Изложение на въпроса за истината при опита с изкуството I. Трансцендирането на естетическото измерение

16
ХанС-ГеорГ Гадамер ◆ ИСТИна И меТод
тична вселена, в която съвсем не сме зазидани в непреодолими стени, а пребивава- ме открити към самата нея.
Едно осмисляне на това какво е истина в науките за духа не ще може да се из- влече от само себе си в рефлексията върху наследството, чиято свързаност му се е явила, но и убягнала. Ето защо то трябва да изисква в собствения си начин на работа да придобие толкова историческа самопрозрачност, само колкото някак би било възможно за него. В усилието да разбере вселената на разбирането по-добре, отколкото това изглежда да става при господството на понятието за познание в модерната наука, то трябва също така да си потърси едно ново отношение към понятията, които само употребява. Осмислянето ще трябва да има пълното съз- нание, че собственото му разбиране и тълкуване съвсем не е някаква конструкция от принципи, а е доработване на една стара, идваща отдалеч събитийност. Затова то не може да си позволи да приема безвъпросно понятия, които просто ще упо- требява по-нататък, а е длъжно да възприеме от тях това, което е останало до него от изначалното им съдържание и значение.
Философското усилие на нашето време се различава от класическата традиция на философията по това, че то не представлява нейно пряко и непрекъснато про- дължение. При всичката ѝ обвързаност с историческия си произход философията днес напълно съзнава историческата си дистанция спрямо собствените си класи- чески образци. Това изпъква особено ярко най-вече в промененото ѝ отношение към понятието. С каквито и тежки последствия да са обвързани, колкото и дълбо- ко да са засягали основанията онези преоформяния на западноевропейското фи- лософско мислене, които вървят с латинизирането на гръцките понятия и вплита- нето на латинската терминология в по-новите езици, то те са несравними с още по- дълбокия разлом, дошъл в последните няколко столетия – именно с възникването на историческото съзнание. След него непрекъснатостта на западноевропейската мисловна традиция е действителна единствено по прекъснат начин тъкмо защото наивната невинност, с която понятията на традицията се привикват в служба на собствените мисли, се е превърнала в порок и разпътица. Оттогава отношението на науката към тези понятия е забележително несвързано и необвързано, все едно дали използването им има облика на ученото – да не кажа архаизиращото – прие- мане, или пък вида на техническо боравене с тях, което ги оправдава като необхо- дими за занаята улеснения. И едното, и другото в действителност е недостатъчно за херменевтическия опит. Понятийността, в която се разгръща философстването, много повече ни владее и пред-убеждава по същия начин, по който ни настройва и езикът, в който живеем. Ето защо към добросъвестността на мисленето принад- лежи осъзнаването на тези предубедености. Това е едно ново, критично съзнание, което трябва да придружава всяко отговорно философстване след споменатия разлом и което е длъжно да поставя пред форума на историческата традиция, към която всички ние принадлежим, езиковите и мисловните навици, добиващи образ за всеки един в комуникацията му с обкръжаващия го свят.

Въведение

17
Идващите по-нататък проучвания са усилие да се следва това изискване така, че в тях да се свържат по най-тесен начин понятийно-историческите питания с предметното изложение на темата им. Добросъвестността на феноменологичното описание, която Хусерл ни вмени в дълг, широтата на историческия хоризонт, в която Дилтай постави всяко философстване, и не на последно, място взаимопро- никването на тези две подбуди чрез получения преди десетилетия начален тласък от Хайдегер очертават мярата, която авторът си наложи и с която би искал съзна- телно да остане обвързан въпреки всички несъвършенства на труда си.