Историята на гюлшан естир преразказана от телма сангстер фондация „Библейска лига

- Един ден дъщеря ви ще бъде известна - определил мъжът, след като две-три минути внимателно изучавал дланта ми.

Баща ми и майка ми били щастливи и изненадани; несъмнено са го възнаградили щедро за информацията. Споменавам го, защото впоследствие баща ми проклел наджуми като крадец и лъжец: след няколко месеца съм се разболяла от коремен тиф и станало ясно, че ще остана инвалид за цял живот.

Но докато през онази януарска утрин правех първите стъпки в живота си, аз си спечелих внезапна известност като ходещо чудо. Тогава нямах и най-малка представа, че тези стъпки водят към слава, каквато никой от семейството не е искал за мен.

Слугите дойдоха тичешком. Жените се тълпяха на вратата и възклицаваха учудено:

- О, Биби-джи, ти ли си това? Значи Бог все пак те изцели?

- Исус Емануил ми се яви в тази стая и ме изцели - пояснявах аз. Мъжете от прислугата слушаха отстрани замаяни.

Леля ги разбута от пътя, постави прислужнички от двете ми страни и трепереше над всяка моя стъпка, докато излязох от стаята, минах през къщата и отидох на верандата. Внимаваше да не се спъна в ръба на килимите, по хлъзгавите плочки или на неравния циментов под. Но умът ми пое контрола над тялото и започна без усилие да изпраща сигнали, които му помагаха да се справи с размерите и очертанията на физическия свят. Има огромна разлика между дънер, който лежи На едно място в очакване да го изгорят, и живо дърво, Което създава живот за другите. Бързо схванах разликата, докато стоях на верандата, изпълнена с нови усещания за живот, и разговарях с чичо.

Наблюдавах го зад дупатата ми. Бях глава на семейството, но той се грижеше за всичко вместо мен. Как щеше да приеме промяната?

Не биваше да се притеснявам. Беше доволен. - За нас ти се роди днес. Ако баща ти беше жив, щеше да скача от радост. И ние се радваме така за теб.

Докато говореше, в очите му имаше сълзи.

- О, благодаря ти, чичо. Подкрепата ти означава много за мен - най-сърдечно споделих аз.

Скоро чух как се обажда по телефона на братята и сестрите ми. Утринният въздух, все още хладен, се беше наелектризирал от вълнението - постепенно всички осъзнавахме важността на случилото се.

Опитах се да остана външно спокойна, когато за първи път отидох сама на закуска и седнах да се храня със семейството без чужда помощ. Всички погледи и на масата, и от кухнята следяха как протягам лявата си ръка за захар или мляко, как подавам това или онова на децата. Малките бяха във възторг и единствено строгият, предупредителен поглед на майка им ги спираше да задават твърде много въпроси.

- Сега се разходи наоколо и разгледай къщата си

- предложи чичо, тръгвайки на работа заедно с децата, които щеше да закара до училище.

И така за пръв път в живота си обиколих къщата: разглеждах всяка стая, прекосявах всеки квадратен метър от нея и срещах щастливи усмивки на всеки ъгъл. Имах чувството, че съм се събудила от деветнадесетгодишен сън.

Спомням си как взех ключа от стаята на татко и прекарах известно време там сама. Тя се намираше в пристройка, предназначена за баща ми, и даваше съвсем бегла представа за истинските му мисли. Дом, семпло обзаведена стая с чарпаи, бежов килим, два стола, светло зелени стени и пердета. На стените висяха негова голяма снимка в рамка, като млад, снимки от Мекка и Медина, както и ловната му пушка, която използваше навън в полето.

Очите ми се насълзиха. Почувствах присъствието му толкова силно - сякаш току-що е станал от леглото, излязъл за малко и ще се върне всеки момент.

- Виж, аба-джан, молитвите ти са чути - прошепнах аз и погледнах сериозното изражение на портрета му, а после снимките от Мекка и Медина. Беше направил за мен всичко, което можеше - повече, отколкото мнозина други бащи биха сметнали за необходимо. Но все пак на света имаше една по-велика сила, която той не познаваше, и аз, неговата немощна дъщеря, бях благословена, докосната и изцелена от нея по някакъв необикновен начин.

Не почувствах присъствието на майка ми в тази стая, макар че някога я бе споделяла с баща ми. Отидох в съседната, малка стая, която беше използвала за килер. Сега беше превърната в съкровищница - тук съхранявахме пари, бижута и украшения. Не познавах мама, а нямаше и нейна снимка, за да видя как е изглеждала, защото по онова време никой в семейството ни не би си и помислил да снима жена (Поначало ислямът забранява изобразяването на хора под каквато и да било форма. - Бел. ред.). Въпреки това в този момент я чувствах близка и горчиво плаках за нея:

- О, маджи, само ако можеше да си тук. Защо са те отнели от мен, когато си била толкова млада? Сега нито ти, нито татко сте тук, за да се радвате заедно с мен.

Но братята и сестрите ми дойдоха да споделят радостта ми. Всички искаха да изслушат историята как вечерта след смъртта на татко един глас ми каза да чета в Корана за Исус; как го правих три години и се молех на Исус с нарастваща настойчивост, докато ми се яви в стаята, докосна ме и ме изцели. За първи път след смъртта на баща ми вкъщи имаше истинска радост.

- Да направим празненство, да поканим съседите и приятелите ни от града - предложи Анис.

- Да, наистина - съгласи се Сефдар шах, когато му казаха за идеята. - Трябва да принесем благодарение на Бог, задето отговори на молитвите ни. Като си помисля, че смятахме пътуването ти до Мекка за напразно. През цялото време Божията воля е била да те изцели.

През този първи ден трябваше да науча много нови неща, а и умът ми играеше странни номера. Понякога забравях, че мога да ходя и молех леля да ми подаде нещо - например шала, метнат в края на дивана. Тя механично се изправяше, за да ми го донесе, а аз изведнъж се сещах, че вече не съм парализирана и мога сама да си го взема.

В края на деня се чувствах много уморена. Годините, прекарани в леглото като инвалид, физически бяха заличени, но аз все още имах съзнанието на инвалид. Трябваше ми време да свикна с предстоящите контакти с хората от света извън сигурните стени на спалнята ми. Сега нямах нищо против да ме гледат. Ръката и кракът ми бяха добре, макар и не напълно нормални, защото през годините претърпях няколко „експериментални" изследвания и операции, които повлияха върху растежа на някои от пръстите ми. Разликата беше, че сега можех да използвам крайниците си.

През следващите няколко дни имаше поток от посетители, включително чичовци и лели от много далеч, и сестра ми от Равалпинди. В края на седмицата, когато повечето хора бяха свободни, направихме празненството.

Разказах на всички как Исус ме изцели.

Настойчивостта, с която разказвах това, изнервяше братята ми и предизвика първата остра забележка. При честото повторение на историята, Сефдар шах се почувства длъжен, като религиозен глава на семейството Да отбележи:

- Бихме те уважавали повече, ако кажеш, че Мохамед те е изцелил. Този Исус не е много важен за нас.

- аз не мога да кажа, че Мохамед ме е изцелил.

Беше Исус и той ми повели да казвам така.

- Исус има свои хора в Англия, Америка и Канада. Това с^а християнски страни. Ти няма да отидеш там, за да им кажеш как Исус те е изцелил и би било мъдро да не разпространяваш подобни неща тук.

Сефдар шах обяви това като факт. Вероятно нямаше на^мерение да прозвучи като заплаха, но долових в думите му отчуждението и враждебността, завещани ни от татко, към Хората на Книгата.

Въпросната книга беше Тора (Стария Завет) и Ин-джил 1 (Новия Завет) - книгите на юдеите и християните, които се съдържат в Библията. Мюсюлманите я смятат за заплаха за исляма и се опитват да покажат, че Коранът, макар и написан по-късно, е безкрайно по-важен, по-точен и поправя грешките в предхождащите^ го книги. Бях приела това, но сега започвах да се съмнявам.

Ако Исус не е важен, защо точно той успя да ме изце'^ли? Защо в Корана, който претендира да е основен пътепоказател в живота ни, се говори толкова малко за него? Та нали тази изцелителна сила е същата, за която се говори в Корана? Нали идва от Бога? И така гла^дът за истината ме тласкаше напред стъпка по стъпка. Исках да прочета Евангелията, за да науча повече за Исус.

Ако намирах сила да мисля различно от семейството си, те пък намираха нови черти в характера ми и се учеха на нови неща във взаимоотношенията си с мен. Като безпомощна и болна сестра за тях бях същество без воля. Знаеха къде да ме намерят и как да се отнасят с мен. Знаеха, че винаги ще приема предложенията им. Не притежавах собствена сила - изцяло зависех от тях. Сега обаче бях свободна да действам според волята си, дори нещо повече, постепенно откриваха у мен прилика с баща ми, имах собствено мнение и остър ум, благодарение на обучението, което със сигурност нямаше да получа, ако бях здрава. Понякога дори побеждавах в споровете със Сефдар шах. Той установи колко трудно може да се окаже да спориш с ходещо чудо - само по себе си то притежава морална сила.

От самото начало леля настояваше, че видението с Исус означава да давам милостиня на бедните, а те да разказват на другите за него. Как мога да мисля по друг начин? Целият й опит показваше, че просто няма начин жена мюсюлманка да напусне къщата си, сигурността на семейството си и да отиде да проповядва на другите.

Попитах Исус кои са неговите хора, къде са и как да отида при тях, след като семейството ми забранява.

Дълбоко в сърцето си знаех отговора. Сякаш ми говореше с глас.

- Ако се страхуваш заради семейството си, аз няма да съм с теб. Имай вяра в мен и ще отидеш при моя народ.

Думите дойдоха от тъмнината, когато вечерта след като всички си бяха легнали, коленичих на молитвената постелка.

- Моят народ е твоят народ. Занеси им моето послание - каза гласът.

Не казах на семейството ми за гласа, но те чувстваха промяната в отношението ми, постоянно ме наблюдаваха и ме обсипваха с въпроси.

- Няма да напуснеш дома, нали? Няма да отидеш в Англия или Канада? Помниш ли какво каза за Англия, когато се върна оттам?

- Защо не дадеш закат (в конкретния случай: милостиня, „доброволно пожертвование". - Бел.ред.) на бедните, вместо да ходиш в Англия? После те ще разкажат на всички за твоя Исус?

Вече бях дала годишния закат от петдесет хиляди рупи на просяците, които идваха на вратата. Сега, за две-три седмици дадох допълнителен закат от десет хиляди рупи.

След като ги дадох, чичо дойде при мен.

- Сега ще бъдеш щастлива. Направи това, което Бог иска от нас - да даваме милостиня. Ти даде щедро.

Но аз не бях щастлива. Тихо казах:

- Но не съм отдала себе си, а това е, което Той иска.

Мислех, че не ме е чул, но той рязко пое дъх и каза:

- Чуй, Гюлшан. Сега ще ти говоря така, както би ти говорил баща ти (нека душата му почива в мир в Рая). Дай на Исус каквото иска от теб - земя или пари, но не напускай родината си, религията си и не отдавай себе си.

Дните се нижеха един след друг, а аз усещах нови, нежни извори на живот да избликват в мен. Чуех ли призива за молитва, отивах както обикновено в стаята си, благодарна, че мога да се скрия от изпитателния поглед на леля и че нямам нужда от помощта на прислужнички. Усамотявах се не за да изпълнявам някакъв древен ритуал, а защото молитвата ми беше по-дълбока и по-силна сега, когато се молех на Бог от сърце.

Два часа след като чух молитвата „Отче наш" си я записах. Всяка дума отговаряше на някаква нужда. Имах чувството, че е създадена специално за мен и нямах представа, че е любима семейна молитва на много християни.

През деня четях молитвата според мюсюлманския обичай, хващах мънистата на броеницата едно по едно и ги прехвърлях през пръстите си: трак-трак-трак, при всяко мънисто прочитах цялата молитва. По този начин можех да се моля където и когато си поисках, защото изглеждаше, като че ли изпълнявах намаз ((персийски) - каноническа молитва, една от петте задължителни, предписани от исляма. - Бел. ред.), мюсюлманските молитви.

През следващите няколко дни повторих тази молитва над хиляда пъти и всеки път ми ставаше все по-лесно. Бях научила нови думи, с които да се обръщам към Бог. „Отче наш" - о, тези слова ми помагаха да видя Бог в нова светлина. Той беше Най-великия, но също така беше Бащата, когото бях изгубила.

- Колко хубаво е, че си мой Баща - плачех аз нощем и чувствах неописуема утеха и любов да се простира над мен. Старият тъмен страх, че Бог ми е сърдит, изчезна.

„Да бъде свято името Ти" - разбирах го, защото като мюсюлманка бях възпитана да почитам святите имена на Аллах, записани в Корана. Мюсюлманите използват имената на Аллах с голямо уважение, като прибавят фрази, изразяващи почит, като „Да бъде благословено името Му". Имената на Аллах имат дори визуална сила над въображението на мюсюлманина, тъй като са едни от изключително малкото позволени форми на украса в джамиите В традиционната украса на джамиите (съществено място заемат калиграфски изписани цитати от Корана, включително и имената на Аллах. (В интерес на точността: имената, с които се нарича Аллах). - Бел. ред.). Разликата сега беше, че бях видяла частица от тази изгаряща святост.

„Да дойде царството Ти, да бъде волята Ти, както на небето, така и на земята" - видях, че Исус не е бил просто един беден, второстепенен пророк, а е вечен цар и щеше да дойде отново, за да установи небесно царство на земята, както и на небето.

„Хлябът наш насъщен дай ни го нам днес..." Никога не бях и помисляла да моля Бог за хляб, защото нуждите ми бяха повече от задоволени, но тези думи показваха, че Бог се грижи за материалните нужди на народа си и иска да се уповаваме на Него, като на наш баща.

„И прости ни дълговете, както и ние прощаваме на нашите длъжници." Прошка? Молитвите на мюсюлманина са пронизани от безпокойството, че няма прошка. В представата ми Бог наказва последователите си, както наказва и грешника, и неверника. Бях започнала да мисля, че съм извършила ужасен грях и затова съм наказана с болестта и смъртта на родителите ми. Единствената ми надежда беше да изпълнявам стриктно ритуала на задължителните молитви, да направя хадж, което щеше да ми се счете за допълнителна заслуга, а също и да изпълня останалите четири стълба на исляма.

Но в новата ми молитва не се споменаваше за ритуално очистване, а само, че за да бъде простен, грехът трябва да бъде изповядан пред Бог; че този, който търси прошка, трябва да прощава на другите. Аз, при цялото ми безпогрешно религиозно възпитание, не познавах подобна сигурност преди.

„Не ни въвеждай в изкушение, но избави ни от лукавия... " Молех се така, защото това ми даваше сила да остана вярна на видението с Исус. Само той можеше да ме избави от силния натиск, който семейството ми упражняваше все по-активно върху мен, да се върна към сигурността на исляма.

„Защото е твое царството и силата, и славата вовеки веков, Амин." Тези величествени думи бяха обикновени, но пълни със сила. Видях тази слава и се промених завинаги.

Мюсюлманите нямат посредник с Бог - макар да смятат, че Мохамед играе тази роля - затова заемат толкова смирена поза, когато се молят. Сега изглежда аз имах посредник, който ми показваше нов начин за обръщане към Бога. Като мюсюлманка бях отговорна за делата си - добри и лоши - и трябваше да понеса последствията. Бог можеше да ме изпрати в ада за лошо поведение. Но сега аз Го виждах в нова светлина. Да Го наричам „Отче", означаваше да го направя отговорен за живота и щастието ми, точно както беше отговорен земният ми баща. Така разсъждавах и се молех, щастлива като дете, намерено от баща си, след като е било изгубено в претъпкан пазар. Жадувах да науча повече, ако можех и да се сдобия с християнските книги.

Ако вървейки по пътя, който следвах стъпка по стъпка, бях погледнала нагоре, сигурно щях да видя как над главата ми надвисват буреносни облаци. На десетия ден след чудодейното ми изцеление, докато си почивах в стаята, бурята се разрази. Семейството ми се върна в пълен състав и се събра при затворени врати в мъжката приемна, за да ме изправи на съд — поне на мен така ми изглеждаше.

Те, разбира се, твърдяха друго. Сефдар шах направи кратък увод:

- Събрахме се главите на семейството, за да те убедим да се откажеш от крайните идеи, които имаш напоследък. Приемаме, че Исус те е изцелил. Но ако това се разчуе, няма да бъде добре за нас. Ние сме видно мюсюлманско семейство и ти ще ни компрометираш.

Братята, сестрите ми и техните съпрузи бяха подкрепени от чичовците и вуйчовците ми, от братовчедите ми; от леля и чичо. За леля и чичо разбрах, че са били обвинявани, задето са допуснали това да се случи с мен.

Дълго време мълчах; оставих ги да говорят. После попитах:

- Не се ли радвате, че оздравях?

- О, радваме се - отвърнаха те. - Бяхме много загрижени за здравето ти, но сега, когато си здрава, не разказвай навсякъде, че Исус те е изцелил.

Настъпи кратка пауза, след което Сефдар шах добави:

- За благото на исляма имаме право да те убием. Така казва свещеният Коран.

Погледнах към събралите се в кръг хора. В очите на сестрите ми имаше сълзи. Леля и чичо бяха пребледнели и уплашени. Сивите бради на чичовците и вуйчовците се поклащаха в такт с кимането на главите им, а очите на братята ми бяха вперени в мен като на ястреб в плячка. Чувствах как разстоянието между нас се увеличава с всяка изминала секунда. Как е възможно религията да ражда такава омраза! Да предпочетат да ме видят мъртва, но не и да казвам истината, с която не са съгласни?

„Прости ни дълговете наши както и ние прощаваме на нашите длъжници." Това беше истина, която имаше по-голяма сила от законите на исляма. В онзи момент не изпитвах омраза към семейството ми, а само любов, която би счупила преградите.

След кратко мълчание по-големият ми брат каза: - Ако продължаваш така, семейството ще те отхвърли и ще изгубиш всички удобства. А ако отидеш при християни, ние ще им навредим. Тук, разбира се, няма никакви християни.

По това време и аз мислех така. Винаги съм била тиха, непретенциозна, покорна към по-възрастните, а сега те ме заплашваха. Предишната Гюлшан щеше да се предаде, без да отстои възгледите си. Ала новата Гюлшан чувстваше в себе си сила, която й даваше нова смелост. Не се страхувах от тях. На устните ми идваха думи, които не бях търсила.

- Изслушах ви и разбирам притесненията ви. Не мога да отговоря на всичките ви възражения, защото чакам отговор от Исус. Той ще ми каже какво да правя занапред. Когато чуя повелята му, ще се покоря; дори да ме убиете, ще я изпълня. В стаята се разнесе шепот.

- Каква наглост - казаха чичовците ми един на друг и гледаха, сякаш не вярваха на ушите си, че съм отговорила толкова дръзко. Изненадах се от себе си и от начина, по който се противопоставих на семейството. Какво щяха да правят сега? Моментът беше опасен. Добавих бързо:

- Обещавам да не позоря семейството с постъпките си, но ще изчакам Исус да ми каже как да свидетелствам. Между другото, не съм се срещала с християни. Не знам къде да ги намеря.

Мъжете доближиха глави. Сестрите ми и леля избягваха да ме гледат. Не казаха нищо, защото жените не бива да се месят, когато мъжете вземат важни решения.

Чудех се дали семейството ми планира да ме убие още тогава и на място. Имаха право да го направят. Никой нямаше да повдигне въпроса... само дето много хора ме познаваха и обичаха. Внезапната ми смърт трябваше да има добре скалъпено обяснение.

Сефдар шах обяви присъдата:

- Добре. Ще изчакаме да видим какво ще правиш. И ще се молим за теб. Вероятно след всичко, което ти се случи, си полудяла.

За известно време нещата се успокоиха, но знаех, че няма да ме оставят на мира, докато не престана да говоря за изцелението си. Но да им се подчиня, означаваше да отрека това, което бях убедена, че моят Баща ми е показал.

- Какво искаш да направя? - смутена се молех аз. Отговорът дойде след две вечери. Молех се настоятелно с прости думи:

- Покажи ми твоя път, о, покажи ми твоя път.

Вдигнах очи и видях стълб от мъгла: издигаше се от пода до тавана. Исус стоеше в средата, а ярката светлина, която бях видяла преди, беше забулена от мъглата. Нито спях, нито сънувах. Исус каза: - Ела при мен.

С радост се изправих и приближих. Той протегна ръка, покрита с плат. И аз протегнах ръка към него. Имах чувството, че се отделям от земята и се издигам във въздуха. Затворих очи, после внимателно ме поставиха върху нещо меко. Погледнах отново: намирах се на открита поляна, ширнала се надалеч. Беше зелена, прохладна и изпълнена с хора - някои близо, други далеч. Всички имаха корони и бяха облечени в светлина, от която ме заболяха очите. Чух думи, звучащи като прекрасна музика. Хората казваха „Свят" и „Алилуя". Това беше нова дума за мен, понеже мюсюлманите не я използват. Хората казваха: „Той е Жертвеното Агне. Той е жив" и аз забелязах, че всички гледат към Исус. Исус каза:

- Това е моят народ. Това са хората, които говорят истината. Това са хората, които знаят как да се молят. Това са хората, които вярват в Божия Син.

Едно лице изпъкваше в тълпата. Вгледах се в този човек - беше седнал. Исус каза:

- Иди на шестнадесет километра на север и този човек ще ти даде Библия.

Докато гледах мъжа, който, подобно на всички останали, не ме забелязваше, фигурите започнаха да избледняват и аз дойдох на себе си, коленичила в стаята сред добре познатите ми вещи. Премислих видяното и чутото и силно се развълнувах. Бях помолила Бог да ми покаже какво да правя по-нататък и това беше отговорът - да отида да свидетелствам на мъжа за видението с Исус и да го помоля за Библия. Но къде да го намеря?

После си спомних нещо. Разиа живееше в Джханг Садар, който се намира на север от дома ни. На празненството по случай изцелението ми бях уредила да я посетя скоро.

Това беше разрешението. Някъде близо до къщата на Разиа живееше човек, готов да ми даде Библия. Трябваше да отида сама. Ако семейството ми научеше, щяха да се опитат да ме спрат. Взех решение и започнах внимателно да обмислям плана си. Все още не осъзнавах напълно колко решаваща щеше да бъде тази стъпка и как невъзвратимо щеше да промени живота ми.

- Със Салима ли отиваш? - попита леля, все още несвикнала напълно с новия ми начин на живот -правех каквото ми харесва.

- Не лельо - усмихнах се. - Вече съм достатъчно голяма, за да излизам сама, без всички да мислят за най-лошото. Моля те, кажи намунши да нареди да ми приготвят колата.

Леля отвори уста, сякаш искаше да се възпротиви, но бързо я затвори. Новата Гюлшан, за разлика от предишната, беше по-малко склонна да обръща голямо внимание на неоснователните мисли на хората.

Маджид докара блестящия син мерцедес и със замах ми отвори задната врата. Отвътре пердетата бяха пуснати, за да ме пазят от любопитни погледи. Цялото му поведение, докато минавахме през главната порта, показваше задоволството му от новия обрат на нещата. Усмихнат, чоукедарят ((урду) - вратар. бел.Ред). затвори вратите след нас и ние потеглихме.

Разиа ме очакваше. Не знаеше, че ще се отбия и на друго място. Отпратих Маджид, като го инструктирах да се върне след обяд. После се обърнах, за да поздравя учителката си. Много се зарадва да ме види в толкова добро здраве и ме обсипа с въпроси. Разочарова се и малко се учуди, когато й казах, че спешно ще отида до другия край на града, за да видя един човек.

- Не, нямам нужда от компания - казах аз. - Имам само малко работа.

Оставих я да стои смутена на верандата и да ме гледа, докато бързах надолу по алеята и излязох на главния път. Почувствах се неудобно. Никога преди не се бях опитвала да мамя, но сега това беше единственият начин да се ^{измъкна, за} Д^{а се} снабдя с Библия. Чак след като изл^язох забелязах, че съм си забравила бурката - това ся^каш символизираше растящата ми свобода.

Срещу мен се з^ададе тонга, лека двуколка, теглена от кон. Поздрави ме възрастния кочияш.

- Търся един християнин, живее на пътя за Качари. Знаете ли за ^{някакъв} човек?

Гледаше прав^{о нап}ред, между ушите на стария си кон, сякаш не ме чуваше и аз бързо добавих:

- Трябва ми ^по Р^абота.

Посочи на се^вер:

Има едно място там. Много старо място. Било си е там още пре^{ди да се роди} Пакистан. Не знам дали там живее христ^иянин, ^но ^ако искате, ще ви заведа. - Да, заведе^{те ме}, ^моля.

Качих се в двуколката. Кочияшът подкара мършавия кон и ние потеглихме с бавен ход. По време на половинчасово^{то път}уване имах време да размишлявам върху постъ^пката си. Какво ли щяха да кажат сестрите ми ако вид^еха любимата си, скъпоценна Гюлшан да пътува сама ^в двуколка? Подобно нещо никога не се беше случва^{ло в нашето} семейство. Но аз нямах избор Исус ме беше изпратил на това пътуване и аз му се доверявах.

Стигнахме До ^голяма сграда - християнски параклис както разбрах по-късно. Отстрани, зад висока стена имаше б^унгало- Двуколката спря до портата. - Тук е - ^посочи кочияшът. Платих му ^и влязох през вратата в двора, обрасъл с дървета Тръгн^{ах към къ}м ^{врата и} видях мъж, седнал на припек а до н^{его имаше} масичка, отрупана с книги. Приближи^{х и мъжът} вдигна очи. Сърцето ми подскочи от изнен^ада- Точно това лице видях във видението. Исус беше ^казал:

- Този чо^{век ще ти даде} Библия. Мъжът за^говори учтиво, като леко се надигна от стола:

- Ако идвате при съпругата ми, страхувам се, че я няма вкъщи. Отиде в Лахор.

- Не идвам при съпругата ви - прекъснах го аз, -а при вас, за да ми дадете Библия. Видях ви във видение.

Мъжът се стресна и ме изгледа изпитателно, опитвайки се да проникне с поглед през дупатата, която инстинктивно бях спуснала пред лицето си при влизането в градината. Отпуснах шала, откривайки лицето си, и пак го погледнах.

- Коя си ти? От коя религия си? Чия дъщеря си?

- Живея на петнайсетина километра оттук и съм от мюсюлманско семейство.

Видях как се уплаши от думите ми. В каква ли беда щеше да го вкара тази непозната мюсюлманка, която иска Библия?

- На твое място щях да се прибера вкъщи и да продължа да чета Корана - посъветва ме той. - Това, което пише там, е добро за теб, а това, което пише в Библията, е добро за мен. Тя не е за теб. - И се изправи, за да ме изпрати.

Останах на място със свито сърце и цялото ми вълнение изчезна. Бях си представяла, че ще ме приветства и дори ще е подготвен за посещението ми.

- Исус Емануил ме изпрати при вас. Моля ви, повярвайте ми.

Изгледа ме за момент и ме покани да седна. Подробно му разказах историята си. Започнах стеснително, но после се разпалих. Набързо му описах как съм живяла деветнадесет години като инвалид; казах му за пътуването до Мекка и за разочарованието ми; споменах

за трагичната смърт на баща ми и за невероятния резултат от нея - как Исус ми проговори и ми показа къде да чета в Корана.

Съсредоточен в думите ми, той се наведе напред и се вгледа в лицето ми. Никога преди непознат мъж не ме беше гледал, но на мен той не ми се струваше непознат. Продължих и му разказах за чудното появяване на Исус в моята стая и за изцелението ми.

- И после - заключих аз, - ви видях. Исус ми се

яви отново, показа ми народа си и вие бяхте сред тях.

\ Каза ми да дойда при вас, за да ми дадете Библия. И ако още не ми вярвате, чуйте молитвата, която Исус ме научи да казвам.

Повторих думите на „Отче наш".

Когато свърших, настъпи тишина. Приятелят ми седеше с ръце, отпуснати върху страничните облегалки на стола и глава, наведена към гърдите, потънал в дълбок размисъл.

- Възможно ли е? - попита той по-скоро себе си, отколкото мен. Въздъхна дълбоко и се изправи.

- Остани тук за малко. Ще отида да се помоля, защото и за двама ни ще бъде сериозна крачка, ако ти дам Библия.

Влезе в къщата, а аз седях на слънце и гледах пъстрите колибри, които прехвърчаха от дърво на дърво, а мъничките им крилца пърхаха така бързо, че изглеждаше сякаш стоят на едно място.

След по-малко от половин час - на мен ми се стори много дълъг - приятелят ми излезе от къщата и каза:

- Молих се и питах Господ какво да направя. Той, изглежда, желае да ти дам това, което искаш. Но знай, пътят, по който поемаш, е труден и може да бъдеш пропъдена от семейството си. Ще ти се наложи да понесеш много неща и да изгубиш много, но ако имаш вяра, ще получиш вечен живот.

- Знам - откликнах аз. - Но това е пътят, по който трябва да вървя. Искам да следвам Исус Емануил, който ме изцели и ми показа любов.

Той се усмихна:

- Помисли пак. Когато се предадеш на Христос, дяволът ще те нападне. Ще постави множество препятствия пред теб. Ще ти окажат голяма съпротива. Възможно е дори християни да ти пречат.

Очите ми се насълзиха:

- Не мисля за тези препятствия. Знам само какво ми показа Исус Емануил. Той ме изцели и ми даде светлина. Искам да знам повече за него. Той ме прати при вас за помощ. Моля ви, помогнете ми.

Тогава ми даде Нов Завет на урду и книга, наречен;! „Картагенските мъченици". След това каза прекрасна молитва, в която изрази с думи такива мили и братски чувства, че се почувствах силна.

От къщата му пак взех двуколка и се върнах при Разиа за обяд. Не обясних нищо за отсъствието си, само подхвърлих:

- Получих за каквото отидох, но проблемът още не е разрешен. - После смених темата и докато Маджид дойде да ме вземе, се смяхме и си приказвахме сякаш нищо особено не се беше случило.

Леля ме очакваше. Погледна ме изпитателно, а аз се обърнах, защото бях сигурна, че това което преживях, е изписано по лицето ми.

- Как е Разиа? - попита тя.

- Добре е, има няколко чудесни ученички и е щастлива - сестра й вече е омъжена.

- Много жалко, че не омъжиха и нея, но семейството й сигурно няма зестра за нея.

- Вярно е. Тя все още трябва да преподава, за да помага на баща си, защото бизнесът му е малък.

Подобна размяна на новини преди време би ни развличала най-малко два часа, но новата Гюлшан имаше по-важни интереси.

Извиних се, отидох в спалнята си и затворих вратата. Легнах на леглото да си почина, защото се чувствах физически и емоционално изтощена.

Тази нощ започнах тайно да чета Новия Завет. Какво беше той за мен? Попитай жаден човек какво е водата за него? Попитай бебе какво е майчиното мляко за него? Аз, която досега се бях хранила с трохи, аз намерих хляб, с който да утоля глада си. Четях истината за човешкия живот и съдба, записана на тези страници. Исус ми беше казал: „Аз съм Пътят, Истината и Животът". Думите му в Евангелията ми помогнаха да разбирам всичко по-добре. Никога не бях разбирала Корана без чужда помощ. Но тази книга не е като другите. Тя отвори духовните ми очи. Историите в нея оживяваха пред мен, докато ги четях. Прочетох за дванадесетте ученици, които придружаваха Исус в чудното ми видение. Открих, дума по дума, молитвата, която научих в нозете на Исус Емануил. Разбрах значението на това скъпоценно име, което ми се даде във видението:

- Аз съм Исус. Аз съм Емануил... Бог с нас. Бях възпитавана да вярвам, че Бог е далечен и недостижим. Най-сетне намерих обяснение за божествената сила и мисия на Исус - той можеше да възкресява мъртви, защото е Господар на живота. Щеше да дойде отново, защото живее завинаги. Има вечна мощ, защото е Бог, а не само пророк.

„Аз съм Пътят, Истината и Животът." Сега осъзнах, че в това кратко изречение е побрана Личността на Исус.

Докато четях, стигнах до пасажи, които говореха за водно кръщение. Прочетох в Марк 1:9-11, че Исус е кръстен. В Римляни 6:4 пише: „Както Христос бе възкресен от мъртвите чрез славата на Отца, така и ние да ходим в нов живот."

Нов живот. Така се чувствах и аз - сякаш бях потопена в бистри потоци вода, които изпълваха с живот всяка частица от мен. Кръщението е знак и печат на това преживяване.

Докато размишлявах така, пред очите ми изникна образа на младо, тъжно момиче, което седи и очаква прислужниците да я облеят с вода от извора Замзам. Замзам, живата вода, не беше умила греховете ми, нито беше донесла живот в мъртвата ми плът. Исус ми даде духовна жива вода за болното ми тяло и за душата ми. Сега исках да бъда погребана заедно с него чрез кръщението. Мислех за това, но не осъзнавах напълно до какви промени в живота ми ще доведе то.

- Свидетелствах - казах си аз. - Направих каквото искаше Исус. Сега мога да получа кръщение и после да се върна да живея тук, нали?

Въпросът ми увисна във въздуха, без някой да потвърди или отрече. Но пред мен се яви лицето на баща ми и аз почувствах болка, сякаш забиха нож в сърцето ми.

- О, татко, прости ми, но аз ще следвам Исус, който ме изцели.

В мъката си извиках високо. Веднага ме изпълни дълбок мир и почувствах увереност, че следвам правилния път. Сега вече нищо и никой не можеше да ме спре.

До 12 март прочетох Новия Завет. Също и „Картагенските мъченици". Тя беше пълна с истории за ранните християни: хвърляли ги на лъвовете, изгаряли на клада, измъчвали ги жестоко^ но те имали вяра. Разбрах посланието, отправено към мен. Въобще не промени намерението ми.

На другия ден отново се отбих при Разиа и както преди от къщата й отидох при Майора. Този път съпругата му си беше у дома. Показах им пасажите, които бях намерила.

- Ето - казах аз. - Тук се казва, че трябва да приема кръщение. Ще ме кръстите ли?

- Дъще, в нашата деноминация не кръщаваме -поклати глава той.

Погледна ме със странно изражение.

- Осъзнаваш ли какво те грози, ако приемеш кръщение? Може никога повече да не се върнеш вкъщи. Не е изключено дори семейството ти да се опита да те убие - о да, даже любящи роднини като твоите понякога напълно се променят, видят ли как някой от семейството изоставя мюсюлманската вяра.

Настъпи кратко мълчание. Опитах се да си представя подобно развитие на нещата. Да ме изпъдят от семейството, дори да ме убият... Спомних си семейния съвет... лицата им като на хищни птици, всички обърнати към мен. След това си спомних последните думи (на татко към братята ми: „Грижете се за сестра си." Сигурно, в края на краищата, ще изпълнят това последно, свещено поръчение. Но дори да не го изпълнят и да се опитат да ме наранят, аз пак ще продължа по този път. Думите на Исус пуснаха корени в живота ми и сега имаше свежест, жизненост и растеж там, където преди цареше безплодна религиозност.

Казах твърдо, за да не се съмняват в решението ми:

- Исус Емануил ми повели да бъда негов свидетел

и кръщението е следващата ми стъпка. Ще се покоря или ще загубя мира, който имам сега. По-добре да умра с Христа, отколкото да живея без него.

Майорът погледна жена си и тя леко кимна. Отново се обърна към мен:

- Така да бъде. Щом Исус ти е говорил ясно, не бива да се противопоставяш на волята му. Но все пак няма да е добре за теб да те видят как отиваш в Лахор с мен. Жена ми ще те заведе с автобуса. Така или иначе ще води дъщеря ни на училище. Аз ще ви следвам.

- Много ще се радвам да те съпроводя, Гюлшан -каза жената на Майора и ме хвана за ръце. Беше сърдечно докосване, което ме приветстваше в семейството на новата ми вяра.

И така, подреждах плановете си без много емоции. Сякаш се разпореждах с нечий чужд живот. Ислямът, както често казват, се е зародил в пустинята и последователите му се бяха научили в тези трудни и сурови условия да се покоряват на цели, по-висши от своите собствени. Личните чувства никога не са достатъчна причина за отстъпление. Така, следвайки Исус, прилагах отдавна придобити навици на покорство, тогава, когато човешките чувства можеха да ме предадат.

Въпреки всичко, докато правех плановете си, нямаше как да забравя напълно за семейството. Честно казано, надявах се след като приема кръщението да се върна вкъщи и да продължа да живея живота си. Като нова във вярата си мислех, че стъпките, които правя са всичко, което Исус иска от мен - да намеря християни, да им кажа за изцелението ми и после да приема кръщение.

Майорът обаче бе по-далновиден от мен: — Не носи никакви пари и никакви бижута. Ако имали скъпоценности, възможно е след кръщението някой да заведе дело срещу християните.

Говореше напълно сериозно, а аз го гледах и ясно разбирах какво иска да ми каже. Говореше за пълно скъсване, сякаш трябваше да оставя всичко зад себе си. Всичко? - Пари, бижута, къща, земи, семейна обич и подкрепа? Възможно ли е наистина Исус да иска това от мен? Затова ли ми даде този дар на изцеление, за да ми отнеме всичко друго ценно в живота?

Когато се върнах при Разиа по-късно през деня, я попитах:

- Може ли да ти дойда на гости след два дни?

- Разбира се - каза Разиа. - Ще си бъда у дома.

Вкъщи съобщих на леля и чичо, че след два дни ще посетя отново Разиа и вероятно ще отидем до Ла-хор.

- Ще подпиша чек за 75000 рупи, за да плащаш всички сметки докато ме няма - казах аз на чичо.

- Къде ще отседнете в Лахор? - попита леля и леко се намръщи, защото не одобряваше плана ми. Но нямаше как да ми забрани да замина. Вече бях независима личност; нещо повече - бях човекът, който подписва чековете.

- О, може да отседна при сестра ми и брат ми отвърнах безгрижно. - Ще им напиша писмо.

На другия ден помолих леля да ме придружи до гроба на татко. Тя одобри този знак на посвещение. Набрахме цветя от градината и ги положих на гроба, изпълнена с чувства, които трудно се поддават на описание. Преклонението пред паметта му се смесваше с откритието, че вечността не е това, на което той ме беше учил - не рай от материални удобства, а присъствието на Исус.

Последната вечер отидох в градината - толкова често бях седяла там през годините на безпомощност. Застанах на мястото, където беше положен ковчегът на баща ми, и дълго мислих за него натъжена.

Слънцето залязваше и обливаше стените на бунгалото в ярко червена светлина. Вървях между цветята, фиданките и листата и вдъхвах смесения аромат на рози и портокалов цвят. Лек нощен бриз шумолеше в листата на портокаловите и манговите дръвчета, а небето над мен се разливаше в лилави и среднощно сини багри. Луната изгря, голяма като пъпеш, а звездите -същински разпилени диаманти - лежаха върху гънките на кадифената нощ. От бунгалото зад мен струеше светлина и създаваше усещането за топлина и сигурност. Не ми се прибираше. Сега, когато може би за последен път се разхождах из градината, сякаш я виждах за първи път и този път даже не позволих на спотаилите се под дърветата сенки да ме уплашат.

- Защо ще правиш това? Можеш да станеш последователка на Исус и без да приемеш кръщение. Иначе ще изгубиш всичко.

Тази мисъл изплува от тъмнината. Но вместо отговор един стих, който бях чела, прозвуча в ума ми като нежен глас:

„Който люби баща или майка повече от мене не е достоен за мене... и който не вземе кръста си, и не върви след мене, не е достоен за мене." (Матей 10:38).