехаеше за хубостта си! * * * Самата им нехайност е изкуство у ония, които са галеници на природата, любовта и небето.“ из „Освободеният Йерусалим“ 11:14-18 В Неапол, във втората половина на миналия век, живееше и процъфтяваше един достоен за званието си артист на име Гаетано Пизани. Той беше музикант с голям гений, но не се ползваше с популярност. Във всичките му композиции имаше нещо капризно и фантастично, което никак не допадаше на вкуса на Неаполските дилетанти. Той обичаше необикновените сюжети, в които вмъкваше арии и съзвучия, будещи чувство на ужас у ония, които го слушаха. Названията на неговите композиции ще дадат може би известна представа за техния характер. Аз намирам например между ръкописите му следните заглавия: „Празникът на Харпиите“, „Вещиците от Беневенто“, „Слизането на Орфей в Xадес“, „Злото око“, „Евмениди“ и много още други, които свидетелстват за едно мощно въображение, търсещо наслада в страшното и свръхестественото, но което често се оживява от някоя ефирна и нежна фантазия, от пасажи, изпълнени с извънредна прелест и красота. Вярно е, че при подбора на сюжети из древните митове, Гаетано Пизани бе по-верен на далечния произход и истинския дух на италианската опера, отколкото неговите съвременници. Този, макар и изнежен потомък на древния съюз между песента и драмата, получи първите си вдъхновения от чуждите на нашето време класически извори на езическите легенди... Но както казах, стилът на неаполския музикант съвсем не допадаше на слуха на неговите съвременници, разглезен от сладките мелодии на деня. А грешки и странности, които лесно се набиваха на очи, и които често – както изглеждаше – бяха нарочно допуснати, служеха за извинение на критиците за тяхното пренебрежение към тях. За щастие – иначе бедният музикант би умрял от глад – той не бе само композитор, а и отличен изпълнител, особено на цигулка. С нея той изкарваше доволно своето препитание като виолонист в оркестъра на Големия театър Сан Карло. Тук чисто формалните и определени задължения удържаха по необходимост неговите ексцентрични приумици в строги рамки, макар че, както разказват, около пет пъти го уволнявали от длъжност задето ужасявал оперните почитатели и хвърлял в смущение целия оркестър със своите внезапно импровизирани вариации, тъй диви и тъй потресаващи, та човек би могъл да си помисли, че харпиите или вещиците, вдъхновяващи неговите композиции, са сграбчили в ноктите си неговия инструмент. Невъзможността обаче да се намери равен нему по изпълнение (т. е. в неговите най-трезви и най-нормални мигове) налагаха неговото възвръщане към длъжност, и сега той почти де примири с низшата сфера на предписаните му музикални произведения. Също и слушателите, знаещи неговата склонност, скоро забелязваха и най-малкото отклонение от текста. И ако той за миг се унесеше – нещо което можеше да се открие и с очи, и с уши, по някое странно изкривяване на лицето му или някой предзнаменуващ замах на неговия лък – един лек и предупредителен шум го привикваше към трезвите области на неговaта музика. Тогава той се сепваше като от сън, хвърляше бърз, плах, умолителен поглед наоколо, и с посърнал и смирен вид възвръщаше своя метежен инструмент към отъпканите пътища на монотонното. Ала у дома си той сам си даваше отплата за тая отвратителна принудителна работа. И сграбчил нещастната цигулка със своите пръсти, той изтегляше – често пъти до зори – странни, диви звуци, които изпълваха някой подранил рибар долу на брега със суеверен страх и го караха да се кръсти, като че ли сирени или призраци изплакваха в ушите му своята неземна музика. Външността на този човек отговаряше на характера на неговото изкуство. Чертите му бяха благородни и правилни, лицето му – изтощено и мършаво, с черни, нехайни коси, преплетени в лабиринт от къдри, и съсредоточен мечтателен поглед, с който гледаха големите му хлътнали очи. Всичките му движения 6яxa особени, резки и внезапни, като импулсите, които го обземаха. И когато скиташе из улиците или край морския бряг, го чуваха да се смее и да си приказва сам. При това, той беше едно безвредно, искрено, нежно създание и можеше да раздели залъка си с който и да е от ония лениви бедняци, които често се спираше да гледа, мързеливо изтегнати да се пекат на слънце. Иначе той бе съвсем необщителен. Той не създаваше приятелски връзки, не ласкаеше големците, не посещаваше никакви увеселителни заведения, тъй скъпи за децата на музиката и на юга. Той изглеждаше да си подхожда само със своето изкуство: и той, и музиката му – странни, първобитни, вън от света. Вие не бихте могли да отделите човека от неговата музика – тя бе сам той. Без нея той беше нищо, една проста машина! С нея той бе цар на светове, които му принадлежаха. А в тоя свят бедният човек – имаше твърде малко! – В един индустриален град в Англия има един надгробен камък, чийто епитаф говори за „Клаудиус Филипс, чието абсолютно презрение към богатството и неподражаема виртуозност на цигулка правеха да се възхищават от него всички, които го познаваха!“ Логично свързване на противоположни похвали. Пропорционално на твоето презрение към богатството, ще бъде, о Гений, твоята виртуозност на цигулка! Дарбата на Гаетано Пизани като композитор се проявяваше главно в музиката, която бе написал за своя любим инструмент, безспорно най-разнообразния и най-царствения от всички инструменти и по изразни средства, и по своята власт над страстите. Каквото е мястото на Шекспир между поетите, такова място заема цигулката Кремона между инструментите. Разбира се, той бе композирал и други пиеси, с по-голям замах и по-широко изпълнение, а най-главната от тях беше неговата скъпа, неговата безценна, неговата непубликувана и безсмъртна опера Сирени. Тази голяма творба бе блян на младините му и възлюбена на зрелите му години. А в преклонна възраст „тя стоеше до него като младостта му“. Тъй ревностно се бореше той да я изнесе пред света… Колкото и странно да се стори това на повечето ми читатели, но тоя причудлив човек бе завързал оная връзка, която простосмъртните са склонни да смятат като техен специален монопол – той беше женен и имаше дете. Но най-чудното беше, че жена му бе дъщеря на спокойната, трезва, чужда на всека фантастика Англия. Тя бе много по-млада от него – хубава и нежна, с мило английско лице. Тя се бе оженила за него по избор – и вярвате ли? – тя дори го обичаше. Как стана, че тя се омъжи за него, или как тоя свенлив, необщителен чудак е дръзнал да направи предложение, аз бих могъл да ви изясня само след като ви помоля да се огледате наоколо и ми обясните първо вие как половината мъже и половината жени, които срещнете, са си намерили другаря! Но като се размисли добре, ще се види, че този брак в края на краищата не е толкова чуден. Момата беше незаконнородено дете на родители, достатъчно благородни да го признаят и нарекат свое. Тя бе доведена в Италия да учи изкуство, от което смяташе да си изкарва хляба, защото имаше и вкус, и хубав глас. Тя бе твърде зависима и сурово третирана. Бедният Пизани ѝ стана учител и неговият глас ѝ се стори едничкият, от самата ѝ люлка насам, в който тя не чу ни един тон на презрение или укор. Е добре, не е ли естествено останалото? Естествено или не, но те се венчаха. Тая млада жена обичаше съпруга си. И макар да беше млада и нежна, за нея можеше да се каже, че беше закрилница и на двамата. От колко неприятности от страна на деспотите на Сан Карло и на консерваторията го е избавяла нейната тайна, грижлива намеса! При колко болести – защото тялото му бе хилаво – го е вардила и гледала тя! Често пъти, в тъмни нощи, тя ще чака пред театъра с фенер в ръка, за да му свети и да го крепи със силната си ръка. Иначе, в абстрактните си блянове, кой знае дали музикантът не би отишъл в морето подир своите Сирени! А след това тя тъй търпеливо, а може би и с наслада (защото истинската любов не върви винаги ръка за ръка с изтънчения вкус) ще слуша тия бури от ексцентрични и трескави мелодии и ще го изтръгне – шепнейки му своите възхищения по пътя – от нездравословното нощно бдение, за да го заведе да си отдъхне и поспи. Казах, че музиката на тоя човек беше част от него и че това нежно същество сякаш бе част от музиката. И наистина, когато тя седнеше до него, всичко онова, което бе нежно и феерично в неговите пъстри фантазии, се вмъкваше в общата хармония като че ли някак крадешком. Без съмнение присъствието ѝ влияеше върху неговата музика, оформяваше я и я смекчаваше. Но той, който никога се не питаше как или от къде му идва вдъхновението, дори не знаеше това. Всичко, което знаеше, бе, че обича жена си и я благославя. Той си мислеше, че ѝ казва това по двайсет пъти на ден, ала никога не бе го сторил, защото тоя човек не обичаше много да приказва даже и с жена си. Неговият език бе неговата музика, тъй както нейният бяха грижите ѝ! Много повече споделяше той със своя барбитон – както ученият Мерсен ни учи да наричаме всички видове, които принадлежат към голямата фамилия на цигулката. Без съмнение думата барбитон звучи по-добре от цигулка – та нека бъде барбитон! По цели часове си приказваше той с нея – ще я хвали, ще я гълчи, ще я ласкае, а дори (защото такъв е човекът, дори и най-безобидният) и ще я хока. Ала за тия си прекалености той винаги изпитваше жестоки угризения на съвестта. А барбитона си имаше свой език, можеше да играе своя роля. Благородна приятелка бе тая цигулка, ръчна работа на прочутия Щайнер. Имаше нещо тайнствено в голямата ѝ старинност. Колко ръце, които днес са станали на прах, са опъвали нейните струни, преди тя да стане домашен дух и довереник на Гаетано Пизани! А и самата ѝ кутия беше тъй красиво изрисувана! Някой английски колекционер би дал за кутията повече, отколкото Пизани би спечелил от цигулката. Но Пизани, на когото беше все едно и в хижа да живееше, се гордееше с палата на своя барбитон. Барбитонът – това беше по-голямото му дете! Той имаше и друго – сега идва ред да разкажем и за него. Как да те опиша, о Виола? Без друго музиката беше донякъде отговорна за идването на тая млада странница. Защото и във формата ѝ, и в характера ѝ вие можехте да проследите сродството с оня своеобразен живот на тоновете, който бе сякаш подобен на дух и нощ след нощ политаше в ефирна игра нависоко към звездните простори. Тя беше красива, но красотата и бе съвсем необикновена – едно съчетание, една хармония на противоположни черти. Косата ѝ имаше цвят на злато, по-разкошен и по-чист от оня, който би могъл да видиш по правило само на север. Но очите ѝ бяха пълни с най-тъмната, най-нежната, най-чаровна светлина, а блясъкът им бе повече от италиански, почти източен. Цветът на лицето ѝ – толкова хубав, но никога един и същ – ярък за миг, в следващия той ставаше блед. А с цвета се променяше и израза – ту крайно печален, ту крайно весел. Със съжаление трябва да кажа, че това, което ние наричаме възпитание, бе твърде занемарено при тая странна двойка. А и нито един от тях не можеше да ѝ дари кой знае какво голямо знание, защото знанието тогава не беше тъй на мода, както в наши дни. Но случая, или пък природата, благоприятстваха на младата Виола. Тя учеше естествено, от само себе си, и майчиния, и бащиния си език. Скоро тя се научи да чете и пише, а майка ѝ, която бе католичка, я научи отрано да се моли. Но, като че ли в противовес на тия придобивки, странните навици на Пизани и непрестанните грижи, които той изискваше от жена си, често оставяха детето само – с една стара бавачка. Тя, разбира се, много го обичаше, но съвсем не беше в състояние да го учи. Дона Джионета беше от глава до пети италианка и неаполитанка. Цялата ѝ младост бе любов, а цялата ѝ старост – суеверие. Тя бе бъбрива, привързана, клюкарка. Тя бръщолевеше на момиченцето ту за разни рицари и князе, които щели да лежат в нозете му, ту пък смразяваше кръвта му с приказки и легенди – може би тъй стари като гръцките или етруските сказания – за демони и вампири, за танците около големия орех в Беневенто или за омагьосващото Зло око. Всичко това спомогна да се изтъкат вълшебни мрежи във въображението на Виола, които размисъла дори и в напредналите години напразно щеше да се мъчи отпосле да разкъса. И всичко това особено я караше да се заслушва с трепетна радост в музиката на баща си. Тия визионерски мелодии, които се мъчеха да преведат в диви и разкъсани звуци езика на неземни същества, дишаха около нея още от раждането ѝ. И можеше да се каже, че цялото ѝ естество бе изпълнено с музика – асоциации, спомени, чувства на радост и на мъка, всичко това по един необясним начин се смесваше с тези тонове, които носеха ту наслада, ту страх. Те я приветстваха, когато очите ѝ се отваряха за слънцето, и я будеха, разтреперана в самотното ѝ легло в тъмнината на нощта. Легендите и приказките на Джионета само спомагаха на детето да разбира по-добре значението на тия тайнствени тонове. Те обличаха в думи музиката. Естествено беше тогава дъщерята на такъв баща да прояви още от рано известна склонност към неговото изкуство. А тя се разви най-вече в префинен слух и в глас. Виола беше още дете и вече пееше божествено. Един голям кардинал – голям в политиката и в консерваторията – чу за нейните дарби и изпрати да я повикат. От този ден съдбата ѝ беше решена: тя щеше да бъде бъдещата слава на Неапол, примадоната на Сан Карло. Кардиналът много залагаше да се сбъднат предсказанията му и ѝ вземаше все най-прочутите учители. За да събуди в нея усърдие, негово преосвещенство я взе една вечер в своята ложа: все беше от значение да види изпълнение и особено пък да чуе аплодисментите, които се сипеха обилно над блестящите сеньори, които тя отпосле щеше да надмине. О как великолепно ѝ отиваше тоя живот на сцената – тоя приказен свят на музиката и песента. Той бе едничкият свят, който като че ли напълно отговаряше на нейните дивни детски блянове. Струваше ѝ се, че сякаш държана до тогава в чужди брегове, ѝ беше дадено най-после да види очертанията и да чуе езика на своя роден край. Красиво и искрено въодушевление, богато с обещанията на гения! Момък или мъж, ти никога не ще станеш поет, ако не си почувствал идеалното, романтичното, които са се разкрили пред теб, когато за първи път е паднала магичната завеса и е пуснала света на Поезията сред света на Прозата. И тъй, нейното обучение започна. Тя трябваше да чете, да учи, да изразява с жестове, с поглед, душевните движения, които щеше да представя на сцената. Уроци, опасни наистина за някои, но не и за чистото вдъхновение, което изхожда от изкуството. Защото душата, която схваща правилно изкуството, е само едно огледало, което отразява вярно онова, което пада на повърхността му – стига само да е неопетнено. Тя схващаше природата и истината интуитивно. Рецитациите ѝ бяха изпълнени с несъзнателна мощ. Гласът ѝ трогваше сърцето до сълзи или го караше да пламва от благороден гняв. Но всичко това произтичаше от оная симпатия, която човешкия дух изпитва, дори и в първичната си невинност, към всичко, което чувства, към което се стреми или страда. Тя не беше преждевременно развита жена, разбираща любовта или ревността, които думите изразяваха. Нейното изкуство беше една от ония чудни тайни, които психолозите би било желателно да ни обяснят, ако обичат, и да ни кажат защо деца с прост ум и чисто сърце често пъти тъй добре схващат в приказките, които им разказвате, или песните, които им пеете, разликата между истинско и лъжливо изкуство, между страстта и жаргона. И защо от сърца, които още не са почувствали онова, което устните повтарят, отекват мелодичните акценти на един естествен патос. Като оставим настрана нейните занятия, Виола беше едно просто, любвеобилно, ала донякъде капризно дете. Капризно не по нрав, защото нравът ѝ бе благ и кротък, а по настроение, което – както споменах – бързо се менеше: от тъжно то ставаше весело, и от весело – тъжно без явна причина. Ако имаше причина за това, тя трябваше да се търси в ранните и тайнствени влияния, за които споменах, когато се постарах да изясня въздействието, което оказваха върху въображението ѝ непрекъснатите потоци от звуци, които постоянно се носеха около нея. Защото за забелязване е, че у ония, които са твърде чувствителни за въздействията на музиката, твърде често, при най-обикновените им занятия в живота, внезапно прозвучават арии и мелодии, за да ги раздразнят и обсебят. Музиката, веднъж приеме ли се от душата, става нещо като дух и никога не умира. Тя броди тревожно из залите и ходовете на паметта и често отново прозвучава, тъй отчетливо и живо, както когато за първи път се разнесе от вълните на въздуха. И затова понякога тия призраци на звука се завръщаха към нейната фантазия. Когато бяха весели – будexa усмивка от всяка гънка, а когато бяха тъжни – хвърляха сянка на нейното чело, за да накарат да пресекне детската ѝ радост, да седне настрана и да се замечтае. И затова с право можеше това нежно създание – казано в преносен смисъл – тъй ефирно по тяло, тъй хармонично в своята красота, тъй необикновено в своите постъпки и мисли – с право можеше да се назове дъщеря не толкова на музиканта, колкото на музиката. Едно същество, за което можеше да се допусне, че има съдба, свързана не толкова с настоящия живот, колкото с романтичното в живота, което за очи, които могат да виждат, и сърца, които могат да чувстват, се влива успоредно с обикновения живот, вълна след вълна, в тъмния Океан. И затова не изглеждаше странно, че самата Виола, още от детството си, а още повече когато разцъфтя до нежната сериозност на девическата младост, си представяше, че в живота ѝ е отреден дял – честит или злокобен – който трябваше да отговаря на романтиката и на бляновете, образуващи атмосферата, която тя дишаше. Тя често изкачваше гъсталаците, покриващи близката пещера Позилипо и – седнала при многопосещавания гроб на Виргилий – се наслаждаваше на ония видения, чиято ефирна същност никаква поезия не можеше да направи осезаеми и определени. Защото сърцето на мечтателната младост е Поетът, който надминава всички, които някога са пели! Тук тя често сядаше – в някое есенно пладне или през лятото при здрач – до преддверието, над което висяха лози, и загледана в тъмно-синьото притихнало море, градеше своите въздушни замъци. Кой не е правил това – не само на младини, а и на старини, когато помръкнат всички надежди? Право на човека е да бленува – общо право и на селяка, и на царя. Ала нейните блянове бяха по-определени и сериозни от ония, на които по-голямата част от нас се наслаждаваме. Те приличаха на ония Орама на гърците – които са пророчества, макар и да се явяват като привидения. Изтегляне 0.78 Mb. Сподели с приятели:
|