Иван Вазов Под игото

Молдовата помня, имаше един вестник, каквото кажеше - все лъжа.

- Уйдурмасиони.

- А бе аз нали ви казвам? Турските известия наопаки трябва да ги разбираш: ако

пишат, че са паднали сто херцеговци, наздраво знай, че са сто зелени, ако кажеш

хилядо, не ще да сгрешиш.

Думите на бай Мича поуспокоиха духовете. Те бяха убедителни, защото отговаряха

на тайното желание на всекиго. Известията трябваше да бъдат неверни, защото бяха

лоши. И вестникът не беше за вярване. Но когато същият вестник съобщаваше за

успехите на Любобратича, никому не скимна да подложи на съмнение достоверността

им. При все това днешните новини разстроиха духа на гостите в Ганковото кафене.

Понататъшните разговори завехнаха, всекиму тежеше нещо на душата. На самия бай

Мича беше неловко. Той беше сърдит на себе си, на вестника и на всичкия свят,

задето не намери потвърждение новината от "Клио". Затова той кипна, когато

Петраки Шийков каза иронически, сред общата тишина:

- Каквото се види, бай Мичо, твоята херцеговска искра ще си остане само искра, и

после нищо. Ти мене слушай - Турция ще си остане жива и здрава и тая година, и

догодина, и подир сто години, а ние ще се лъжем с твоите пророчества, додето

умрем.

- Шийка! - извика Мичо разярен. - Твойта куфалница не достига дотам, ти да си

Избухна караница, но появата на Стефчова тури край и ней, и на опасните

разговори за падането на Турция.

ОТЗИВИ

здрависа неколцина и хвана да слуша с тържествующ вид. Той мислеше, че

прекъснатият разговор се касаеше до сатирите против Огнянова и Соколова, които

бяха пръснати в множество тая нощ. Но никой не отвори дума за тях, било че не

знаеха, било че ги презряха.

Бай Мичо си излезе сърдит. Подир него неколцина още оставиха кафенето. В това

време влязоха нови двама. Те бяха Огнянов н Соколов. Току що седнаха, Хаджи

Смион се обърна към първия:

- Графе, няма ли да дадеш по Коледа пак някоя комедия?

- Геновева не беше комедия, а трагедия - забеляза господин Фратю; - комедия се

нарича, когато е смешно представлението, а трагедия - когато има трагически

сцени и жалост. Онова, дето играхме, беше трагедия. моята роля беше трагическа

роля. - обясни многознайно господин Фратю.

- Зная, зная, аз колко такива съм ги виждал в Букурещ! Ех, ама как хубаво

направи лудият! Да ти не са уроки, Фратю. Аз рекох: същи луд много ти помогна

косата - похвали го Хаджи Смион.

Иванчо Йотата, който току що влезе, взе участие в разговора.

- Кое, за театрото ли? - обади се той. - Аз виждах по-оная година театро и в К.,

когато играха, какво беше? Не помня, хъ, "Иван Хайдутинът".

- "Иванку убиецът" - поправи го господин Фратю.

- Така. Убиецът, ама нашето по-великодушно излезе. Наша Лала цяла нощ е

бълнувала. Викаше "Голосе! Голосе!" крамолически и трепереше от страх велик.

Господин Фратю погледна големливо, погъделичкан от тая похвала.

- Да, да, и аз затова казвам на графа да ни даде пак комедия. Вярвай бога, ще

направи много добре. Само песента да е друга - каза Хаджи Смион, като хвана да,

тършува из всичките си джебове, понеже направи едно косвено порицание.

- "Геновева" не е комедия, а трагедия - забележи пак строго господин Фратю.

- Да, да, трагедия. с една реч - театър.

- Ба, комедия беше, тя произвеждаше смях - отзова се из къта си Стефчов и се

усмихна ехидно.

Огнянов прекъсна думата си със Соколова и каза:

- Страх ме е, бай Хаджи, че може пак де ме засрамят.

Стефчов не вдигна очи от вестника, който бе взел.

- Кой ще те засрами тебе, никой не може да те засрами! - избърбора дядо Нистор.

- Ти пак да ни повториш Геновева. децата за нея все приказват. Тогава наша Пенка

беше трескава, та не дойде. Сега като рекла: "Тате, искам Геновева - Геновева

искам."

- Добро, дядо Нисторе, ама аз треперя от свирка - продума Огнянов, като устрели

- Особено когато е взета от гюбрето - допълни язвително Соколов.

Стефчов се изчерви от задушен гняв, но продължи да гледа във вестника. Той се

чувствуваше неловко под пронизителния поглед на Огнянова, комуто беше вземал

страха. И действително, очите на Огнянова сега пламтяха страшно.

- И аз на твоята дума отгоре, дядо Нисторе - обади се Чоно Дойчинов: - искам

Геновевица. Само Голоса Кириак да го вземе, че му е подадено; Фратю е фарфара,

но божи човек: нафиле го псуваха хората.

От тоя простодушен и пълен с отрова комплимент Стефчов се изчерви до ушите. В

същото време похвалата докачи господин Фратя.

Огнянов и Соколов неволно се усмихнаха. Това направи и Хаджи Смион, без да знае

защо.

хладнокръвно уж, но гласът му трепереше от яд:

- Да, аз се надявам, че бай Огнянов, от Л о з е н г р а д, ще ни даде скоро и

една трагедия. Може да бъде уверен, че никой няма да се смее - най-малко той.

Стефчов натърти на думата Лозенград (отдето Огнянов беше явил, че е родом).

Огнянов забележи това и лицето му се поизмени. Но той отговори твърдо:

- Щом има такива изкусни машинисти зад пердето, искам да кажа, шпиони, като

Стефчова, не е чудно да стане и трагедия.

И той го погледна презрително. Сега Соколов подръпна другаря си за ръкава:

- Остави го, да не развонява повече - пошъпна той.

- Аз не мога да търпя подлеците! - избъбра високо Огнянов, доста високо, за да

го чуе Стефчов.

В това време Бойчо съпикаса Мунча, че стои при вратата на кафенето, която беше

отворена. Той забележи, че Мунчо беше вперил в него очи, като клатеше глава и му

се усмихваше приятелски. Изражението на идиота беше тъй добро, тъй кротко, тъй

щастливо! Бойчо и друг път бе забележил, че Мунчо го гледаше така внимателно и

любовно, но не можеше да отгадае причината на тая привързаност. Когато им се

срещнаха погледите, Мунчовата физиономия се озари от една още по блажена

усмивка, очите му блеснаха от непонятен и безсмислен възторг. Той надникна

по-навътре, все вторачен в Огнянова, и като се хилеше с всичките мишци на лицето

си, извика протегнато:

- Русианн!...

И като тури пръста на гърлото, хвана да го тегли назад напред, за да изобрази

клане.

Смаян стоеше и Огнянов. Сега не беше пръв път, дето Мунчо му правеше такива

знакове.

- Графе, какво ти каза Мунчо? - попитаха го неколцина.

- Не зная - отговори Огнянов усмихнат; - обича ме много.

Мунчо, види се, разбра недоумението им и за да им обясни по добре защо е

възхитен от Огнянова, изгледа всичките тържествено тъпо, показа с пръст Огнянова

и извика още по-високо:

- Русианн!...

И като махна с ръка на север, той още по-енергически хвана да си коли гърлото с

показателния пръст. Това повторение неволно смути Огнянова. Хрумна му на ум, че

Мунчо, по някаква фаталност, трябва да е видял или помирисал приключението в

дядовата Стоянова воденица. Той с трепет погледна Стефчова, но се успокои, като

забележи, че Стефчов бе се обърнал и си шепнеше с едного, без да обръща внимание

на Мунча.

В същия миг Стефчов стана, отстрани Мунча от вратата и излезе, като хвърли на

Огнянова злобен и мъстителен поглед.

Стефчов кипеше от злоба. Той бе понесъл толкова удари на самолюбието си от

Огнянова и не беше имал ни един случай още да си отмъсти. Той искаше да отмъсти,

но прикрито, защото явната борба с Бойча го плашеше. Бунтовната песен в театрото

му даде едно оръжие против него, но както видяхме, и в тоя случай косата му

удари о камък. Беят не допусна, че Огнянов е запял бунтовна песен пред него, и

не повярва на Стефчова. Той не намери за благоразумно да настоява в тоя случай;

в замяна на това той откри друго нещо: преди три дни в К. той случайно узна от

един лозенградчанин, че в града нямало никакъв Бойчо, ни Огняновци. Това беше

един проблясък за Стефчова, който трябваше да го поведе към нови открития.

Навярно, зад Бойча Огнянов се скриваше друго лице, и не току тъй, без причина.

Той се водеше с доктора Соколова, познат от време като размирен дух. Навярно,

тия двама хора нещо ги съединяваше, но какво именно? Разумява се, нечиста

работа. От едно съображение на друго, Стефчов инстинктивно почувствува, че

Огнянов не е чужд на тайнственото приключение в Петканчовата улица, което и сега

остаяше за него една мистификация. И именно по него време и Огнянов се яви в

града и се започна по-силно мърдане на духовете, на което той остана чужд.

Кириак се реши да проникне в мрачината на това дело и се залови за тая работа с

всичкото упорство и страстност, които е способна да предаде омразата на една зла

и завистлива душа. Нови зловещи обстоятелства дойдоха Стефчову на помощ в

подземната му борба с Огнянова.

БЕЗПОКОЙСТВА

Бурни облаци се явиха прочее над Огняновата глава. Но той почти нищо не

подозираше. Шестмесечното му безбедно стояне в Бяла черква беше усилило

самоувереността му до безгрижност. Силно погълнат от залисии съвсем от друго

естество, нему малко време му остаяше да мисли за тая дреболия - личната

безопасност. От всички чувства страхът беше най-малко развит у него. Притурете

при това и чувствата му към Рада - светлоцветната призма, през която гледаше

света.

Впрочем, той сега не беше съвсем спокоен, защото, като излязоха из кафенето, той

- А как мислиш? В Стефчовото заплашване има ли нещо сериозно?

- Стефчов има зъб на тебе и да можеше да ти стори зло, какъвто е мазник, той

щеше да го направи досега. Той не би се задоволил с интриги.

- А този Мунчо, какво значат тия негови комедии ? Мене хвана да ме издува.

Докторът се изсмя.

- Не ставай дете!

- Да, това не заслужава внимание, но Стефчов - Стефчов да не би да знае нещо?

- Какво може да знае той? Навярно Хаджи Ровоама му е пуснала пак някоя муха. за

нас. Ти знаеш, че тая бъбрица без глупави измислици не може да мине един час.

- Не, тя е опасна вещица и тя може да подуши онова, което друг трябва да види

или чуе. Тя е и менторът на Стефчова, както тиранът на Рада.

- Тя беше пуснала - помниш? - за тебе, че си шпионин. Аз ти казвам, че само

брътви.

женските сплетни. Да, ти знаеш ли? Стефчов ще се годява утре.

На доктора се поизмени лицето.

- За Лалка?

- За нея.

- Отде знаеш?

- Рада се научила... Хаджи Ровоама е предумницата, естествено. Годежници са:

Хаджи Смион, тоя вездесъщи хамелеон, и Алафрангата.

Докторът не можа да скрие вълнението си. Той ускори стъпките си. Огнянов го

погледна зачуден.

- Ти ми не беше казал, докторе, че сърцето ти не било свободно.

- Аз обичам Лала - отговори мрачно Соколов.

- Тя знае?

- И тя ме обича. или по-добре, по й се нравя от Стефчова. Да има у нея

по-дълбоко чувство, не вярвам. - И неволно червенина излезе по лицето на

доктора.

знам това добре - каза Огнянов, като гледаше съчувствено приятеля си.

- Отде знаеш? - попита докторът зачервен.

- От Рада; ти знаеш, че те са приятелки. Лалка й изказва душата си. Ти нито

знаеш колко сълзи е проляла, когато те откараха за К., и каква радост е била,

когато са те освободили. Рада всичко това е видяла.

- Невинно дете е - каза докторът глухо, - ще го убият, ако я дадат на тогова.

- Защо я не поиска досега? - попита Огнянов със съчувствие.

Докторът го погледна учудено.

- Та ти нема не знаеш, че баща й не иска да ме види?

- Открадни я тогава!

- Сега? Когато готвим въстание? То може да избухне подир две години, а може и

утре, кой знае? В такива мътни времена нито искам да мисля за женене.... и

после, грехота ще бъде да увлека това момиче в нещастие.

- Това е право - издума замислено Огнянов; - същата мисъл спира и мене да се

венчея за Рада; с това бих я отървал, тая прелестна сирота, от толкоз люти

огорчения и бих я направил щастлива.. тя заслужава да е щастлива... Прелестно

сърце, брате мой. Но тя се убива сега, тя си е свързала съдбата с мене.

Бедната!

Облаци минаха по Огняновото чело.

Докторът не си даваше добре сметка за чувството, което изпитваше към Лалка. Той

невярно каза, че в тия мътни времена не се решава да я взема. Истинската любов

не знае премеждия и прегради. Той усещаше наистина нещо като любов към

Юрдановата щерка, но това чувство беше още твърде слабо, то не беше страст, а

симпатия случайна и без дълбок корен. Темпераментът му и разсеяният му весел

живот го правеха неспособен за силна привързаност към един предмет само. Сърцето

му се делеше и между бейовицата, ако слушаме мълвата, и Клеопатра, и Лалка, и

революцията, и кой знае още какво. Но сега подир съобщението на Огнянова за

Лалкината привързаност, което сладко и дълбоко погъделичка неговото самолюбие, и

за нещастието, което застрашаваше Лалка, сърцето му се сви от ненадейна скръб и

мъка. Стори му се, че той е бил всякога влюбен в Лалка и че не би могъл да живее

без нея. Може би в него се пробуди егоизмът, дълбоко вроден в човешката натура;

може би искрена пламенна страст заговори в него; но той страшно биде смазан от

мисълта, че Лалка завинаги ще бъде изгубена за него. Как да се отложи тая

годявка? Как да се унищожи тоя съперник? Как да се спаси Лалка? Тия вътрешни

въпроси се изобразиха твърде ясно по посърналото и мрачно сега лице на Соколова.

Огнянов го разбра. Мъката на доктора и съдбата на Лалка извикаха силно участие в

него.

убива други! - пламна Огнянов внезапно.

Двамата приятели повървяха мрачно.

Огнянов се спря с решителен вид.

- Искаш ли да ида да му кажа да си наляга парцалите и да му ударя плесница всред

кафенето?

- Той ще я преглътне, както и другите. Той е човек безочлив. Па това няма да

помогне.

- Пред Юрдана Диамандиев плесница не опозорява.

- Пред момичето, то ще чуе!

- Лалка я не питат, пък тя благоговее пред волята на баща си - отговори докторът

меланхолически и подаде ръката си.

- Отиваш си? Е, довечера ще идем у поп Ставря?

- Не ми се ще, иди сам.

- Не, трябва да идем. Дадохме дума. Поп Ставри е неодялана глава, но честно

сърце. Па и там можем да намислим нещо.

- Добре, ще те чакам у дома тогава.

И приятелите се разделиха.

Огнянов отиде в училището. В учителската стая намери само Мердевенджиева,

дълбоко зачетен в една турска книга. Огнянов го не поздрави. Той усещаше, още

отначало, някакво противно чувство при вида на тоя момък, под една ръка с

псалтикията, под друга с "иншата", два атестата съмнителни за развитието на

мозъка. Писмото му до Рада пък превърна това неразположение в отвращение към

псалта, което порасте при виждането неговото лакействуване пред Стефчова.

Огнянов се разхождаше живо из стаята, като пухаше големи облаци дим от цигарето

си, занят от разговора си с доктора, без да обръща внимание на апатичното и

заспало лице на псалта, наведено над книгата. Внезапно зърна на масата новия

брой от в. "Дунав", едничкия лист, който се приемаше в града, от Мердевенджиева,

за турските му стълпове. Той хвърли разсеян поглед на българските и когато щеше

да го захвърли, вниманието му се спря на едно заглавие с едри букви. Той

прочете, попарен, следующето:

"Избягване на заточеник из Диарбекирската крепост: Иван Краличът, от Видин,

Дунавска област, на 28 години, висок ръст, черни очи, къдрава коса, мургав цвят

на лицето, за участие в смутовете на 1868 г. осъден на вечно заточение в

Диарбекирската твърдина и избягнал от нея през марта, настоящата година, влязъл

пак в държавата на Негово Императорско Величество, дири се от властите, на които

са дадени нужните указания за това. Верните царски поданици се задължават

прочее, под страх на строго наказание за преслушание, да обаждат или предават

казания избягнал престъпник, щом го познаят, на законната власт, за да възприеме

достойното си наказание, според справедливите императорски закони."

При всичката сила на волята си Огнянов не можа да се удържи спокоен при тоя

чужди човек: лицето му се измени, устните му пребледняха. Изненадата беше много

неочаквана. Той хвърли бърз поглед към Мердевенджиева. Псалтът, все в прежното

неподвижно положение, стоеше над книгата. Вероятно, той нищо на забележи от

вълненията на Огнянова, а надали е обърнал внимание и на членчето, само по себе

си безинтересно. При тия успокоителни предположения Огнянову се възвърна малко

хладнокръвието. Първата му мисъл беше да унищожи тоя опасен протогер.

Той пресили отвращението си против псалта и се унизи да заговори с него.

- Бай Мердевенджиев - каза той спокойно, - чели ли сте вестника? Остави ми го,

да го прегледам у себе си. Хрониката му е много любопитна.

- Не съм, но вземете го - отговори псалтът лениво и продължи пак четмото си.

Огнянов излезе със зловещия "Дунав", единственият брой, който се приемаше в Бяла

черква.

КОЗНИТЕ

Кириак Стефчов и днес, в кафенето, остави бойното поле, но с намерение да се

Страшната му омраза против тоя човек, подхранена и от случаите, заглуши в душата

му малкото честни чувства, задавени в бурена на низките инстинкти.

Днес, в кафенето, първи път му хрумна жестоката мисъл да погуби неприятеля си

чрез едно предателство. А той имаше данни и средства за него. Малките интрижки и

клевети, които сееше за него, не помагаха; напротив, Огнянов ги разбиваше

победоносно и растеше още в очите на света. В това го убеди особено

застъпничеството на публиката при представлението на Геновева. Да беше Михалаки

Алафрангата, той би извършил предателството със спокойна съвест, че прави добро

нещо. Но Кириак, при всичката поквареност на душата си, чувствуваше още

гнусотата на това дело, само че нямаше сила да се въздържи от него. Бясната

жажда за отмъщение го гореше. Той реши да го извърши, без да излазя наяве.

- Да, тоя вагабонтин не го викат Огнянов, нито е от Лозенград, първо; второ, той

е бил гоненият в Петканчовата улица, а не други, и бунтовните книжа са били

негови. Доктор Соколов наистина е бил оня час у ханъмката. Хаджи Ровоама има

право. Мене ми загатна такова нещо и наш Филю - пандуринът. Тя е спотаила и

книжата... Как?-Не зная. Трето... но него подир малко ще узнаем. И то е най

страшното - то ще го прати не вече на Диарбекир, а на въжето... Аз ще съсипя тоя

нехранимайко!

Той отиваше към калугерския метох, дето беше назначил среща с Мердевенджиева.

- Ти си била права, госпожо - каза той на Хаджи Ровоама, като влезна при нея.

- Господ да те благослови, Кириак, а аз пък досега мислех, че кривнувам малко -

каза тя шеговито, но разбра добре за какво беше думата. - Какво те гони, та

пъхтиш като духало?

- Карах се одеве с Огнянова.

- Тоя проклети син е завъртял ума на нашата навейничава Рада. - кипна

калугерицата; - дава й някакви бунтовнишки песни да учи. Та каква е тая краста?

Бунтовническите песни сега пеят варънджа и бабите. Тук са дошли с плен и пожар

да оправят света! Едни да събират като мравки през целия си живот, да просят, да

трупат, да пълнят, а други - да правят прах и пепел... И да са хора! Сополковци

все.. и наша Рада! Света Богородице, утре ще стане и тя втора Христина, да

прибира комити и да се гаврят с нея и циганите. На, и завчера какви гнусотии са

се пели на театрото; турците спят ли, джанъм!.

- Аз се карах зле с Огнянова и реших веке да го съсипя - каза Стефчов сърдито.

Но като смисли, че е неуместно да се доверява на бъбривата калугерица, той

прибави: - Сиреч полицията ще прави и ще струва. Само, госпожо, мълчание.

- Та ти барем ме знаеш.

- Знам, затова казвам: мълчание. В това време се чуха стъпки на пруста. Стефчов

погледна из прозореца и каза радостно:

- Мердевенджиев иде! Е? - попита той псалта, който влезе бързешката.

- Мишката в клопката - издума Мердевенджиев, като си развиваше шала от врата.

- Как? Показа ли знак?

- Пребледня, презеленя, притрепера.. Той е!

- А какво каза?

- Поиска ми да го чете у себе. Това пръв път става, досега той го презираше,

както презираше и мене.

Стефчов стана прав и изпляска с ръце.

- Какво? - питаше го Хаджи Ровоама в недоумение.

- И той се не сети за примката?- питаше Стефчов.

- Ни най малко. Аз се преструвах, че четях и че нищо не виждам, пък то всичко

видях: мечката спи, ама ухото й шава. - допълни гордо Мердевенджиев.

- Браво бре, Мердевен! И сатирите бяха майсторска работа. Ти си бил за редактор.

- Ама не ме оставяйте и занапред мердевен. Ти поработи за мястото, което се

отваря.

Псалтът поблагодари с ръка, по турски.

- Аз и тоя Попов мисля да подхлъзна. Гледа те като бик и е вярно куче на К р а л

и ч а.

знае нещо.

Стефчов, без да й отговори, гледаше разсеяно из прозореца, занят вътрешно с

мислите си.

- Ха, ти знаеш ли? Вчера епитропите дохождаха в училището - обади се

Мердевенджиев.

- Кои?

- Всичките. Михалаки предлагал да му обявят, че е изключен. Но другите го

не излезе, с една дума.

- Бай Марко се е годил за тоя Кралич, ама един ден горчиво ще му излезе. Защо се

пъха и тоя простак?

- А Мичо?

- Бай Мичо, и той за Огнянова.

- Разбира се... гарван гарвану око не вади. И Мичо, де седне, де стане, все

правителството псува, както Марко псува вярата му.

- Търколило се гърнето, та си намерило захлупката - избъбра Хаджи Ровоама.

- Ами Григорът? Ами Пинков?

- И те по тяхната вода.

- Аз, да ме вземат чортовете, ако не затворя това тяхно училище!. Само бухали и

кукумявки ще мътят в него! - извика Стефчов разярен, като крачеше бързо назад и

напред.

развратителни и бунтовнишки песни - отзова се калугерицата. - Ами кой бе тоя

Кралич, Кириак?

- Кралич? - Кралче, бъдещето кралче на България - отговори той иронически.

Мердевенджиев си взе феса и отвори вратата.

- Па не забравяй моята работа, Кириак! - продума той умолително, като излазяше.

Бедният псалт мислеше, че се касае просто за изключването на Огнянова, комуто