Историята на един мистик, показващ Пътя на душите в мрака, за жалост той така се отклонил
Изтегляне 0.78 Mb.
|
Глава Втора„И беше желание, беше възторг, беше наслада!“ из „Освободеният Йерусалим“ 11:21 Най-сетне обучението завърши! Виола е на около 16 години. Кардиналът заявява, че е дошло време новото име да се впише в Libro d’Oro – Златната Книга, определена за децата на изкуството и музиката. Да, но в коя роля? На кой гений ще трябва да даде тя въплъщение и форма? Това е тайната! Мълва се носи, че неизчерпаемият Паизиело, очарован от нейното изпълнения, щял да съчини някаква нова работа, за да въведе дебютантката. Други настояваха, че силата ѝ е в комичното, и че Цимароза се е запретнал усърдно да работи над едно друго Matrimonio Segreto. Ала в това време някакви пречки се явиха. Забелязва се, че кардиналът е нещо неразположен. Той публично е заявил – и думите му не вещаят нищо добро – че своенравната девойка е безумна като баща си – онова, което тя иска е абсурдно! Съвещание след съвещание се редят, кардиналът говори твърде сериозно на бедната девойка в кабинета си – но всичко напразно. Неапол е възбуден от любопитство и предположения. Разговорът свършва със скарване и Виола се завръща вкъщи намръщена и нацупена. Тя не иска да излезе на сцената – отказва се от ангажимента. Пизани – твърде неопитен, за да познава всички опасности на сцената – се зарадва при вестта, че най-после една от ония, които носят неговото име, ще допринесе за славата на неговото изкуство. Опърничавостта на момичето не му се понрави. Въпреки това той нищо не каза – той никога се не караше с думи, а взе верния си барбитон. О, верний барбитоне, как ужасно се кара той! Той крещеше, той бърбореше, той стенеше, той ръмжеше. И очите на Виола се изпълниха със сълзи, защото тя разбираше тоя език. Тя се притисна до майка си и ѝ шепнеше на ухото. А когато Пизани престана да свири – и майката, и дъщерята плачеха. Той ги погледна и двете учудено и веднага – сякаш бе почувствал, че бе твърде жесток – той пак се залови за своя любимец. Ала сега вие сякаш чувахте приспивната песен, която една фея би пяла над някое уплашено, подхвърлено дете, което тя е прибрала и се мъчи да умири. Струящи, нежни, сребристи тонове се лееха под вълшебния лък. Най-упоритата скръб би притихнала да слуша. И при това, от време на време се разнасяше някоя дива, весела, звънтяща нота, подобна на смях. Това беше една от най-сполучливите арии от неговата любима опера – Сирената, когато омагьосва вълните и ветровете, за да ги приспи. Бог знае какво щеше да последва след това, но ръката му бе възпряна от умора. Виола се хвърли на гърдите му и започна да го целува с щастливи очи, които се усмихваха през слънчевата ѝ коса. В същия този миг врата се отвори – някакво съобщение от кардинала: Виола трябва веднага да се яви при негово Преосвещенство. Майка ѝ отиде с нея. Всичко се изглади и уреди. Виола прокара своето и сама избра своята опера. О, глупави северни народи, с вашите спорове и раздори – с вашия шумен живот на градските площади! – вие не можете да си представите какво възбуждение се създаде в музикалния Неапол при слуха за една нова опера и една нова певица. Ала от кого беше операта? Ни една кабинетна интрига не е била пазена в такава голяма тайна. Пизани се върна една вечер от театъра, очевидно силно разтревожен и ядосан. Горко на ушите ти, ако ти се е падало да чуеш барбитона му тая нощ! Бяха го отстранили от службата му – бояха се, че новата опера и големия дебют на дъщеря му ще бъдат непосилни за неговите нерви. А и неговите вариации, неговите дяволски игри на сирени и харпии, в такава нощ носеха със себе си риск, който не можеше да не предизвика страх и опасения. Да бъде отстранен, и то тъкмо през оная вечер, когато неговото дете, чиято песен бе все пак еманация от неговата, щеше да излезе на сцената; да бъде отстранен заради някакъв нов съперник – това беше премного за плътта и кръвта на един музикант. За пръв път той проговори с думи по въпроса и сериозно попита – въпрос който барбитона колкото и да бе красноречив, не можеше да изрази отчетливо – коя щеше да бъде операта и коя ролята? И Виола пак тъй сериозно отговори, че тя е помолила кардинала да не открива това. Пизани нищо не каза, но изчезна със своята цигулка. И не след много се чу неговия любимец от къщната стреха (където музикантът се качваше понякога, когато беше зле настроен) хлипащ и стенещ, сякаш сърцето му бе разбито. Чувствата на Пизани не се проявяваха на повърхността. Той не беше от ония нежни бащи, чиито деца постоянно си играят в краката им. Мисълта му и душата му бяха тъй потопени в изкуството, че семейният живот преминаваше край него като сън, а изкуството – съществената форма и плът на живота… И сега – като се остави настрана всяка слава – да му бъде забранено да поздрави дори успеха на собствената си дъщеря! И самата му дъщеря да прави заговор срещу него! По-люта от ухапване на змия беше неблагодарността, по-люта от ухапване на змия беше и жалбата на състрадаващия барбитон! Съдбоносният час дойде. Виола отиде в театъра – и майка ѝ с нея. Огорченият музикант остана вкъщи. Джионета се втурва в стаята – Господи, файтонът на г-н кардинала се спря пред вратата – идват да викат Пизани. Той трябва да остави своята цигулка – той трябва да се облече официално. Те са тука – бързо, бързо! И бързо се понася позлатеният файтон, тържествено седи кочияшът, величествено подрипват конете. Бедният Пизани тъне в мъглата на едно стеснително недоумение. Той пристига в театъра, слиза при голямата врата, върти се насам-натам и се оглежда – нещо му липсва. Де му е цигулката? Уви, неговата душа, неговият глас, азът на неговия аз го няма! Той е само един автомат, когото лакеите повеждат по стълбите нагоре през входа, в ложата на кардинала. Ала сега, какво е това, което го връхлита? Не сънува ли той? Първото действие е свършило (не можеха да пратят за него, докато успехът не изглеждаше вън от всяко съмнение) – първото действие разреши всичко. Той чувства това по онази електрическа симпатия, която изведнъж свързва всяко сърце с една широка публика. Той чувства това по тишината на това затаило дъх множество – той го чувства дори и по вдигнатия пръст на кардинала. Той вижда своята Виола на сцената – лъчезарна в своето облекло и скъпоценности. Той чува гласът ѝ как прониква във всяко едно от хилядите сърца! Но сцената – ролята – музиката! Тя е другото му чедо – неговото безсмъртно чедо – духовната рожба на душата му – любимецът на толкова години търпелива неизвестност и мъчение – неговата най-ценна работа – операта Сирени! Значи това беше тайната, която го бе тъй огорчила! Тази беше, изясни му се сега и причината за скарването с кардинала – тази тайна, която не трябваше да се разбулва, докато се не спечели успеха и докато дъщерята присъедини триумфа на баща си към своя собствен! Ето – тя стои там, и всички души се прекланят пред нея – по-хубава от сирената, която той бе призовал из глъбините на мелодията. О, дълга и сладка награда за труда. Има ли на Земята възторг, подобен на този, който геният изживява, когато най-накрая излезе от своята потулена пещера и влезе в светлина и слава! Той не говореше, не се мърдаше, стоеше като прикован, без да диша, и сълзи се ронеха по бузите му. Само от време на време се мърдаха ръцете му във въздуха – те машинално търсеха любимия инструмент – защо го нямаше тук, за да сподели неговия триумф? Най-сетне завесата падна, но под такава буря от ръкопляскания! Публиката стана като един човек – като от един глас се произнасяше туй скъпо име. Тя излезе на сцената – трепереща, бледа – и сред цялата тая тълпа тя все пак съзря лицето на баща си. Публиката последва тия влажни очи – с благоговеен трепет разбраха зрителите подтика на дъщерята и нейната мисъл. Добрият стар кардинал го изтегли кротко напред. Дивни музиканте! Твоята дъщеря ти възвърна повече, отколкото животът, който ти ѝ подари! – Бедна моя цигулке! – каза той, избърсвайки очите си – поне сега те не ще те освиркват вече! Изтегляне 0.78 Mb. Сподели с приятели:
|