Историята на един мистик, показващ Пътя на душите в мрака, за жалост той така се отклонил
Изтегляне 0.78 Mb.
|
Глава Четвърта„И тъй, ленивите и плахи страсти кипнаха.“ из „Освободеният Йерусалим“ 4:36 Навик беше у Пизани – освен когато длъжностите, които му налагаше неговата професия, изискваха специално неговото време – да посвещава известна част от следобедите за сън. Навик, който бе не толкова угаждане, колкото нужда за един човек, който спеше твърде малко през нощта. И наистина, както за композиране, тъй и за свирене, обедните часове бяха тъкмо ония, в които Пизани не можеше да работи дори и да искаше. Неговият дух приличаше на ония извори, които, се пълнят заран и вечер, през нощта пребликват, а на пладне съвсем пресъхват. През това време, посветено от нейния съпруг на почивка, сеньората излизаше обикновено да направи покупките, необходими за едно малко домакинство, или пък – както правят всички жени – си почиваше в разговор с някоя съседка. А през деня след тоя бляскав успех – колко много поздравления трябваше да приема тя! По това време Виола бе привикнала да сяда пред къщната порта под един широк навес, който я пазеше от слънцето, но не ѝ пречеше на изгледа. И сега вие можете да я видите тук, разтворила на коленете си някакви ноти, на които от време на време хвърля бегъл поглед. Зад нея лозата свежда листи от асмата, която се вие над портата; а пред нея се вижда някой ленив кораб с бели платна, плуващ бавно по морската шир, която се стели надалеч. Както си седеше тъй, унесена повече в мечти, отколкото в размисъл, един мъж, идващ откъм Позилипо с мудна стъпка и приведени очи, мина близо край къщата. Виола внезапно вдигна очи и изтръпна от ужас, когато позна странника. Тя неволно възкликна и той се обърна, видя я и се спря. Той стоя няколко мига между нея и огряната от слънцето морска шир, наблюдавайки със сериозно и кротко мълчание, чуждо на всяка безочливост, свенливото лице и младата крехка фигура, която стоеше пред него. Най-сетне той заговори: — Щастливо ли си, дете – рече той, почти с бащински тон – от кариерата, която лежи пред теб? От 16 до 30 години музиката, която звучи в шума на аплодисментите, е по-сладка от оная, която гласът ти може да произведе. — Не знам – отговори Виола запъвайки се, ала окуражена от благостта, която се разливаше от думите, отправени към нея, тя поде – Не знам дали съм честита сега, но аз бях щастлива миналата нощ. И аз чувствам освен това, уважаеми господине, че трябва да Ви благодаря, макар може би вие да не знаете защо. – Лъжете се – каза странникът с усмивка. – Аз много добре знам, че подпомогнах вашия заслужен успех и по-скоро вие сте тази, която не знае защо. Причината аз ще ви я кажа: то е защото видях в сърцето ви една амбиция по-благородна от женската суета. Дъщерята у вас ме интересуваше. Вие бихте желали, може би, да се бях възхитил повече от певицата? – Не! О, не! – Добре, аз ви вярвам. А сега, понеже се срещнахме, аз ще се спра да ви дам един съвет. Когато наскоро се явите пак в театъра, вие ще видите пред нозете си всички суетни младежи на Неапол. Бедно дете, пламъкът, който заслепява очите, може да опърли и крилцата. Спомняй си винаги, че едничката почит, която не петни, не може да ти бъде дадена от тия празни младежи. И каквито и да са твоите блянове за бъдещето – като ти говоря, аз вече виждам колко блуждаещи са те – дано се сбъднат само ония, които се съсредоточават около семейното огнище. Той млъкна, а сърцето на Виола силно тупаше. И в изблик на непринудени и невинни чувства, едва разбирайки сериозността на неговото предупреждение, тя извика: – Ах, господине, не можете си дори представи колко ми е скъпо домашното огнище. А баща ми – без него нямаше да има ни дом, ни нищо! Тъмна и тъжна сянка падна по лицето на странника. Той погледна към тихата къща, потулена измежду лозовите листи и пак се обърна към оживеното лице на младата актриса. – Добре – каза той. Простото сърце може да ѝ бъде най-добър водач. – И тъй, върви напред и преуспявай. Сбогом, хубава певице. – Сбогом, господине. Но, – и нещо, на което тя не можеше да противостои, едно безпокойно чувство на страх и надежда я накара да попита: Ще Ви видя пак в Сан Карло, нали? – Не, поне за известно време. Днес напускам Неапол. – Наистина ли? И на Виола ѝ прималя на сърцето: поезията на сцената отлетя. – А – каза странникът, като се върна и сложи кротко ръката си върху нейната – А може би преди да се срещнем, вие ще имате да прекарате известни страдания, да изпитате първите горчивини на човешкия живот, да разберете колко малко могат да платят придобивките на славата онова, което сърцето изгуби. Но бъди твърда и не отстъпвай – дори и пред онова, което ще ти се стори, че е състраданието на скръбта. Погледни онова дърво в градината на вашия съсед. Виж го как е израсло, изкривило се и се огънало. Някой вятър ще да е отвял семето, от което то е изникнало, в пукнатините на скалата. Задушено и зазидано наоколо от канари и здания, от природа и човек, животът му е бил борба за светлина – светлина, която е необходимост за живота и негов първичен принцип. Виждате как то се е сгърчило и извило – как, срещайки преграда на едно място, то е работило и се е борило и със стъбло, и с клони, да излезе най-сетне на светло, под ясното небе. Какво го е опазило, въпреки всички несгоди, които са съпровождали и поникването му, и условията за неговия растеж? Защо листата му са тъй зелени и сочни, както тия на лозата зад вас, която може да протегне всичките си пръчки и волно да поеме светлината на слънцето? Дете мое, благодарение на самия стремеж, който го е карал да се бори, благодарение на усилията си да се добере до светлина, то я е придобило. Така, със смело сърце, въпреки всички несгоди и удари на съдбата и скръбта, човек трябва да се обръща към слънцето, да се стреми към небето. Това е, което дава знание на силния и щастие на слабия. Преди да се срещнем пак, вие неведнъж ще вдигнете печални и натежали от скръб очи към тия спокойни клони. И когато чуете птичките да пеят от тях и видите слънчевата светлина да се пречупва от канарите и покрива и да си играе с техните листи, научете урока, който Природата ви дава и през тъмнината – стремете се към светлината! Като каза това, той бавно си тръгна и остави Виола учудена, притихнала и наскърбена от неговата тъмна прокоба за идващите беди. И все пак, въпреки скръбта, остана очарована. Очите ѝ неволно го последваха, неволно тя простря ръце напред, като че ли да го повика да се върне. Света би дала тя да го видеше, че се връща, да чуе още веднъж приятния му, спокоен, сребрист глас, да усети пак лекото докосване на ръката му. Като лунна светлина, която смекчава и разхубавява всеки кът, върху който падне, ѝ се виждаше неговото присъствие. И както лунната светлина изчезва и нещата отново придобиват обикновения изглед на грубото и делничното, тъй изчезна той от очите ѝ и всичко наоколо придоби, както винаги, своя делничен вид. Странникът мина по оная дълга и хубава улица, която стигаше на края до дворците, гледащи срещу градските градини и води до по-населените части на града. Група млади, разточителни аристократи, които се въртяха край входа на едно заведение за прекарване на времето в най-любимите забави на ония дни – сборище на най-богатите и най-видните играчи на комар – с най-учтив поклон му сториха път, когато той мина край тях. – Не е ли туй богатият Занони, за когото цял град приказва? – попита един от тях. – Да! И казват, че богатствата му са несметни! – Казват? Кои са тия, дето казват – кой е в случая меродавен? От няколко дни е вече той в Неапол и не съм срещнал ни един, който да знае нещо за родното му място, за потеклото му или – което е по-важно – за имотното му състояние! – Вярно е, но той пристигнал в един великолепен кораб, за който казват, че бил негов собствен. Гледайте – не, не можете го види от тук, но той е пуснал котва долу в залива. Банкерите, с които той има работа, говорят със страхопочитание за сумите, които бил вложил у тях. – От къде е дошъл? – От някакво си пристанище на Изток. Моят слуга научил от един от матросите на Моле, че бил прекарал няколко години в Индия. — Ха, разказвали са ми, че в Индия хората събирали златото като раковини и че имало долини, дето птичките виели гнездата си със смарагди, за да привличат насекомите. Но ето че иде княза на комарджиите – Цетокса. Бъдете уверени, че той ще е вече завързал познанство с тоя голям богаташ. Той се привлича от златото, както желязото от магнита. Е, Цетокса, какво ново за златните монети на сеньор Занони? – О – каза Цетокса нехайно – моят приятел… – Ха-ха, чуйте го! Неговият приятел… – Да, моят приятел Занони отива в Рим за известно време. След като се завърне, ми обеща, че ще ми определи ден да вечеря с мене и аз тогава ще го въведа между вас и сред най-видното общество на Неапол. Той е един от най-приятните и духовити мъже! – Сега кажи ни, за Бога, как се случи, че тъй внезапно му стана приятел? – Скъпи Балджиозо, нищо по-естествено. Той желаеше да вземе една ложа в Сан Карло. Но няма защо да ви казвам, че в очакване на една нова опера (ах колко е великолепна тя – тоя клетник Пизани! – кой да му се надява?) и на една нова певица – (ех, че лице, ех, че глас!) бяха заети всички места – до последното кътче. Аз чух за желанието на Занони да стори чест на тоя талант на Неапол и със свойствената ми учтивост към видните чужденци изпратих да му кажат, че давам ложата си на негово разположение. Той прие – представям му се аз на един от антрактите – много приятен човек е – и той ме поканва на вечеря. Ние стояхме дълго, разправих му всички новини в Неапол – станахме, както се казва, сърдечни приятели. А преди да се разделим, принуди ме да взема ей тоя диамант – „Туй е дребна работа“ – ми казва той! Най-веселата вечер, която съм прекарал през последните десет години! Кавалерите се струпаха около него да видят диаманта. – Сеньор, граф Цетокса – каза един от присъстващите, който имаше важен и мрачен вид, и който на два-три пъти се прекръсти, докато неаполитанецът разказваше – Нищо ли не знаете за странната мълва, която се носи за тоя човек? И не ви ли е страх да вземете от него подарък, който може да ви донесе най-фатални сетнини? Не знаете ли, че той бил – както се мълви – магьосник; че имал зло око, че… – За Бога, пощади ни от твоите овехтели суеверия -прекъсна го Цетокса презрително. – Тия неща не са вече на мода, днес не върви нищо друго освен скептицизмът и философията. А и на какво се основават в края на краищата – като се проследи – тия слухове? Те нямат друг произход освен тоя, че някакъв си извеян старец на 86 години, съвсем по детински, тържествено уверява, че бил виждал същия този Занони преди 70 години. Той самият – тоест разказвачът – е бил тогава още момче. Бил го видял в Милано. И същият тоя Занони, както всички виждате, е всъщност толкова млад, колкото тебе, Белджиозо, или мене. – Но това – каза сериозният господин – това е тъкмо тайната. Старият Авелли заявява, че Занони не изглежда нито с един ден по-стар от оня ден, в който се срещнали в Милано. Той казва, че дори тогава в Милано – забележете това – макар и под друго име, тоя същият Занони се появил в същия блясък, и че бил обгърнат със същата тайна, както и днес. И че някой си старец там си спомнял, че го бил видял преди 60 години в Швеция. – Шт! – отвърна Цетокса – същото говориха и за оня шарлатанин Калиостро – чисти басни. Ще им повярвам, ако видя тоя диамант да се превърне в сено. Впрочем – прибави той сериозно – аз считам тоя бележит човек за мой приятел и най-малката думица против неговата чест и име ще бъде като обида, нанесена лично на мен. Цетокса бе фехтовчик, от когото се бояха всички. Сериозният господин, макар и да се безпокоеше за духовното здраве на графа, се грижеше еднакво и за собственото си телесно здраве. Той се задоволи с един състрадателен поглед и – като се обърна кьм входа – изкачи се по стълбите към игралните маси. — Ха-ха! – рече Цетокса със смях – нашият добър Лоредано завижда за моя диамант. Господа, вие ще вечеряте с мен тая нощ. Уверявам ви, че никога не съм срещал по-приятен, по-дружелюбен, по-приказлив човек от моя скъп приятел сеньор Занони. Изтегляне 0.78 Mb. Сподели с приятели:
|