Издателски комплекс при нву „Васил Левски Велико Търново 2013 Рецензенти: проф дпсн Илия Петров Пеев
Отношението “личност-ситуация” в екстремални условия
Изтегляне 223.28 Kb.
|
Свързани:
depresivni-razstroiistva
| 3. Отношението “личност-ситуация” в екстремални условия.
Като правило всички науки за човека правят връзка между човека и условията на неговия живот и приемат, че да се разбере адекватно поведението на човека или да му се окаже психологическа и социално-психологическа помощ е необходимо да се отчетат особеностите на тази жизнена, а в този смисъл и социална ситуация, в която той съществува. Понятието “ситуация” има латински произход (situs – позиция, положение) и сега то е трайно влязло в науката, в т.ч. и в науките за човека и неговото поведение. Независимо от този факт, все още съществува неясно разбиране на термина “ситуация” и в много разработки той не се дефинира, а се дава като подразбиращ се по смисъл. Един от проблемите е разбирането на съотношението между понятията “среда” и “ситуация”. Като правило под “среда” разбираме комплекса от външните на човека условия, докато “ситуацията” винаги включва в себе си самия човек. Средата по принцип се характеризира с устойчивост и продължителност на въздействията, следователно и с относителна стабилност, а ситуацията е кратковременна. Средата винаги е извън субекта, докато за ситуацията винаги казваме кой е в тази ситуация, чия е тази ситуация и т.н. Следователно тези понятия са нетъждествени и не могат да бъдат използвани като синоними. Известният немски изследовател на трудни жизнени ситуации Х. Томе разглежда факторите на средата само като контекст, като рамка, в която човек осъществява активно взаимодействие със своята жизнена ситуация. Тази рамка е много важна, тъй като е доказано, че благоприятните социално-икономически условия в страната се отразяват положително на такива показатели като адаптацията на човек към живота, неговата продуктивност, емоционална устойчивост и т.н. Докато в неблагоприятни социално-икономически условия, в кризисни периоди на развитието на обществото, човек като правило преживява стрес, който предоставя пред личността две диаметрално противоположни направления на развитие, или снижаване на активността, при което говорим за неефективност, или повишаване на активността с цел преодоляване на неблагоприятните условия (Анцыферова Л. И., 1993). За да се даде определение на понятието “ситуация” е необходимо да се направи известен анализ на разбирането му в психологическата литература. Едно от най-разпространените определения на ситуацията в психологията е разглеждането й като пространствено-времеви конструкт. В този случай ситуацията се разглежда като съвкупност от елементи на средата или фрагмент от средата във всеки конкретен етап от живота и дейността на индивида, и в този смисъл тя се разбира като външно условие за протичането на тези живот и дейност. Към този подход се придържат автори като Д. Магнуссон, А. Фернхем, М. Аргайл, В. Мишел и др., които съществено принизяват ролята на самия човек в образуването на жизнената ситуация и нейното развитие. Придържайки се към този подход те предполагат, че ситуацията трябва да се разглежда на различни нива. Магнуссон (1983) предлага пет различни нива на ситуация: 1. Стимули - определени обекти и действия от външната среда; 2. Епизоди – особени значими събития имащи причина и следствие; 3. Физически, времеви и психологически параметри на ситуацията определяни от външните условия – възприятието и интерпретацията на ситуацията придава значение на стимулите и епизодите; 4. Обкръжение (сетинг) – обобщаващо понятие, характеризиращо типа ситуация; 5. Среда – съвкупност от физически и социални променливи на външния свят; Независимо, че този подход илюстрира обръщането към проблема на ситуацията само откъм външната страна, то в последно време привържениците му все по-често добавят и характеристики на ситуацията в субективен аспект и разбират под ситуация, сегмент от социалния живот определящ за включените в нея хора, мястото на действието, същността на дейността и т.н. Но напоследък все повече се утвърждава друга позиция и подход към ситуацията, която се наблюдава в разработките на Я. Дж. Мид, П. Бергер и Т. Лукман, в които се доказва, че човекът е активната съставяща на всяка жизнена ситуация. Даже самото определяне на характера на ситуацията за човека възниква в процеса на неговото собствено осмисляне или в процеса на общуването с другите хора. Ситуацията не е пасивна, а активно се възприема и се обсъжда. В крайна сметка може да се достигне до определение на понятието “ситуация” – като система обективни и субективни елементи, обединяващи живота и дейността на субекта в определен времеви период. Под обективни елементи разбираме тези пространствени и времеви параметри и тези действащи лица, които се намират в това пространство, в това време, със своята осъществявана дейност. Към субективните елементи отнасяме междуличностните отношения, социално-психологичния климат в малката група, груповите норми, ценностите, стереотипите на съзнанието и личностовите особености на човека. Д. Майерс (1997) в своя учебник по социална психология отбелязва, че истината за силата на въздействието на социалната ситуация не е и наполовина правдива ако се вземе откъсната от допълнящото е въздействие на силата на личността. Взаимовръзката между личност и ситуация може да се разглежда най-малко в три аспекта: 1. Различните личности по различен начин възприемат една и съща ситуация и по различен начин реагират на нея; 2. Хората са способни сами да избират влияещите върху тях ситуации; 3. Хората сами участват в създаването на своята социална ситуация. По този начин определени възможности има както личността, така и ситуацията и човек се явява едновременно и творение, и творец на своята жизнена ситуация (Осухова, 2007). Забелязва се постепенен преход към разбирането от полярни точки на взаимодействието между личност и ситуация към личностно-ситуационен подход, като се признава, че хората се различават един от друг по степените на проявяване на своите личностови особености в различни ситуации, а личностните особености влияят на техния избор на определени типове социални ситуации. Доколкото поведението на човек в различни жизнени ситуации, в това число и екстремални е резултат от взаимодействието между външни и вътрешни условия, то следва целта на социално-психологическата помощ в критична жизнена ситуация да бъде промяна на средата и обществото вътре в самия индивид, т.е. той да преобразува картината или образа на света. Образът на света е предмет на изследване от много науки, в последните 20 години много психолози дойдоха до извода, че при взаимодействие на човек със света се образува особена психична реалност – субективен образ на света – целостно интегрално образувание в самосъзнанието съществуващо не само на когнитивно, но и на образно-емоционално ниво (Дж. Кели). За обозначаването на категорията образ на света някои автори използват такива термини като “фикции” (А. Адлер), “когнитивна картина на света” (Д. Гриндер), “картина на света” (Т. Шибутани), “семеен мит” (Ж. Лакан), “сценарий” (Е. Берн) и “жизнен свят” (К. Левин). Субективният образ на света, това е представата на човека за себе си, за своята съдба и околния свят по време на живота на човека. Това е своеобразен индивидуален мит на човека за себе си и за неговия живот, който отразява неговата жизнена позиция, както по отношение на себе си, така и на другите и на света като цяло. Явява се резултат от усвоения чрез действия механизъм на индентификацията и регулира жизнените отношения и поведението на човека. При това за нормалния човек реалния жизнен свят и субективния образ на света са сляти в едно цяло (К. Левин). Образът на света за човека може да се представи като своеобразни очила, през които той гледа света, руски психолози Р. Грановска, В. Столин, А. Наминач и др., считат, че именно образа на света представлява централната част от вътрешното пространство на психичния живот на човека, а именно неговото самосъзнание. Несъмнено във формирането на образа на света за личността важна роля играе културата, в която тя е възпитана, отношенията в семейството, последващите отношения в групите или с други думи целият неин жизнен опит (Смирнов 1985). Взаимодействието между вътрешното и външното се явява живеца на образа на света и носи спонтанен характер. В хода на обмяна на информация между външното и вътрешното, човек проверява съответствието на своите образи и представи, които потвърждават или не потвърждават неговата адекватност към обективната реалност. Но човек като носител на мита, не забелязва тази интуитивна непрекъсната дейност, докато ситуациите са безпроблемни ние не осъзнаваме много от детайлите на реалния свят, и обратно, когато в ситуацията възникнат сериозни проблеми, които се нуждаят от разрешаване, тогава се налага по-пълно осъзнаване на обективната реалност с оглед на адекватното реагиране. Ако човек е привикнал към изкривено отразяване на обективната действителност, в този случай образът на света се изкривява и престава да изпълнява своите продуктивни функции, което сериозно би затруднило възприемането и реакцията в една екстремална ситуация. Нещо повече, образът на света за различните хора е различен, както от гледна точка на неговото възприемане като гъвкавост или регидност (консервативност), така и от гледна точка на възприемане на обективните закони действащи в него. Ако човек е излишно региден, то може да му изиграе както добра, така и много лоша шега, тъй като ако се натъкне на опит, който противоречи на неговия образ на света, човек може напълно или частично да изолира от съзнанието новия опит. Задейства се принципът на шопа, който като видял жирафа в зоологическата градина, казал: е те такова животно нема. Това в крайна сметка води до изкривено възприемане на околната среда, а в екстремална или трудна жизнена ситуация води към отчуждение (затваряне в себе си). Човек става нечувствителен към новия опит, който може да доведе до изкривяване или до разрушаване на образа на света. Някои автори като В. Столин и А. Наминач се опитват да определят структурата на образа на света и неговото съдържание. Доколкото става дума за структура на света всички единодушно признават централният образ на света – Аз-образа – система представяща отношенията на човека към себе си и всичко, което той счита за свое по време на неговия живот. Като други компоненти на образа на света могат да се посочат - образът на другия човек (близък или не толкова), образът на света като цяло и психологическото време на личността. Опитите да се определи съдържателната страна на образа на света за разлика от структурата му не са еднозначни, В. Столин и А. Наминач смятат, че образът на света има дълбинна базисна структура, която съдържа три основни измерения: 1. Мяра на проявлението на общочовешките ценности (добро); 2. Мяра на проявлението на заплашващата човека опасност (зло); 3. Мяра на проявлението на самотата, безнадеждността и слабостта (смърт). Този подход е близък до подхода на Р. Ленг, който смята за основна съдържателна характеристика на образа на света за човека – онтологичната увереност или онтологична неувереност. Този засилен интерес към проблема на образа на света не е случаен, доколкото живота на човека е процес на постоянно съотнасяне между себе си и света. В този смисъл именно образът на света може да служи за изследване на човека в трудна и екстремална ситуация, а също и за разработване на стратегии за психологическа помощ. Сред обективните външни характеристики на ситуацията съществуват вариации, едни ситуации влияят на поведението на човека по-силно, а други по-слабо. Доказано е, че в неструктурирана ситуация човек има по-голяма степен на избор на свобода на поведение, отколкото структурирана. (Pearlin L. J., Schooler C., 1978). Изследвайки въпроса за жизнените ситуации и възможността те да оказват различно влияние върху човека, В. Мишел предполага, че многообразните жизнени ситуации можем да ги разделим на силни и слаби. Интерпретирайки тази идея в резултат на проведени изследвания, той стига до извод, че в най-силните ситуации има най-малко индивидуални вариации на поведение, а в най-слабите максимално количество на вариации на поведение. По този начин, той счита, че субективния аспект на ситуацията (индивидуалните различия) имат най-голямо влияние върху поведението на човека в слабите ситуации и най-малко в силните. Идеята за силни и слаби ситуации е доразвита от основателите на нерволингвистичното програмиране Р. Бендер и Дж. Гриндер, които въвеждат категорията “ниво на сложност на преживяваната от човека ситуация”. Те са определили пет нива на сложност на ситуацията и съответно на интензивността на емоционалното преживяване, които влияят на степента на гъвкавост на поведението: 1. Ситуации на първо ниво – съответстват на нашите представи за ежедневната ситуация, всичко върви благополучно, човек не изпитва затруднение и демонстрира голяма гъвкавост на поведението; 2. Ситуации на второ ниво – възникват когато у човека се появяват някои затруднения или проблеми. В такива случаи той има по-малък избор; 3. Ситуации на трето ниво – характеризират се със стрес или трудни проблеми, когато нормалните способи за действие и поведение вече не дават позитивен резултат. Човек има по-малко избори и видимо се затруднява да измени привичното си поведение; 4. Ситуации на четвърто ниво – стреса е по-голям, човек все по-трудно изменя своите нормални поведенски реакции и затова започва да повтаря непродуктивни модели (патерни) на поведението; 5. Ситуации на пето ниво – човек преживява дълбок стрес, това е т.нар. ситуация на оцеляване. В ситуациите на пето ниво човек действа изключително и само за това, за да оцелее, да издържи на непосилното натоварване. В този случай на него му се струва, че няма никакви избори и поведението придобива разрушителен характер. Ако условно разделим възможното поведение на човека в неговия живот, съобразно преживяваните от него ситуации, то от една страна на линията биха били ежедневните ситуации, а от друга страна ще се окажат екстремалните ситуации. По разрушителността на въздействие върху личността екстремалните ситуации принципно се отличават от трудните ситуации в ежедневния живот: човек преживява неща, които излизат извън пределите на нормалния му опит. Човек изпитва интензивен страх, ужас, безпомощност, стои пред лицето на собствената си смърт и т.н. Няма съмнение, че най-вариативно ще бъде човешкото поведение в ежедневните ситуации, а в екстремални ситуации ще са възможни незначителни вариации на поведението. В зависимост от вътрешните условия (социално-психологическите особености на личността) вече споменахме, че хората могат различно да реагират на външно еднакви ситуации, което се определя от техния мироглед и от локуса на контрола. Мирогледът играе значителна роля при оценка на ситуациите, включително би следвало да се отчитат и религиозните особености, защото е доказано (Тобалов 2004), че съществува различие във възприемането на ситуациите между различните категории вярващи и атеистите. Колкото до локуса на контрола (Rotter J. B. 1996), той се явява една от най-значимите вътрешни условия, които оказват влияние върху определянето нивото на трудност на ситуацията и поведението на човека. Независимо от тези разнообразни вътрешни условия влияещи на определяне на нивото на трудност на ситуацията, централна базисна характеристика се явява степента на зрялост на личността, представена в образа за света на човека и преди всичко в Аз-образа. В последните десетилетия при изследване на проблема личност-ситуация се наблюдава активен анализ и оценка на ситуацията при единство на субективните и обективните аспекти. Ако се придържаме към тази точка на виждане бихме могли да определим два типа ситуации, които се различават една от друга по степен на оставаща възможност у човека за реализация на своите вътрешни планове, замисли и на жизнения си път като цяло (Осухова 2007). Трудните жизнени ситуации от първи тип могат сериозно да затруднят и да усложнят живота на човека, но при тях все още се съхранява възможността да се преобразува трудната ситуация и да се съхрани хода на живота. Може да се каже, че трудните жизнени ситуации от първи тип са изпитание от което човек може да излезе запазвайки себе си и своето аз. Трудните жизнени ситуации от втори тип не оставят възможности за преобразуване и довеждат до дълбока жизнена криза. Човекът особено ако е в зряла възраст не просто изпитва затруднение за реализация на намеренията и плановете си, а преживява вътрешна катастрофа. За него става невъзможно да продължава предишния си начин на живот и да се самореализира. В резултат се разпада представата на човек за самия себе си и за собствените си възможности, загубва се смисълът на живота (разпада се Аз-образа). В реалния живот разделянето на трудните жизнени ситуации на два типа в зависимост от възможностите за реализация на жизнения замисъл не е толкова просто, защото даже ако обективната ситуация дава възможност за преобразуване и реализация на своето поведение, можем субективно да я преценим като такава, в която поведението не може да се преобразува. Това показва, че има възможни достатъчно много на брой трудни жизнени ситуации и тяхното определяне следва да става както на базата на конкретните външни условия, така и на базата на конкретните субекти (с техните личностови особености), участващи в тях. Изтегляне 223.28 Kb. Сподели с приятели:
|