Иван Вазов Под игото

самораслите люляки и други ниски дръвчета.

ГРОБЪТ ГОВОРИ

Сутринта Огнянов се упъти към града. Той измина балканското гърло и излезе при

манастира. На поляната пред манастира, под големите орехи, се разхождаше

игуменът, гологлав. Той се възхищаваше от утринната хубост на тия романтични

места и приемаше на големи глътки свежия живителен въздух на планината. Есенната

природа имаше ново обаяние с тия позлатени листове на дърветата, с тия пожълтели

кадифяни гърбове на Балкана и с тая сладостно-нежна повехналост и меланхолия.

Огнянов и игуменът се здрависаха.

- Хубави места, отче - каза Огнянов, - честити сте вие, че можете да живеете

по-близо до природата и да се радвате спокойно на нейните божествени прелести.

Ако някога добия охота да мина във вашето звание, то ще е само от любов към тая

вечно хубава природа.

- Пази се, Огнянов, от апостол да станеш монах: ще слезеш няколко стъпала

по-ниско. Стой си в мир. Па освен това, аз не бих те приел в моя манастир; ти,

какъвто си безбожник, ще изневериш даже и отца Йеротея - каза шеговито игуменът.

- Що за птица е тоя старец? - внезапно попита Бойчо.

- Един твърде благочестив и почтен брат, който много прилича на господа Саваота,

но има един недостатък: копае си парите, та зеленясват.. Колчем сме му

позагатвали да даде за обща работа, все се втелява. Та сме го взели на

пословица: "Втелява се като отче Йеротея", казваме за някого си. Ами отдека идеш

тъй рано?

- Преспах в дядовата Стоянова воденица.

Игуменът го изгледа малко слисан.

- Да нямате нещо страх?

- Никак, ами дошъл е там един брат.

И Огнянов му разказа накъсо срещата си с Муратлийски.

- Ами защо не дойдохте в манастира? - каза игуменът укоризнено. - Там сте спали

на чувалите с жито.

- Наш брат комита знае и две, и двесте.

- Хай да ви благослови господ. А как му кръстихте името?

- Ярослав Бързобегунек, австрийски чех и фотограф в Бяла черква.

Отец Натанаил се изсмя.

- Вие, апостолите, сте май много дръзки синковци! Гледайте да се не разбие

стомната на третия път...

- Гледай си кефа, има един господ и за комитаджиите, както има за хайдутите -

каза и се усмихна знаменателно Бойчо. - Ба, ти си си донел и карабината? -

извика той, като погледна Натанаиловата пушка, облегната до дънера на една

върба.

- Скимна ми тая заран да я опитам. От много време не съм я пипал. Ти разлуди

мъртвите не мене, стар грешник.

- Не е зле да си опиташ пак ръчицата, отче игумене.

Така, като вървяха и двамата, дойдоха близо до воденицата на страшната нощ.

Видът на това място извади дълбоки бръчки по челото на Огнянова.

Воденицата сега беше затворена. Стоян воденчарят още тогава я бе напуснал и наел

друга, както знаем, в манастирската река.

Тъй запустяла и обрасла в бучиниш, тя приличаше на гроб в тая прекрасна

местност.

В това време Мунчо се беше крадешком приближил, спрял и втренчил очи в Огнянова.

По безсмисленото му идиотско лице играеше някаква странна усмивка. В тоя лишен

от разум поглед се четеше и дружелюбност, и страх, и удивление, които възбуждаше

Бойчо в душата на Мунча. Преди години той беше изпсувал Мохамеда пред един

онбашия, който го беше прострял мъртъв от бой. Оттогава в затъмнялото му

съзнание беше оцеляло само едно чувство, само една мисъл, само един проблясък:

ужасна, демонска омраза против турците. Като се улучи случаен зрител при

убиването на двамата във воденицата и при погребението им в ямата, той доби

непостижимо удивление и страхопочитание към Огнянова. Това чувство приличаше

почти на култ. Той го наричаше "Руссиан", неизвестно добре защо. Из най-напред

се уплаши от него на чардака, нея нощ, по-после привикна на Огнянова, който

посещаваше често манастира. Той се пулеше в него и не сваляше очи; считаше го

свой покровител. Когато го обиждаха манастирските ратаи, той ги заплашваше с

Руссиана:

"Ждъ кажа на Русссиана, и вассс да заколи!" И търкаше пръста на гърлото си. Но

никой не отбираше смисъла на думите му; и за щастие, защото той ги повтаряше и в

града, когато ходеше. Игуменът и Бойчо не обърнаха внимание на Мунча, който

продължаваше да върти глава и да се хили приятелски.

- Я виж, онбашият иде насам! - каза игуменът. Действително, онбашият се задаваше

с пушка на рамо и с чанта на гърба. Той отиваше на лов.

Той беше 35 годишен човек, с подпухнало жълтеникаво лице, с голямо изпъкнало

чело, с малки сиви очи и с поглед ленив и заспал. Види се, че той ядеше афион.

След като се здрависаха и размениха няколко думи по тазгодишната ловитба,

онбашият взе карабината на игумена, прегледа я внимателно като всеки страстен

стрелец и каза:

- Деспот ефенди, добра карабина; накъде ще хвърляш?

- Че аз и това гледах. Шериф ага... не съм я взимал от година време, та рекох

барем да я изпразня.

- Де избираш нишан? - попита онбашият и свали мартинката си от рамото с явно

желание да си покаже изкуството.

- На яра - каза просто игуменът; - там оня буренец, дето прилича на шапка,

близо, дето е копано глина.

Онбашият го изгледа поучудено.

- Че то е много далеч!

И той клекна до една канара, опря мартинката си на нея и мери десетина секунди.

Пушката гръмна; куршумът запраши няколко разкрача от нишана.

Лека досада се изобрази по внезапно зачервенялото чело на Шериф ага.

- Втори път! - каза той, като се заложи пак при камъка и мери близо една минута.

Кога мартинката гръмна, той се изправи и се вторачи в буренеца. Но видя, че ярът

още се прашеше твърде високо над бурена.

- Проклета работа! - каза той разсърден. - Деспот ефенди, такъв далек нишан

никога не се избира! Хвърляй сега пък ти! Само ти казвам, че нахалост ще иде

куршумът. Гледай барем яра да удариш - прибави той иронически.

Игуменът дигна пушката прав, взе нишана на око и тозчас изпразни.

Буренът се запраши.

- Слушала ме още пущината! - каза игуменът.

- Случай! - извика онбашият. - Де втори път...

Игуменът пак помери и изпразни. Куршумът намери пак бурена.Онбашият побледня.

Той продума ядосан:

- Кешиш ефенди, ти имаш вярно око, ама само не вярвам баснята, че не си гърмял

от година. Не е зле да даваш урок на вашите младежи, които всеки ден стрелят

тъдява. - После прибави злобно: - Много са развилнеяли. Нещо ги сърби. Ама

дяволът ще си скъса цървулите най-после. - Погледът на онбашият стана по-зверски

и ненавистен, обърнат сега към Огнянова.

През всичкото това време Мунчо стоеше на почтено разстояние от него. Но как беше

се изменил сега! Безумно уплашване и скотска ненавист бяха изкривили чертите му

до страхотия. Той беше хвърлил застрашителен поглед сега въз онбашият, със

зяпнала уста и разтворени ръце, като човек, който се готви да се хвърли въз

някого. Онбашият машинално се обърна към негова страна и го погледна

презрително. Тогава лудият доби още по-зверски поглед, па извика, като пръскаше

плюнки от ярост:

- Руссиан ждъ та заколли и тебе! - И го изпсува на майка.

Онбашият разбираше малко български, но от Мунчовите заплетени думи нищо не

разбра.

- Какво реве тоя скот? - попита той игумена.

- Какво се е разфучал Мунчо тук? В града кога влазя, е много хрисим - забележи

Бойчо.

- Не знаеш ли бе? Всеки петел на купището си пее.

гердан на шията, на който се влачеше връвта, тичаше насам през ливадата. Всички

се обърнаха към кучето.

- Изтървала се е тая хрътка - забележи игуменът. - Трябва някои ловци тъдява да

минуват.

Огнянов неволно трепна.

Хрътката дойде до воденицата, спря се, подуши вратата и взе да обикаля из

треволяка, като виеше жаловито.

Огнянова попъплаха ледни тръпки.

- Ах, хрътката на Емексиз Пехливана, изгубения! - извика онбашият.

Хрътката, която Огнянов добре позна, обикаляше насам нататък около воденицата,

дращеше по прага, ровеше в буренака с крака и виеше. После издигна дългата си

влажна муцуна нагоре, като че искаше да я видят, и залая сърдито. Тоя лай се

отзоваваше страшно в душата на Огнянова. Игуменът и той се спогледнаха поразени.

Онбашият внимаваше учуден, с голямо недоумение по лицето.

Хрътката все лаеше и виеше, като гледаше насам.

Изведнъж тя се спусна въз Огнянова. Той пребледня и се дръпна назад, защото

кучето се хвърли на него като вълк, с отчаяно джавкане.

Машинално той извади камата си и захвана да се брани от разлютеното животно,

което игуменът безуспешно отпъждаше с махания, понеже не намираше камък.

Онбашият мълчаливо присъствуваше на тая странна сцена. Той стреляше подозрителни

и зловещи погледи на Огнянова и на камата, която светеше. Но като видя, че

Огнянов в самозащитата си може да промуши псето, което избягваше ножа, за да се

спусне от друга страна, той се намеси и ги разтърва. После се обърна към

Огнянова, който беше цял изчервенял и разпъхтян:

- Чорбаджи, отде това куче е сърдито на тебе?

- Един ден, не помня де, го ударих с камък - отговори с пресилено хладнокръвие

Огнянов.

удовлетворен от тоя отговор.

Мътно подозрение се излупи в главата му. Но той реши да помисли после. Па като

се престори, че намира Огняновия отговор твърде правдоподобен, каза:

- Тая порода кучета са твърде паметозлобиви наистина.

Поздрави игумена, па тръгна към балканското гърло н скоро се изгуби.

Хрътката с подигната опашка отиваше вече през ливадата, за да стигне новия си

стопан.

- Аз я хвърлих полуумряла в улея, за да се удави там, но ето я пак жива, за

беда! - избъбра угрижено Огнянов. - Добре казваше дядо Стоян да я заровим при

другите псета. Па отде сега и този дръвник Шерифът да се улучи тука! Поразията,

дето я не сееш, там никне!

- Добре ли ги убихте и тях? Да не възкръсне някой като кучето? - рече укоризнено

калугерът. - Когато човек захване подобно нещо, трябва да дойде до юс, па тогава

да остави. Новак си ти, Бойчо, в тоя занаят; но хай дано няма нищо. Слухът, дето

пуснахме за двамата души, приспа читачата. Но аз пак ще душа.

Между това Огнянов беше впил очи в мястото, дето бяха закопани турците. Той

забележи учуден, че на това място се беше набрала значителна грамада камъни. Ни

той, ни Стоян воденчарят не бяха туряли тия камъни. Той изказа удивлението си на

игумена. Игуменът го успокои, като му каза, че те там ще са натрупани по някой

прост случай. Те не знаеха, че Мунчо всеки ден ходеше да хвърля с попръжни

камъни въз гробовете на турците; така щото беше се обрал всичкият камъняк около.

Огнянов подаде ръка.

- Къде отиваш?

- Сбогом, бързам - имам куп работа с представлението. Това проклето куче ме

направи да забравя цялата си роля.

- Ти какъв си?

- Графът.

- Граф? А кое ти е графството? - шегуваше се калугерът.

- Диарбекирската крепост. Харизвам го на който ще.

И Огнянов тръгна нататък.

ПРЕДСТАВЛЕНИЕТО

Драмата "Многострадална Геновева", която щеше да се представи довечера в мъжкото

училище, не е позната на повечето млади читатели. А между това тя преди

трийсетина години наред с "Александрията", "Хитрия Бертолда" и "Михаля" бе

възпитавала вкуса и възхищавала цялото поколение тогавашно. Ето вкратце

съдържанието й. Някой немски граф, Сигфрид, тръгва на война против маврите в

Испания и оставя в неутешима скръб жена си, младата графиня Геновева. Току-що се

отдалечава, наместникът му, Голос, се явява пред графинята с оскърбително

предложение, което тя отхвърля с негодувание. Мъстителният Голос убива верния й

служител Драка, нея хвърля в тъмница, а пред графа я наклопва, че я заварил с

Драка. Разлютеният граф му праща заповед да погуби невярната съпруга. Но

джелатите, натоварени от Голоса с тая мисия, смиляват се за графинята и я

оставят в гората, в една пещера с детето й, на произвола на съдбата, а Голоса

излъгват, че са я посекли. След седем години графът се връща от война, злочест,

и от едно писмо, оставено от Геновева, узнава невинността й и оплаква ранната й

смърт. Той сковава във вериги Голоса, който полудява от гризене на съвестта.

После графът, за разтуха, отива на лов в гората и намира случайно графинята в

пещерата с детето й и една сърна, която ги хранела с млякото си. Те се опознават

и радостно се връщат в палата. Тая наивна и трогателна концепция беше

разплаквала всичките баби и невести в града, Геновевината легенда помнеха и днес

всичките, а много госпожи знаеха наизуст драмата.

Ето защо довечерашното представление вълнуваше от много дни обществото. То го

очакваше нетърпеливо, като някое голямо събитие, което щеше да внесе приятно

разнообразие в монотонния живот на Бяла черква. Всичко се тъкмеше да иде на

театъра. Богатите госпожи приготвяха премените си, а сиромахкините продаваха на

пазара преждата си и тозчас си купуваха билет, за да не би парите да идат за сол

или сапун. Общият разговор беше за представлението и той задави всички други

обществени и семейни сплетни. Бабите в черква се питаха: "Гено, ще идеш ли

довечера на Геновева?" И се готвеха да плачат за многострадалната графиня. В

къщята с любопитство приказваха кой коя роля е взел и с благодарение узнаваха,

че Огнянов ще бъде графът. Ролята на коварния, и после полуделия, Голоса взе

господин Фратю, който обичаше силните усещания. (За да произведе повече

впечатление в последнята роля, господин Фратю нарочно остави косата си нерязана

от един месец насам.) Илия Любопитният беше слугата, Драко, и той двайсети път

днес се опитва как ще умре от сабята на Голоса. Той същият беше натоварен после

да лае като ловджийското куче на графа. Той и на това прави доста упражнения. За

Геновева от най-напред някои предлагаха дякона Викентия, за хубавата и дългата

му коса, но като узнаха, че на духовно лице се не позволява да излазя на сцена,

тая роля дадоха на другиго, заедно с някаква бяла мас да си намаже мустаките.

Останалите второстепенни роли се заеха тоже.

По мъчно натъкмиха декорациите, защото трябваше с малко разноски да се набави

всичко. Те отидоха само за завесата, съшита от червен кумаш, и за да я украсят,

поръчаха на един дебрянски зограф да изобрази лира. Излезе нещо като шестак, с

който ринат сено. А за украшение на графския палат обраха всичките подобри

мобили в града. От Хаджи Гюра взеха изписаните с тополи завеси на прозорците му,

от Кара Гьозоолу - две анадолски седжедета, от Мича Бейзадето - изящните

стъклени цветарници, от Мича Саранов - големия килим, от Николай Недкович -

картините на френскопруските бойове, от Бенчоолу - старото продънено канапе -

едничкото в града, от Марка Иванов - голямото огледало, донесено от Букурещ, и

кадрото на "мучениците"; от женския метох - пухови възглавнички, от училището -

картата на Австралия и небесния глобус, а от черквата - малкия полиелей, който

осветляваше всичкото това всемирно изложение. Даже и конашката тъмница даде

букаите си - за Голоса. Колкото за костюмите, те бяха същите, с които преди три

години представляваха "Райна княгиня". Тъй, графът навлече Светославовата

багреница, Геновева - Райнината. Голос си притури още нещо като сполети и високи

лъскави ботфорти. Ганчо Попов, който беше Хунс (един от джелатите), покачи

дългата си кама, приготвена за въстание. Драко се натруфи със слупения цилиндър

на Михалаки Алафрангата. Напразно Бойчо протестираше против тая пъстрина и

несъобразност. Повечето актьори упорно настояваха да бъде по-ефектна сцената и

той махна с ръка.

Още щом зайде слънцето, театърът хвана да се пълни. Предните чинове заеха

първенците и беят, нарочно поканен. От едната му страна седеше Дамянчо Григорът,

за да го забавлява, както той знаеше. Всичкото останало място беше напълнено от

пъстър свят, който бръмчеше в очакване да се дигне завесата. Между госпожите

най-голяма врява дигаше кака Гинка, която знаеше наизуст драмата и разправяше

наляво и надясно кои думи най-напред ще каже графът. Хаджи Смион, на един друг

чин, разказваше колко е по голям букурещкият театър от тоя и обясняваше какво

значение имаше шестакът на завесата. Оркестъра съставляваха местните цигани

гъдулари, които повечето свиреха австрийския химн, види се, в чест на немската

графиня.

Най-после настана тържествената минута. Австрийският химн млъкна и завесата се

дигна с безобразни бърчения. Пръв се показа графът. Всичкият театър занемя, като

че нямаше вътре жива душа. Графът захвана да говори, а кака Гинка му суфлираше

от чиновете. А когато графът пропуснеше или променеше някоя дума, тя извикваше:

"сбърка!" Изтръбява рог и влизат пратеници от Карла Великий, чрез които го вика

на война с маврите. Графът се прощава с Геновева, на която припада, и отива.

Когато графинята се свестява и не намира вече графа, тя плаче. Плачът разсмива

всичките. Кака Гинка вика пак: "Плачи бре! Не знаеш ли как се плаче?" Графинята

заревава по-силно и театърът й отговаря с гръмогласен хохот. Най-висок е смехът

на кака Гинка, която вика: "Аз да дойда там, да видиш плач и половина!" Хаджи

Смион забелязва на публиката, че плачът е голямо изкуство и че във Влашко плащат

на нарочни жени да плачат над умрелите. Някой му изсъсква да мълчи и той

изсъсква на другите, които го слушат. Но появлението на Голоса изменява

положението. Той изкушава целомъдрието на Геновева, тя му отговаря презрително и

повиква Драка, да го прати с писмо до графа. Влазя Драко и всички пак закискват

на цилиндъра му; това смущава Драка. Кака Гинка му вика: "Драко, сваляй

Алафранговата тенджера! Гологлав!" И той сваля цилиндъра. Ново кикотене из

публиката. Но сцената добива трагически характер. Разсърденият Голос изтегля

сабята да промуши Драка; но преди да го ръгне, Драко пада като сноп, мъртъв и

неподвижен. Публиката не е удовлетворена от такова глупаво умиране и някои викат

на Драка да шава. Дохождат и му извличат трупа за краката, а главата му се

тътрази по пода. Но Драко геройски търпи бележките и пази ролята си на умрял.

Хвърлят графинята в тъмница.

Актът се свършва и австрийският химн почва пак. Залата зашумява от критики и

смехове. Бабичките са недоволни от Геновева, която не игра много жаловито;

напротив, Голос игра доста добре неблагородната си роля и си спечели заслужено

омразата на някои баби. Една се приближи до майка му и й каза:

- Мари, Тано, не са хубави работи, дето върши ваш Фратю; какво му каза булчето?

На първия чин Дамянчо Григорът разправяше по-тънко на бея хода на първото

действие. Той се увлече в красноречието си и разказа една приказка за някой си

френски консул, който напуснал жена си, по такава интрига. Беят го слушаше с

голямо внимание и най-после разбра, че графът е френски консул, и такъв го

считаше до края.

- Тоя консул е голям будала - каза той строго, - как тъй заповяда да убият жена

му, преди да изпита хубаво? Аз един уличен пияница не запирам, доде го не

накарам да дъхне на Миала Пандурина.

- Бей ефенди - казва Дамянчо, - то тъй е написано, за да излезе по любопитно.

- И писачът глупец, и консулът по-глупец.

Наблизо Стефчов критикуваше графа също.

- Огнянов - казваше той надуто и авторитетно- през плет не е видял театър.

- Защо? Че той добре играе - възрази Хаджи Смион.

- Добре играе - като маймуна, не уважава публиката.

- Да, и аз виждам, не уважава. Видя ли как седеше на канапето на Бенчоолу? Гаче

беше брат на княз Куза. - каза Хаджи Смион строго.

- Трябва да му се подсвирне - каза Стефчов гневно.

- Трябва, трябва - потвърди Хаджи Смион.

- Кой ще подсвирква? - извика някой от същия чин.

Двамата души се обърнаха. Те видяха Каблешков. Каблешков не беше още станал

апостол. Той случайно се намираше в Бяла черква, дето бе дошъл на гости у един

роднина.

Хаджи Смион се смути от огнения поглед на бъдещия апостол; той се отмахна малко,

за да му даде възможност да види виновника - Стефчова.

- Аз! - отговори напрано Кириак.

- Свободни сте, господине, но трябва да излезете на улицата.

- Кой пита вас?

- Това представление се дава с благотворителна цел и играят любители. Ако можете

по хубаво, качете се там - каза живо Каблешков.

- Аз плащам тука и не ща кехая - отговори Стефчов.

Каблешков пламна. Препирнята щеше да се разгори. Мичо Бейзадето побърза да я

прекрати:

- Кириак, ти си разумен човек... Тодорчо, кротувай!

В това време австрийският химн млъкна. Завесата се дигна.

Сцената тоя път представляваше тъмница, осветлена с едно кандилце. Геновева

държи детето си, нарежда жални думи и плаче. Тя играе сега по-естествено.

Полунощният час, мрачният затвор, въздишките на една нещастна н безпомощна майка

- всичко това настроява сърцата. По много женски лица се търкулнаха сълзици.

Сълзите, както и смехът, са заразителни. Плачущите се умножаваха, даже и някои

мъже ронеха сълзи, когато тя пишеше писмото си до графа. Каблешков, и той даже

умилен, изръкопляска на едно патетическо място. Плясъкът му се разнесе усамотен

из пълната тишина и умря без отзив. Много сърдити погледи се устремиха на

вироглавеца, който на най-хубавото място дигаше шум. Иван Селямсъзът, който

подсмърчаше от плач, го изгледа най-кръвнишки. Откараха Геновева в гората, да я

посекат. Завесата се спусна. Каблешков изпляска пак, но и тоя път остана без

подражатели. Обичаят на ръкопляскането не беше въведен още в Бяла черква.

- Дженабет хора имало в тоя мемлекет - пришушна беят на Дамянча; - де е ставало

това нещо?

- В Немско.

- В Немско? Аз от тия гявури не съм виждал още.

- Как, бей ефенди - имаме един немец в града.

- Да не би да е тоя, кьосето, чифтесакалият, със сините очила.

- Той, фотографинът.

- Той? Добър гявурджик. Всякога ми сваля капела, алафранга, кога ме срещне. Аз

го мислех, че е французин.

- Не, немец е, хасъл от Драндабур.

Дойде третият акт. Сцената представлява пак палат. Графът се завърнал вече от

война, угрижен и мрачен, че не намира Геновева. Слугинята му подава Геновевиното

писмо, писано в тъмницата на предсмъртния й час. Тя му разправя, че е жертва на

Голосовата низост, че умира невинна и го прощава. Графът чете всичко това високо

и хълца. Той плаче, той е отчаян, зрителите и те преживяват страданията му, и те

плачат - някои с глас поимат. Плаче беят, който няма нужда вече от Григорът.

Това напрегнато състояние на душите порасна още по-болезнено, когато графът

заповяда да му доведат коварния Голоса - виновника на злощастията му. Голос се