Историята на гюлшан естир преразказана от телма сангстер фондация „Библейска лига

Стоях сама на тротоара на улица Саманабад и се опитвах да спра сълзите от шока и току-що преживяната болка. Оглеждах се, търсейки нещо да ми подскаже какво да правя по-нататък. По чакъления път нямаше никакво движение, а бунгалата спяха зад високите стени под светлината на ранното утринно слънце и ревниво пазеха охолния живот вътре. Почти без да мисля, се обърнах надясно и закрачих по циментовия тротоар към автобусната спирка, която се намираше на около километър и половина. Докато стигна до нея, вече бях взела решение - Джон и Бимла Емануил щяха да ме подслонят.

Джон Емануил, градинар, живееше в колония „Ме-дина" със съпругата и четири от петте си деца. Семейството посещаваше църквата на улица Уорис. Бяха ме канили у тях един-два пъти и с удоволствие бях разговаряла с тях за Господ, за изцелителната и спасителната му сила. Бяха ми казвали:

- Ела у нас, когато пожелаеш; домът ни е винаги отворен за теб.

На спирката имаше няколко вида транспорт. Наех рикша до Музанг Чунги и оттам микробус, който пътуваше към Гурумангат. После пеша през железопътния прелез до колония „Медина".

Вървях по изровения, прашен път между къщите и заобикалях откритите канали към близката хоуди, отворена септична яма. Пред къщата на Джон Емануил хванах края на увесената вън кунда и потропах силно на двойната дървена врата. След малко Бимла отвори и ме погледна с изненада, после ме покани да вляза.

Разказах й отчасти какво се беше случило и я помолих за временен подслон. Видя, че треперех и ме прегърна:

- Добре дошла у нас, всичко наше е и твое. Късно следобед, яхнал колелото си, се върна Джо Емануил. Загрижено изслуша историята ми.

- Не се тревожи. Аз съм твой брат в Христа -увери ме той.

- Колко странно, че се чувствам толкова близка с хора, които даже не са ми роднини - помислих си аз стоплена от тяхната загриженост. Явно в единство истински вярващите в Христа свързва последователите му с връзки, по-здрави от кръвното родство и брака.

Къщата, която държаха под наем, беше малка -само дневна и веранда. От едната страна на верандата се намираше кухнята, от другата - тоалетната. Чудех се къде ще спим всички - оказа се, че аз ще спя с децата - най-голямото беше на осем години - на верандата. Тя имаше транспаранти, които се спускаха при студено време, и така се превръщаше в стая. Джон и Бимла спяха на двора, нещо обичайно когато къщите са малки, а семействата - големи. В двора не расте нито трева, нито цветя - нямаше място за градина. Двор Покрит с глина и слама, та да се получи твърда основа, беше боядисан в бяло и така представлява разширение на сградата. Все пак имаше цветя в саксии, които му придаваха свеж вид. Обстановката, твърде скромна в сравнение с това, което оставих зад себе си, все пак ми предоставяше свобода да извадя Библията, да я чета, да я изучавам заедно с Джон и Бимла да се моля. Заради тази свобода се изправих срещу смъртта.

През тази първа нощ обаче, легнала върху чардака на открито, завита с чаршаф, не можех да заспя: тревожеха ме непознатата обстановка, препускащите мисли и досадните нощни шумове. В този район хората си лягаха рано, а сутрин ставаха по изгрев слънце, за да се приготвят за пътя до града, където работеха след като суматохата на деня утихна и гласовете на водните помпи замряха, настъпи дълбока тишина, в която се дочуваха други звуци и шумове, чиито произход можех да отгатна.

Чуваше се писукане и пълзене на плъхове. Зад къщата се бяха образували локви от лошо направен канал и в тях щастливи семейства жаби шумно се забавляваха, а в храстите пееха щурци. Нямаше мрежа да ме пази от комарите, които на облак танцуваха около мен. От сламения покрив на верандата се чуваше тихо шумолене - чудех се какъв ли гущер или хлебарка се кани да се стовари отгоре ми. Завиждах на здравия спокоен сън на децата. Въртях се в леглото, а тихото им дишане сякаш се усилваше, докато заприлича на далечно море.

Запуших си ушите и погледнах към ивицата небе, което се виждаше изпод покрива на верандата. Опитах се да заспя, като броя мигащите звезди, но още повече се разсъних. После в полезрението ми се появи самотната луна и обля двора с мистериозната си светлина, толкова обичана от поети и влюбени. Но вятърът, деспотичен властелин, из ревнува сребърната й красота, и я завеси от облаци и я скри от жадните погледи. Час след час наблюдавах танца на луната и звездите по небето и усещах как ударите и скърбите на деня постепенно започват да ми се изясняват.

Беше един от тези моменти, когато важните неща на живота се издигат над обичайния хаос, сред който преминава голяма част от съществуванието ни. Разбрах, че аз, Гюлшан Естир, бедна и мразена от тези, които трябваше да се грижат за мен. изхвърлена от живота им, сега съм свободна от всякакво бреме. Завесата наследствената религия, някога отделяла ме от непознаваемия Бог, бе разкъсана и Той ми бе разкрит в личността на Исус Христос, моя Господ. Сега пътят на ученичеството бе набелязан и независимо дали щеше да е приятен или болезнен, аз щях да вървя по него в послушание. Но не бях сама. Имах Един, който бе силен и щеше да се погрижи за всяка моя нужда.

Унасях се в сън и видях как просветляващото небе погълна звездите; остави само ярката утринна звезда, предвестник на зората. Мислех си за Исус, Утринната Звезда на надеждата, изпратен от Бога да освети живота ми, и най-накрая заспах спокойна.

Събудих се с клепачи, натежали от ясната дневна светлина. Четиригодишният Гуду ме дърпаше за ръката. Докато се мъчех да се измия с вода от помпата в двора, си мислех за идеята, осенила ме през нощта -да си потърся някаква работа, защото не биваше да очаквам приятелите ми да ме издържат.

Директорката на частното девическо училище ме огледа от глава до пети. Стоях в кабинета, смутена от тази студена, дейна жена, от която лъхаше авторитет. Но и аз бях непоколебима. Тя оправи шала си и каза учтиво:

- Добро утро, мадам. Мога ли да ви помогна? Дъщеря ли имате тук?

- Не, нямам дъщеря. Дойдох да попитам дали в училището нямате нужда от учителка.

Изражението й се промени от учтиво-въпросител-но в леко снизходително. Разбрах, че директният подход ми спечели черни точки. Трябваше да й пиша, а не да идвам да търся работа както правят прислужниците и градинарите.

- Какъв предмет преподавате и каква квалификация имате?

- Мога да преподавам урду, ислямска религия, история, география и математика на гимназиално ниво.

Погледна ме с изненада, като че ме преценяваше наново.

- Отлична учителка за момичета, но за съжаление вакантното място, което имах, вече е заето. Не мога да ви наема, но ако оставите името и адреса си на секретарката, ще се свържа с вас веднага щом се освободи място.

Изправи се зад тежкото бюро, за да ме изпрати,

но аз останах на място. Бях отчаяна.

- Дали не знаете за някое момиче, което по някаква причина има нужда от домашна учителка - поради болест или защото родителите й не искат да ходи на училище?

- Съжалявам, не знам. Но ако чуя нещо, ще ви информирам, ако оставите името и адреса си на секретарката.

В продължение на две-три седмици идвах в града да търся работа и предлагах уменията си от училище на училище като амбулантен търговец. Вземах адресите им от бюрото за безработни, където изненадах служителите с подадената молба. Представлявах загадка за тях - млада жена с добър произход, с ръце, негодни за тежка работа, и очевидно останала без подкрепа от семейството си.

Джон и Бимла отново и отново ме уверяваха в готовността си да ми помагат, но аз осъзнавах каква тежест съм за семейството им, което се издържаше само с една малка заплата. Вървях с прокъсани обувки по улиците под парещото слънце и се молех за работа. Когато се ядосвах или обезкуражавах, си спомнях за Исус и как Той е вървял по улиците, за да умре на кръста за мен.

При четвъртото ми посещение в бюрото за безработни, чух, че някакво седмично списание с офис в стария базар „Анаркали" търси репортерка. Знаех, че Анаркали - означава „цвят на нар" - се е казвала една от трагичните героини, с които изобилства нашата история. Била зазидана жива от императора, защото се влюбила в Салим, без да знае, че той е неин доведен брат.

- Още едно злощастно момиче, попаднало в беда - помислих си аз и се опитах да си спомня дали Салим беше понесъл същото тежко наказание. Сигурно не, понеже беше син на императора.

Бях виждала списанието: 24 страници, цветна корица със снимки на известни хора и с политическа насоченост. Отчаянието ме правеше смела; помолих за интервю.

В 10 часа сутринта на следващия ден се явих в офиса на първия етаж в базара „Анаркали". Редакторът -висок мъж с приятна външност и маниери и светъл цвят на кожата - беше облечен в лек черен костюм. - Моля седнете - покани ме той и посочи стол, акуратно поставен върху квадратния килим близо до полираното му бюро. Натисна звънеца и помоли появилия се младеж да ми донесе студена кола. Поднесоха ми я в бутилка със сламка.

- Интересно ми е да разбера защо въобще ви трябва работа? - попита той и белите му зъби блеснаха в усмивка.

- Нямам родители, а съм образована. Искам да печеля, за да се издържам.

Играеше си с химикалка с позлатен връх; лъхна ме слаб аромат - вероятно от одеколона му.

- Все пак - настоя той, - защо братята и сестрите ти не се грижат за теб, а ти се налага да работиш?

- О, те всички са женени, имат семейства. Не желая да им бъда в тежест и затова искам да работя.

Поинтересува се къде другаде съм търсила работа. Разказах му за неуспешните опити да започна като учителка. Докато си говорехме, светлината от прозорците с мрежести пердета падаше върху лицето ми и аз виждах как ме изучава с любопитство. Взе решение. Учудващо бързо, както си помислих по-късно.

- Можеш да започнеш от утре. Ела между 8.30 и 9 часа. Не се притеснявай - ще ти кажа някои основни въпроси, които да задаваш при интервю. Ще трябва да работиш много и да посещаваш хората по домовете, понякога в училища.

- Имам голям опит в посещения по домове - помислих си аз, но не го казах.

Обясни ми, че ще получавам основна заплата от 100 рупи на месец. Щях да получавам и част от парите, които дамите плащат за привилегията да ги интервюират. Идеята беше, че като си плащат, ще говорят каквото си искат. Щях да получавам двадесет процента от тази сума. Системата работеше повече за списанието, отколкото за мен, но нямах сили да се пазаря.

- Не си мюсюлманка - по-скоро каза, отколкото попита той.

- Християнка съм. - Настъпи дълъг, мъчителен момент, докато той размишляваше. Най-сетне пъхна химикалката в горния джоб на сакото си, стана от стола и заключи:

- Добре. Няма голямо значение. Изглежда, наистина си образована, както спомена, и не се страхуваш да разговаряш с хора.

Заведе ме в редакцията - запознах се с трима репортери, фотографа и калиграфа. Даде ми лично бюро. Имаше и трета стая, където обядвахме - безплатно. Там работеше чапрас, разсилен: изпълняваше поръчки, проверяваше пощата, носеше обеда и правеше чай.

На следващия ден пристигнах в уречения час на работа и се запознах с колегите. Бях единствената жена сред седем мъже, но първоначалните ми страхове се оказаха напразни - всички се отнасяха към мен с голямо уважение и в стаята на репортерите ме наричаха ба-джи (сестра). През следващите четири дни научих всичко, което беше възможно, включително и десетте основни въпроса за интервю. Бях решена да успея.

Както разбрах много скоро, новините се пишеха в редакцията, редакторът ги проверяваше, даваха ги на калиграфа, който ги преписваше на урду в колонки върху големи листи хартия. Преди да занесат текста за печат, редакторът го преглеждаше за грешки.

В задълженията ми влизаше да помагам на редактора да провери работата на калиграфа, преди списанието да отиде в печатницата. Понякога трябваше да ходя с чапраса до пощата, за да занесем или получим колети.

При всеки нов брой на списанието трябваше да опаковам и адресирам екземплярите. Разучих различните видове етикети и лепила и с удоволствие изпълнявах новите си задължения, докато с трепет очаквах първото интервю. То щеше да бъде със съпругата на бившия министър на външните работи, напуснал правителството поради лични проблеми с г-н Бхуто, ми-нистър-председателя. Следователно щеше да ми се наложи да задавам въпроси, които дамата би приела като вмешателство в личния им живот. Редакторът обаче ме увери, че тя най-вероятно ще се радва на възможността да изкаже своята гледна точка. Както обикновено, той се оказа прав.

Дамата ме посрещна любезно в личната си дневна и ме покани да седна. Веднага си спомних за друга любезна дама, която накрая ме вкара в затвора. Трябва да призная, бях доволна, че представлявам пресата и разполагам с малко повече власт, отколкото в миналото. Сега аз разпитвах.

Зададох десетте си въпроса: - Защо съпругът ви подаде оставка? Доволна ли сте от това? Къде сте получила образование? - И така нататък.

Въпросите ми не бяха много задълбочени, но фактът, че въобще една жена задава въпроси на друга и интервюто ще се чете от хиляди хора из цялата страна, говореше много за промените, настъпили по това време в обществото.

Алтаф, фотографът, ме придружи на това, а по-късно и на други интервюта. По този начин аз имах сигурна защита, а и той много се радваше да се запознава с жени. Половината от обществото, в което той живееше, все още беше скрита от погледа и се възприемаше като лична собственост на другата половина. На всяка промъкнала се модерна идея й предстоеше дълъг път, за да се пребори с традицията, все още здраво хванала в капана си мъжете и жените - както богатите и образованите, така и бедните и неуките.

Алтаф ми беше полезен и с друго. От време на време, докато описваше живота си, дамата небрежно вмъкваше английски думи. Много се смутих, защото поради забраната на баща ми не бях учила този език, а сега, в обществото, където той беше признак на добро възпитание и образование, се нуждаех от него. Но спътникът ми тихо ми превеждаше. Подсказваше ми и какви въпроси да задам, когато умът ми блокираше.

След като приключих с въпросите, дамата ме заразпитва за мен самата:

- Какво образование имате?

- Достатъчно, за да ви интервюирам - отвърнах аз. Тя се засмя.

- Не се срещат често добре образовани жени -

отбеляза тя.

Когато интервюто излезе, надлежно преправено от редактора, беше подписано с името ми, Гюлшан, под заглавието. Редакторът не пожела да добави християнското ми име Естир. Дамата плати седемстотин рупи за интервюто и аз получих сто и четиридесет от тях. Дадох сто на Джон Емануил, а четиридесет задържах за себе си. Първоначално моите домакини отказваха да вземат парите, но аз настоях.

- Много се радваме, че Бог ти помага - казаха те.

И аз бях щастлива. За пръв път в живота си изкарвах истински пари и се справях сама, като използвах придобитото си образование. Образите на разгневените ми братя започнаха неусетно да избледняват.

По друг повод трябваше да взема интервю от директорката на девическата гимназия в Лахор. Бях притеснена - страхувах се да не объркам въпросите в присъствието на такава умна жена, обвита в авторитет, като в бурка.

Но фотографът, Алтаф ме успокои:

- Кажи й да говори простичко, така че читателите да я разберат. После слушай внимателно и записвай всичко. Не се страхувай да задаваш обикновени въпроси - повечето от читателите ти няма да искат да си прекалено умна.

Беше добър съвет. Стоях там - олицетворение на самата простота - и слушах мнението на директорката за разликата между частните и държавните училища. От нейна гледна точка главното предимство сега беше по-голямата й свобода - предишните собственици я контролирали много, а таксите непрекъснато се повишавали. Един от недостатъците беше, че сега имаха по-малко удобства. Освен тази информация записах някои подробности за подредбата на кабинета, за самата директорка, за персонала, с който също се запознах, за състоянието на училището, из което ни разведоха, и за външния вид на момичетата.

фотографът много хареса интервюто, понеже го помолиха да снима всичко - включително и момичетата. Те изглеждаха много привлекателни в униформите си - бели шалвар камийз и сини дупати - и посещението ни, мисля, им се струваше забавно преживяване, защото непрекъснато се смееха, като криеха уста с дупатите.

Материалът ми си спечели похвалата на редактора.

- Не е зле.

Не беше от хората, които изпадат във възторг от всяко нещо. Три дни след като статията излезе, отново отидох в училището, за да взема остатъка от парите, които дължаха на списанието - интервюираните винаги плащаха част от сумата в аванс. Открих, че сега директорката изгаря от любопитство да научи повече за мен - една жена от персонала, християнка, й бе разказала част от историята ми.

- Защо стана християнка? Нека ти помогна да се върнеш към мюсюлманската вяра - предложи директорката.

И така, пред целия персонал й разказах малко от историята си.

- Ти си грижовна и имаш силна вяра - каза тя. Нямах проблеми с нещата, които пишех, и притесненията ми започнаха да изчезват. Постепенно работата ми ставаше по-лесна и все повече свиквах да виждам името си под статиите. Беше странно усещането, че навсякъде в Пакистан четат думите ми - и вероятно подхранваха стремежа за реализация на много млади жени, като им показваха какво е постигнала една от тях. Но все пак аз, техният пример, мислех и жадувах за съвършено друго: да служа на Бога и да изпълнявам неговата воля. Тогава защо бях тук и работех за това списание - нещо толкова различно от преживяното в миналото? Пътешествието ми ме бе довело тук, но по каква причина? Не успявах да разгадая тази загадка; живеех ден за ден два различни живота - вътрешен и външен: живот на работа и живот на молитва.

Колегите журналисти забелязваха разликата между нас. След около две седмици разбраха, че съм християнка, но нямаха представа, че някога съм била мюсюлманка. Подиграваха ми се заради вярата ми:

- Ти вярваш в три Бога - смееха се те. Опитвах се да им обясня заблудата: има само един Бог в три лица - Отец, Божият Син Исус Христос, който не е само пророк, и Святият Дух, изпратен на Петдесятница, за да изпълни вярващите с Христовия живот, да ги учи и да ги освещава. Но още от малки умовете им бяха промити да възприемат християнството като по-нисше от чистотата на тяхната монотеистична религия. Как можех да променя мисленето им? Но забелязах, че никой в офиса не спазва обедния час за молитва и се чудех какво означава за тях вярата.

Преградите между кабинетите бяха от картон и обикновено редакторът влизаше, смъмряше мъжете да престанат и така слагаше край на подигравките им.

- Стига сте я дразнили. Тя е единствената жена тук и не бива да се отнасяте грубо с нея.

Един ден, към 4 часа следобед слизах по стълбите на път за вкъщи, когато собственикът на сладкарницата в съседство с редакцията, господин Юсеф, ме повика.

- Ас-салаам алейкум (Това е поздрав, който обикновено се разменя от мъже и то, когато са седнали. - Бел. ред.)

(мир вам) - поздрави той. Спрях и го изчаках да се приближи.

- Уа алейкум у-с-салаам (мир и вам) - отговорих аз.

- Мадам, виждал съм ви да минавате оттук. Трябва да сте образована, щом работите за списанието. Търся учителка за трите ми деца и се чудя дали не бихте искали да се занимавате с тях привечер след работа? Ще се договорим за заплащането на уроците.

Поколебах се. Заплатата ми в списанието не беше кой знае какво, а и вземах интервюта само веднъж-два пъти месечно за разлика от мъжете, които се занимаваха с това през цялото време и дори пътуваха извън Лахор. Отидох с господин Юсеф в дома му и се запознах със съпругата и децата му. Веднага си допаднахме. Договорихме се още същия ден. Щях да преподавам на децата след училище, от 4 до 6 часа следобед, урду, математика, ислямска религия, история и география. Поисках сто и петдесет рупи за месец и вечеря всеки ден. В неделя нямаше да ходя.

Поради тези промени се налагаше да напусна милите си приятели от колония „Медина" - щеше да се стъмва, преди да се прибера вкъщи, а не беше никак безопасно за сама жена да върви по улиците в тъмното. Лахор гъмжеше от джебчии и похитители - след престоя в затвора вече добре знаех за тази страна на живота. Настаних се при господин и госпожа Нийлам. Живееха на улица Уорис, близо до църквата, недалеч от „Анаркали". Познавах господин Нийлам още от Сън-райз - той преподаваше музика.

До началото на декември написах осем-девет статии, повечето подписани с Гюлшан, някои - с „нашата репортерка". Редакторът беше доволен от мен. През втората седмица от месеца ме повика в кабинета си.

- Справяш се по-добре, отколкото очаквах. Искам да те задържа, но едно нещо е задължително, ако искаш да останеш - трябва да се върнеш към мюсюлманската вяра.

Стоях като вкаменена.

- Вече знам историята ти - продължи той - и защо си станала християнка. Но нека ти кажа, даже братята ти да не ти помагат, аз ще ти помогна - само се откажи от християнството. Не, чуй, ще дойдеш да живееш в къщата ми. Ще те направя отговорник на репортерите. Ще наема още една репортерка и ще получаваш твърда заплата от хиляда рупи на месец...

С ужас осъзнах какво означават думите му. Този мъж беше във връзка с Алим шах - вероятно бяха приятели, ходеха в един и същи клуб. Сигурно през цялото време е знаел коя съм и търпеливо е очаквал този момент. Старата история се повтаряше.

- Покажи й колко много се обичаме ние, мюсюлманите, сигурно ще се върне, понеже е в затруднение и трябва да изкарва сама прехраната си, да живее при чужди хора.

А аз, тъй доволна от напредъка си в списанието, даже не се питах защо един светски човек държи на работа някой толкова неопитен като мен. Кога най-после щяха да разберат, че никога няма да се върна назад?

Въздъхнах.

- Не мислете, че не оценявам предложението ви. Много бих искала да продължа да работя за вас, но трябва да ви кажа: няма да се откажа от християнството. Исус е моят живот. Това, което намерих в него, не мога да намеря в никоя друга религия.

По-късно същия ден съпругата на редактора се отби при мен на път за базара „Анаркали" - предполагам, за да направи последен опит да промени решението ми.

Повика ме в кабинета на съпруга си, докато той проверяваше статии в редакцията.

- Ти си доста умна. Защо си християнка?

Намекът в забележката й ме накара да изстена вътрешно. За мюсюлманите всички християни са глупави и вярват на една лъжа. Знаех, че тази жена е лишена от духовна чувствителност, а и нямах желание отново да преминавам през всичко.

Казах внимателно:

- Не би могла да разбереш нивото, на което съм сега. Бог е толкова реален за мен.

Погледна ме и лицето й се помрачи. Излезе, без да каже дума.

В края на деня редакторът ми подаде плик със сто двадесет и пет рупи вътре.

- Много жалко, но повече не можеш да работиш тук. Със съпругата ми съжаляваме, че си отиваш. Винаги ще те помним.

- И аз съжалявам, но Бог ще ми намери друга работа - отвърнах аз, с високо вдигната брадичка, но вътрешно съвсем не бях така смела. Редакторът явно се бореше с чувството си за човечност, защото на излизане ми каза:

- Ако изпаднеш в нужда, ще ти помогна, но въпросът с религията остава.

- Не се притеснявай, моят Бог ще ми помогне. Преди да потърся помощ от хора, ще потърся Божията помощ. - И аз излязох от кабинета му.

Другите репортери не се радваха, че напускам.

- Толкова дълго беше с нас и сега си отиваш заради някаква си религия. Добре, Христос те е изцелил -защо просто не дариш някакви пари и не престанеш да се занимаваш с него?

- За мен Той е повече от това.

Стиснах им ръцете и им казах, че ще се моля за тях. Тръгнах си. Слизайки по стълбите, се чувствах смразена, главата ми бе замаяна от шока на изгонването. То дойде изневиделица, точно когато бях започнала да се чувствам защитена от подобен род атаки.

Отвън се облегнах на стената, за да се успокоя. Трябваше да има причина за всички тези неприятни случки. В сърцето си извиках към небесния ми Отец и Той бързо ми отговори с утешителни думи:

- Силата ти ще бъде като дните ти. Не те ли държа в ръката си?

Тогава не знаех, че точно пред мен се простира моята Обещана Земя и Бог ме подготвяше да вляза в нея.
14: Свидетелката
- Имаш посетител - каза господин Нийлам сутринта на 30 декември и аз с изненада вдигнах очи от книгата си.

Беше господин Гил, старейшина от църквата към християнския колеж „форман". Носеше ми покана Премина направо на въпроса.

- Преподобният Артърот Методистката църква към християнския колеж „форман те кани да проповядваш на новогодишната служба. Дават ти свобода да проповядваш за каквото желаеш. Какво ще кажеш? Не отговорих веднага. Християнският колеж „форман" беше голям и църквата вероятно щеше да е пълна с влиятелни хора. Как да се изправя пред такава аудитория и да проповядвам? Почти щях да откажа, но си спомних какво ми беше казал Бог през нощта: - Иди и проповядвай на моите хора. Когато ме изцели, Исус ми даде същото поръчение, но тогава не бях готова. Това неугасващо видение бе осветявало трудния ми път и ме бе учило как да опознавам Бог чрез словото му и чрез вярата. Дали тази неочаквана покана е знакът, че вече съм готова да разкажа на църквата за голямата Божия благодат и любящата нежност към мен?

Вече знаех, че ако определена посока на действие е правилна, няколко фактора ще свидетелстват за това

- ще се отвори път, ще се даде слово и ще имам вътрешен мир и увереност, че делото е правилно.

Погледнах старейшината.

- Ще дойда, но как да стигна дотам от тази къща?

- Съпругата ми и аз най-сърдечно те каним да останеш с нас утре вечер в дома ни в колония „Уадат". Намира се близо до колежа и ние ще те заведем на новогодишната служба.

Камла Нийлам прие идеята. Уговорихме се господин Гил да дойде на другия ден и да ме придружи до дома им. Опитах да събера мислите си за предстоящото изпитание.

На другата вечер, в гостната стая на госпожа Гил, докато размишлявах върху това, което ми предстоеше да направя, ме скова страх. Гордостта надигаше глава в мен... толкова много исках да направя добро впечатление.

Най-накрая коленичих и изказах мислите си на глас:

- Как ще говоря за теб? Минаха почти четири години откакто те видях. Как да те опиша?

Казано така, звучеше много глупаво. Какво исках? Постоянно повторение на свещеното преживяване? В момента, в който изразих мислите си, разбрах колко нелепо е да се притеснявам за такива неща. Утихнала и коленичила в Божието присъствие, чух тихия, нежен глас:

- Моят Дух ще бъде с теб. В мен нахлу радост. Това обещание ми стигаше. Несъмнено за пръв път в живота си се изправях пред такава аудитория. Учители, професори, медицински сестри, лекари от близката християнска болница

- всички толкова добре образовани и толкова уверени в себе си. Но аз почувствах как върху мен слиза сила, която ме въздига, докато свидетелствах пред тях за изцелението ми и им разказвах за Божията благодат към мен сред толкова много скърби. Хората, потънали в мълчание, попиваха всяка дума и не отместваха поглед от лицето ми.

Когато после слязох от амвона, идваха при мен и ми казваха колко много означават за тях думите ми.

- Ти говори със сила - казаха някои.

- Дори не разбрахме как мина времето - допълваха други със сълзи на очи.

На излизане жените споделяха: - Много си изстрадала сама. Нека отсега нататък бъдем заедно. - И ми даваха адресите си.

Предоставиха ми част от доброволните пожертвувания и господин Гил ме заведе у тях за обяд. Замаяна от удивление, се сетих за братята си - как бих искала да чуят за новото стечение на обстоятелствата за сестрата, която бяха осъдили.

След тази проповед ме поканиха да водя женските събирания в църквата към християнския колеж „форман". Вече можех да престана да преподавам в дома на господин Юсеф и да се отдам на работата, която наистина ми харесваше - да свидетелствам. Една по една всички църкви в областта започнаха да ме канят да проповядвам и ми плащаха пътните разходи.

През април и май живях с приятели в Канал Парк. През юни ме покани друго семейство. Останах в дома им до сватбения ден на племенника ми.

В Мъри щеше да има женски летен лагер. Това място, на около две хиляди и четиристотин метра надморска височина, в подножието на Хималаите и на два и половина часа с автобус от Равалпинди, е стара планинска станция, датираща още от времето на британския Радж. Сега там ходеха на почивка богаташи заради хладния климат и изгледа към планините, чиито върхове са покрити със сняг през по-голямата част от годината.

В Мъри се развиват множество християнски дейности - има езиково училище за мисионери, християнско училище за деца на мисионери и на други хора. Това училище, за разлика от тези на по-ниско надморско равнище, е отворено през лятото. Не работи само един месец през зимата, когато дълбок сняг затрупва опасните планински пътища. Мъри е много оживен през лятото, когато християнски групи от цял Пакистан провеждат там своите лагери и конференции.

Женският лагер в Мубарик, където ме поканиха за главен говорител, се провежда за една седмица в началото на юни. Заедно с ръководителката на лагера, госпожа Хадаят, предстоеше да отидем с влак до Равалпинди и оттам да тръгнем в петък сутринта в 4 часа. Очаквах с нетърпение първото в живота ми пътуване с влак.