Иван Вазов Под игото

ловци.

- То е истина.

аз.

- Как? Ами тя? И тя ме мисли за убит? Само това и не стигаше на нещастната!

Той закрачи из стаята, като че се опитва.

- Не ходи, да не развреждаш раната.

- Аз мога вече да пътувам - каза с решителен вид Огнянов.

- Къде да пътуваш? - попита стреснато чичо Марин.

- За Бяла черква.

- Ти луд ли си?

- Не съм, но ще стана, ако се бавя още един ден. Извади ми дрехи. Даваш ли ми

коня си?

- И дрехите, и коня вземи. Само ми е жално за твоите младини - каза той

посърнал. - По друмищата кръстосват читача: обирите и пакостите нямат чет... не

жалиш ли себе си?

- Не се грижи за мене, аз ще се върна при тебе като сокол, жив и здрав. Само ако

не ме изпъдиш... - прибави Огнянов полушеговито.

Старецът го изгледа мрачно.

- Не! Ти няма да тръгнеш! - каза той решително. - Аз ще събера цялото село и то

насила ще те затвори тука. Ти нам си потребен като комка божия - а отиваш да те

убият! Аз не ща после да каже светът: чичо Марин пусна даскала Бойча, нашия

апостол, да стане зян! - крещеше сърдито чичо Марин.

- По-полека, чичо Марине, че се чува надалеко - забележи му Огнянов.

Дядо Мина се усмихна под мустак. И Мариновото лице се развесели лукаво. Огнянов

ги изгледа учуден. Навярно неговите по-следни думи ги разсмяха.

- Що се смеете? - попита той.

- Ех, да те поживи господ, даскале! Та ти от кое се пазиш? Цялото село, дор и

децата, знаят, че си у мене... За твоята софра цяло село се трудеше... Ние сме

прости хора, но християнин не издаваме, а като за тебе - и душа даваме!

Сега и Огнянов се усмихна, като узна, че тайната му била селска.

Подир доста препирни ощ Огнянов възтържествува над страхуванията на

домовладиката и тръгването бе решено.

ЕДНА БЕЗПОКОЙНА ПОЧИВКА

След един час един турчнн, яхнал на кон, излазяше из Веригово.

Казахме турчин - по-добре - читак.

Дрипава зелена гъжва, излиняла съвсем, покриваше челото му до вежди; отзад -

вратът хубаво избрьснат; басмян елек с изкъсани петелки, незакопчан на шията;

съдран чепкен на плещи, с оръвани ръкави; мазен силяхлък на пояса, със стар

чакмаклия пищов, къса харбия и сопотски ятаган, и чибучка; опнати потури,

изжулени, с разкопчани крачоли, и сейменски цървули с ремъци. Въз всичко това

хвърлено джубе шаячево, одрипавяло.

Така Огнянов беше неузнаваем.

Зимата, влязла вече във всичкнте си права, покриваше земята с бялото си

покривало, през което се зъбеха и чернееха канаристите хълбоци на Стара планина.

Природата беше мълчалнва и тъжна. Само силни орляци от гарвани прехвърчаха и

заглушаваха задрямалия въздух.

Прекият път за Бяла черква отиваше на североизточна посока, но Огнянов не улови

него: щеше да стане нужда да мине през селото на Емексиз Пехливана, но това му

вдъхваше неволен страх. Изпречваше му се в ума хрътката на убития, в която сякаш

беше се въплотил ненавистният дух на турчина, за да застрашава и гони - и от

гроба - Огнянова. Затова той реши да потегли право на север до Карнарския хан, а

оттам да тръгне на изток, по полите на Стара планина, към Бяла черкова. Така

пътят избикаляше, но представяше по-малко опасности, макар че и той минуваше

през турски села. Когато Огнянов приближи първото, снегът беше западал на големи

парцали и замрежваше всичко пред очите на пътника. Студът се усилваше и

вкочаняваше членовете му; той едвам усещаше юздата. на коня в ръцете си, когото

само инстинктът водеше напред, защото снегът беше застлал цялото поле и никаква

диря от път не се виждаше. Той влезе безшумно в пустите улици на селото, дето

никаква жива душа се не обаждаше, и скоро отседна при единственото ханче, срещу

мечетът. Той искаше да даде отдих на коня си, силно заморен от снежния път, а и

сам да се посгрее. Едно момче пое коня, той бутна вратата на кафенето, което се

виждаше да е празно, понеже никаква глъчка не излазяше. Кога влезна, той остана

слисан; то беше натъпкано с аги! Да се повърне тозчас назад беше неловко. Той се

реши да седне и отдаде им темена и те му я върнаха вежливо. Като беше живял

дълго време между турци, той беше запознат добре с нравите и с езика им. Те бяха

насядали на рогозки, с изути калеври и с чибучки в ръце. Гъста мъгла дим от

тютюна пълнеше кафенето.

- Едно кафе! - каза той строго на кафеджият.

И той взе да тъпче чубука, като се силно навождаше над него, за да прикрие

колко-годе чертите си. В такова едно положение той взе да се вслушва в

разговорите, като сърбаше шумно кафето. До едно време равнодушен към тях, той

изведнъж наостри уши: речта случайно дойде върху убиването на двамата пехливани.

Подобио приключение отдавна не беше се запомнило в околността и то и днес силно

още дразнеше и разсвирепяваше турчата. Внезапно възбуждение облада обществото в

кафенето, до одеве тъй тихо и флегматично. Злобни псувни и кръвнишки закани над

българите заваляха там. Огнянов, със страшно навъсено лице, продължаваше да

сърба шумливо кафето си, знак, че и него вълнуваше общото негодувание. Изведнъж

думата дойде на убиеца на турците и той слисан видя колко името му и личността

му бяха популярни и тука. Имаше вече и легенди за него.

- Тоз кяфир-консул не може ни да се улови, ни да се познае... - каза един от

присъствуващите.

- Нему му помага някой дявол: ту го видиш даскал, ту - поп, ту - селянин, ту -

османлия; из един път менява вида си: от момче става старец; сега кьосе и

черноок, след малко - палабуюклия и рус. Иди, та го лови! Ахмед ага ми

разправяше, че по едно време му уловили дирята и го погнала потеря къде

текийското бранище. Той бил облечен като селянин; изведнъж, потерята гледа пред

себе си гарга: няма ни селянин, ни дявол там... Гръмват всичките, но птицата се

изгубва и чуват само грачене пред себе си.

- Бошлаф - обадиха се неколцина недоверчиво.

- Гявуринът, кога да е, ще падне на ръка - само да му разберем гнездото, дето се

крие - забележи друг.

- Та аз ви казвам, че не може да се хване, кератията-подзе първият оратор... -

Той се и не крие, но познаваш ли го!... Той може сега да бъде тук при нас, в

кафенето, и пак да не знаем, че е той.

При тия думи присъствуващите машинално повдигнаха очи и се изгледаха. Няколко

погледи се спряха с любопитство върху Огнянова.

Той сега страшно сърбаше третото си кафе, като на всеки миг изпущаше из устата

си един облак дим, който го забуляше с вълните си, но той чувствуваше вперените

в него погледи и под сколуфите му протекоха капки пот. Той не можеше да издържи

по-дълго това напрегнато състояние и чакаше сгоден момент да остави кафенето и

да дъхне на чист въздух.

- Ако е късмет, за накъде? - попита го един.

- За Клисура, с божия воля - отговори Огнянов, като развързваше спокойно една

дълга оваляна кесия, за да плати кафетата.

- Че в тоя сняг и фъртуна?... Ти по-добре пренощувай тука; утре ще стигнеш пак

за пазара.

- На пътника път, на жабата локва - отговори усмихнато Огнянов.

- Ти си приказваш бабини деветини, Рахман ага, твоят кефирин не е ни дявол, ни

гарга, ами си е комита, като всеки комита!

- Хванете го де?

- Ще го хванем... Гнездото му подушихме.

- Камо да паднеше на ръка - извикаха неколцина с кръвожадни погледи.

- Аз си залагам главата, че днес или утре Бойчо комита е в примката.

- А дека го дирят, кучето?

- Крил се в някое средногорско село, гявурско, намерил топло място. Вчера

отидоха няколко заптиета през Баня, други през ливадите абрашларски: ще го

загащим...

- Та и ти отиваш по него?

- По него! Във Веригово ще се съберем и оттам ще захванем.

Едвам сега Огнянов забележи, че говорещият бе заптие, което по-напред не бе

съгледал в ъгъла. Това откритие за голямото премеждие, що го очаквало във

Веригово, го порази още повече. Подозрителните погледи паднаха от него, но това

кафене го задушаваше... Той поздрави с темена присъствующите и излезе.

Когато се намери пак навън, на чист въздух, на свобода, под снежното небе, той

въздъхна нашироко н се метна на коня.

След три часа път той и конят му, покрити със сняг, се спряха при Карнарския

хан.

ЛЮБЕЗЕН ПОЗНАЙНИК

Карнарският хан е станцията на високия Троянски проход. Тук пътниците почиват,

похапват, посгряват и тогава с нов запас от сили почват да възлизат по ребрата

на Стара планина. Но една-две недели през зимата ханчето не посреща пътници,

защото веявици сипват с дебели преспи стария римски друм навръх Балкана и той

става непреходен. Всякакви съобщения между Тракия и Дунавска България се

прекращават, додето троянските кираджии с египетски мъки не пробият тясна пътека

из снега. Именно сега пътят беше затворен и ханчето пустееше. Ханджият българин,

дребно, ухилено човече, с тъпоумно лице, посрещна твърде вежливо госта си и го

въведе в голямата стая за гостите, която служеше и за всичко друго. Огнището

гореше и Огнянов запуши чибучката.

- Имате ли други гости? - попита той ханджият.

- Нямаме гости. Балканът, като се затвори, затваря и моя хан... За къде така,

аа? - попита ханджият, като изглеждаше някак любопитно госта си.

- Можеш ли свари едно кафе? - попита Огнянов, вместо да отговори.

- Можем, можем, как да не можем?... А за къде тъй, аа? - настояваше ханджият.

- За Троян.

- А откъде?

- От Бяла черква ида... Пътят добър ли е нататък?

- И аз съм от Бяла черква, но за Троян не можеш мина... Аз ти казвам, ти мене

вярвай... - бъбреше ханджият, като подаваше кафето и гледаше вторачено в

Огнянова, като човек, който иска да го познае.

Огнянов се наведе намръщено, за да избегне това досадно взиране. Ханджият му

хвърли още един косвен поглед и се усмихна под мустак.

- Ханджи, ти си направил сладко кафе! - каза Огнянов строго и остави чашата.

- Прощавай, аа, аз мислех, че го пиеш шекерлия. Да ти направя друго!

- Не трябва!

- Не, пий, пий едно кафе-аз ти казвам, добре е...

- Какво има ново тъдява?

- Страхотии, убийства, обири всеки ден. Пътници няма, Балканът затворен, аз

губя... Еле откогато изровиха Емексиз Пехливана - ти го знаеш де, - османлиите

много запакостиха... Уж търсят комити, пък то - колят невинните хора. Аз ти

казвам правичката, ти мене вярвай...

Огнянова удиви смелостта на ханджията: така можеше да се говори пред българин

само. Затова той, в ролята си на турчин, намуси се кисело.

- Пезевенк, ти ако дрънкаш много-много, и тебе ще ти дойде нещо до главата.

- Аз зная пред кого се бъбра, аа- каза ханджият с фамилиарен тон.

Огнянов го изгледа още позачудено. Той поиска да се скара.

- Гявур, ти гаче си пиян!

- Графе, не се сърди де, че и аз на "Геновева" плаках! - отговори ханджият вече

по български и му хвана десницата да се ръкува.

Огнянов видя, че го познаха. Това му досади силно. При това, и лицето, и

безочливата обноска на ханджият му бяха противни. Той го измери с поглед и

попита студено:

- Отдека си, ваша милост?

- От Бяла черква, Рачко Пръдлето! - отрекомандува се ханджият и подаде пак ръка,

която увисна на въздуха.

Но Рачко се не оскърби.

- Защо се боиш от мене, графе? Или се срамуваш от името ми? То ми е остало от

баща ми и ми е за чест... Защото, какво става от името? Името е нищо, но човек,

като е честен, тогава и името е красно. Питай в Бяла черква кого викат Пръдлето,

и всеки ще ти каже. Ти мене слушай. Като е човек с честта си, то и името,

например, да кажа... Аз храня къща и имам три деца - и тебе да ти се върнат, -

та всеки ми има почетта, а челяк защо живей? За една чест и за едно красно

име...

- Имаш право, бай Рачко, много умно приказваш.

посрещал тука народни. Аз, щом те видях одеве, рекох си: чакай да видим дали ще

ме познай графът.

Огнянов не си припомняше да е видял някога тоя знаменит човек.

- Ти отдавна ли държиш тоя хан?

- Има година и половина, ама на "Геновева" се улучих в Бяла черква... ти беше

графът.

- А ти няма ли да ми дадеш нещо да похапна?

малко фасул с червен пипер, кисело зеле и хляб.

- И аз ще ти правя другарлък - прибави любезно Рачко и седна и той да пладнува с

Огнянова.

Огнянов заяде мълчаливо. Тоя Рачко му правеше лошо впечатление с безочливото си

обръщение и с още по-безочливо име, особено като седна неканен.

"Какъв недодялан ханджия! И малко идиот" - мислеше си той. Като да потвърди

думите му, Рачко наля две чаши и каза:

- Дай да се чукаме! Арш-марш! Да живей! - И той гаврътна чашата си с вкиселялото

вино. - Ама познах те изведнъж, нали? Аз колко пъти съм посрещал тука дякона

Левски и съм се чукал с него!... Той ми беше приятел... И аз съм от народните,

не ме гледай, че съм такъв...

Огнянов забележи противоречие или просто лъжа, понеже дякон Левски беше умрял

преди три години. Това му усили недоверието.

- Изпий си виното де! Как? Не пиеш ли? Дай аз да го изпия тогава. - И Рачко

гаврътна и Огняновата чаша, като се навъси ужасно от изпития оцет.

Обедът се свърши по-скоро въпреки желанието на развеселения се Рачко.

- Стой де, що бързаш? Нали ще останеш да нощуваш тука? Аз ще те оставя малко, ще

ида до Карнари... ти ме почакай. Остани тука тая вечер... ще се разговаряме. И

аз съм народен.

- Благодаря, бай Рачко, извадете ми коня, аз ще мина напред.

- Ами лош е пътят. Аз ти казвам правичката; ти мене слушай... Отрязвам си

главата...

- Не е нужно това - отговори сухо Огнянов, па прибави нетърпеливо: - Коня ми!

Ханджият отиде навън.

Огнянов изгледа внимателно стаята и съседните дупки. Дойде му неволно на ум

Къкринския хан, дето бяха издали Левски. Кръчмарите по турските села - все

българи - по нужда и навик бяха привикнали да братуват с турците, затова не бяха

безопасни. А това бръмкало, Рачко, беше способен по най-невинен начин да

напакости.

- Конят ти е готов навън, ама пътят е лош за Троян... - каза Рачко, като се

върна.

- Хе, графе, да прощаваш, аз те гостих.

- Не, кажи да ти платя, аз съм твърде благодарен от твоето гостоприемство, а най

вече от виното - каза Огнянов иронически.

- Ба, винцето го бива... но аз нито за него, нито за яденето, нито за сенцето

пара не ти вземам... Аз за такива приятели...

- Кога е тъй, благодаря ти, бай Рачко - каза Огнянов, като се озърташе. - Тук

няма ли други?

- Аз и момчето сме само, графе, но момчето го пратих на Бяла черква, то тая

вечер ще си доде. Пък сега искам да прескокна до селото, а няма кого да оставя

тука... Остани де!

Огнянов хвърли очи на един стълп, па хвана ханджият за ръка и по приятелски му

каза:

- Сега потърпи, бай Рачко, да те вържа. - И Огнянов откачи с една ръка въжето,

Кръчмарят взе това за шега.

- Сега пък ще ме връзваш ли? Връзвай! -каза той весело.

Огнянов увиваше спокойно въжето около стълпа и ханджият. Като видя сериозността

на работата, той се почуди, па се разсърди:

- Не си играй де! Хайдутин ли съм, да ме връзваш? - И Рачко се размърда. Огнянов

му каза натъртено:

- Ако крекнеш, ще ти разпоря корема!

Кръчмарят, втрещен, погледна силяха. Той знаеше, че графът си не поплюва на

ръцете. И кротува като дете.

- Аз бих искал да вържа само устата ти, но като ле мога тях - връзвам тебе -

казваше му Огнянов ухилено, като го прикова здраво за стълпа. После попита:

- Кога ще се върне твоето момче?

- Довечера. - Рачко трепереше.

- Ех, то ще те отвърже. Сбогом, бай Рачко, аз ще гоня Троян. Па помни графа - на

ума си само...

И като му хвърли там няколко гроша, Огнянов яхна коня и продължи пътя си.

ТЛЪКА В АЛТЪНОВО

Вместо към Бяла черква Огнянов обърна сега назад към село Алтъново, сгушено на

западния кът на долината. Остаяха му два часа дотам, но коня му беше съсипан и

пътят мъчен, та едвам по мръкнало той стигна в селото, изпращан от виенето на

вълците, които го гониха до края.

Той влезе през българската махала (селото беше смесено, с турци и българи) и

скоро се спря пред вратнята на бай Цанка.

Бай Цанко, клисурец родом, но отдавна заселен и оселянен в това село, беше

простодушен, с весел нрав и родолюбив човечец. У него често гостуваха

апостолите. Той прие радостно Огнянова.

- Добре стана, че дойде у мене... Тая вечер имаме тлъка, та баре да погледаш

момите ни. Няма да ти се стяга душата - рече Цанко усмихнато, като го въвеждаше

в стаята.

Огнянов прибърза, та му обади, че е преследван и защо.

- Чухме, чухме и ние - каза бай Цанко; - та като сме затънтени тука, сякаш че не

сме в света?

- Няма ли да ти напакостя нещо?

- Не се грижи, ти казвам; тая вечер гледай да си избереш някоя девойка... да

носи байрака - шегуваше се Цанко; - на, от това прозорче ще ги изгледаш

всичките, като някой цар...

Огнянов се намери в една малка тъмна стаичка. През дървеното й прозорче се

гледаше в голямата, дето беше тлъката (там бяха се събрали по-личните моми и

невести, за да попредат и пошият за чеиза на Цанковата дъщеря Донка). Огънят

весело пламтеше и осветляваше всичките стени, украсени само с щамбата на св.

Иван Рилски и с шарени глечосани блюда по полиците. Мобилите съставляваха, както

във всяка по-заможна селска къща: водникът, мосандрата, лавицата и големият

долап с всички покъщнини на Цанка. По постлания с козяци под седяха гостите и

гостенките работници. Освен огнищния светлик тям светеха и две газени ламбици -

разкош тая вечер.

Огнянов отдавна не беше присъствувал на такова любопитно събрание - обичай,

завещан от старината. Сгушен в тъмното килерче, той с внимание гледаше

простодушните сцени от първобитния още селски живот. Вратата се отвори и при

него влезе булка Цанковица, клисурчанка също, хлевоуста и бъбрива кума. Тя

клекна до Огнянова и хвана да му показва, с нужните обяснения, по личните

девойки.

жално-жално я поглежда Иван Боримечката. Той лае като овчарско куче, когато иска

да я разсмее... Тя е много работна, спретната и чистофайка. Само че бързо се

гои, сиромашката; ама като се ожени, ще изпусталее. Вашенките пък се кръвят,

като се омъжат... Оная, дето е отляво до нея, тя е Цвета Проданова; тя се люби с

оногова, дето мустаките му стоят като опърлени... Каква е гивиндийка тя, хвърля

очи на четири страни! Ама инак добро момиче. До Цвета стои Драгановата Цвета, а

до нея - Райка попадиина... Аз тях ги не давам за двайсет филибелишки ханъмки;

видиш ли ги какви са белошийки, като патки? Цанко наш каза веднъж, че да му даде

едната да я ухапе за гушата, ще й хариже памидовото лозе на Малтепе, затуй го

пернах с ръжена тогава... афоресникът. А оная видиш ли отдясно, дето е до

дебелата Стайка? Тя е Кара Велювата дъщеря, най-чорбаджийската. Искаха я пет

души отбор ергени, но баща й не я дава... Държи я за домазлък, лалугерът

недни... Знаеш, той прилича на лалугер... Иван Недялковия ще да я грабне,

отрязвам си езика. Ето ти там и Рада Милкина; тя е песнопойка като славейчето на

нашата слива, но е нехра - тук да си остане. По ми хваща очите Димка Тодорова,

дето стои до лавицата: гледай каква напета гиздосия, да бях ергенин, аз щях да я

взема - хай да я дадем тебе. Очите й са много хубави, да я порази... До наша

Дона стои Пеевата мома. И тя е хем хубава, хем работна, дето се вика, не пада

долу от Донка наша. И тя е гласовита като Милкината Рада, а се смее като

ластовичка, слушай я само...

Тъй изправена над Бойча, в тъмнината, Цанковица изумяваше сцената от

"Божествената комедия", дето Беатриче, в ада, сочи на Данте един по един

обитателите му и разказва историята им.

Огнянов кое слуша, кое не, това безкрайно дърдорене на булката; той беше цял

погълнат от картината, а не от тълкуването й. По-смелите девойки се шегуваха с

ергените, подзимаха ги лукаво и се заливаха с весел смях. Тям отговаряха

гръмогласни кикотения от мъжка страна, дето се пущаха стрели против хлевоустия

пол. Закачките, глумите и шегите се сипеха като дъжд; откритите смехове

посрещаха двусмислените остроти, които изкарваха руменина по най-опечените

момински бузи. Цанко сам взимаше участие във веселбата; булка Цанковица шеташе

около гощавката; Донка ту ставаше, ту сядаше.

- Я стига сте се превивали от смях, ами попейте пак! - извика весело стопанката,

която беше оставила Бойча, за да иде да отлупи тенджерата на огъня, дето се

готвеше гощавката. - Радо, Станке, нагласете някоя, та засрамете ергените,

нашите ергени не струват за бъзев гребен - не пеят...

Рада и Станка не чакаха да им повторят и подхванаха една песен, а по тях -

всичките песнопойки, които се разделиха на два хора: единият изпиваше един стих,

а другият хор го повтаряше. Първият хор, в който бяха първокласните певици,

пееше сопрано, вторият държеше по ниска нота.

Ето песента:

Добро ле, два се млади, Добро ле, залибили,

Добро ле, залибили, Добро ле, от мънинки,

Добро ле, срещнали се, Добро ле, снощи вечер,

Добро ле, в улицата, Добро ле, в тъмнината,

Добро ле, па седели, Добро ле, хоратели.

Добро ле, месечника,Добро ле, рог подала

Добро ле, звезди небе, Добро ле, обсипаха,

Добро ле, а две млади, Добро ле, още седат,

Добро ле, още седат, Добро ле, разговарят.

Добро ле, водата й, Добро ле, скреж хванала,

Добро ле, кобиличка, Добро ле, явор стана,

Добро ле, а две млади, Добро ле, още седат.

Когато момите изкараха песента, раздадоха се похвали от ергените, които я

намериха хубава и за това, че всеки взимаше въз себе си тоя любовен припев. Иван

Боримечката хвърляше очи - да я изяде - на Станка Чонина, която усърдно

задиряше.

- Тая песен се пее на повторки, а се играе на повращулки! - издърдора той

гръмогласно.

Всички моми се изсмяха, като гледаха дяволски на Боримечката.

Това беше цяла планина: ръст голиатов, сили херкулесови, лице кокалесто и

грапаво, и глупавичко. При това, той беше и голям песнопоец, сиреч имаше и глас

съответствен на снагата си. Боримечката се поразсърди. Той се оттегли мълчешката

и след малко време излая над главите им като дърто овчарско куче - момите

изпискаха уплашени, а после се разсмяха. Тогава гидийките взеха да го дразнят.

Една го припя: