Историята на гюлшан естир преразказана от телма сангстер фондация „Библейска лига

- Колко мило от твоя страна да ме посетиш - усмихна ми се топло тя. - Изглежда, не сме се срещали преди, нали? Жалко, че съпругът ми го няма. В Аслам-абад е и ще се върне утре вечер. Много е зает.

Плахо потвърдих, че съпругът й е важна личност. Дамата кимна и поръча да ни сервират чай. Докато пиехме от красиви китайски чаши, украсени с цветче-та, тя забележително поддържаше любезен разговор за здравето ми и за пътуването ми от Гуджерат. Много се разтревожи от новината за Анис. Не й разказах всичко с подробности, долових нежеланието й прислужниците да ни чуят.

Когато изпихме чая, ме покани да я последвам. Заведе ме в спалнята си, затвори вратата, покани ме да седна и започна да ми задава въпросите, останали до момента неизказани:

- Защо си непокрита? И защо си сама? В семейството ви момичетата не излизат така. Какво ти се е случило? В беда ли си?

Бях облечена с бяло сако и шалвар камийз, с шал на главата. Отдавна бях престанала да нося бурка. Но точно в този момент нямах желание да споря.

- Изненадана сте да ме видите непокрита. А не ви ли учудва, че дойдох пеша? Нали знаете, че бях парализирана и деветнадесет години прекарах на легло?

- Да, знам. Кой лекар постигна такъв добър резултат?

- Ще ви покажа моя лекар. четирима мъже и изцелен от Исус, записана в Марк 2:9-11, после й подадох Библията на урду, за да се увери сама.

Пое книгата сякаш беше змия, погледна я за момент и ми я върна.

- Тази книга е на християните - каза тя с израз на отвращение.

- Точно така. И аз съм християнка. Тя стисна облегалката на стола.

- Какво чувам?

- Това е истината. Сега принадлежа на този, който ме изцели.

- Какво точно искаш да кажеш?

Разказах й моята история, без да споменавам имената на другите християни.

Домакинята ми полагаше усилия да се владее. Стана от стола, направи няколко крачки из стаята, после седна срещу мен и като се наведе напред, се втренчи в лицето ми с крайно загрижено изражение:

- И така да е - каза тя, - даже и Исус да те е изцелил, необходимо ли е да ставаш християнка?

- В моя случай, да. Намерих нов живот и сега принадлежа на този, който ми го даде. Заради него ме изхвърлиха от дома ми. Но не съм дошла тук да обсъждаме религиозни въпроси. Дойдох, за да ви помоля за работа в някоя от женските ви организации. Ще ми помогнете ли? Не очаквам висока заплата, съгласна съм на всичко.

Настъпи тишина. Тя се взираше в шарките на кишма.

- Разбирам. Знаеш ли, в началото наистина си помислих, че си била отвлечена, но си намерила пътя дотук и си дошла да търсиш помощ.

Засмя се тъжно.

- Добре. Тази нощ ще останеш при мен, а утре ще уредя нещо.

Настани ме в самостоятелна стая, където ми сервираха вечеря. Помолих се кратко и си легнах, уморена, | но спокойна. Оказа се, че семейните връзки, дори на | такова голямо разстояние, са по-силни, отколкото предполагах.

На другата сутрин, след като закусих сама в столовата, се запознах със съпруга на дамата. Веднага, без заобикалки, ме помоли учтиво да се отрека от християнството. Също толкова учтиво, разбира се, отхвърлих молбата му. Вътрешно треперех цялата, защото срещу мен стоеше мъж, който разполагаше с власт в правителството. Нямаше да му бъде трудно да ме смаже като досаден комар, въпреки че бях близка семейна приятелка.

- Помисли добре върху думите си - посъветва ме той. - Все още имаш възможност да се върнеш към исляма, а аз ще ти помогна да се помириш със семейството си.

Дали беше скрита заплаха? Събрах смелост. Отвори ми се възможност, която не биваше да пропускам.

- Благодаря ви, но няма нужда. Не съм се карала със семейството си. Живея в мир с всички. Вярвам в Принца на Мира и той може да даде мир и на вас.

Думите излязоха от устата ми, преди да разбера какво казвам.

- Защо не се отречеш от християнството? - Той вече губеше част от леденото си търпение. - Ако не искаш да живееш с брат си или със сестра си, живей .при мен до края на живота си.

Беше много щедро предложение и без съмнение искрено.

- Благодаря ви, но моето християнство не е просто религия, от която да се откажеш, когато ти хрумне. То е нов живот. Ако се откажа да живея в Христа, ще умра.

И добавих: - Ако не можете да ми уредите някаква работа, кажете ми. Ще си отида и повече няма да ви безпокоя. За момент остана неподвижен като статуя, после се обърна.

- О, да, ще уредим нещо за теб.

На излизане от стаята намигна на жена си.

Чух я да поръчва на шофьора да приготви колата.

- Ела - каза тя.

Качихме се в колата и ни откараха в града. Спряхме пред огромна метална порта. Зад високите стени виждах върха на голяма циментова сграда. На една табела пишеше: „Централен затвор, Равалпинди". Значи тук щях да работя.

Шофьорът повика пазача да ни отвори портата. Моята приятелка ме заведе в кабинета на директора и поговори с него малко на английски - очевидно за мен. Той позвъни на някакъв звънец; появи се възрастна жена, в ръцете й дрънкаха връзка ключове. Директорът й каза нещо - не успях да чуя какво - посочи към мен и жената ме повика:

- Ела.

- Иди с тази жена. Тук ще бъде по-добре за теб. Благодарих й топло и последвах жената навън. Тя отключи решетъчна врата и ме въведе в дълга стая, подобна на зала, с висок таван и без прозорци. Стаята се осветяваше от решетъчна порта в една от стените. на отсрещната страна имаше друга солидна врата. Десетина жени клечаха на мръсни постелки от палмови листа или от зебло, а някои стояха облегнати на стената и гледаха мрачно. Чух как вратата хлопна зад гърба ми и ключът се превъртя. Погледнах безпомощно към най-близката жена.

- Какво става? Къде е работата, която ще върша?

- Работа? Тук няма работа. Ти си затворена, като нас. Какво си направила, че си тук?

Трябваха ми две-три минути, за да осъзная какво казва. Тази, така наречена семейна приятелка, ме беше изпратила в затвора, защото съм християнка! Измамиха ме и ме хванаха в капан. Изтичах до вратата и разтърсих решетките. Никой не дойде. Извиках. Никои не отговори освен младата жена:

- Можеш да си викаш колкото искаш - няма да те пуснат.

- Какво е това място?

- Ама че си наивна! Би трябвало да знаеш. Това е предварителният арест, ще те държат тук, докато дой де време за процеса или докато не намериш някой да те пусне под гаранция.

Всичко това, разбира се, бе обрисувано с много по-цветущи изрази.

Опитах се да остана спокойна и да размисля. Колко дълго ще ме държат тук? В какво престъпление ще ме обвинят? Престъпление ли е да си християнин? Със сигурност според конституцията не е наказуемо да си част от малцинство. Въпреки това според ислямския закон бях извършила възможно най-тежкото провинение и бях като прокажена за семейството ми.

Тази мисъл ми напомни за обещанието на Анис да ме намери. Тя положително щеше да дойде скоро. После погледът ми попадна на чантата ми. По някаква щастлива случайност не ми я бяха взели. В нея имах Библия и чисти дрехи - несравними съкровища в място като това.

Огледах се наоколо по-внимателно. Къде можех да почивам тук? Стаята беше дълга около двадесет и пет метра; имаше три-четири странични стаички с железни легла, покрити с тъмни одяла. Те предпазваха от студа на хималайския нощен въздух, който нахлуваше през решетъчната врата. Но само един поглед ми даде да разбера, че не мога да спя там. Стаичките бяха много тъмни и задушни, без прозорци - като гробници. А и не исках да бъда изядена жива от паразитите, с които гъмжаха одеялата. В залата, на студения, твърд, мръсен под, другите жени се увиха от глава до пети в чершафи и легнаха върху мръсните постелки. Облечена с всичките си дрехи, не мигнах цяла нощ и през резките на затвора сънено гледах ясното нощно небе,луната и звездите.

Хигиената беше проблем, който постоянно безпокоеше мен и другите жени. Неприятната миризма в стаята подсказваше за наличието на тоалетна, но в нея нямаше течаща вода, нито даже мивка - само една чиста, глинена кана с вода, за всички нас. Използвахме я и за миене, и за пиене. Отговорникът за водата я пълнеше всяка сутрин. За горната част на каната бе закачена с верига чаша, имаше още две стъклени чаши за пиене и вода за ритуалните измивания. През времето, прекарано в затвора, не забелязах никой да я използва. На никого и през ум не му минаваше да се моли. Три пъти дневно пазачът ни носеше подобие на фана - сух хляб и чай за закуска, а за обед и вечеря -рядка лещена чорба, полусурови чупати и от време на време безвкусен патладжан. Храната - такава не бих дала дори на просяците вкъщи - предизвикваше яростта на затворничките. Понякога изливаха чая върху пазача и проклинаха него, готвача, полицията, съда и кого ли още не с думи, които ме караха да си запушвам ушите.

От време на време в далечината, зад решетъчната врата, виждахме как идват роднини или приятели на затворничките и им носят разни неща. След това вратата се отваряше и за кратко отвеждаха една-две жени в стаята за посетители. Връщаха се с чисти чаршафи и храна - неща, които правеха живота там поносим. след това черпеха със сладък ориз, пилаф и пиле, но на мен никога не ми предлагаха.

Никой не проявяваше интерес към мен; никой не ми предявяваше обвинение, въпреки че, както стана въпрос, това не беше истински затвор, а само предварителен арест за тези, които ги очаква процес. Колко ли дълго можеше да вехне човек тук, преди да бъде съден?

Попитах главната надзирателка:

- Защо съм тук?

- Не знам. Директорът ми заповяда — каза жената безразлично. - Аз само изпълнявам заповеди.

От сградите в мъжката част на затвора чувах викове на мъже - биеха ги жестоко. От другите жени разбрах - изглежда някои от тях имаха връзки с градските банди - че така изкопчват признания, за да се предяви обвинение. Научих още, че е възможно жени да бъдат бити от жени със същата цел. Чаках и се чудех дали такава ще бъде и моята съдба.

През първата седмица не можах нито да спя добре на твърдия под, нито да ям затворническата храна. Щом ме лъхнеше миризмата на чорбата, изгубвах всякакъв апетит. Не ми харесваха мърсотията, въшките, смрадта, а в началото и компанията. Но когато започнех да се люшкам на вълните на съмнението и страха, отварях скъпоценната си Библия и откривах как постепенно всичко си идваше на мястото и в мен потичаше мир като река. В Деяния 12:6-8 прочетох за Петър и Йоан, когато били в затвора. Помислих си, че за тях също е било шокиращо да ги третират като престъпници, както и за мен. Но те благодаряха и пееха песни на възхвала. Също и апостол Павел, когато пише от затвора, казва: „За всичко благодарете. "Добре тогава, и аз щях да благодаря, че можех да прославя Бога при подобни обстоятелства.

В началото, докато използвах принудителното бездействие, за да размишлявам върху Божието Слово, се опитвах да се абстрахирам от съкилийничките ми. За мен беше очевидно, че повечето от тях са престъп-нички, които обичаха злото; членове на банди, измета на големия град, крадли, джебчийки, похитителки и една убийца от северозападната погранична провинция - беше убила съпруга си. О, тази моя гордост! Затворът щеше да бъде идеалното лекарство за нея.

Търпеливото ми мълчание, когато се обръщах към моята книга, само увеличи уважението им към мен и усили любопитството им. За тях бях загадка, която искаха да разгадаят.

- Какво толкова интересно четеш? - Погледнах жената, която ме попита. Беше сравнително млада, с преждевременно състарено, зло лице. - От дни четеш тази книга и не ни обръщаш никакво внимание. Трябва да е хубава. За какво се разказва?

- Наистина ли искаш да знаеш какво пише в нея?

- Да. Само и само да минава по-бързо времето в тази адска дупка - отвърна Калсум. Останалите спряха да си говорят, за да чуят разговора ни.

И така започнах да им говоря за Него. Вдигнах книгата.

- Това е огледало.

- Как така е огледало? Това е книга - каза друга - Катун - и погледна приятелките си, за да потърси съгласието им.

- Да, това е книга, но също така е огледало, защото в нея ние се виждаме такива, каквито се представяме пред Бога - Съдията на всички хора.

- Гледката хич не е добра - остро се изсмя една от жените.

- Права си - съгласих се аз. - Това огледало ни показва нещата, които вършим, и ги нарича „грях". Греховете ни не са добро нещо нито в очите на хората, нито в Божиите очи. Хората осъждат греховете ни и ще ни накажат за стореното. Но Бог е свят и би трябвало да ни осъди още повече за греха ни. Бог не харесва греха, защото е престъпление против Него. Бог трябва да накаже греха със смърт.

Цялото внимание на клетите жени, които очакваха наказанието си, се насочи към мен. Продължих:

- Ще си помислите: „Тогава за нас няма изход. Трябва да изтърпим наказанието си." Но огледалото ни показва, че Бог има два начина да се справи с греха ни. Единият води към смърт, другият - към живот и ние избираме по кой път да тръгнем.

Настъпи неспокойна тишина. Наруши я Калсум:

- Огледалото как прави всичко това?

- Показва ни, че Бог е осигурил начин да ни прости греховете. Той самият призовава нас, грешниците, да отидем при него с греховете си, за да бъдем опростени. Тази книга ни казва: „Елате при мене, всички, които се трудите и сте обременени, и аз ще ви успокоя." (Матей 11:27-30)

Реакцията на жените ме изненада. Внимателно следяха разговора. Една се обади:

- Не можем да отречем, че сме грешни. Точно за това сме тук. Никой не може да заличи делата ни.

Обясних й учението за прощението, записано в 1 Йоан 1:8-9: „Ако изповядаме греховете си, той е верен и праведен да ни прости греховете, и да ни очисти от всяка неправда."

Някои останаха силно впечатлени. В очите им просветнаха сълзи. Помолиха ме да им разкажа повече. И така с част от тях се уговорихме всяка сутрин да изучаваме Библията заедно.

След много кратко време започнах да виждам промяна в тях, която прозираше под покривалото от нечистота. Не се Състоеше само в това, че вече споделяха с мен пилето и пилафа си или че имах чисти чаршафи, в които да се увивам, когато спя. Най-хубавият резултат беше, че седем от тях изповядаха греховете си пред Бога и признаха вината си за дела, които отричаха пред властите, включително убийцата от северозападната погранична провинция и две джебчийки. Увериха ме, че никога повече няма да вършат престъпления. - Това е работата, която дойде да вършиш в затвора - казах си аз, докато месецът течеше бавно и еднообразно.

Три от жените бяха отведени на съд. Разделиха се с мен със сълзи на очи. Но после и аз бях призована. Вратата на затвора се отвори. Отведоха ме в приемната на директора, където ужасената Анис ме чакаше заедно с приятелката, на която се бях доверила - последната се опитваше да изглежда възможно най-равнодушна.

Въпреки че бях мръсна, Анис се хвърли към мен и ме прегърна. После се обърна към възрастната жена и започна да я разпитва:

- Какво е направила сестра ми за да отиде в затвора? Убила ли е някого?

- Сестра ти е станала християнка. Отрекла се е от исляма. - Това, както пролича в тона й, беше по-голям грях от убийството.

- Това е нейна лична вяра. Открила е истината и не се страхува да го признае. Не можете да я затваряте за това, поне докато в Пакистан има закони.

Приятелката ни нямаше какво да отговори. Само сви рамене.

- Добре, щом искаш, вземи си я вкъщи. Анис се обърна към мен.

- Гюлшан, веднага ще дойдеш с мен у дома. Мисълта за това не ме привличаше.

- Защо да идвам у вас. В затвора ми е по-добре, отколкото в къщата ти.

Изглеждаше наранена.

- Защо говориш така?

- Защото съпругът ти обижда Исус и кръста. Не искам да го слушам. Тук в затвора жените ме слушат, приемат Исус и аз мога да съм им от помощ.

Анис ме прегърна със сълзи на очите.

- Толкова много обичаш Исус.

- Бих дала живота си за Исус.

Беше истина. Всичко, случило се досега, само укрепи вярата ми. Бях преминала през тъмните тунели на отчаянието, но в тъмнината имаше светлина.

- Аз също обичам Исус. Искам да науча от теб повече за него - заяви сестра ми.

После ми разказа какво се беше случило със съпруга й. В деня, когато напуснах дома му, той претърпял катастрофа и лежал цял месец в болница. Не успяла да се свърже по-рано с мен, защото на първо място било задължението към съпруга й.

Тя продължи:

- Сега няма да направи нищо срещу теб. Разреши ми да те заведа вкъщи.

Колко бързо се обръщаше съдбата. В един момент живеех с отрепките на женското общество в затвора - и намирах голямо удоволствие в компанията им. Час по-късно се киснех във ваната в прекрасния дом на сестра ми в Сателайт Таун, Равалпинди, с прислужнички, готови да откликнат на всяка моя заповед. Чудех се колко време ще мине, преди отново да ми покажат пътя заради неспособността ми да си мълча по въпроса за моята вяра.

Домакинството имаше прислуга - две-три прислужници, секретар, готвач и шофьор. Синът на готвача работеше в градината. Вече не трябваше да шия и да почиствам маси. Задачата ми сега беше да забавлявам малките й дъщери и аз правех за тях това, което Анис някога правеше за мен - разказвах им истории. Тази роля ми харесваше.

В същото време се хванах, че наблюдавам прислужниците със съчувствие; осъзнавах колко много домакинска работа имат - да мият чиниите, подовете, да перат дрехите, да трият, мият, чистят, лъскат, да бършат праха, да прибират, разместват, сортират, подреждат. Благодарях им с усмивка. Нищо не ми струваше, а на тях им носеше радост.

Сестра ми и аз, сестри в Господа, много се сближихме. По два-три часа на ден прекарвахме в изучаване на Библията. Много бързо Анис схвана един основен факт: Библията е много по-лесно разбираема от Корана. Тя беше на нейния език и нямаше загадки. Можеше да се чете като обикновена книга и да се видят от друга гледна точка някои еднакви за мюсюлмани и юдеи исторически събития. Тя обаче съдържаше и нещо повече - непогрешимия авторитет на истината.

Анис ми каза:

- Прекрасни думи. Носят утеха. - Тя мислеше за изгубеното си дете.

- Истина са - посочих аз. - Това са думите на небесния ни Отец. Както и да се чувстваш, тъжен или щастлив, в тази книга има отговор за теб. Най-важното е да знаеш, че греховете ти са простени, и да ходиш с Исус ден след ден.

- Имам чувството, че той е с нас сега, докато говорим за него - сподели тя.

Показах й стиха: „Където двама или трима са събрани в мое име, там съм и аз посред тях" (Матей 18:20).

- Когато се молим, той ни слуша. Той е с нас. Разбираме думите му, защото Святият му Дух ни ръководи.

Блънд шах не се радваше много на новите интереси на съпругата си.

- Не разказвай на всички, че Христос те е възкресил от мъртвите. Мълчи си - съветваше я той.

Тя, мисля, не обръщаше голямо внимание на думите му.

Заради доброто на сестра ми не разправях безразборно на всички, че съм християнка, но когато ме питаха направо, им казвах за видението и изцелението ми - обикновено това им затваряше устата.

Анис и съпругът й имаха много роднини и приятели; всеки ден приемаха посетители в прекрасното бунгало. Строгите обичаи в един шиитски дом изискват, независимо от това какво става в други части на мюсюлманския свят, да се спазва основният принцип за разделение на половете. Гостите - мъже и жени - дори и когато идваха заедно, сядаха в отделни части на верандата или в различни стаи. На моменти аз, като християнка, негодувах срещу това деление на хората. Особено сега, като знаех, че в обществото, където Христос е направил народа си да бъде едно, животът си тече много добре и без разделение. Но в Пакистан, държава, основана на ислямските идеали, всяка част от обществения ни живот се съпоставя с учението на Корана и тълкуванията му в традиционните писания. На фона на градския живот с неговата сложност, напрежението от тази ситуация тук се усещаше по-ясно, отколкото в Джханг - провинциален град, изостанал по тези въпроси. Част от мен осъждаше всичко това, но друга част се наслаждаваше на познатото отпускащо удоволствие от женска компания и разговор, необезпокояван от мъжко присъствие.

Колко успокоително беше да слушаш разни дребни подробности; коя за кого ще се омъжи, чие дете е болно и чие здраво, какво учат децата в училище, какви професии ще си изберат. Сега и момичетата получаваха образование, някои дори отиваха в колеж, но после им беше трудно да си намерят работа, а често не беше и желателно. Жената имаше възможност да стане лекарка, учителка на момичета или медицинска сестра. По-трудно беше да си намерят работа в среда, където работят мъже, като например в офис. Но за семействата ставаше все по-трудно да държат образованите си дъщери вкъщи, докато се омъжат, защото много млади мъже отлагаха сватбите си, за да се изучат в чужбина. Съществуваше вечно противоречие между религиозния идеал и реалния живот. Е, нищо, в наши дни това е проблем за всяко семейство - те хвърляха вината за разрушаването на стандартите на чуждото западно влияние и с облекчение се отдаваха на по-приятни мисли - късаха от дървото на мечтите най-богатото, най-красивото бъдеще за своите синове и дъщери. Слушах и повече от всякога разбирах, че подобни мечти са крехки цветчета, готови да отлетят при всеки по-силен порив на вятъра. Това противоречие нямаше да изчезне. Тогава не осъзнавахме как опитът да се изопачи логиката на живота според логиката на религията, повторен в голям мащаб, би довел до експлозия.

Анис изказа мислите ми със свои думи:

- Те се притесняват за децата си, но накъде вървят самите те?

Безсмислието на религиозния живот без Христа понякога я смазваше.

Пребиваването ми и от двете страни на завесата, пурда, ми даде възможност да разбера колко здрава и сигурна основа съм намерила за живота си. Сега щастието ми не зависеше от осъществяването на личните ми амбиции - то идваше от изпълнението на Божията воля. Нито за миг не си позволих да си въобразя, че сегашното ми спокойствие ще продължи завинаги. И бях права.

През ноември разбрах, че зет ми заминава по работа за известно време от Равалпинди за Лахор.

- Всички трябва да заминем - каза Анис. - И ще се наложи да отседнем при Алим шах.

Новината ме порази.

- Много съжалявам, но не мога да дойда в Лахор с вас. Брат ни Алим шах ме уведоми, че след като съм станала християнка, вратата му е затворена за мен.

Лицето на сестра ми се смръщи като на малко дете, готово да заплаче.

- Имам нужда от молитвите и от помощта ти. Ако Алим шах не те приеме, ще наема друго бунгало и ще дойда да живея там с теб.

- И какво ще направи съпругът ти тогава? Мисля, че ще се разведе с теб.

Прегърнах я и се съгласих да отида с тях. Щяхме да видим как брат ми ще приеме присъствието ми.

Така, на 28 ноември към 4 часа следобед, тръгнахме с кола, а багажът замина с камион.

- Толкова се радвам да те видя. Добре дошла в дома ми.

Това каза брат ми Алим шах. Не вярвах на ушите си. Сякаш онзи разговор по телефона никога не се бе състоял.

Семейството временно се нанесе при Алим шах, докато намерят друга къща. Настаниха ме в хубава спалня и имах лична прислужница.

- Знам, че тук имаш приятели - каза брат ми най-неочаквано. - Поръчах на шофьора ми да те закара където пожелаеш.

Топло му благодарих, но вътрешно се безпокоях. Всичко беше прекалено хубаво, за да е истина.

В неделя помолих шофьора да ме закара до Методистката църква на улица Уорис. На вратата пасторът ми стисна ръката и хората ме поздравиха мило, но никой не попита: „Как си? Къде беше? Имаш ли нужда от нещо?" Затова не отворих дума за проблемите ми, а както винаги се доверих на Бог да ги разреши.

Четири месеца по късно, една майска вечер, аз се молех в стаята си, седнала на стола с отворена Библия на коленете. Чух изскърцване и отворих очи. Срещу мен стоеше Алим шах и ме гледаше усмихнат. Потръпнах и кой знае защо си помислих за тигри.

- Надявам се да си щастлива тук, в дома ми - подхвана той с възможно най-милия тон. - Дано се разбираш добре с жена ми и се радваш на децата ми. И прислугата да не ти създава проблеми.

- Много съм щастлива тук - казах аз искрено.

- Много те обичаме и искаме да останеш при нас завинаги. Всъщност, уреждам да ти построят бунгало в Гулберг (хубаво, модерно предградие за средно богати хора, на около десетина километра оттук).

Той продължи:

- И искам да дойдеш на почивка с мен. Следващият месец ще посетя някои ислямски страни... Мекка, Медина. Искаш ли да отидем заедно?

Изкушаваше ме. Спомних си за стиха: „Всичко това ще ти дам ако...¹¹ (Матей 4:8-9).

- Нямам нищо против да дойда с теб, но няма да променя вярата си.

Взе Библията от скута ми, сякаш не бях казала нищо, и погледна замислено отворените страници.

- Всичко, което искам в замяна на това, което ще направя за теб, е тази книга. Дай ми Библията си и аз ще я върна в склада на Библейското дружество, за да не я четеш повече. Престани да ходиш на църква и ще ти дам каквото поискаш. Казах на глас:

- Псалм 119:105: „Твоето слово е светилник на нозете ми и виделина на пътеките ми." Това е Божието Слово и то ми показва кое е добро и кое е зло. Няма да ти го дам... то е част от живота ми.

Видях, че започва да се ядосва. Бързо добавих:

- Не мога да престана да ходя на църква, защото тя е Божият дом. Невястата се приготвя и Младоженецът ще дойде скоро. „Който се отрече от мен пред човеците, аз ще се отрека от него пред Отца ми, който е на небесата." (Матей 10:33)

Алим шах подскочи. Хвърли Библията към мен.

- Преди изгрев искам да си напуснала дома ми, да не те виждам повече.

Капанът беше заложен. Щракна, но остана празен. Жертвата избяга.

Никой друг не дойде да ме види през тази нощ. Лежах с натежало сърце. На другата сутрин във въздуха се носеше студенина. Снаха ми не ми проговори. Брат ми не се виждаше никъде. Анис и съпругът й също не ми се обадиха. Прислужницата само остави закуската и тихо излезе.

Натъжена, си опаковах багажа - четири-пет рокли, които Анис ми беше ушила. Оставих хубавите дрехи, които Алим шах ми беше купил, защото беше казал:

- Не вземай нищо от тази къща.

Куфарът ми стоеше в коридора. Отивах към него, когато срещу мен се зададе Сефдар шах. Не се бяхме срещали откакто напуснах Джханг, но радостните приветствия застинаха на устните ми, когато видях израза на лицето му и това, което носеше в ръка. Беше пушка.

Хвана ме за китката и ме повлече надолу по стълбите към мазето.

- Седни тук и не мърдай! - заповяда ми той. Подчиних се. Понякога, когато беше ядосан, Сефдар шах ставаше жесток. Отиде да повика Алим шах.

В къщата цареше мъртва тишина, витаеше страх.

Братята ми дойдоха. По лицата им се четеше твърдост и решителност. Сърцето ми биеше силно, а краката ми сякаш бяха от слама, но аз седях на дивана и се опитвах да запазя спокойствие.

Братята ми седнаха срещу мен от другата страна на масата. Насилвах се да ги гледам в пълните с омраза очи, но те сякаш не ме забелязваха. Сефдар шах подаде пушката на Алим шах:

- Убий това проклятие за семейството ни! - процеди той през зъби.

Алим шах сграбчи ловджийската двуцевка и бавно я насочи към главата ми. Проговори с тихо отчаяние:

- Защо искаш да умреш! Всичко което трябва да направиш, е да кажеш, че вече не приемаш Исус Христос за Божий Син и да престанеш да ходиш на църква. Тогава ще пощадим живота ти и няма да те застрелям.

На слабата светлина лицето му изглеждаше измъчено и изпито. Разбрах какво огромно усилие му струва всичко това - любовта му към мен се бореше с любовта му към всичко, научено от баща ни.

За мен това също беше ужасен момент. Като всички момичета мюсюлманки бях възпитана да се отнасям към братята си с голямо уважение. Никога преди Исус да влезе в живота ми, не им се бях противопоставяла; никога не им бях отговаряла грубо; знаех, че при нужда можех да разчитам на любовта, уважението и закрилата им. Освен това татко им заръча тържествено да се грижат за мен, въпреки че въобще не бе предвидил подобно стечение на обстоятелствата. Конфликтът между любовта и дълга разкъсваше братята

Но аз трябваше да продължа. Не можех да се върна назад, не и сега.

- Ще ми гарантирате ли, че ако не ме застреляте няма да умра? В Корана пише, че щом човек се е родил, той ще умре. Така че, давай, стреляй. Нямам нищо против да умра в името на Христа. В моята Библия пише: „Който вярва в мене, ако и да умре, ще живее." (Йоан 11:25)

Цевта на пушката се поколеба и се спусна надолу.

В настъпилата тишина се обади Сефдар шах:

- Нали не искаш да убием тази християнка и после да ни обвинят за това. Тя вече е проклятие за нас. Изхвърли я.

Избутаха ме пред тях нагоре по стълбите. Взех си куфара и излязох. Изтощени, братята ми се прибраха в бунгалото.

„Ни едно оръжие скроено против тебе не ще успее." Знаех къде съм прочела това - в Исая54:17 - но не знаех, че ще се окаже толкова вярно.