Историята на гюлшан естир преразказана от телма сангстер фондация „Библейска лига

- Можеш ли да се возиш на мотоциклет, лельо? Ще те закарам до господин и госпожа Хадаят - предложи той. Малко по-късно съседите станаха свидетели на рядка гледка: млада жена на задната седалка на мотоциклет, вкопчила се здраво в ризата на млад мъж, потегли с пълна скорост.

Разказах на приятелите ми Хадаят за моята дилема и те веднага я разрешиха: посъветваха ме да приема поканата.

- Това ще бъде свидетелство. Някои от роднините ти не са те виждали, откакто си изцелена.

Наистина беше така. Спомних си за ужасната среща с чичовците ми и суровите погледи, които отправяха към безочливата млада девойка, дръзнала да се противопостави на семейната традиция и ислямския закон. Тогава бях съвсем различна. Но дали те се бяха променили? Съмнявах се. Все пак не бе изключено да се появи възможност да свидетелствам; освен това обичах сестра си и сина й. Заради тях щях да отида. — Прави сте — съгласих се аз. Веднага щом проблемът беше разрешен, господин Хадаят провери в бележника си разписанието на автобусите - от Бадами Багх в Лахор, в 12 часа през нощта в събота тръгва автобус, който щеше да пристигне в Равалпинди навреме, за да хвана друг автобус до Мъри. Така щях да успея за следобедното събиране в неделя, когато трябваше да говоря аз.

Племенникът ми ме върна вкъщи на мотора и обеща да дойде на другия ден, за да ме заведе на сватбата.

И така на следващия ден, с малко куфарче в ръка, скъпият ми племенник ме придружи церемониално до Саманабад.

Сватбата, както предвиждах, беше катастрофа от начало до край. Някои от по-възрастните приеха присъствието ми като открита обида и ми обърнаха гръб веднага щом се появих. Други, в които духът на джихад (буквално „усилие "; „велик джихад " духовно самоусъвършенстване, „малък джихад" война с неверниците. -Бел. ред.

беше по-силен, непрекъснато спореха с мен, и почти ме лишиха от възможността да приказвам със сестра ми Самина или с Анис, която не бях виждала от около година.

Основният въпрос, с който ме атакуваха беше: - Защо вярваш в Исус като в Божий Син? Библията ми беше в куфарчето, но аз нямах нужда да се консултирам с нея - думите идваха на устата ми сами и със сила. Разбирах, че едва ли ще ми се отдаде втори път такава възможност и затова говорех на всеки, показал и най-малък интерес. Споровете бушуваха с пълна сила; нямах време нито да ям, нито да пия. Не видях главните си опоненти - моите братя. След като разбрал, че аз ще присъствам, Сефдар шах си беше останал вкъщи, а Алим шах се забавляваше с мъжете, далеч от мен.

Един по един опонентите ми постепенно ме оставяха с думите: „О, тя е луда, не й обръщайте внимание", или „Тя не ни е роднина; не говорете с нея".

Изведнъж забелязах колко е часът - беше 11 вечерта. Един глас ми каза:

- Утре ще свидетелстваш в Мъри, а си още тук. Обхваната от паника, изтичах в стаята на сестра ми и попитах дали някой ще ме закара до Бадами Багх. Колата на Самина обаче се използваше за други гости, Анис беше заета с роднините на съпруга й, а някои от другите посетители категорично ми отказаха. Чух някой да подхвърля:

- Нямаме намерение да си оскверняваме колата.

Помоли твоя Исус да те закара.

Самина дойде при мен и взе ръката ми: - Гюлшан, съжалявам, но не мога да ти помогна. Защо не останеш у нас тази нощ, а утре ще те закараме на автогарата?

Беше разумно да постъпим така, понеже през нощта улиците са опасни за сама жена. Ала нещо ме караше да бързам. Трябваше да се справя някак сама. Без да се сбогувам, тихо се измъкнах от осветената къща с всичките и удобства и сигурност, и застанах край пътя. Облаци закриваха луната, а сградите и дърветата едва се виждаха. Клоните на голяма черница шумоляха над главата ми. Нервно пристъпих встрани от сянката й.

- Господи, ти си ме направил свята. Погрижи се за мен и ми помогни да стигна навреме до автогарата. Цяла съм в ръцете ти - помолих се аз.

Когато свърших молитвата, от очите ми се стичаха сълзи. Божието присъствие беше навсякъде около мен в тъмнината и аз се чувствах в безопасност.

После чух тихо бучене на двигател - усили се и почти веднага видях фара, който рисуваше светли шарки върху черната завеса на нощта. Колата приближаваше към мен по нагорещената чакълена настилка. Видях, че беше закрита рикша. Дали караше закъснял гостенин на сватбата или пък собственикът й се прибираше вкъщи след работа? Махнах с ръка, молейки се мъжът да спре. Рикшата спря до мен.

- Възможно ли е да ме закарате бързо до Бадами Багх? Трябва колкото се може по-скоро да хвана автобус за Равалпинди.

Не виждах лицето на шофьора, защото нещо като качулка покриваше главата му, но той кимна. Качих се. Стараех се да не мисля дали е почтен човек, или не; дали нямаше да се възползва от положението ми. Потеглихме, разбуждайки ехото. Имах чувството, че се движим много бързо. Когато свърнахме в Бадами Багх, според моя часовник бяхме изминали близо двадесет и петте километра за пет минути. Шофьорът на рикшата, без да каже дума, взе куфарчето ми и го занесе до спирката на автобуси „уатан транспорт" за Равалпинди. Когато се обърна към мен, добре сложен и облечен в странна дълга роба в матово кафяв цвят, си помислих, че трябва да е Патан (член на основната народностна група, населяваща Афганистан и северозападен Пакистан. Известни като добри воини. - Бел. ред).

Сложи багажа ми под една от предните седалки. Канеше се да тръгне, без да чака заплащане, но аз го спрях и попитах:

- Колко ви дължа?

Той леко се извърна към мен и каза:

- Бог ме изпрати да ти помогна. Върви си с мир. После вдигна ръкава си и на жилестата му ръка

видях дума, написана със светещи букви, Патрус (Петър). Опитах се да разгледам лицето му, но видях само искрящите му очи.

Просълзих се и вдигнах ръка да ги избърша. Когато погледнах отново, беше изчезнал, без да вземе пари. Зачудих се дали не съм сънувала. Огледах автогарата, оживена по това време на денонощието, защото хората предпочитат да пътуват през нощта, отколкото в дневната жега. Видях само пътници, които протягат крака в очакване на дългото пътуване.

Заех мястото си на меката седалка. Бях единствената жена, която пътуваше сама и не носеше бурка. Платих за билета на кондуктора.

Спряхме веднъж за половин час в Джелум, който се намира по средата на пътя, и още веднъж, за кратко, в Гуджаркхан. Захлади се, когато започнахме да изкачваме подножието на Хималаите. Около 4.45 сутринта пристигнахме в Равалпинди, проправяйки си път към спирката на Раджа Базар между навалица от хора, мършави крави и кози, коли, рикши, камиони, колела и каруци. Слънцето вече оцветяваше източното небе със златните лъчи на изгрева.

Автобусът за Мъри беше по-малък, а пътуването - бавно и опасно. Пътят беше осеян със завои и толкова тесен, че колите едвам се разминаваха. По това време на годината тук имаше голямо движение, защото долу в равнината ставаше непоносимо горещо от жарещото слънце. Седалките бяха разположени по дължината на колата - седях с гръб към планината и не ми се налагаше да виждам ръба на страшния склон. Пристигнахме в Мъри в 11 часа преди обяд. Слязох на спирката при пощата на склона преди града. Дадох куфара си на един кули и той ме заведе до лагера Муба-рик. Когато наближихме лагера, чоукедарят ни видя, дойде да ме посрещне и да вземе куфара.

Седмицата, която прекарах в женския лагер, се превърна в необикновено преживяване за мен. Участваха тридесет жени от Пешавар, Сиалкот, Карачи, файсалабад (старото му име е Лиалпур) и Хидерабад. Бог простираше ръката си над тях и изцеляваше душевните им рани.

Спях в двуетажна сграда, в една стая с Рут от Абот-абад. Имаше сутрешни и вечерни часове, хранене, а останалото време беше свободно, но аз почти постоянно бях заета да разговарям с жените за проблемите им. Една учителка от държавно училище в Лахор ми сподели, че и е трудно да свидетелства сред мюсюлманите там. Молихме се заедно, говорехме за страха, който може да ни обземе в подобна ситуация и аз й казах Христовото обещание: „Няма да ви оставя, нито да ви забравя." Когато се разделяхме, тя с радост възкликна:

- Ти ми даде нова надежда, с която да посрещам всякакви проблеми.

Жените си заминаха. От Пешавар пристигнаха група младежи и преподобният Сайед - отговорник на лагера - ме помоли да остана, за да говоря и пред тях. Млад адвокат ми призна, че работел между мюсюлмани, но се срамувал да им свидетелства. Цитирах му Матей 10:31-33 и се молих заедно с него. На четвъртия ден ми сподели, че вече има смелост да свидетелства.

- Страхът ми изчезна.

Наистина беше така. Посети ме в Равалпинди при брат и сестра Юнис, където бях отседнала след като напуснах лагера.

Сестра Юнис беше с мен в Мубарик и между нас се създаде здрава връзка.

- Ела ни на гости, когато си тръгнеш оттук - покани ме тя. И аз отидох.

Тези лагери бяха началото на сериозното ми служение. Започнах да посещавам разни конференции и да разказвам какво направи Бог в живота ми. Същата година, в началото на юли отново ме поканиха в Мубарик, където участвах като говорител, редом с известни в християнските общности мъже. Приемаха ме като някой, комуто Бог е дал служение. Всеки път, когато говорех, от близо и далеч ме заливаше порой от покани. Хората искаха да чуят какво имам да им кажа -твърдяха, че думите ми ги насърчават и идват точно в подходящото време.

Отваряха се възможности за по-голямо служение, но през цялото време здраво се държах за Исус. Знаех от опит, че когато има благословение, задължително идва и атака. И въпреки че я очаквах, не бях готова за посоката, от която дойде.
15: Заключение
От Равалпинди пътувах из цял Пакистан: говорех на църкви и конференции и лично общувах с хора, които изпитваха физически и духовни нужди.

През октомври 1977 г. отидох в Лахор по молба на брат и сестра от Методистката църква в Канал Парк, които ми писаха, че синът им бил болен.

- Моля ви, елате да се помолите за него - бе написал брат Джеймс. По пътя се молих.

Когато пристигнах там, тъкмо бяха докарали сина им от Обединената християнска болница. Беше започнал да се оправя, но все още беше твърде слаб. Брат и сестра Джеймс ме помолиха да остана да живея при тях. Имаха пет дъщери и петима сина и искаха да им помогна с възпитанието им в Господа. Накрая се уговорихме да остана при тях, но да бъда свободна, когато се наложи, за да пътувам из Пакистан за срещи.

През всички тези години живеех с вяра и Господ се грижеше за всичките ми нужди така щедро, че другите се питаха дали не ме подържа някоя чуждестранна мисия. Опитвах се да им обясня, че небесните богатства са изцяло на наше разположение, стига напълно да се доверим на Бога. Бях дала всичко на Бог - семейство, къща, земи, пари, репутация - и сега се доверявах на Него за нуждите си.

Докато още бях в Равалпинди, настъпи последната сцена от живота на Анис биби на тази земя. Сестра ми, принудена от семейството ни да пази в тайна вярата си, почина на 14 март 1977 г. Бях до нея, когато умираше, и я утешавах. Знам, че тя подаде ръка на мъжа с короната, който стоеше на върха на стълбата, и му позволи да я заведе в Божието присъствие.

После двете дъщери на Анис биби - на петнадесет и шестнадесет години - отидоха да живеят при техен чичо, защото баща им не ги искаше. След няколко месеца получих писмо от момичетата - питаха ме дали могат да живеят при мен, понеже не се чувствали добре там. Така, през октомври, станах настойник на двете ми племеннички и те дойдоха да живеят с мен при брат Джеймс. Събраха се твърде много момичета под един покрив и тогава започнах да се моля за къща, където да живея, без да бъда задължена на някой, освен на Бог.

Изпратих двете момичета в манастирско училище - беше трудно да ги оставям в чужди къщи, докато пътувах. Няколко мили сестри държаха училището и атмосферата в него беше добра за момичетата.

Бог вложи желание в сърцата на мои приятели от Карачи да направят нещо, за да се сдобия със собствен дом. Те чувстваха, че вече е време да имам собствен дом и да не се налага непрекъснато да живея с други хора. Събраха пари и заедно с малкото ми спестявания се оказа достатъчно за малка къща. Колко успокоително беше след изтощителна поредица от християнски събирания някъде далеч, да се завърнеш у дома!

Купих къщата през лятото на 1978 г. и племенничките ми дойдоха да живеят при мен. Но не всичко беше наред. Призоваха ме в съда въз основа на някакви фалшиви обвинения.

Казах на съдията, че съм била парализирана, но Исус ме изцели. Той ме попита дали някой от семейството ми ще го потвърди. В интерес на справедливостта член на семейството наистина се яви в съда и потвърди историята на изцелението ми; разказа и за добрия ми характер. Прекратиха делото срещу мен.

След време моите племеннички ме напуснаха, но Бог беше добър към мен и ми даде две чудесни осиновени дъщери, син и техния дядо, за да не съм сама на този свят.

Два месеца по-късно, през юли 1981 г., бях в Карачи, където отседнах при приятелка в колония „Акх-тар", близо до Методистката църква. Млада медицинска сестра на име Патриция ме помоли да посетя сестра й фреда - също медицинска сестра в болницата „Джиннах", която според нея бе обладана от зъл дух.

- Сестра ми е болна - обясни ми тя. - Вика, а когато духът дойде, започва да крещи и удря хората.

Съгласих се да отида с нея; взехме рикша до болницата. Беше много горещ следобед, а въздухът тегнеше! от влага заради близостта на океана. В стаята на младата сестра в болницата обстановката беше подтискаща - и то не само заради горещината, фреда седеше там - млада, свита, с наведена глава. Не носеше униформа, а обичайните шалвар камийз и дупата. От време на време вдигаше очи към мен, но погледът й беше втренчен и безизразен.

Патриция нежно обясни на сестра си:

- Ба-джи, това е сестра Гюлшан. Дошла е да се моли за теб.

Младата медицинска сестра не отговори. Известно време остана неподвижна, после внезапно се извини и отиде до тоалетната в дъното на коридора. Понеже { се забави петнадесет минути, приятелката ми каза:

- Дълго я няма. Ще отида да я доведа.

Върна се, като теглеше за ръката младото момиче, което не искаше да влезе. Фреда седна на килима, а аз, от стола си, я придърпах да дойде до мен. Сложих ръка на главата й, отворих Библията си на Псалм 91 и прочетох на глас част от него:

„Който живее под покрива на Всевишния, той ще пребъдва под сянката на Всемогъщия.

Ще казвам за Господа: Той е прибежище мое и крепост моя, Бог мой, на когото уповавам.

Защото той ще те избавя от примката на ловеца и от гибелен мор.

С перата си ще те покрива; и под крилата му ще \ прибегнеш; неговата вярност е щит и закрила."

Момичето затвори очи. Продължавах да държа ръка на главата й и казах:

- Заповядвам ти в името на Господ Исус да излезеш от нея.

При тези думи тя започна да буйства и да крещи:

- Пусни ме. Изгарям.

- По-добре е за теб да изгориш, отколкото дяволът да те погуби - казах аз.

После с различен глас от този на момичето проговори демонът:

- Ще изляза. Моля те, пусни ме. Няма да се върна. Когато демонът я напусна, тя се свлече на пода и

остана неподвижна, а тялото й се отпусна. След десетина минути Патриция й помогна да се изправи. Момичето отвори очи и поиска вода. Когато я изпи, отново я помолих да седне до мен. Този път тя отпусна глава върху коленете ми и прошепна:

- Моля те, помоли се още за мен. Сега ми е много по-леко.

Помолих я да повтори молитвата след мен:

- Благодаря ти, Боже, че бях освободена и сега предавам живота си на теб. Вземи го и ме употреби за твоята цел, дай ми сила да те следвам и да имам вяра.

Останахме до 7 часа вечерта, когато в стаята дойдоха още медицински сестри. Научиха какво се беше случило и започнаха да ми споделят проблемите си, за да се моля за тях. На една й предстоеше изпит, от който се страхуваше. Друга имаше неприятности в отделението. На трета родителите й бяха болни. Молих се за тях.

Забравих да спомена, че през този дълъг следобед и вечерта ядохме и пихме чай в стаята. Беше един забележителен ден; всеки спомен се е запечатал ярко в съзнанието ми - дори вкуса на ряпата, телешкото, чупате и бананите.

Дойде време да си тръгнем. Патриция и аз наехме рикша до колония „Акхтар", където бях отседнала при друга приятелка. За спомен ми остана прекрасна снимка на двете сестри - много красиви момичета, които сега свидетелстват за Исус в болницата.

Господ ме използваше сред хора, когато възникваха конфликти между тях, за да оправи отношенията им. Самата аз често оставах неразбрана, затова предполагам, осъзнавах какъв пожар може да запали една нелюбезна дума или лоша мисъл.

Не ни поддържа никоя църква, ето защо се обръщаме директно към Бог да удовлетвори нашите потребности. Понякога се събуждаме сутрин, а вкъщи няма никаква храна. Тогава изчакваме да видим как ще бъде снабдена нуждата ни. Но има дни, в които отчасти по необходимост, решаваме да постим. В такива случаи се приближаваме до Бога. Той е нашият Отец. Той знае кое е най-доброто за нас и не ни изоставя, само за кратко ни изпитва.

Бедността ми привлича бедните към мен. Хората изминават цели мили пеша, без да имат пари за обратен автобусен билет, а ние им даваме от оскъдните си запаси. Те идват за духовна помощ, но как да ги изпратим, без да посрещнем и физическите им нужди. „Даром сте приели, даром давайте. " Матей 10:8.

Повикаха ме да посетя мъж, дошъл от Англия; страдаше от амебна дизентерия и киста. Беше през януари 1981 г. Молих се, положих ръце върху него и той се възстанови. В резултат на това се озовах в Англия, после в Канада и проповядвах пред азиатци и англичани.

Големият страх на леля ми, когато за пръв път свидетелствах за изцелението си, беше, че ще замина за Англия. И ето ме тук, в Англия, гледайки назад към дългия път, през който ме преведе небесният ми Отец, след като му се доверих.

Виждам как по време на поклонението, което предприех с татко, моята душа започна да търси да познае Бога. То предизвика надежди - макар и разбити в Мек-ка, те ме тласнаха, особено след смъртта на баща ми, да търся Бог настойчиво. Протегнах ръка към Исус Изцелителя - без да знам нищо за него, освен малкото написано в Корана - и бях изцелена.

Днес съм свидетел на Божията сила да достига до хората зад завесата на исляма. Тази завеса може да бъде разкъсана, така че и те да видят Исус, да чуят гласа му и да го обикнат.

Днес вече нямам нужда петте стълба на исляма да подържат вярата ми. Моето свидетелство е за Исус, разпнат, умрял и погребан, после възкресен за вечен живот и сега обитаващ в людете си. Моят намаз не е към непознат Бог, а към един, чиято история е записана в Словото му, Святата Библия, най-ценното ми съкровище, което е запечатано върху скрижалите на сърцето и ума ми, там където преди беше запечатан Корана. Моят закат вече не е част от средствата ми, а целият ми приход, защото всичко, което имам, принадлежи на Бог. Богатствата ми се пазят горе на небето. Постът ми вече не е само по време на рамадан, за да умилостивя Бог и да си осигуря място в Рая, а постя с радост, за да го опозная по-добре. Моят хадж е пътешествието ми през радостите и скърбите на живота. С всеки ден се приближавам към целта - да бъда завинаги с Исус, небесния ми Цар.

Кръвта на телета, овце и кози никога не очиства греха, но ние можем да влезем в Светая Светих, съвършено приети, по нов и жив път - „през завесата", която е неговото тяло. Защото той (Исус), като принесе жертва за греховете завинаги, седна отдясно на Бога. (матей 10:12)