Твоят бизнес Партньорът на Уилям

Твоят бизнес

Партньорът на Уилям

От Филип Джером Кливланд

Беше слънчев обещаващ ден, когато едно едва шестнадесетгодишно момче се сбогува със своите хора и се впусна по широкия свят да си търси късмета. Докато вървеше бавно напред, възрастен джентълмен, капитан на кораб по каналите, позна момчето и закрачи до него.

• 
  Е, Уилям, накъде си се запътил?
  
• 
  Не знам – отговори честният момък. – Трябва сам да си изкарвам прехраната.
  
• 
  Няма проблем с това. Просто бъди сигурен, че си започнал правилно и ще се справиш добре.
  
• 
  Но аз знам само един занаят.
  
• 
  И какъв е той, моето момче?
  
• 
  Да правя сапун и свещи.
  

• 
  Позволи ми да се помоля с теб още веднъж и да ти дам съвет от един старец. Тогава ще те пусна.
  

• 
  Някой скоро ще бъде водещият производител на сапун в Ню Йорк. Може да си ти, а може да е някой друг. Искрено се надявам това да си ти. Бъди добър човек, Уилям; отдай сърцето си на Дърводелеца от Назарет.
  

• 
  Слушай, Уилям. Давай на Господ всичко, което наистина Му принадлежи, дял от всеки долар, който някога спечелиш. Прави истински сапун, дай цял фунт и съм сигурен, че Господ ще те благослови. Направи Го твой партньор, Уилям.
  

Първият спечелен долар постави въпроса за десятъка – дела на Господ.

• 
  Ако Господ вземе една десета, аз ще я дам.
  

• 
  Разкрий сметка в нашата деловодска книга на Господ.
  
• 
  К-к-ка-какво? – запелтечи счетоводителят.
  
• 
  Разкрий сметка на Господ и внасяй една десета от целия ни приход в главната счетоводна книга. Това ще Му принадлежи!
  

• 
  Дай на Господ две десети – заповяда няколко месеца по-късно.
  

• 
  Дай на Господ три десети.
  

Никога преди производител на сапун не бе имал по-изненадващо и зашеметяващо издигане към слава, популярност и богатство.

А как е името на момчето, което последва съвета на стария капитан? Той е известен и до днес със своя хубав сапун – Уилям Колгейт.

Разказ

Момичето с Ябълките

Херман Розенблат,

Маями Бийч, Флорида

Превод от английски:

Негослав Събев

- Каквото и да става - ми прошепна по-големият ми брат Изидор - не им казвай на колко години си. Кажи им че си на 16.

Бях висок за единайсетгодишен, така че не беше толкова трудно. Ако излъжех, можех да бъда взет като работник. Един SS-овец се приближи до мен, докато ботушите му удряха по паважа. Той ме изгледа от глава до пети и ме попита за възрастта ми.

- 16 - отговорих аз.

Той ме насочи наляво, където стояха останалите ми трима братя, и другите здрави момчета. Майка ми беше избутана вдясно, където бяха другите жени, деца, както и болните и възрастните хора.

- Защо? - попитах Изидор. Той не отговори.

Изтичах към майка ми и казах, че искам да остана с нея.

- Не! - каза тя строго. - Махни се! Не бъди глупак! Върви при братята си!

Тя никога не е говорила така грубо преди. Но аз я разбрах. Опитваше се да ме предпази. Тя толкова ме обичаше, просто този път се преструваше, че не е така. Това беше последният път, който я видях. Аз и братята ми бяхме транспортирани с вагони за добитък до Германия. Една нощ, няколко седмици по-късно, пристигнахме в концентрационния лагер Бухенвалд и бяхме оставени в една претъпкана барака. На следващия ден ни бяха дадени униформи и идентификационни номера.

- Не ме наричайте вече Херман! - казах на братята си - Наричайте ме 94983.

Пратиха ме да работя в лагерния крематориум, където хвърлях труповете върху ръчен хаспел. Аз също се чувствах мъртъв и закоравял. Превърнах се в просто един номер. Скоро заедно с братята ми бяхме изпратени в Шлийбен, подлагер на Бухенвалд близо до Берлин.

Една сутрин сякаш чух гласа на мама.

- Синко, - каза тя нежно, но ясно - ще ти изпратя ангел.

И тогава се събудих. Просто сън. Красив сън. Но на това място не можеше да има ангели. Имаше само работа, глад и страх. Няколко дни по-късно вървях около лагера, край бараките, до оградата, където пазачите не можеха да ме виждат лесно. От другата страна на оградата забелязах някого - малко светло момиченце с почти блестящи къдрици, наполовина скрито зад една бреза. Огледах се, и като се уверих, че никой не ме наблюдава, я попитах на немски дали има нещо за ядене, но тя не ме разбра. Приближих се още повече до оградата и повторих въпроса на полски. Тя пристъпи напред. Аз бях измършавял, цял облечен с дрипи, но момичето изглежда не се боеше. В очите и имаше живот. Тя извади една ябълка от джоба на вълненото си яке и я хвърли през оградата. Взех плода и когато започнах да се отдалечавам я чух да казва слабо:

- "Ще се видим утре".

Всеки ден се връщах на същото място до оградата. Тя винаги беше там с нещо за ядене, с комат хляб, и още по-хубаво - ябълка. Не разговаряхме и не се бавехме. Това би означавало смърт и за двама ни. Не знаех нищо за нея. Просто едно мило селско момиче, което знаеше полски. Как се казваше? Защо рискуваше живота си заради мен? Надеждата ми беше в нищожни запаси, и това момиче от другата страна на оградата я подхранваше така, както хлябът и ябълките подхранваха тялото ми. След около 7 месеца, аз и братята ми бяхме натоварени на вагон за въглища и бяхме откарани в лагера Theresienstadt, Чехословакия.

- Не идвай повече! - казах на момичето същия ден - напускаме.

Обърнах се към бараките, без да погледна назад, без да се сбогувам с момичето, чието име не бях научил – момичето с ябълките.

Бяхме в Терезин три месеца. Войната беше към края си. Съюзническите войски затягаха обръча, но съдбата ми изглеждаше предопределена. Бях определен да вляза в газовата камера на 10 Май 1945г. в 10 сутринта. В тишината на утрото се опитах да се подготвя за моята участ. Толкова често смъртта почти ме прибираше, но някак си успявах да оцелея. Сега всичко беше свършено. Мислех за родителите си. Първо си помислих, че ще се съберем отново. Но в осем сутринта настъпи някакво вълнение. Чух викове, хора бягаха във всички посоки. Потърсих братята си. Руснаците бяха завзели лагера. Вратите се отвориха. Всички бягаха, аз също. По чудо моите братя бяха оцелели. Не бях сигурен как, но знаех, че момичето с ябълките беше ключът към моето оцеляване. На място, където властваше злото, нечия добрина бе спасила живота ми, бе ми дала надежда, когато такава нямаше.

Мама ми бе обещала да ми изпрати ангел, и ангелът дойде.

Накрая пристигнах в Англия, където бях подкрепен от еврейска благотворителна организация и бях настанен в общежитие, заедно с други оцелели от холокоста момчета, които имаха техническо образование. После се преместих в Америка, където вече бяха моите братя.. Служих в армията през Корейската война и се върнах в Ню Йорк след две години.

През Август 1957г. отворих собствен сервиз за електроника. Тъкмо бях започнал да се установявам, когато Сит, мой приятел, който познавах от Англия, ми се обади.

- Имам среща. Тя си има полска приятелка, Нека да направим двойна среща.

Среща на сляпо? Ужас! Това не е за мен. Но Сит продължаваше да ме тормози и след няколко дни отидохме в Бронкс да вземем приятелката му и нейната приятелка Рома. Трябва да си призная, не беше зле като за среща на сляпо. Рома беше медицинска сестра в една болница в Бронкс. Тя беше мила и умна, също и красива, с кафяви къдрици, зелени бадемоподобни очи, в които искреше живот. Четиримата се насочихме към Цоней. С Рома беше лесно да се говори и беше приятна компания. Оказа се, че и тя бе предпазлива със срещите на сляпо. И двамата правехме услуга на приятел. Разхождахме се по крайбрежната алея, наслаждавахме се на соления Атлантически бриз. После вечеряхме на брега. Не помня да съм прекарвал така добре. После се натъпкахме отново в колата на Сит, аз и Рома бяхме на задната седалка. Като европейски евреи, които бяха оцелели от войната, чувствахме, че има много неизказани неща помежду ни. Тя повдигна темата:

- Къде беше - попита внимателно тя - през войната?

- В лагерите - казах аз. Ужасните спомени още бяха живи, непоправимата загуба. Опитах се да забравя. Но това никога не може да се забрави.

Тя отбеляза:

- "Семейството ми се криеше в една ферма, недалеч от Берлин. Баща ми познаваше свещеник, който ни снабди с документи за арийски произход. Представих си как е страдала, страхът е постоянна компания. И все пак и двамата бяхме оцелели и живеехме в Новия свят. Имаше лагер точно до фермата - продължи Рома - там видях едно момче и му хвърлях ябълки всеки ден.

Какво изключително съвпадение, да помага по същия начин на някое момче.

- Как изглеждаше то? - попитах аз.

- Беше слабо, високо и гладно. Виждах го всеки ден за 6 месеца.

Сърцето ми затуптя силно. Не можах да повярвам. Това не можеше да бъде.

- Той каза ли ти един ден да не се връщаш, защото напуска Шлийбен?

Рома ме погледна с изумление.

- Да!

- Това бях аз!

- Няма да те оставя! - казах и аз, и там на задната седалка на тази среща на сляпо, аз и направих предложение. Не исках да чакам.

- Ти си луд. - каза тя, но ме покани да се срещна с родителите и на вечеря на Шабат следващата седмица.

Имаше толкова неща, които се стараех да науча за Рома, но вече знаех най-важните неща - нейното постоянство и добротата и. В продължение на много месеци, в най-ужасните обстоятелства, тя идваше до оградата и ми даваше надежда. И сега, когато най-после я намерих, не можех да я оставя да си иде. Този ден тя каза "Да". И аз удържах на думата си. След близо 50 години брак, три деца и трима внуци, не я оставих.