Изложение на книгата Откровение Дейвид Чилтън

Поздрав и Славословие (1:4-8)

Изтегляне 3.87 Mb.

страница	26/161
Дата	10.01.2023
Размер	3.87 Mb.
	#116181
Тип	Изложение

1 ... 22 23 24 25 26 27 28 29 ... 161

dni na vazdaianie
Свързани:
If-You-Meet-Buddha Kill-Him Iliyan-Kuzmanov BG Gift, Неделята-като-белег-на-звяра, the church that is left behind1, Gotov li si, 26 Enz faktor, Smisalat-na-Jiviota, Вавилон Велики, Danail-Krushkin, vazstanoveniat rai

Поздрав и Славословие (1:4-8)

4 Йоан до седемте църкви, които са в Азия: Благодат и мир да бъде на вас от Онзи, Който е, и Който е бил, Който иде, и от седемте духове, които са пред Неговия престол,

5 и от Исуса Христа, който е верният свидетел, първородният от мъртвите и началникът на земните царе. На Този, Който ни люби, и ни е развързал от греховете ни чрез кръвта Си.

6 и Който ни е направил Царство от свещеници на своя Бог и Отец, на Него да бъде слава и господство във вечни векове. Амин.

7 Ето, иде с облаците; и ще Го види всяко око, и ония, които го прободоха; и всички земни племена ще възридаят за Него. Така е. Амин.

8 Аз съм Алфа и Омега, казва Господ, Който е, и Който е бил, и Който иде, Всемогъщият.

4-6 Св. Йоан отправя своето пророчество към седемте църкви в Азия. Очевидно е от описанието, което следва (глави 2-3), че той категорично има предвид тези действителни църкви. Идеята, защитавана от Скофилд и други, че те представляват “седем периода на духовната история на Църквата,”^¹¹⁷ е обикновена измислица, без обективни доказателства; и е доста произволно и избирателно приложена. Има поне три неверни презумпции, поддържани от хората, които защитават тази доктрина.
Първо, доктрината за “седемте епохи” предполага, че Книгата Откровение покрива цялата църковна история, от началото до края. Защитавайки своя възглед, Скофилд казва: “Не е за вярване, че в пророчество, което покрива църковния период, няма да има такъв преглед.”^¹¹⁸ Много вярно, може би; но кой казва, че книгата Откровение покрива църковната история? Св. Йоан със сигурност не го прави. Неговото единствено твърдение е, че пророчеството засяга “онова, което има да стане скоро” (1:1), и че времето, за което той говори, е близо (1:3). Така, най-основната презумпция на възгледа за “седем епохи” е напълно погрешна.
Втората презумпция счита, че Църквата ще завърши в поражение и отстъпничество: Лаодикийската, хладна, практически отстъпила църква, за която Христос няма нищо добро за казване (3:14-22), трябва да символизира Църквата на Исус Христос в края на епохата. (Следствие от този възглед е, че “Последните дни,” за които се говори в Писанието, през които отстъплението е широко разпространено, са действителните последни дни от земната история.) Разбира се, това, което настоящият коментар е замислен да демонстрира, е истината, че Църквата завършва историята в победа и тържествуване; така нищо повече не е нужно да бъде казано тук. Но е важно да отбележим, че идеята за отстъпление в последното време е предварителна презумпция на възгледа за “седемте епохи”; и тези, които го защитават, предварително са приели за даденост онова, което твърдят, че доказват.
Третата презумпция, разбира се, е че ние живеем в последната епоха на Църквата (отново, трябва да отбележим, че тези хора твърде често са неспособни да мислят, че самите те живеят в друго време, освен в кулминационната точка на историята). Тази презумпция е погрешна. Пророчествата за славното състояние на Църквата, които ще се изпълнят преди завръщането на Христос, са далеч от своето изпълнение. Ние вероятно имаме хиляди години напред преди Края. Все още сме в ранната Църква! И макар да е модерно за съвременните християнски интелектуалци да говорят за нашата цивилизация като “пост-християнска,” ние трябва да обърнем това и да го направим библейски правилно: Нашето общество не е пост-християнско – нашето общество е все още пред-християнско!^¹¹⁹
Макар по тази причина да не можем да твърдим, че седемте църкви представляват седем епохи в църковната история, има важен момент, който трябва да бъде отбелязан тук. Фактът, че седем църкви са споменати в книга, пълна с числени символи, не трябва да бъде пренебрегнат. Седем е числото в Писанията, което показва качествена пълнота, същностното естество на едно нещо (както десет посочва “множество,” количествена пълнота); тук това представлява факта, че Откровението е предназначено за цялата Църква във всяка епоха. Посланията към църквите в Азия трябва да се прилагат към всички, точно както Павловите послания до римляните и коринтяните имат световно значение. Но когато прилагаме тези писма, трябва да сме внимателни да не ги отделяме от техния исторически контекст.^¹²⁰
Св. Йоан използва характерната благословия на апостолите: благодат (благоволението на Бога, дадено на онези, които без Христос заслужават гняв) и мир (състояние на постоянно примирение с Бога чрез умилостивението на Христос). Тези благословения, казва той, са от всеки член на Божеството: Бащата, Святия Дух и Сина. Всеки от Тримата участва напълно и равноправно в даването на благодат и мир на избраните. Бащата ни е избрал преди създанието на света и изпрати Своя Син да ни изкупи; Синът, вместо нас, живя съвършен живот в покорство на Закона и плати пълното наказание за нашите грехове; и Духът прилага делото на Бащата и Сина чрез новорождение и освещение. Подходящото обобщение за всичко, което Бог направи за нас, се съдържа в тези думи: благодат и мир.
Личностите на Триединството са назовани в техния литургичен (различен от техния теологичен) ред. Обяснението на Майкъл Уилкок е много полезно: “Видението на Йоан ще го отведе в небесното светилище, на което Юдейската Скиния беше подобие и сянка (Евреи 8:5); и може би необикновеният ред на Триединството тук (Баща, Дух, Син) отговаря на устройството на земното светилище, където ковчегът в Пресвятото място представлява Божия престол, светилникът със седем разклонения в Святото място пред него представлява Духа^¹²¹, а предният двор, в който стои олтарът със своя свещеник и жертва, представляват, разбира се, изкупителното дело на Христос.”^¹²²
Поздравът е ясен израз на Тринитарианската вяра – по-късно изкована в изповедна форма от съборите в Никея (325 г. от Хр.) и Константинопол (381 г. от Хр.), но със сигурност ясно видима в учението на Библията.^¹²³ Учението за Триединството е, че има един Бог (една Личност), който е три различни Личности – Баща, Син и Святи Дух – и че всяка една от тези три Личности е самият Бог. Няма три Бога – само Един. Но тези три Личности не са различни начини или форми, по които Бог Се открива на нас, нито могат да бъдат обърквани един с друг; те са три различни Личности. Корнилиъс Ван Тил казва това възможно най-ясно: “Бащата, Синът и Святият Дух са всеки личност, и заедно представляват цялостно личностния Бог. Има вечна, вътрешно самоосъзната взаимовръзка между трите личности на Божеството. Те всички са едно естество. Всеки е толкова Бог, колкото са останалите двама. Синът и Духът не вземат Своето естество от Бащата. Затова разликата и единството в Божеството са еднакво върховни; те изцяло съответстват Един на Друг и не съответстват на нищо друго.”^¹²⁴
Това означава, че Бог не е “основно” един, като отделните Личности се извличат от единството; нито че Бог е “основно” три, като единството на Личностите е второстепенно. Нито единство, нито “троичността” на Бога са първостепенни едно спрямо друго; и двете са основни. Бог е Един, и Бог е Три. Има три различни, индивидуални Личности, всяка от които е Бог. Но има само един Бог.^¹²⁵ Да го кажем на по-философски език, Божието единство (Един) и разнообразие (Трима, индивидуалност) са еднакво върховни. Бог едновременно е по същество Един и Трима.^¹²⁶
Първо, св. Йоан описва Бащата: Този, Който е, и Който е бил, и Който иде. Филип Карингтън е уловил духа на този израз, който е на ужасен гръцки, но е превъзходна теология: Съществуващият и Миналият и Идещият.^¹²⁷ Бог е вечен и непроменим (Малахия 3:6); когато ранните християни се сблъскаха с нещо, което им изглеждаше като несигурно бъдеще, те трябваше да знаят абсолютната сигурност на Божието вечно управление. Бог не зависи от милостта на обстоятелствата; Той не се определя от някакви външни условия; всички неща съществуват според Неговото непогрешимо Слово. Заплашвани, гонени и преследвани от хората на власт, те все пак трябваше да се радват в познанието за своя вечен Бог, Който “иде,” Който непрестанно идва за съд срещу Своите противници. Божието идване не се отнася само за края на света, а за Неговото непрестанно управление над историята. Той идва отново и отново, за да освободи Своя народ и да осъди нечестивите.^¹²⁸
Второ, св. Йоан говори за Святия Дух като седемте Духове, които са пред Неговия Престол. Макар някои хора да се опитват да видят това като сведение за седем ангели, немислимо е, че благодат и мир могат да идват от някой друг, освен от Бога. Личността, за която се говори тук, е очевидно равнопоставена на Бащата и на Сина. Картината на Святия Дух тук (както също в 3:1; 4:5; 5:6) се основава на Захария 4, където пророкът вижда Църквата като светилник със седем светила, поддържан без човешко участие от непрестанен приток на масло чрез “седем цеви на седемте светилника” (ст. 2) – тълкуванието на което е, както казва Бог на Захария: “Не чрез сила, нито чрез мощ, но чрез Моя Дух” (ст. 6). Така работата на Святия Дух в Църквата да изпълва и да дава сила е описана в числото седем, символизиращо пълнота и завършеност. Така е и тук в Откровение: “До седемте църкви . . . благодат и мир да бъде на вас . . . от седемте Духове.” И работата на Духа в Църквата се извършва според Божието господство и величество, пред Неговия Престол. Това всъщност е подчертано ударение в книгата Откровение: думата Престол се среща тук четиридесет и шест пъти (новозаветната книга, която се доближава най-близо до този брой, е Евангелието на Матей, където тя се употребява само пет пъти). Повече от всичко, Откровение е книга за управление: тя разкрива Исус Христос като Господар на историята, възстановяващ Своя народ в господство чрез силата на Святия Дух.
Думата Престол е използвана специално в Писанието за Божия официален двор, където Той получава официално поклонение от Своя народ в Съботата.^¹²⁹ Цялото видение на Откровение е видяно в Господния ден (1:10) – християнския ден на общностно, официално поклонение; и цялото действие в книгата се съсредоточава върху поклонението около Божия Престол. Св. Йоан иска ние да видим, че публичното, официално поклонение пред Върховния Господар има централно място в историята – историята в нейната цялост и отделните съставни части (т.е. вашия и моя живот). Духът дава благодат и мир на църквите в особен смисъл, чрез публичното поклонение. Можем дори да кажем това: Не можем да имаме продължаващо общение с Бога и да получаваме благословения от Него без публично поклонение в Църквата, “мястото” за достъп до Престола. Духът работи в отделните хора, да – но Той не работи отделно от Църквата. Може да се направи разграничение между Неговата корпоративна и индивидуална работа, но те не могат да бъдат разделяни. Идеята, че можем да имаме общение с Бога и едновременно да сме отделени от Църквата и от корпоративното хваление на Христовото тяло, е изцяло езическа идея, напълно чужда на Святото Писание. Църквата, като Църква, получава благодат и мир от седмократния Дух; и Той е постоянно пред Престола, конкретната област на Неговото служение.
“Нашият живот е претоварен и шумен. Лесно е да мислим за Църквата и за тайнствата като състезаващи се за нашето внимание с другия свят на всекидневния живот, което ни води в някакъв друг живот – таен, пречистен и отделен. По-добре е да мислим за този практически всекидневен свят като нещо неразбираемо и неуправляемо, докато не подходим към него в тайнствата чрез Христос. Иначе природата и светът са отвъд нашето разбиране; времето също, времето, което отнася всичко в безсмислено движение, каращо хората да се отчаят, освен ако не го видят като Божие действие, отразено в литургичната година, необходимият път към Новия Ерусалим.”^¹³⁰
Третият член на Божеството (в този литургичен ред) е Исус Христос, за Когото св. Йоан говори с три определения: верният Свидетел, Първородният от мъртвите, и Началникът на земните царе. Р. Дж. Ръшдуни убедително посочва как думата Свидетел (на гръцки, martyr), е придобила значение чуждо на оригиналното значение на думата: “В Библията свидетелят е този, който работи за налагането на закона и помага в неговото изпълняване, дори при изпълнението на смъртна присъда. ‘Мъченик’ сега означава точно обратното, т.е. който е екзекутиран вместо екзекутор, който е преследван вместо главен участник в преследването. Резултатът е сериозно изопачаване на Писанието. . . . Значимостта на Исус Христос като ‘верният и истинен свидетел’ е, че Той не само свидетелства срещу онези, които са във война срещу Бога, но също ги екзекутира. . . . Следователно Исус Христос свидетелства срещу всеки човек и народ, които основават своя живот върху друга основа освен върховния и триединен Бог и Неговия непогрешим и абсолютен закон-слово.”^¹³¹
Темата за Христос като първостепенния Свидетел е важна в Откровение, както отбелязахме по-горе в ст. 2. Като допълнение към анализа на Ръшдуни можем да отбележим, че централна характеристика на свидетелството на Христос е Неговата смърт от ръцете на лъжесвидетелите. Хората в тази книга, които свидетелстват в Неговия образ, също ще сторят това с цената на своя живот (6:9; 12:11). Така съвременното значение на думата мъченик (martyr – бел. прев.) не е толкова отнесено и небиблейско, както може да изглежда на пръв поглед; но е необходимо, както показва Ръшдуни, да си припомним основното значение на думата.
Исус е също Първородният от мъртвите. Чрез Своето възкресение от мъртвите Той придоби върховенство, имайки “първенство във всичко” (Колосяни 1:18). Както казва Петър в деня на Петдесятница: “Този Исус Бог възкреси, на което ние всички сме свидетели. И тъй, като се възвиси до Божията десница, и взе от Отца обещания Свети Дух, Той изля това, което виждате и чувате. Защото Давид не се е възнесъл на небесата; но сам той казва: Рече Господ на Моя Господ; Седи отдясно Ми, докле положа враговете Ти за Твое подножие. И тъй, нека знае добре целия Израилев дом, че Този Исус, Когото вие разпнахте, Него Бог е направил и Господ и Помазаник” (Деяния 2:32-36). Бог изпълни обещанието дадено преди много време: “При това Аз ще Го поставя в положение на Първороден, по-горе от земните царе” (Псалм 89:27).
Очевидно св. Йоан има предвид този текст от Псалмите, защото следващото определение, което дава за нашия Господ, е Началникът на земните царе. Христовото първенство и върховна власт са над всичко. Той е не “само” Спасителят, очакващ бъдещо катаклично събитие преди да стане Цар; Той е Царят на вселената сега, в тази епоха – седящ отдясно на своя Баща докато всички Негови врагове бъдат положени под краката Му. Този процес на поемане на господство над цялата земя според Неговото законно право продължава в този момент, и е било така откакто Той възкръсна от мъртвите. Като Първороден (и единороден!), Христос притежава владетелските права над цялото творение: “Даде Ми се всяка власт на небето и на земята,” твърди Той (Матей 28:18). Всички народи са му били предадени като Негово наследство, и земните царе са под царска заповед да Му се подчинят (Псалм 2:8-12). Коментирайки титлата на Христос, Началник на земните царе, Уилиям Симингтън пише: “Личностите, които за които тук се говори, че трябва да са подчинени на Христос, са царе, управители, висши и низши, всички с държавна власт, независимо дали е в законодателния, съдебния или изпълнителния клон на властта. Над такива Исус Христос е Владетел; – ό άρχων, владетел, господар, ръководител, първия по власт, авторитет и господство.”^¹³²
Всъщност, точно това е причината за преследването на християните от държавата. Исус Христос чрез Благовестието заяви Своята абсолютна власт и господство над земните владетели и народи. Те имат избор: Или да се подчинят на Неговото управление и закон, приемайки Неговите абсолютни условия на капитулация и мир, или да бъдат строшени под жезъла на Неговия гняв. Такава дръзка, безкомпромисна позиция е публично оскърбление към достойнството на всеки уважаващ себе си хуманист – колко повече за владетелите, които са свикнали да мислят за себе си като ходещи по земята богове. Може би на Христос може да бъде отстъпено място в пантеона, заедно с нас, останалите богове; но да бъде проповядван от Неговите последователи като Господ над всичко, Чийто закон е задължителен за всички хора, и Чиито постановления осъждат законите и постановленията на народите – това е твърде много; това е непростимо и не може да бъде допускано.
Разбира се, за ранните християни би било много по-лесно, ако проповядваха популярната отстъпническа доктрина, че Исус е Господ на “сърцето,” че Той е загрижен с “духовните” (т.е. не-земните) завоевания, но въобще не е заинтересован от политическите въпроси; че Той е доволен да бъде “Господ” в областта на духа, докато Цезар е Господ навсякъде другаде (т.е. там, където наистина чувстваме, че има значение). Такава доктрина въобще не би била заплаха за боговете на Рим. Всъщност, Цезар не би могъл да желае по-сътрудничеща религия! Беззъбото, безсилно християнство е златна мина за тоталната държава: То държи вниманието на хората съсредоточено в облаците, докато държавата обира техните джобове и краде техните деца.
Но ранната Църква не познава това отстъпническо учение. Вместо това тя поучава библейското учение за Христовото Господство – че Той е Господар на всичко, “Началник на земните царе.” Именно това гарантира тяхното гонение, измъчване и смърт от ръцете на държавата. И именно това гарантира тяхната окончателна победа. Тъй като Исус наистина е Господар на вселената, всяка съпротива срещу Неговата власт е обречена на провал, и ще бъде смазана. Тъй като Христос е Цар на царете, християните са уверени в две неща: война до смърт срещу всички лъжливи богове; и пълната победа на християнската вяра над всичките й врагове.
По тази причина св. Йоан навлиза в славословие на хваление към Исус Христос, Който ни обича и ни е развързал от греховете ни чрез откупната цена на Своята кръв, и ни е направил да бъдем Царство и свещеници на Своя Бог и Баща; на Него да бъде слава и господство завинаги. Не само сме освободени от нашето робство, но сме основани като Царство на свещеници. Царството започна: християните сега управляват с Христос (Ефесяни 1:20-22; 2:6; Колосяни 1:13), и нашето господство ще се увеличава по света (Откровение 5:9-10). Ние сме победоносно, побеждаващо свещенство, довеждащо всички области на живота под Неговото управление.
7-8 Стих 7 обявява темата на книгата, която не е Второто Пришествие на Христос, а пришествието на Христос за съд върху Израел, за да установи Църквата като ново Царство. Той идва с Облаците, обявява св. Йоан, използвайки един от най-познатите библейски образи за съд (сравнете Битие 15:17; Изход 13:21-22; 14:19-20, 24; 19:9, 16-19; Псалм 18:8-14; 104:3; Исая 19:1; Езекиил 32:7-8; Матей 24:30; Марк 14:62; Деяния 2:19). Това е Облакът на Славата, Божията небесна колесница, с която Той изявява своето славно присъствие.^¹³³ Облакът е откровение на Неговия Престол, когато Той идва, за да защити Своя народ и да унищожи нечестивите. Едно от най-поразителните описания на Божието “идване в облаците” е в пророчеството на Наум за Ниневия (Наум 1:2-8):

Господ е ревнив Бог, Който отплаща;

Господ въздава и се гневи;
Господ отдава възмездие на противниците Си,
И пази гняв за враговете Си.
Господ е дълготърпелив, и велик в сила,
И никак няма да обезвини нечестивия;
Пътят на Господа е във вихрушка и буря,
И облаците са праха на нозете Му,
Смъмря морето, и го изсушава,
И пресушава всичките реки;
Васан и Кармил повяхват,
И ливанският цвят се изнурява.
Планините треперят от Него,
И хълмовете се разтопяват;
А земята се раздвижва от присъствието Му,
Да! Светът и всичките му жители.
Кой може да устои пред негодуванието Му?
И кой може да застане, когато пламне гневът Му?
Когато яростта Му се излива като огън,
Скалите се разпадат пред Него.
Господ е благ, крепост е в ден на бедствие,
И познава уповаващите на Него.
Но с потопно наводнение
Ще направи пълно разорение на мястото на Ниневия,
И ще прогони враговете Си в тъмнината.

Така Неговото пришествие в облаците носи съд и освобождение в историята; няма причина нито в общата библейска употреба на този термин, нито в непосредствения контекст тук да се предполага, че се има предвид буквалният край на физическия свят (макар че смисълът определено може да се приложи и за Последния ден). Св. Йоан говори за факта, подчертаван от апостолите през целия период на “последните дни,” че е надвиснала криза: Както обеща, Христос щеше да дойде срещу настоящото поколение “в облаците,” в гневно осъждение срещу отстъпилия Израел (Матей 23-25). И всяко око ще Го види, дори тези, които Го прободоха (езичниците, Йоан 19:34, 37): Участниците в разпъването щяха да Го видят идващ в съд – т.е. те щяха да преживеят и да разберат, че Неговото пришествие означава гняв върху Земята (ср. употребата на думата виждам в Марк 1:44; Лука 17:22; Йоан 3:36; Римляни 15:21). Господ вече използва същата терминология за Своето идване срещу Ерусалим в края на това поколение (Матей 24:30), и дори предупреждава първосвещеника: “Ще видите Човешкия Син седящ отдясно на силата и идещ на небесните облаци” (Матей 26:64). С други думи, отстъпниците от това зло поколение щяха да разберат значението на Христовото Възнесение, окончателното Пришествие на Човешкия Син, Втория Адам (Данаил 7:13). В унищожаването на техния град, тяхната цивилизация, техния Храм, техния цялостен световен ред, те щяха да разберат, че Христос се е възнесъл на Своя Престол като Господар на небето и на земята. Те щяха да видят, че Човешкият Син е отишъл при Бащата.

Исус каза също, че “ще заплачат всички племена на Земята” в деня на Неговото Идване (Матей 24:30), че “там ще бъде плач и скърцане със зъби” (Матей 24:51). Св. Йоан повтаря това като част от темата на своето пророчество: всички племена на Земята (юдеите) ще скърбят за Него. И Исус, и св. Йоан тълкуват по този начин този израз, зает от Захария 12:10-14, където той се среща в оригиналния контекст като плач на покаяние в Израел. Но Израел се е отклонил безвъзвратно; техният плач няма да бъде плач на покаяние, а само агония и ужас.
Но това не отменя обещанията в Захария. Всъщност, чрез Христовото осъждение над Израел, чрез отлъчването на Израел светът ще бъде спасен; и чрез спасението на света самият Израел ще се обърне към Господа и ще бъде спасен (Римляни 11:11-12, 15, 23-24). Тъй като Христос идва в облаците, в историята, да съди хората и народите, земята е изкупена. Той идва не просто за съд, а за съд към спасение. “Когато Твоите съдби се вършат на земята, жителите на света се учат правда” (Исая 26:9). От началото, истинската цел на идването на Христос е изкупителна: “Понеже Бог не е пратил Сина на света да съди света, но за да бъде светът спасен чрез Него” (Йоан 3:17). Христос “идва с облаците” в исторически осъждения, за да може светът да познае Господ Бог като вечния и непроменим Източник и Цел на цялата история (Римляни 11:36), Алфа и Омега, А и Я (сравнете Исая 44:6), Който е, и Който е бил, и Който иде, вечното Начало и Край на всички неща. Всемогъщ е обичайният превод на гръцката дума Pantokratōr, която означава Този, който има цялата власт и управлява над всичко, новозаветният еквивалент на старозаветния израз Господ на Силите, “Началникът на войските” (тоест войските на Израел, или звездните/ангелските войнства в небесата, или войските на езическите народи, които Бог използва, за да излее Своя гняв върху Своя непокорен народ). Христос щеше да покаже на Израел и на света, че се е възнесъл на Престола като Върховен Владетел.

Изтегляне 3.87 Mb.

Сподели с приятели:

1 ... 22 23 24 25 26 27 28 29 ... 161