Историята на гюлшан естир преразказана от телма сангстер фондация „Библейска лига

- Алхан уа сахлан (Добре дошли) - поздрави

Абдулла.

- И на теб - отвърна баща ми, а в непринуденото му отношение към този арабин пролича братското приемане, толкова характерно за хадж.

- Моля, заповядайте. В името на Аллах добре сте дошли - каза Абдулла. - Получих писмото на негово превъзходителство шейха. Уредил съм ви стаи...

Последва разговор за жертвените агнета. Татко поръча по две агнета на човек, дори за прислужничките, така че общо се получиха осем.

Потръпнах от удоволствие. Празникът на жертвоприношението (Аид ал-адха) в чест на готовността на патриарха Авраам да принесе в жертва сина си Исмаил е връхната точка на поклонението. Чрез кръвта на толкова много агнета баща ми искаше да направи молитвата ни възможно най-ефективна.

Стаите бяха разположени в редици на едно ниво. Имахме две стаи с бани, обзаведени съвсем просто и обикновено, с чарпаи за спане. Помислих си с копнеж за мекия дюшек на палунгата вкъщи. Дюшекът от косми, поставен върху мрежа от въжета, не предразполагаше към почивка, още повече, че заради недъга ми трудно се обръщах от една на друга страна. Но всичко това беше част от поклонението. В продължение на много дни стотици хиляди хора щяха да изпълват Мекка и околностите й, натъпкани в хотели, пансиони или лагери на открито. Нямаше удобства и никаква показна пищност. Баща ми обясни, че доброто ще се изгуби, ако някой започне да се оплаква, да се държи гордо и арогантно или изгуби контрол в горещината и трудните условия.

Електрическият вентилатор на тавана в стаята ни раздвижваше горещия, тежък въздух, без да го разхлажда. На прозорците имаше зеленикави пердета против слънцето; бяха плътно притворени и създаваха усещането, че се намираме в аквариум с риби. Освен тях на прозорците имаше тънки, метални транспаранти, през които виждах далечните очертания на минаретата на Голямата джамия, сочещи нагоре като пръсти Докато си почивах на моето чарпаи, чувах непре станния шум от тътренето на кожените сандали с плоска подметка, каквито носят поклонниците. Техните гласове стигаха до нас като глъчка от странни езици. През плетеницата от звуци долавяхме хипнотичното припяване на стихове от Корана и възклицанията Аллах ул-акбар - „Бог е най-великият." Полазиха ме тръпки от вълнение. Да бъда тук, беше толкова чудесно - стигаше ми за цял живот. Прислужниците ми също мислеха така:

- Какви късметлийки сме, че сме ти прислужнички и сме на хадж - каза Салима, докато тя и Сема ми помагаха да си взема втория за деня хладък душ. За тях това беше наистина късмет, защото мнозина посветени вярващи по света в този момент желаеха да бъдат тук, но нямаха възможност да отделят необходимото време или пари. Хадж може да отнеме цял месец, ако човек реши да посети всички свети места.

Баща ми откри някои приятели търговци от Лахор, Равалпинди, Пешавар и Карачи, но както никога досега не разговаряше с тях за цените на памука и зърното. Не, тук светските дела остават на заден план, както и разликите в произхода, народностната принадлежност, успеха, професията или общественото положение. В огромната столова на Лагера хадж прислужниците се хранят заедно с господарите си; всички различия се крият под ихрам - дрехата на поклонниците. Мъжете носят просто, не съшито памучно парче плат, увито около долната част на тялото, и друго, преметнато около раменете. Всички жени са облечени в прости, дълги, бели рокли и бели чорапи, с покривала на главите, но не са забулени. Който тръгне по стъпките на Пророка, има еднаква стойност в Божиите очи. Татко ми каза със сериозен тон:

- Щом веднъж облечеш ихрам, оставяш стария си живот и преминаваш в новия живот. Той е, един вид, саван. Ако умреш облечена в него, ще отидеш направо в рая.

На улицата, докато отивал на молитва, баща ми беше срещнал стар приятел от училище:

- Аттауллах е тук. Той е истински мюсюлманин - дава милостиня на бедните в Пакистан. И е много религиозен. Това е третото му идване в Мекка.

Отделянето на част от приходите за бедните, известно като закат или даване на милостиня, е третият стълб на исляма. Четвъртият стълб е постенето от изгрев до залез слънце по време на деветия месец от лунния календар, месец рамадан. След този пост се дава закат, подаяние за бедните.

- Ти също си много религиозен, татко, помислих < и аз, - и ти даваш милостиня, това е третото ти посещение в Мекка и точно ти ме научи да казвам молитви. Погледнах челото му. Там ясно си личеше вдлъбнината, наречена михраб по името на свещената книга - нишата обърната към Мекка във всяка джамия. Тази вдлъбнатина се получава от честото притискане на челото на земята по време на молитва. Достатъчно е да я видиш, за да разбереш, че срещу теб стои човек на молитвата - а молитвата е вторият стълб на исляма. През останалата част от първия ни ден в Мекка аз излизах навън; стоях в стаята, молех се и четях свещения Коран, или иначе казано, подготвях се за посещението на Кааба, което ни предстоеше на другия ден. То щеше да е много изморително заради жегата и тълпите блъскащи се хора. Салима и Сема ми донесоха храна в стаята и останаха при мен.

- Тук има толкова много хора и въпреки това е така спокойно - каза вечерта Салима.

Улиците бяха препълнени с поклонници и все цареше спокойствие. Нямаше неистово бързане. Мястото приличаше на рай - въплъщение на всички мечти.

Когато на залез слънце мюезинът призова от минаретата на джамията вярващите, всички хора на Мекка застинаха на място, обърнати към Кааба -великия символ на единство за милиони мюсюлмани по всички краища на света. Стояха изправени с длани разтворени от двете страни на лицето:

- Бог е най-великият - повтаряха те.

След това отпуснаха ръце надолу и поставиха дясната длан върху лявата ръка над нивото на талията при жените и под талията при мъжете.

- Цялата слава да бъде за Теб, о, Аллах! И хвала да бъде на Теб. Благословено да бъде името Ти и прославено да бъде Твоето величие. Няма друг достоен за слава освен Теб.

Последваха други молитви, фатиха, някои стихове от Корана и Аллах ул-акбар. След това молещите се поклониха с ръце, поставени на колената:

- Колко славен е моят Господ, Великия! Изправиха се с ръце, отпуснати край тялото:

- Да слуша Аллах онзи, който Го хвали. Господарю наш, за Теб да бъде слава.

След молитвата Аллах ул-акбар хората легнаха на земята:

- Цялата слава да бъде на моя Бог, Най-великия -(три пъти).

После се изправиха и коленичейки, заеха седяща поза:

- О, Аллах! Прости ми и имай милост към мен. Отново паднаха по очи на земята. Това представлява пълен ракат (цикъл от молитвени пози и движения, съпроводени от произнасянето на молитвени формули. Важно е да се знае, че те трябва да се произнасят единствено и само на арабски. - Бел. ред.), след което следва повторение на някои движения и молитви.

Понеже бях болна, изпълнявах свещения ритуал седнала, с помощта на прислужничките ми. Арката или михраба на молитвеното ми килимче беше насочена към Кааба.

Щях ли да се събудя от този невероятен сън и да се окажа в стаята ни вкъщи, или наистина изричах молитвите си тук, в центъра на света? Прониза ме тръпнещо очакване, изпитах неудържимо вълнение.

- Това, че съм тук, о, Боже, е достатъчно, дори и да не мога да ходя.

Да видиш със собствените си очи Божия дом, построен от Авраам, е привилегия, която остава за цял живот.

- Вярно е, че си живяла четиринадесет години като инвалид - си казах аз, - но тук, където вярата е най-силна, където са съсредоточени толкова много молитви, Бог ще чуе просбите на семейството ти и Мохамед ще Го помоли да те изцери.

Когато си мислех за Бог, нямах никаква конкретна представа за Него, защото как бих могла да си представя Вечно Съществуващия? Той, макар и назоваван с повече от деветдесет и девет имена в свещения Коран, все още е непознаваем. Бях научена, че у човека няма нищо, с което Той да може да бъде сравнен. Но устните ми се раздвижиха, изговаряйки думите на любимата фатиха:

„Само на Теб служим и Теб за подкрепа зовем. Насочи ни по правия път, пътя на тези, които си дарил..."

За мюсюлманина животът е път и всеки човек между раждането и смъртта, сътворението и съда се намира някъде по този път. Аз също бях започнала това пътешествие, което, въпреки че не знаех как ще свърши, щеше да трае до края на живота ми.

На другата сутрин всички станахме преди изгрев слънце. След молитвата и една ранна закуска се отправихме към Кааба. Татко уреди да ме заведат до там в инвалидна количка - моите прислужнички вървяха от двете ми страни, а той крачеше отпред. Водеха много други болни и стари хора по същия начин. Седях подпряна и се наслаждавах на оживлението, предизвикано от хиляди мъже и жени от различни националности и възраст, които заедно се стичаха към Божия дом. Никога не бях виждала толкова много хора на едно място, съсредоточени в едно нещо - нито в Лахор, нито в Равалпинди, когато татко ме водеше там с неговата кола, нито дори в Лондон. Поток от хора с една цел и една посока се стичаше напред и докато вървяха, поклонниците се молеха или декламираха ритмичните, напевни стихове от Корана.

Масивни външни стени с порти заобикалят древната джамия ал-Харам. Преди да влезем, мъже и жени, които стояха на портата, ни претърсиха. Татко ме беше предупредил за това:

- Разправят, че неведнъж неверници са се опитвали да се промъкнат в светите места, за да правят пакости и да ги осквернят.

- Какво е станало с тези хора, татко? - уплашено попитах аз.

- О, били са застреляни, предполагам - каза той.

Потреперих при мисълта за наказанието, но чувствах, че са го заслужили заради обидата, която са нанесли.

Влязохме в огромно пространство, над което се извисяват множество минарета. В центъра стои джамията, чието строителство е започнало през осми век; е така реконструирана, че побира хиляди поклонници. Минахме през килимите с обувки в ръце и ги оставихме, срещу което ни дадоха номерирани билети. След това през една порта влязохме във вътрешния двор. Озовахме се в обширно, отворено пространство, в средата на което стои огромната, кубична сграда от гранит, известна като Кааба, Божия дом. Тя е покрита изцяло с черна брокатена драперия, на която със злато са избродирани имената на Бог.

Цялото отворено пространство беше побеляло от хиляди и хиляди хора, всички с лица, обърнати към Кааба. Някои вървяха или тичаха около Кааба в посока, обратна на часовниковата стрелка.

Мраморни пътеки излизат вън от центъра. Минахме по една и стигнахме до кръгла площ, където, преди да ни повлече въртележката от хора, ме преместиха върху дървено палки или носилка, носена от четирима яки мъже. Тръгнахме около Кааба: три пъти тичахме и четири пъти ходихме, а аз се люшках на палкито като пияна върху гребена на вълна. Всеки път, когато минавахме покрай Черния камък на североизточния Ъгъл, поставен там лично от Мохамед, издигахме ръце и викахме Аллах ул-акбар - „Бог е най-великият!" Чувствах се неудобно върху друсащата носилка и нетърпеливо поглеждах към баща ми, но той изглежда не забелязваше горещината, блъскането на тълпата и неудобството. Да бъде тук, беше единственото, което имаше значение за него.

При последната ни обиколка се озовахме пред Черния камък. Спомням си как ми бяха казали, че това е камъкът, който Бог хвърлил на Адам. Той е важен символ на нашата вяра, докоснат от Бог, Адам и Мохамед. Носачите ни избутаха напред и снишиха палкито. Помогнаха ми да се наведа, за да целуна Черния камък. Той е обкован със сребро и напръскан с благоухания. Затворих очи с чувството за общение със самия Пророк. На допир камъкът е различен от другите. С устните си усетих топлина, а около мен настана мир. Казах

- Моля те, излекувай ме. Излекувай и останалите Не се случи нищо. Салима и Сема ме изправиха и продължихме нататък. Държах главата си наведена, за да избегна разтревожения поглед на баща ми. После отидохме на молитвеното място на Авраам и представихме в молитва най-голямото ни желание.

- Моля те, изцели ме - призовавах аз. Следващият ритуал включваше прекосяване тичешком на разстоянието между Сафа и Маруа – два малки хълма, разположени под купола на Голямата джамия, на около осемстотин метра разстояние един от друг. Смята се, че под тези два хълма са погребани Агар и Исмаил (пророк. Според Корана му било послано божествено откровение и учил хората на молитва. Бил син на Ибрахим (Авраам) и робинята Агар. - Бел. ред.).

- Това е голяма игра - помислих си аз, но не го казах.

Смехът нямаше да бъде добре приет тук, където всички бяха толкова сериозни. Отново седнах в инвалидната количка, за да прекося седем пъти по мраморните пътеки разстоянието между Сафа и Маруа. Следвах пътя на Агар, която търсила вода за сина си Исмаил, след като ги изгонили. Според Преданията някъде наблизо Бог отворил кладенец с вода, наречен АбузЗамзам (Водата на живота). Хората си купуваха от тази вода и я пиеха от метални чаши. След като и ние пихме, баща ми купи мех с вода, който трябваше да ни доставят в Лагера хадж. Част от тази вода щяхме да занесем в Пакистан, а с друга - щях да се изкъпя. Ритуалите ни отнеха почти цял ден; нито се хранихме, нито почивахме. Сега се завръщахме в лагера, за да изчакаме следващото събитие: пътуването до Арафат. Това място е разположено на около единадесет километра от Мекка.

Според мюсюлманите Бог изпитал Авраам като го накарал да принесе в жертва за първородния си син Исмаил. Когато Бог видял покорството на Авраам, спрял жертвоприношението и заместил детето с овен, който се бил заплел в близките храсти.

и Мисля, че по пътя спряхме в Мина, за да хвърлим камъни срещу три колони, символизиращи трите демона, опитали се да изкушат Авраам да не пожертва сина си. Всички се смееха на грозните стълбове, докато хвърляха по тях камъни и обувки. Да хвърлиш по нещо е голяма обида.

Отидохме при мястото на жертвоприношението, положено извън града. Наредихме се на опашка касапина; той знаеше за агнетата ни. Държеше с едната си ръка агнето в другата. Сложих ръка върху ножа, а касапинът го закла. Към дървеното корито потече кръв от шията на агнето, а то се извиваше дърпаше, сякаш искаше да избяга. Не чувствах -смъртта на агнето беше изпълнение на заповедта за жертвоприношение. Дойде друг касапин да го одере. Не можехме да останем и да гледаме как ще заколят останалите ни агнета, защото опашките бяха много дълги. Всичко обаче беше добре организирано. Агнетата ни бяха записани и щяха да бъдат принесени в жертва по-късно. Видяхме как други хора застанаха на нашето място, за да принесат в жертва другите агнета, кози или камили. ^Татко ^{каза, че} жертвата ^{на камила важи за} шест човека. Радвах се, че не останахме повече и не видях как умира камилата. Знаех какво ще стане с месото. Баща ми беше казал:

- Част от него отива за бедните - те ядат добре ние сме на хадж. Друга част ще изядем ние в Лагера Доста от него ще бъде изгорено, защото няма да се запази в тази жега.

Поклонниците остават в Мина три дни; на втория ден отново обличат обичайните си дрехи и прашните, горещи Улици грейват ярките цветове на различни национални костюми. Мъжете бръснат главите си и се подстригват, а жените подкъсяват косите си по ₃ сантиметра.

Всички си пожелават „ Честит хач”. През тези дни хората празнуват със стари и нови приятели. Освен това е време за изглаждане на взаимоотношенията и за помирение с другите.

- Светът щеше да е прекрасен, ако запазил духа на хадж през целия си живот, - каза баща ми.

Заради състоянието ми не останахме в Мина, но се прибрахме в Лагера хадж. Скоро след като се върнахме, седнах на стол в дълбоката вана и подкрепяна от Сема декламирах молитви, докато Салима изливаше върху мен с пластмасова кофа водата от Замзам.

Наистина очаквах в този момент да бъда излекувана и освободена от парализата. Не се случи обаче абсолютно нищо. Тялото ми все още тежеше като олово. Сърцето ми се сви, когато прислужничките ме внасяха, подсушиха и облякоха.

След известно време баща ми седял в съседната стая с очакване да отида при него сама на двата си крака, дойде да ме види.

- Не е било волята на Аллах да те изцели ди Но няма да се отчайваме. Бог е най-великият той излезе бързо. След тези ритуали _{много от хаджиите щели да} се завърнат по домовете си, където ги очакваха почести. Някои дори щяха да сложат хаджи пред името си . да го изпишат върху табелата на магазина си да покажат, че са честни.

- Ще ми се да можех да им повярвам - каза татко с лека усмивка.

Много други щяха да продължат като нас към Медина - втория по значение град за мюсюлманите, който се намира на разстояние четиристотин километра. Мохамед е живял десет години след като го пропъдили от Мекка и през 622 г. е основал исляма. началото на мюсюлманската ера. (Тази формулировка е неточна. На 24 септември 622 г. (най-вероятно) Мохамед предприема хиджра (преселение) от Мекка в Ятриб (наречен по-късно Града на Пророка -Медина ар-Расул). Хиджра (преселението) е изиграло решаваща роля за формирането и разпространението на исляма, а това преселение е прието като начало на ново летоброене, базирано на лунния календар, чиято година има 354 дни. -Бел. ред.). В Медина е прекарал последните години от живота си и ние възнамерявахме да посетим мавзолея му. Много от историите, които ме вълнуваха като дете, са свързани с този град. Джамията в Медина е величествена. Вървяхме по дебели, красиви килими и отдадохме почит на гроба на Мохамед. Беше покрит и застлан с килими и заобиколен от стъклена преграда. Хората вървяха около гроба и изпращаха въздушни целувки през стъклото. А понякога хвърляха пари и венци от цветя. Служителите ги вдигаха и украсяваха с тях гроба.

Във вътрешния двор седяха хора и пееха религиозни песни. Понеже баща ми беше мил, попита дали може да ме пуснат по-близо до гроба на Мохамед. Служителите ми отвориха вратата и аз поседях две-три минути до нея в инвалидната количка и се молех. Беше чудесно преживяване. Посетихме и други гробници в района, а на края отидохме до градината с фурми на фатима. Мохамед я е направил за дъщеря си. Купихме кошница с петнадесет килограма фурми (много скъпи), за да занесем вкъщи.

В Медина се сбогувахме с Кази. Татко му даде плик с бакшиш като подарък. Кази ни беше приятен и много полезен; със съжаление гледахме как се отправя с колата към дома на шейха, отнасяйки поздравите ни.

От Медина отлетяхме за Байт ал-Мукаддас (Ерусалим), където се бяха събрали поклонници от три различни вери - Мюсюлмани, юдеи, християни. Нашият хадж, чиято дата всяка година се измества с 10 дми поради по-малката продължителност на лунната годи на, сега съвпадаше с юдейската Пасха и християнския Великден. Джамията в Ерусалим се нарича ал-Акел Най-далечната, по посока на която се е молил Пророк Мохамед, преди Мекка да стане негов център.

Куполът на Скалата, който се намира точно до нея, се свързва с Авраам. Давид купил мястото, а Соломон построил тук Храма, който Тит разрушил; тук проповядвал пророкът Исус. Днес, до единствената запазена стена (Има се предвид оцелялата западна стена на храма - така и я наричат юдеите, а иначе е известна като Стената на плача. - Бел. ред.), юдеите оплакват изгубената си слава.

Останахме само една вечер и нощувахме в общежитие, близо до Купола на Скалата, но аз не го посетих, понеже бях разстроена, че не се бях излекувала.

На другия ден се отправихме към Карбала, в Ирак, за да видим къде са погребани внукът на Мохамед, Хюсеин, заедно със семейството и прислугата му -общо седемдесет и двама души. Хюсеин и седемдесет и двамата смелчаци се изправили срещу сирийския халиф Язид и в разразилата се яростна битка всички загинали славно. Оттогава ние, мюсюлманите шиити, отбелязваме всяка година смъртта на Хюсеин с траурни шествия из улиците, по време на които мъже и момчета се самобичуват. През месец мухаррам хората се обличат в черно, а в град като Джханг никой не би помислил да вдигне сватбено тържество.

Молихме се за изцеление в Карбала, но нищо не стана. Вече цял месец бяхме на поклонение. Дойде време да се прибираме вкъщи. Докато чакахме самолета за Карачи, татко ме погледна и каза:

- Бог изпитва теб, изпитва и мен. Не се обезсърчавай. Може би в определен момент от живота ти ще бъдеш излекувана.

Скъпият, добър татко, толкова търпелив и верен. Опитваше се да ме насърчи и успя. Увяхващата ми вяра се съживи.

- Добре. Няма да се обезсърчавам - обещах аз. -Ще остана вярна на Пророка и на Аллах.

Засмях се, за да покажа, че нямам нищо против да се върна в същото състояние, в което дойдох. Татко се наведе и ме целуна:

- Точно това очаквах от теб. Прислужничките също прошепнаха:

- Биби, надявай се на Аллах.

И така, отлетяхме обратно за Лахор през Карачи. Чувствах, че ме очаква специално благословение заради поклонението, но съзнавах необходимостта да изчакаме времето, определено от Аллах, за да се яви то. На летището в Лахор ни посрещна семейството ни и прислугата. Носеха гирлянди от силно ухаещи оранжеви и жълти невени, които окичиха на вратовете ни. Всички ни докосваха и викаха Аллах ул-акбар, защото беше благословение да се допреш до хаджия. Видяха, че все още не мога да се движа, но не казаха нищо.

Баща ми се обърна към братята и сестрите ми:

- Бог не е несправедлив. Трябва да имаме търпение да дочакаме Божието време.

- Точно така. Сестра ни трябва да има търпение да чака.

Прекарахме нощта в Лахор в едно бунгало (така авторката нарича типичните за Пакистан и Индия едноетажни, немного солидни къщи. - Бел. ред.), собственост на член от семейството, и на другия ден, съпроводени от върволица коли, продължихме за вкъщи, където ни очакваха радостните поздрави на останалата част от нашите роднини.
4: Сватба
Да се завърнеш от хадж е почти толкова вълнуващо колкото и да отидеш.

- Нека те докосна - казваше Самина и настояваше да чуе отново и отново всичко, което сме видели и правили. Така е винаги, когато поклонници се завръщат от Мекка. Тълпи от хора се стичат на гарата в Лахор и викат„Д Мохамед" и „Д расул ал-араби (бедуински (арабски) пратенико. -Бел. ред.)" и се опитват да докоснат хаджиите, които пристигат с влака от Карачи. По този начин получават безплатно от благословенията, които други са придобили на толкова висока цена.

Въодушевлението продължи цял месец: посещаваха ни роднини от близо и далеч, както и хора от града; носеха ни малки подаръци - това е традиция при завръщането. На роднините и близките ни приятели подарявахме бутилки със светена вода от извора Замзам Една бутилка получи и жаулви, който всяка седмица идваше при баща ми да обсъждат Свещения Коран и някой Хадис ((новост, известие, разказ) - така се наричат преданията за думите и действията на Мохамед, засягащи различни религиозно-правни страни от живота на мюсюлманската общност. - Бел. ред.).

Колкото до мен, всички ми казваха „Бог да те благослови", като влагаха в тези думи нов смисъл, защото се бях върнала от хадж. Всички, разбира се желаеха изцелението ми, но то не ми беше дадено. Дори това да е предизвикало прикрито недоволство, не разбрах за него. Близките ми само въздъхнаха, целунаха ме и казаха:

- След време Бог ще те излекува, Биби-джи. Трябва

и,! да се преклоним пред волята Му.

Но въпреки тъгата в сърцето ми, предизвикана от нашия ни неуспех, в някои отношения имаше и добри резултати. Знаех колко много хора от града ни не могат да си позволят да отидат на поклонение, дори и цял живот да спестяват. Дълбокото ми преживяване при Кааба остана в мен и ми помогна да осъзная, че при някои хора съществува пътуване - като „пътуването на сърцето" на суфи - мистик.Бел. ред. - на което поклонението в Мекка е външен символ. Целта на тези пътници е пълното им покоряване на божествената Воля - „ислям" означава „предаване" (Има се предвид „предаване на Бога". - Бел. ред.). Едва ли на четиринадесет години бих формулирала нещата толкова ясно, но си спомням колко силна ставаше увереността ми, че трябва да стоя далеч от всичко, което може да ме оскверни, и да се отдавам все повече и повече на молитва.

Когато прозвучаваше азанът, с все по-ясно намерение коленичех върху молитвената си постелка, обърната към Кааба, а Салима ме подкрепяше. Не го правех, само защото така бях научена, но и заради нуждата, която изпитвах. В различни часове на деня, без да знам друг начин да изкажа сърдечната си прозба за изцелително докосване, прехвърлях между пръстите си зърна-1.1 на броеницата, която донесох от Медина, повтаряйки Бисмиллах (в името на Бога) с всяко зърно. Но и,като нямаше начин да разбера Божията воля, а подобрение не настъпваше, продължавах да се моля механично и изглеждаше, че ще бъде така до края на живота ми.

За разлика от вълнуващия месец след завръщането НИ, юли беше по-спокоен. Мисля, че баща ми се чувстваше потиснат заради мен. Неочаквано каза:

- Да направим сватба.

- О, татко, - възкликнах аз от удоволствие. Обичах сватбите. Един от най-ранните ми спомени, ако не и най-ранният, е сватбата на най-голямата ми сестра тя се омъжи за наш братовчед, когато бях на четири годинки. По това време Анис биби (уважително прозвище за по-голяма сестра, кака. Бел. ред.) беше на четиридесет.

Спомних си червената рокля, която тя ми уши същия плат като нейната. Роклята й беше богато избродирана със злато; носеше изящни бижута в косата си, имаше корона и обица на носа си инкрустират перла; на дясната ръка носеше пет пръстена, прикрепени с пунджангла ((урду) - верижки. - Бел. ред.) към гривните на китката й. Самата тя беше покрита с дупата, направена от най-качествена прозрачна коприна. Седях на коленете й почти през цялото време, а тя ме притискаше силно до себе си и ме прегръщаше, както аз понякога прегръщах куклата си. Когато маулви дойде да произнесе сватбените думи над нея, усетих как тя трепери, а като я погалих по бузата под воала, открих, че се стичат сълзи

Всички гости мъже седяха с младоженеца в съседната стая, а всички жени - с нас. Според обичая, женихът не беше виждал лицето на булката - ако не се смята времето на детството им, когато не са разбирали нищо. Но това нямаше значение, той щеше да я хареса Всички харесваха Анис биби - много приличаше на покойната ни майка.

Беше голяма сватба. Дойдоха високопоставени личности. Имаше много подаръци. Дадохме богата зестра, която почти разори баща ми. Двадесет и един процента от всичко отиде с Анис биби в новия й дом заедно с пари, злато и подаръци за роднините на младоженеца... цяло състояние. Всички казваха, че това било най-хубавата сватба в града.

Когато Анис дойде да се сбогува с мен, аз се вкопчих в нея и се разплаках. Беше ми като майка.

- Ще идвам често да те виждам - обеща тя. Всъщност щеше да се върне още на следващия ден, защото според обичая трябваше да остане няколко дни в бащиния си дом, преди да заживее с роднините на съпруга си. След това щеше да има посещения между двете домакинства, докато не сметнеха, че младоженците са достатъчно зрели, за да се грижат сами за себе си.

Сватбата на Сефдар шах беше в дома на булката и тя беше съвсем различна от тази на Анис. Жените от семейството ни не присъстваха. Изчакахме до другия ден да доведат булката Зениб у нас заедно с богатата зестра. Остана при нас два дни и се върна в дома на родителите си, където преседя цяла седмица. Младоженците бяха сгодени още от деца, без да се виждат, както го изискваше обичаят, но някои неща се бяха променили. Булката беше по-възрастна, на осемнадесет години. Живя при нас, докато Сефдар шах завърши обучението си в американски колеж и започна работа в опаковъчната фабрика в Лахор. След това отидоха да живеят в Саманабад, където имаха хубаво самостоятелно бунгало.

Харесваше ми тя да живее у нас. Често стоеше при мен в стаята ми или седяхме на люлката в женската половина от градината. Там ме носеха всеки ден, Когато времето беше хубаво, за да седя между розите и сладкия грах, портокаловите и манговите дръвчета, и да си почивам, заслушана в ромона на малките фонтани. Когато излизахме в градината, градинарите стояха надалеч, спазвайки невидимата линия, която ни отделяше.

Скоро след това се омъжи Самина и отиде да живее със семейството на съпруга си в Сателайт Таун, Равалпинди. Дойде ред и на Алим шах. Той току-що бе завършил право, когато отиде да живее в Саманабад С новата си съпруга и започна работа като чиновник в петролна компания.

Моята сватба беше невъзможна. Освободихме братовчед ми от годежа и той се ожени за много мило момиче, негова братовчедка по другата линия на семейството.

И така, вкъщи останахме само баща ми и аз. В моя живот настъпи скъпоценен период, през който станахме по-близки от всякога. Всичките му деца се бяха установили и той беше спокоен. Когато дойдеше време да отговаря пред Бог, щеше да е изпълнил всичките си задължения. В семейството ни имаше здрава връзка, основана на обич и религиозна вяра. Баща ни беше нашият пример и вдъхновение.

Семейството ни имаше още двама члена, за които не съм споменала - чичо и леля. Бяха пристигнали през 1950 година, след Разделението (До 1947 г. Пакистан е част от Британска Индия. • Бел.ред.), преди да се родя. И от двете страни много хора останали без дом и баща ми, воден от чувство за дълг, пуснал обяви във всички вестници, за да предложи подслон на пострадалите семейства на саид.

След известно време тази двойка пристигнала от Карачи и станала част от семейството ни. Чичо бил обявен за почетен брат на баща ми и татко му помогна да започне малък бизнес за продажба на едро. След смъртта на майка ми леля помагаше в домакинството и се грижеше за мен.

Харесвах ги - бяха мили и любезни. Къщата вече не ми се струваше толкова празна, откакто в нея живееха двете им деца - момче на дванадесет и момиче на осем години.

Леля беше добросърдечна жена, много благодарна за покрива над главата й, но обсебена от мисълта за страданията, които семейството й беше претърпяло при раждането на пакистанската нация.

- Беше ужасно, ужасно. С очите си видях как убиват брат ми... О, ти не можеш да си представиш как сме страдали. Подпалиха дома ни... - тук тя спираше,

завладяна от болка.

Постепенно ужасното преживяване от стъпи пред обещаващите перспективи за бъдещето на децата й. Дъщеря й получаваше образование също както й синът й.

- Тя ще бъде лекар - заявяваше гордо леля. – А Абас ще отиде в армията.

Това бяха уважавани професии. Новите, модерни тенденции в образованието създаваха проблеми за момичетата. Какво могат да правят те? Имаше малко възможности за реализиране на жените. Някои, особено живеещите в големите градове, често се противопоставяха на традицията, според която омъжените момичета трябваше да се установят в собствен дом колкото е възможно по-рано.

- Не мислиш ли, че е така? - питаше леля. Прекъсвах мислите си и отговарях:

- Може би.

- Да, наистина - продължаваше леля. - Дъщеря ми трябва да завърши образованието си и да се дипломира като лекар. Представяш ли си колко ще й бъде полезно това, когато се омъжи и някое от децата й се разболее.

Нямах нищо против да ми говори така час или повече. Достатъчно беше само от време на време да вмъквам по някоя фраза и после да я оставя да си говори. За нея разговорите представляваха безобидно забавление, а на мен предоставяха възможност да размишлявам за други неща.

Леля и чичо ми спестяваха много притеснения с прислугата, защото като във всяко домакинство имаше слуги, които трябваше да се наглеждат и за чието благополучие трябваше да се грижим ние.

Салима беше моя прислужница от седемгодишната ми възраст. Тя беше срамежливо, провинциално момиче на четиринадесет години, когато започна да се грижи за мен. Като пораснах, й намериха помощничка - Сема, от същото семейство.

Имахме и други прислужници; мунши, икономът, ги командваше от офиса си, който се намираше близо до предния вход на бунгалото. Всяка сутрин получаваше нареждания от баща ми. В задълженията му влизаше да следи дали са направени покупките, дали дневното меню е подходящо за случая, дали продуктите са поръчани, дали писмата са изпратени, дали посетителите са приети добре, дали сметките са платени. Всяка седмица той даваше точен отчет за работата си като иконом. Следващият по ред в йерархията, но с достатъчно важен пост, беше чоукедар, пазачът. Когато някой звънеше на вратата, чоукедарят трябваше да разбере по каква работа идва и ако прецени, че е честен, да го препрати при мунши, който пък го завеждаше при съответния член от семейството.

Имахме четирима градинари - Дита беше главният. Той се грижеше за покупката на разсада и за засаждането му, за преместването на саксийните растения в слънчевата градина през зимата и на сенчестата веранда през лятото. Втори градинар следеше как се изпълняват нарежданията на Дита; трети се грижеше за напояването на градината и за водата на фонтаните. Синът на Дита отговаряше за косенето на тревата и поддържаше всичко в ред.

Имахме готвач и помощник-готвач Никога не влизах в кухнята - невидимата линия ме възпираше. Рахмат биби беше млекарката - всяка сутрин правеше прясно масло от биволско мляко. Лахраки ни сервираше, а Сати й помагаше. Те вършеха също и домакинската работа.

По този начин властта и отговорността минаваше по множество канали и интересите им съвпадаха с нашите. Заплатите не бяха големи, защото повечето от слугите живееха на територията на къщата и имаха осигурени храна и дрехи. Работата им не беше тежка в сравнение с тази на хората отвън - или поне така мислех тогава.

Никога не крещях на слугите и се радвах, че и леля, даже когато им се караше, не им крещеше. Веднъж чух едно пререкание с доби, перача, по чиято вина бе изчезнала някаква ценна дреха. Винаги ме е изумявало как мръсните дрехи за една седмица придобиват снежна белота, съвършено изгладени с ютия на въглища и върнати обратно без нито една гънка - и всичко това в нищо и никаква кирпичена къща, само с една ръчна помпа или напоителния канал за водоизточник.

Доби никога нямаше да забогатее, но в някои отношения живееше добре. Не му плащаха с пари, а в натура - брашно, торба ориз. Излишното разменяше в селата за друга стока.

- Това не е лош живот. Би било добре да живея така, ако загубя всичко това - казваше баща ми, сочейки удобната си къща и имотите. / Татко имаше своя теория за труда в среда като нашата.

- Вярно, че имаме много слуги, които прислужват на малко хора, но не е скъпо да ги храниш и обличаш. Те имат нужда от нас толкова, колкото и ние от тях. Не вярвам някоя развита страна/да открие друга, по-добра система за разрешаване на проблема с недохранването и безработицата сред бедните.

Имах учителка, Разиа. Тя ми разясняваше сложното ислямско религиозно знание, преподаваше ми урду, история на Индия и Пакистан, математика, персийски, природознание. Вместо английски изучавах усилено урду- /

Разиа беше мила, внимателна жена, висока и красива. За мен беше като глътка свеж въздух; благодарение на нея започнах да се интересувам от света около мен: слушах новините по радиото, религиозните програми, гледах новия телевизор, който баща ми купи

след като се върнахме от Мекка, за да смекчи разочарованието от завръщането ми у дома. Един ден Разиа каза:

- Вече си готова за изпитите. Скоро няма да имам възможност да идвам да те уча.

Бях толкова развълнувана от мисълта за изпитите че не осъзнавах напълно колко много ще ми липсват уроците ни.

Издържах матурата и след това по цял ден седях без да правя нищо. Разиа имаше друга ученичка и не можеше да идва често да ме вижда.

Но баща ми продължи да ме навестява в стаята ми всяка вечер. Сядаше до мен, четеше вестника и ми разказваше бизнес новините от деня, както и последните събития в града. От време на време ходехме на екскурзии. Преди мислех, че областта ни е център на Пенджаб, който пък е център на Пакистан. Освен с качеството на отглежданите животни и разрастващия се индустриален живот, той беше известен център на романтиката. Там имаше гроб на двама млади, момче и момиче, които били разделени приживе, но станали едно в смъртта.

Първо чух тази, история с всичките й заплетени подробности от Самина, а после татко ни заведе да видим белия мраморен гроб на влюбените, родени под толкова злощастна звезда.

Там бяха Погребани Хир, чието име означава „красива", и Ранджа, син на фермер, пожелал да се ожени за нея. Възникнал кастовият въпрос (Традицията китсоркчих не допуска брак между представители на различни Бел. ред.), макар и двамата да са били богати. Родителите на Хир я омъжили с измама за мъж по техен избор, но тя продължавала да обича Ранджа, за когото била сгодена. Впоследствие царят чул за това и разтрогнал брака й. Но нейната, сватбена кола, която тя карала при Ранджа, се превърнала в нейна катафалка. Когато напускала дома си, нейният чичо й дал да пие отрова. И точно според историята на Ромео и Жулиета, след това Ранджа се самоубил.

Истории като тази подхранваха желанието ни за романтика. Едва много по-късно я сравних с чувствата на баща ми към мама. В тях нямаше повърхностна, романтична страст, а искрена любов, накарала го да пожертва себе си и плановете си за бъдещето заради нея.