Иван Вазов Под игото

на жива развалина. Но Марко му продължаваше живота с големи старания и изкуство.

Той сам го поправяше, разглобяваше, навиваше, чистеше с перце, натопено в

дървено масло, запазваше оста на колелцата с книжки и така му вдъхваше душа за

няколко време, додето пак запреше. Марко на смях го наричаше "моят охтикалия";

но той и домашните му тъй се бяха свикнали с тоя болен, щото, когато пулсът му,

сиреч махалото, спираше, къщата ставаше шута и глуха. Когато Марко хващаше

синджирите да го навива, то тоя мъченик издаваше из гърдите си гръмливи и

сърдити хъркания, щото котката бягаше.

Две семейни фотографии на същата стена довършаха съкровищата на тая картинна

галерия, която антиката часовник правеше и музей.

Доктор Соколов беше млад човек, на двайсет и осем години, левент, с лъскава руса

коса, синеок, с открито простодушно лице; с нрав буен, чудак и лекомислен. Той

беше служил като фелдшер в един турски табор на черногорската граница, беше

усвоил добре езика и привичките на турците, пиеше ракия и братуваше с онбашият

вечер, а нощя пушкаше из комина, за да го тревожи, и възпитаваше една мечка.

Криво гледан от чорбаджиите, които се доверяваха на Янелият хекимин, той беше

твърде обичан от младежите за своя весел, откровен нрав и разпален патриотизъм.

Той беше винаги пръв в дружески увеселения и комитетски съзаклятия и на тия две

занятия посвещаваше всичкото си време. Той не беше излязъл из никое медицинско

училище, но младежите, за да го турят по-високо от гърка хекимин, кичеха го с

титлата "доктор", а той не намираше за нужно да протестира против тая клевета.

Колкото за лечението на болните си, той ги оставяше на двата си предани

помощника: здравия климат на тоя балкански край и природата. По тая причина той

рядко прибягваше до фармакопеята си, на която и не разбираше латинските, и

всичката му аптека се сбираше на една поличка. Не е чудно, че по тоя начин той

скоро успя "да подлее вода" на противника си.

Соколов беше домашен лекар на Марка и идеше да навиди Асенча.

Другият гост беше Иванчо Йотата*. Той, като добър съсед, идеше да поразговори и

успокои бай Марка, Няколко минути разговорът се въртеше все върху тазвечершното

приключение и Иванчо твърде красноречиво описваше своите впечатления и

безпокойства.

- Та ви казвам - продължаваше Йотата, - че тъкмо кога наша Лала дигна трапезата

и прочия, аз зачух крамолическа пропаганда у вас, бай Марко. Кучето и то лаеше

удивително. Уплаших се, сиреч, не се уплаших, ами рекох на Лала: "Лало мари, що

става у бай Марка? Я погледни от чардака в техния двор!" Но после си помислих:

това не е женска работа. И аз дръзновено се покачих на чардака и гледам: във

вашия двор тъмно. Защо беше тая пропаганда? - рекох си умствено, сиреч,

изразбуди се махалата.. А Лала стои зад мене, държи ме за сетрето. "Къде?-

казва,. - Да не скочиш у бай Маркови?". "Няма нищо, мари - казвам й, - заключи

комшулука откъм бай Марка."

- Нямаше нужда, Иванчо - нищо нямало - забележи усмихнато Марко.

- Тогава - продължи Йотата - рекох си умствено: трябва да обадим на конака;

господин бай Марко е съсед и не можем да го оставим в безопасност. Й тозчас

дръпнах се из стълбите надолу, а Лала все крамолически вика след мене. "Мълчи

мари!" - казах й мужествено. Излязох на портата и гледам на улицата - всемирна

тишина.

ораторствувания. Но Иванчо прибърза и продължи:

- Като виждам всемирната тишина по улицата, рекох си: от това трябва да те е

страх, Иванчо; па се повърнах, та минах през заднята порта, сиреч, та излязох в

сляпата улица, от сляпата улица през бай Недковата врачка, та през Махмудкини,

та през купището на Генка чичов, та право в конака. Влизам, гледам и тозчас

обаждам дръзновено на онбашият, че у вас има разбойници и кокошките хвърчат из

двора.

В това време бурята с всичката си сила свирепееше навън.

- Ах, бай Марко, забравих да те питам - каза докторът внезапно, - намира ли те

тая вечер някакъв момък ?

- Какъв момък?

- Един странен момък, доста лошо облечен. Но ми се видя интелигентен, доколкото

го забележих. Питаше де е вашата къща.

- Де го видя? Не ме е намирал никой - отговори бай Марко с видимо смущение,

което гостите му нямаха причина да забележат.

Докторът продължи спокойно:

- Един момък ме застигна по мръкнало при Хаджи Павловия гюл. Попита ме учтиво:

"Господине, можете ли ми обади далеко ли стои Марко Иванов? Искам да го намеря,

каже, за пръв път ида тука." На мене случайно пътят ми беше насам и му предложих

да върви с мене. Из пътя гледах го, гледах го, той беше, сиромахът, почти гол.

тъничко скъсано сетре, доколкото видях в тъмнината. Сух, слаб и едвам се държеше

на крака, а поизстина времето. не смеех да го питам отдека е и защо е такъв, но

ми стана мило за нещастния и така тежко. Погледнах гарибалдейката си - ожулена,

взела-дала, вика се. "Няма ли да се сърдите, господине, ако ви дам моята дреха?.

Тъй ще простинете!" Каже: "Благодаря!" - и я взе. Така дойдохме до вас и аз го

оставих. Та щях да ви питам кой беше негова милост.

- Казах ви, че не ме е търсил никой.

- Чудно нещо - каза докторът.

- Дали не е тоз човек разбойникът, който се е катерил на стряхата ви, бай Марко?

- попита Иванчо. - Пропагандата не е била на всуета.

- Не е възможно тоя младеж да беше разбойник. Такива хора се познават по

физиономията - забележи докторът.

Разговорът доби неприятен тон и Марко, за да го промени, обърна се към Соколова:

- Докторе, чете ли вестника? Херцеговското въстание как отива?

- Бере душа, бай Марко. Тоя геройски народ направи чудеса, но какво може против

такава сила?

- Майки, шепа народ, а колко време се държа. Ние де можем изкашля такова нещо! -

каза Марко.

- Та опитахме ли се? - забележи докторът. - Ние сме пет пъти по-многобройни от

херцеговците, но още не знаем силата си.

- Такова нещо нито го хортувай, докторе - каза Марко. - Херцеговците са друго, а

ние сме друго: ние се намираме во чрево адово; само да мръднем, и ще ни изколят

като овци. Отникъде помощ няма да ти доде.

- Аз питам: опитахме ли се? - повтори запалено докторът. - Нас ни колят и секат

и без да правим нещо. Колкото по се вовчоваме, толкоз по ни бият. Какво им бе

направило невинното Ганчово детенце, което вчера донесоха без глава? Нас

заплашват с въжа, щом поискаме да протестираме тиранията, а на

емексизпехливановци е позволено безнаказано да злодействуват. Каква е тая

правда? Може ли това тегло да изтърпи и най-бездушният? И решето сърце има -

казват нашите.

Влезе баба Иваница

- Вие знайте ли - каза тя, - Пена одеве чула, преди дъжда, пушки че се хвърляли.

Какво ще е това... Света Богородице, пак някоя християнска душа са погубили., .

Марко се сепна, лицето му се промени. Някакво предчувствие му каза, че се е

случило нещо с Кралича. Сърцето го заболя от скръб, която не можа да скрие.

- Бай Марко, какво ви е? - каза докторът, като се взираше в страдаещото му лице.

Дъждът бе престанал. Гостите наставаха, да си идат. Новината ги посмути.

- Ба, кюпенци са били, слугинята се е пак измамила... не се бойте, дръзновено! -

храбреше се Иванчо Нотата. - Бабо Иванице, вашето комшулуче?

И когато Марко изпращаше доктора из вратнята, Иванчо бягаше из комшулука, който

му отвори жена му.

ПРОДЪЛЖЕНИЕ ОТ НОЩТА

Доктор Соколов чукна на своята вратня. Една стара жена му отвори и той влезна,

като попита бързешком:

- Клеопатра какво прави?

- Пита за тебе - отговори бабата усмихната. Докторът премина дългия двор и влезе

в стаята си. Тази стая, която му служеше за работа, за аптека и за спалня, беше

гола, широка, с долапи в стените и с дълбока камина. На едната поличка стояха

наредени всичките му лекарства; на масичката - хаванче, няколко медицински

книги, разхвърляни, и револвер. Над леглото му висеше двуцевна пушка с

чантичката. Само една картина украсяваше стаята: образът на черногорския княз

Никола, а под нея - фотографията на някаква артистка. Всичко показваше, че тук е

жилище на един разсеян ерген: неприбрано, тихо, волно. В ъгъла зееше

полуотворена врачка на килерчето.

Там преди три години нощуваше покойният Левски. Докторът хвърли феса и сетрето

си небрежно, приближи се до врачката, изпляска с ръце и извика:

- Клеопатро! Клеопатро! Никой не отговори.

- Клеопатро, излез, гълъбице!

Из килерчето се раздаде някакъв глас.

Докторът седна на един стол сред стаята и извика:

- Тук, Клеопатро!

Една мечка излезе.

По-право - едно мече - самка.

То приближи, като влечеше широките си лапи по пода и ръмжеше радостно. Па се

повдигна и опря предните крака на коленете на доктора, като отваряше големи уста

с бели остри зъби. То се галеше като кученце. Докторът го помилва по пуховата

козина на главата, даде си ръката да я полиже. То я облиза цяла, па я лапна.

Тоя звяр, хванат в Средня гора още паленце, беше подарък от един селянинловец,

комуто Соколов излекува сина от опасна болест. Докторът се привърза твърде силно

към това животно и посвети много грижи да му даде добра отхрана. Клеопатра

нарастваше благополучно под това нежно опекунство, приемаше лесно уроците по

гимнастика и привързаността към господаря й растеше всекидневно.

Клеопатра вече играеше мечешка полка, подаваше шапката на доктора, слугуваше и

пазеше стаята му като куче. Това беше истинска "мечешка услуга", защото

присъствието й в къщата на доктора оттласкваше болните оттам. Но докторът малко

го беше еня.

Когато дойдеше в разгара на полката си, Клеопатра ревеше ужасно и цялата махала

знаеше, че Клеопатра танцува. Тогава и веселият Соколов танцуваше с нея.

Тая вечер той беше особено разположен към деликатната Клеопатра. Той извади

къшей месо и й го даде от ръка.

- Яж, моя гълъбице; "гладна мечка хоро не играе", казват стари хора, а аз искам

сега да ми поиграеш като принцеса.

Мечката разбра тия думи и изрева. Това значеше: готова съм. Докторът заблъска

една тава и запя весело:

Димитре ле, русокосо момиче,

я кажи на майка си, Димитро,

да не ражда друго чедо като теб теб...

Клеопатра се изправи на два крака и заигра с въодушевление, като ревеше.

Изведнъж тя се затече към прозореца и зарева яростно. Докторът, слисан, видя, че

имаше хора на двора.

Той грабна револвера.

- Кои са там? - извика той, като бутна Клеопатра да мълчи.

- Докторе, заповядайте на конака.

- Ти ли си. Шериф ага? За какъв дявол ме викате сега? Кой е болен?

- Запри по-напред мечето.

Докторът направи знак на Клеопатра и тя влезе в килера, като ръмжеше недоволна.

Той притвори врачката.

- Имаме заповед да те закараме в конака. Арестуван си - издума строго онбашият.

- Защо арестуван? Кой ме арестува?

- Ще узнаеш това там. Хайде, заповядай!

И подкараха доктора смутен и стреснат. Той предчувствуваше беда.

Когато излизаше из вратнята, той чу сърцераздирателния рев на Клеопатра, който

приличаше на истински плач.

В конака беше смутни. Въведоха доктора при бея.

Той седеше на обикновеното си място, в къта. До него Кириак Стефчов четеше

някакви книжа, над които надничаше и Нечо Пиронков, аазата. Беят, шейсетгодишен

старец, прие навъсено доктора, но го покани да седне. У турците съществуваше тая

тактика към обвиняемите, с цел да ги разположат към самопризнание.

Освен това докторът беше домашен лекар на бея, който го обичаше.

Докторът се озърташе смутено и с учудване видя на миндера връхната си дреха,

подарена снощи на Кралича. Това откритие озари съмненията му.

- Докторе, тая дреха твоя ли е? - попита беят. Докторът не мислеше, нито можеше

да отказва една очевидност. Той отговори утвърдително.

- А защо не е у тебе?

- Снощи я харизах на един сиромах.

- Дека това?

- В Хаджи Шадовата улица.

- По кое време?

- Тъкмо по два часа (по турски).

- Познаваш ли го?

- Не, но го съжалих, защото беше гол н окъсан.

- Как лъже сиромахът - каза Нечо презрително.

- Какво, Нечо. Който се дави в морето, и за сламка се хваща - пришъпна му

съседът.

убеден, че дрехата беше смъкната от гърба на самия доктор. Това уверяваше и

караулът.

- Кириак ефенди, дай книгите. А тия книги познаваш ли ги?

Докторът видя един вестник "Независимост" и една бунтовническа прокламация,

печатана. Той отказа.

- Кой ти ги тури тогава в джоба?

- Казах ви, че дрехата харизах другиму, може да са негови.

Беят се пак ухили. Докторът чувствуваше, че тая работа взимаше лоша посока за

него: изкарваха го най-малко в сношение с бунтовник.

Значи, снощният непознат е бил такъв! Камо да знаеше, той би предпазил и него, и

себе си от беда.

- Повикайте ранения Османа! - заповеда беят. Яви се заптие с превързана от

лакътя нагоре ръка. Той същият беше, дето смъкна дрехата от плещите на Кралича,

в който случай биде ударен от куршума на другаря си. Той беше уверен, умишлено

или по заблуждение, че гоненият комита го е ранил. Осман пристъпи към доктора:

- Този беше, ефендим.

- От него ли смъкна ти дрехата? Познаваш ли добре?

- Същият, той ме и рани с куршума в Петканчовата улица.

Докторът го изгледа смаяно. Той пламна от негодувание при такава тежка клевета.

- Това заптие лъже безсъвестно! - извика той.

- Излез си, Осман ага... Челеби - подзе пак беят със сериозен вид, - ти отказваш

ли всичко това?

- Това е клевета и лъжа. Аз и не нося револвер с мене си, а снощи нито съм

минувал из Петканчовата улица.

Онбашията се приближи до свещта, прегледа докторовия револвер, взет от масата

му, и каза знаменателно:

- Четирите куршума стоят, един е изпразнен. Беят климна знаменателно.

- И тук грешка имате: тази вечер револвер не съм носил.

- Челеби, снощи по три часа, когато ставаше тая работа, ти дека беше?

Това нечаяно питане падна като гръм за Соколова. Той се силно изчерви от

смущение, но отговори самоуверено:

- По три часа бях у Марко Иванов - детето му е болно.

- У чорбаджи Марка ти когато влезе, часът беше без малко четири; ние тогава

излизахме - възрази онбашият, който беше срещнал доктора, когато отиваше у

Маркови.

виждаше, че се уплита.

- Или, кажи ни по-добре, откогато даде дрехата си в Хаджи Шадовата улица, додето

отиде у Марка чорбаджи, дека беше? - обърна хитро въпроса беят.

Такъв ясен въпрос непобедимо изискваше и ясен отговор. Но доктор Соколов го не

даде. По откритото му лице се четеше силна вътрешна борба, нравствено страдание.

Това смущение и това мълчание бяха по-ясни от изповед. Те допълняха другите

доказателства. Беят виждаше пред себе си виновника, но попита за последен път:

- Кажи, дека беше по него време, челеби?

- Не мога да кажа - отговори тихо и решително докторът.

Този отговор порази всички. Нечо аазата смигна иронически на Стефчова, като че

му казваше: улови се, клетият, в примката.

- Казвай, челеби! Де си бил по това време?

- Това не мога да кажа по никой начин... то е тайна, която моята докторска и

човешка чест ми не позволяват да явя. Но в Петканчовата улица не съм бил!

Беят настояваше да каже, като му посочваше лошите последствия от това мълчание.

Но докторът гледаше вече спокойно, като човек, който е казал всичко, каквото е

имал да каже.

- Няма ли да кажеш нещо?

- Всичко казах.

- Тогава, челеби, ти ще ни бъдеш тая нощ гостенин. Заведете челебият в затвора!

- каза беят строго.

Слисаният доктор излезе зашеметен от тоя куп обвинения, които не беше в

състояние да обори; защото, както той сам каза, по никой начин не можеше да

обади де е бил снощи по три часа.

ПИСМОТО

обикновено, да си пие кафето в Ганковото кафене. Кафеджият току-що беше отворил

заведението си и наклал огъня. Марко беше първият посетител.

Кафеджиите са словоохотливи хора и Ганко, подир няколкото обезателни смехории,

които избъбра, като подаваше кафето на Марка, прибърза да му съобщи

приключението на доктора в Петканчовата улица с последствията, като подсоли

разказа си с куп диви и безсмислени басни. Ганко разправи това с голямо

въодушевление.

Въобще, нещастията на другите необходимо събуждат в дребните души три чувства:

първо - удивление; второ - вътрешно задоволство, че бедата не е на твоя глава; и

трето - скрито злорадство. Такива тъмни инстинкти крие в дълбочините си

човешката природа. Колкото за Ганка, той имаше и по-важна причина да

зложелателствува на доктора: той му беше отбил дванайсет кафета от сметката като

цена на една визита. Това нечувано нещо Ганко не можеше да му прости.

Марко не можеше да се съвземе от удивление. Снощи той приказва с доктора, но ни

от лицето му, ни от разговора му можеше да разбере такова извънредно нещо.

После, докторът не би скрил от него такава работа.

Появлението на онбашият, който влезе в кафенето, даде възможност на Марка тозчас

да се осветли. Той видя, че докторът е жертва на едно страшно заблуждение на

полицията, както и това, че Краличът е избягал от ноктите й. Вътрешна радост

озари лицето му. Той се обърна към онбашият:

- Аз главата си отрязвам, че докторът е невинен.

- Дай боже - каза онбашият, - но не знам как ще може да се оправи.

- Той ще може, но дотогава ще го разсипят. Кога ще дойде беят на конака?

- Подир един час - той рано иде.

- Вие доктора трябва да пуснете, аз ще стана поръчител за него: ще си заложа

къщата и децата. Той е невинен.

Онбашият го погледна учудено.

- Няма нужда от поръчител, него го откараха вече.

- Кога? Къде? - извика Марко.

- Още тая нощ го изпратихме пеша за К., със заптиетата.

Марко пламна от негодуване, което не можа да скрие.

Онбашият, който го почиташе, каза му с дружелюбно-внушителен тон:

- Марко чорбаджи, по-добре ще сторите да се не месите в тая вонеща работа. Що ви

трябва? В тия времена никой никого не познава.

Онбашият изпи кафето си и каза:

- И аз подир половин час ще тръгна с писмото на бея, дето са притворени и

бунтовните книжа на доктора. Ако питаш, те са само важни и те ще го съсипят.

Защото другото, Османовото нараняване като че не е от доктора. а е станало

грешка от нас. Това от раната му се позна. Па там началството да види. Ганко,

дай ми някоя непотребна хартия да завия писмото, да се не мачка.

И той извади из пазвата си голям плик с червен печат, който уви с листа, що му

даде кафеджията. Подир като изпуши още една цигара, онбашият здрависа Марка и си

излезе.

главата на Петка Бъзуняка. Марко стана и излезе.

- Добър час, бай Марко! Че що бягаш тъй скоро? - викаше берберинът, като

натъркваше силно главата на пациента с бели вълни от сапунева пяна. - Или ще

береш ти на доктора грижата? Кой каквато я дробил, такава ще я яде. Защо не

дойдат да грабнат бай Петка Бъзунякът? Бъзуняк, какво казваш ти?

Главата избърбука нещо в пяната, но не се разбра какво. Скоро берберинът окъпа

Бъзуняка, избриса му главата и лицето с пешкир от съмнителна чистота, подаде му

пукнатото огледало и му каза: "Наздраве!"

Когато излазяше да лисне помията на пътя, Ганко срещна на прага бай Марка.

- Забравих си табакерата - каза той и бързо отиде към миндера, дето беше остала.

Бъзунякът в това време остави грошче на огледалото и си излезе. Ганко се върна.

- А бе, Ганко, я, дор има време, кажи ми сметката, да ти платя. На края на

месеца аз плащам - каза Марко.

Ганко показа с пръст на тавана, дето имаше много тебеширеви резки:

- Ето ти тефтеря, прочети и плащай.

- Че тук няма мое име забележено?

- Аз тъй я карам, алафранга.

- Ти с такава катастима скоро ще хвърлиш топа, Ганко - шегуваше се Марко, като

вадеше кесията.- Бре, я виж, оня си оставил писмото - прибави той, като показа

поличката.

- Ах, писмото на онбашията! - извика Ганко учуден и погледна въпросително Марка,

като че искаше мнението му.

- Прати му го, прати му го по-скоро. - каза Марко намръщено: - На, двайсет и

осем гроша и руб, съблече ме, холан!

Ганко изгледа смаян и си пошушна: "Чуден човек е тоя бай Марко. Залага си къщата

за оня мечкарин, а не ще да хвърли това писмо в огъня. В един миг - беше и няма

го."

с разговори върху докторовото нещастие.

ГЕРОЙСТВО

Слънцето беше излязло високо и прекарваше зарите си през зелените лози, които

висяха над манастирския двор. Тоя двор колкото беше мрачен и грозен нощя, дето

всякой предмет добиваше образ на привидение, толкоз сега беше спокойно весел,

тих и светъл. Птиченцата го оглашаваха с радостни цвъркания; прозрачните струи

на кладенчето чучуркаха приятно и весело; стройните кипариси и тополи шумяха

сладостно от утринния горски ветрец. Всичко беше тука ясно и празнично. Даже и

околните чардаци с намръщените си килии гледаха по-приветливо и звънтяха от

гласетата на ластовичките, които обикаляха своите гнезда.

Сред двора, под лозите, пристъпваше величествен старец, гологлав, с бяла брада

до пояс, в дълга морава антерия. Той беше осемдесет и пет годишният дядо

Йеротей, величава останка от миналия век, почти развалина, но развалина могъща и

почитаема. Той доживяваше последните дни на дълголетния си живот тихо, просто.

Всяка заран той правеше тука разходка и гълташе свежия планински въздух и се

радваше като дете на слънцето и небето, към което беше на път.

Недалеко, до един стълп на лозата, като контраст на тоя паметник на миналото,

стоеше дякон Викентий, с книга в ръка. (Той се готвеше да постъпи в руска

семинария.) Младост и надежда вееше от юношеското лице на дякона; сила и живот

блещяха в неговия мечтателен поглед. Тоя момък беше бъдещето и гледаше в него

със същото доверие, с каквото старецът гледаше във вечността.

Само безбурната манастирска ограда може да настроява душата така съзерцателно.

На каменните стъпала на черквата пък седеше кълбообразният отец Гедеон, дълбоко

занят: той наблюдаваше внимателно пуйките, които се разхождаха из двора с

разперени на търкала опашки, като евантайл. Той ги сравняваше с гордия фарисей

на евангелието, а куркането им му наумяваше премъдрия цар Соломон, който

разбирал езика на пилците. Потънал в такива благочестиви размишления, отец