Definition of BALKANIZE – transitive verb; to break up (as a region or group) into smaller and often hostile units

Definition of BALKANIZE – transitive verb; to break up (as a region or group) into smaller and often hostile units

Origin of BALKANIZE: Balkan Peninsula

First Known Use: 1919

Къде е границата на Европа? Този въпрос е тормозил много велики умове, много нации, може би дори целия свят, въпреки че отговорът му е съвсем очевиден според географите, пък и всеки може да го намери в интернет – отваряш Уикипедия и първото, което ще прочетеш за нея е: „Европа е най-западният полуостров на Евразия, обикновено разглеждан като самостоятелен континент. Той граничи с Атлантическия океан на запад, Северния ледовит океан на север и Черно и Средиземно море на юг. Границата му с Азия на изток не е ясно очертана, но най-често се приема, че преминава по планината Урал и река Урал, Каспийско море и Кавказ”. Точно тази граница е оспорвана най-много. Често казват, че според Чърчил Европа свършва там, където започват да ядат шкембе чорба, че на Парижката конференция е обявил, че не трябва да съществува държава на име България, а когато сме им обявили война, казал: „Тия, дето си казват „честита баня”, те ли са ни обявили война?” Може би е прав човекът. Само дето познавам англичани, които се къпят веднъж седмично и се перат веднъж в месеца, но сигурно проблемът е, че познавам хора с най-различна националност и имам доста голяма база за сравнение. Сигурно Чърчил е имал предвид границата на Европа, когато е говорил за „желязната завеса”, знае ли човек. Според Клеменс Метерних, всъщност според австрийския канцлер Клеменс Венцел Непомук Лотар фон Метерних-Винеберг-Байлщайн, границата на Европа минава през Ландщрасе, а според унгарците – през моста „Сечени” в Будапеща, значи и Австрия, и Унгария твърдят, че са само с единия крак в нея. Е, пак че нямат претенции хората, не като тези на Чърчил. Между другото бях чела наскоро в една книга, че границата на Европа съвпадала с границата на бозата, но колкото и да обичам географията, не мога да определя какви са координатите на бозата, много ми е трудно. Но поне се изясни, че Европа граничи с бозаджийница, а къде е тя, каква е – загадка. Сигурно ще се намери някой велик ум, който ще открие отговор, винаги може да се намери някой компетентен идиот, който да се изкаже по непонятен за него въпрос, това е реклама и за идиота, и за въпроса. Такива идиоти и въпроси – с лопата да ги ринеш! А що се отнася до тази граница, то тя май все повече и повече се отдалечава от България. Да, сега ще кажете, България е в Европейския съюз, тя си е в Европа. Добре, обаче ако Европейския съюз е Европа, то Швейцария, дето си е баш сърцето на Европа, е извън нея, защото не е членка.

Наскоро, докато си разгръщах вестника, прочетох в интервю на един политик, че България била объркана, имала нужда от компас, който да и сочи правилната посока, за да разберат българите къде искат да отидат и да са готови да направят нужните жертви да стигнат дотам. Въобще много мъдри мисли можем да чуеш от нашите политици, но не им търси сметка за делата. Добре, че поне имат мисли, за да не изглежда без хич. И ето, разгръщам си вестника и какво прочитам – „България е страна на полуроботизирани селяни”. Чакай, господин политик, селяни като тези на Йовков и Пелин, или селяни, от които ти самия произлизаш? Дано да е първото, че много страшно иначе!

Но все пак нашите оценки са субективни, нека не защитаваме сляпо страната си, само защото ни е родина. Да погледнем към чуждите оценки. Какво казва известния Константин Иречек: „Някъде към Горна Джумая се зачина полуизвестната страна с непристъпни тайни, гдето няма лична безопасност и человешки права, гдето по пътя е потребна будна предпазливост”. Защо си да си прав Иречек? Бай Ганьо ти дойде на гости и ти реши, че си прав! Попитал те човека дали си „либерал или консерва”, споделил туй-онуй, хапнал, пийнал и си тръгнал, какво толкова? Но не е ли то да попитаме един наистина голям акъл. И тук като спасителен пояс идва Джордж Бърнард Шоу, известен британски драматург от ирландски произход, писател, пътешественик, есеист, критик, с Оскар и Нобелова награда за литература, въобще... голяма работа. Пък и все пак като е отчасти сънародник на Чърчил, сигурно е знаел какво е искал да каже премиер-министъра.

Като бях на стаж в САЩ много исках да гледам пиеса на Бродуей, беше си ми мечта от ранното ми детство. Колегите и приятелите ми решиха много приятно да ме изненадат и купили билети за една негова пиеса. „Какво ще гледаме?” – питам аз, а те: „Оръжията и човека, сигурно си я чувала, няма начин да не си, все пак... България, Сърбия, Балканите...”

Онемях. Да, наистина приятна изненада. То затова и Шоу я е публикувал в книжката „Приятни пиеси”. Приятно е бил изненадан и Оскар Уайлд, когато е станал на крака на самата премиера. Всъщност на въпросната премиера най-приятно е бил изненадан единственият човек, който я е освиркал. Шоу го повикал при себе си горе на сцената и казал: „Драги ми приятелю, склонен съм да се съглася с теб, но какво са двама в сравнение с останалите?” Точно на мястото, „където се зачина полуизвестната страна” се развива сюжетът на най-значителното произведение в англоезичната литература, коетото в училищата на Запад се учи по няколко пъти, както ние учим „Под игото”. Каква ирония, точно там... За какво иде реч: По време на Сръбско-българската война в стаята на Райна, дъщерята на най-високопоставяния български офицер Петкоф, след поражение на сърбите, нанесено от българите се вмъква швейцарецът капитан Блънчли, наемник в сръбските войски. Тя решава да го скрие, като го представя за български наемник и се влюбва в него. Дотук ОК, но тя е сгодена за българския капитан Саранов, герой от Сливница, който пък се „задява” с прислужницата на Райна. С две думи казано – човек от „баш Авропата” се сблъсква с хора от Ориента. Тъжно но факт – това е първият комерсиален успех на Шоу, той е приет с всеобщо одобрение и пиесата му краси всяка западна библиотека. Българските студенти в чужбина са единствените, които реагират остро и пишат гневни писма до автора. Естествено, той им отвръща типично по ирландски: „Когато българските студенти с искрената ми приятелска помощ развият чувство за хумор, няма да има проблеми.” Така произведението се нарежда до най-изтънчената световна класика, преведено е на всички езици, освен на български, естествено, по какви причини все още е загадка. Когато се захванах да го превеждам, не знаех как да реагирам , със смях или с плач, или пък просто като робот да ми влиза в главата на английски и да излиза на български. Но към някои неща просто не можех да остана равнодушна. Например към един диалог между Райна и Блънчли:

Въпреки всичко се съгласих и отидох да го гледаме. Все пак... България, Сърбия, Балканите. Забелязах неистовото вълнение на много хора, които идваха само заради Джордж Бърнард Шоу. Не ги виня, аз самата много харесвам неговите мисли, но дори и най-голямата звезда може да разочарова феновете си, макар и отчасти, какъвто беше и моя случай. Гаджето ми ме увери, че все пак няма да остана разочарована, аз нямах и такива очаквания, напротив, беше ми интересно да видя как ще се представи това безумие, което бях прочела. Стана тъмно, всички притаихме дъх и пред очите ни се откри първа сцена. Малко български вещи забелязах в стаята на Райна – по-скоро бяха руски, сръбски, румънски, турски. Голяма работа, все балканско, а ако не, и руското върши работа. После пък слугинята излезе незнайно защо с баварска, вместо с българска носия, както пишеше в сценария. Брей, чак до Германия стигнахме, значи със сигурност сме в Европа, няма начин да не сме. А униформата на Саранов пък беше руска. Еклектика, какво повече да иска човек! Свършва първо действие, аз съм почервеняла от яд и позеленяла от факта, че знам какво следва. И ето, вдига се завесата отново, излизат генерала и жена му Катерина:

След пиесата при мен дойде шефа и ме попита: „Е, как беше? Да чуем оценката от най-добрия критик”. Не знаех какво да му отговоря. „Да кажем, че актьорите се бяха постарали”. – помогна ми една приятелка, американка, която много добре знаеше какво ми е в момента, тъй като не беше чиста американка, както и всички други „чисти американци”. Което ме подсеща, че един мой приятел, също чист американец, с майка - българка и баща – германец, много я хареса. Може би защото много се срамува от майчините си корени и е скрил този факт от света. Добре, че това не беше единственото, което гледах на Бродуей, иначе бих останала с грешно впечатление от това неописуемо съоръжение.

Когато разлиствах английския тълковен речник след това, съвсем случайно попаднах на глагола to balkanize – разделям територия на по-малки, често враждебни части. Чак тогава се сетих, че Буш я беше споменал тази думичка в една реч, когато беше президент, естествено, не за нас, а за САЩ. И какъв е изводът? Щатите се превръщат в Балканите, границата се изтегля все повече и повече на изток, та стига чак до САЩ. Къде е Европа сега? Ех, трябва да търся координатите на бозата...

„СЪН ЗА ЩАСТИЕ”

Сънят, нощта, тишината и съвършенството на природата в „Сън за щастие“ се превръщат в символи, налагащи усещането, че човек може да е безметежно щастлив само в съня, а реалността означава едно нежелано събуждане. Във всяка една от своите малки миниатюри Славейков иносказателно вплита къс от своята биография, разкривайки пред читателя стремежа си към щастието и тъжната примиреност, че то е непостижимо в реалния живот, но в съня и съзерцанието може да се изживее съвършено.

Малките песни на Славейков ни учат да обичаме света, да се радваме на настъпващия ден, но и да тъгуваме заради това, че есента напомня за себе си в разгара на лятото, а младостта – за залеза на човешкия живот.

no one's ever gonna love you...
Нона Керанова – 11 в
Ще боядисам стените, ще нарисувам цветя по тавана, за да мога да ги гледам, когато е зима и да си представям, че е топло. И ще получавам онези носталгични тръпки по кожата, но ще се усмихвам, ще се усмихвам. Ще се преструвам. Това го мога. Ще се преструвам, че съм истински щастлива, за да ме оставят всички на мира.

Аз ще бъда щастлива, да. Ще затварям очи и ще виждам само лицето ти.Ти няма да изчезнеш. Никога. Винаги ще си някъде там. И ще ме усещаш. Всяка вечер, когато заспиваш, аз ще съм там и ще те прегръщам. Ще се ровя из мислите ти, ще влизам в сънищата ти. Там ще съм. И ти ще си там. Да.

….

Един ден ще се събудя и ще съм напълно променена. Просто няма да съм себе си. 

Ще стана от леглото, ще се мръщя на нищото около мен, защото трябва да ходя на училище, а мозъкът ми не може да функционира толкова рано сутрин. Ще си измия зъбите и ще си взема душ. Ще ми бъде студено и ще започна да се ядосвам. Ще си направя кафе.Ще си пусна музика,за да ме събуди преди кафето.Музиката ще е депресираща и само още повече ще ме ядоса. 

Ще изпия кафето си, докато се опитвам да намеря изгладени дрехи. Ще се ядосам още малко, защото нищо няма да ми хареса. Ще навлека първите дънки и блуза, които видя. Ще се гримирам. Ще се скарам с майка ми. Ще изляза.

По краткия път за училище ще си мисля колко прекалено кратък е пътят ми и как не се движа. Ще си измисля извинение защо не съм спряла да се тъпча със сладко. Така, за мое успокоение, след поредния шоколад. Ще мрънкам полугласно колко съм уморена и колко скапана е училищната система.Хората ще ме гледат странно и ще се питат защо си говоря сама. 

Ще стигна до училище. За две минути. Ще вляза в двора и ще се сетя, че не съм си написала цялото домашно по немски и не знам нищо по химия. Ще си кажа как не ми пука! Обаче ще ми пука.Малко. Ще се видя с хора на оградата. Ще си говоря с тях, ще се смея. Няма да ми е весело. Звънецът ще бие.

Часовете ще минават. Ще се лигавя. Ще ходя насам-натам. Ще се уморя.

Последният час ще свърши и ще се прибера вкъщи. Ще съм неадекватна. Ще се опитам да уча, но ще заспя над учебниците. Ще се събудя следобед. Ще съм гладна. Все още ще съм ядосана, защото ще трябва да уча. Ще крещя на ум. Ще крещя на стената. След това ще крещя на учебниците. После ще ми олекне и ще се усмихна. 

Ще вечерям. Ще симулирам разговор с родителите ми. Ще си отида в стаята. Ще чакам някой да ми пише.Той няма да ми пише. Ще ми стане тъжно. Ще си легна. 

Май нищо няма да се е променило. 

Изглежда ще трябва да видя какво ново ще донесе следващия ден.

Ще сънувам. Или може би – не! 

А един ден просто ще се събудя и ще изляза. И нещо ще преобърне света ми.

…
Нона Керанова – 11 в

Онова, което е станало е краят на очакването. Той е хубав само за малко. Един-единствен момент, в който или си напълно щастлив, или напълно премазан от действителността. Филмът или е хубав, или лош. Няма средно положение. Тогава усещането е най-силно. Енергията е най-голяма. Но изчезва. Как може за един миг да изчезне, толкова дълго трупана енергия? Вярно,тогава се чувстваш жив,можеш да усетиш всичко, което се случва. И този миг е най-дългият от всички, но колко празен оставаш, когато отмине...

А очакването е дълго и ти позволява да мечтаеш. Позволява ти да се губиш в световете, които сам градиш и след това да изграждаш отново реалния, като го нагласяш според собствените си представи. Хубаво е. 

Но не е. 

Очакването е скапаното напрежение в стомаха и безполезните опити да се успокоиш. Мечтите просто те пренасят към частицата време, която наистина си струва. Ти бягаш към нея.

Очакването е розово и романтично, а реалността е вулкан от емоции, които не можеш да контролираш. Няма нищо по-хубаво от онова, което не можеш да контролираш.

Неописуемо е усещането, когато получиш дълго чаканото.Трае толкова кратко, но след това толкова дълго време те побиват тръпки само при мисълта за него.

То е любов.Чиста, първична, неудържима, бясна любов. И дори да те премаже, дори да те съкруши, ти ще продължаваш да го искаш и да се стремиш към него, защото така никога няма да забравиш, че съществуваш наистина и всичко е реално.Така винаги ще имаш какво да обичаш, дори да загубиш целия си живот, търсейки  един момент. И този момент ще е само твой.

Това ме накара да се замисля какво е моето мечтано автомобилно преживяване. Започнах да се чудя и да се питам как си представям това преживяване, къде ще е то, с каква кола ще е?

Най-важен е въпросът къде ще бъде преживяването. Дали ще е някъде из Антарктида - по безкрайните ледове, някъде из Сахара - във вечната пустиня или някъде в Азия. Изключих Северна и Южна Америка моментално, защото в Южна Америка няма нито един приличен път, а в Северна Америка ще се движа само по права линия. Бях се ориентирал към Азия, мислех си за непроходимата джунгла, разделена само от сивите шосета, но в този момент погледът ми попадна върху картата на света.

Щом се загледах по-съсредоточено, разбрах, че съм сгрешил. Гледах към Стария континент и погледът ми падаше върху Алпите. Алпите са най-красивата планинска верига в целия свят, осеяни с прекрасни склонове, зелени ливади, преливащи в цветни лехи, високи вечно снежни върхове и разбира се безбройни средновековни замъци и красиви малки градчета. В северната си част тези удивителни планини бяха заснежени, студени и мокри, предоставяйки перфектна възможност да се оценят границите на автомобила, тъй като шансът да не се спра навреме за някой от завоите е твърде голям и това означава, че ще падам от планината в продължение на седмици. В южната си част Алпите разкриваха безкрайните си завои, каращи хората, които не обичат да пътуват да изпадат в агония, дълги прави, от които настръхваме при вида на хоризонта и огромните падини, и разбира се многобройните фиби, предизвикващи недоволство в стомаха ни. Да, това е идеалното трасе за едно величествено "Гран Туризмо". То щеше да започне от Австрия, да премине през Германия, Италия, стигайки до Швейцария и щеше да се извие към Франция, за да завърши в Монако на Лазурния бряг.

Тъкмо когато си мислех, че съм открил мечтаното си Гран Туризмо, осъзнах, че не съм избрал колата, с която щях да го осъществя. Тъй като вече бях намерил идеалния път за обиколката,имах някакви насоки към колата,която трябваше да избера. Все пак няма смисъл да тръгна на такъв вид обиколка с някакъв джип или пикап, както и мини ван - това би убило цялото удоволствие от пътешествието. Колата, която исках да избера, трябваше да бъде истински паметник на автомобилното изкуство, движещ се музей на технологиите. Повечето хора биха се насочили към някой модел от М серията, но това не е кола за такъв тип каране. Прекалено твърдото окачване, проектирано за пистата, би натрошило гръбначния ми стълб на хиляди малки парченца в рамките на няколко минути. След дълги размисли вече бях изключил повечето автомобили, които мислех, че ще ми свършат работа, поради една или друга причина.

Вече бях достигнал критичния момент, трябваше да избирам между шепа шедьоври на автомобилното изкуство. Това бяха Lamborghini Gallardo Superleggera, Aston Martin V12 Vantage, Porsche 911 Turbo S. Една жестока битка между италианската лудост, визирана в Lamborghini, английската жажда за скорост, показана от Aston Martin и немският перфекционизъм, демонстриран от Porsche. Всички тези скулптури на колела са в състояние да предизвикат фурор в жителите на малките градчета, през които биха преминали, чрез симфонията, изсвирена от двигатели им.

Дилемата беше голяма. Дали да избера красивия и елегантен Aston Martin, или мощното и крещящо Lamborghini, а защо не консервативното и технично Porsche? Разумът ми крещеше Lamborghini, защото то разполага с двойно предаване и ако сгреша в някой от хилядите завои, все пак ще имам шанс да се спася от безкрайното падане. Но понеже съм фен на Porsche, и тъй като ускорението му е най-добро - само 3.2 секунди от 0 до 100 километра в час, не спирах да мисля за него. Въпреки това очите ми се спираха на Aston Martin, защото нямаше спор, че това е най-красивата кола от трите, обръщаща погледите на всички, покрай които щях да мина благодарение на оркестъра, свирещ невероятни и неповторими симфонии под предния капак.

Чудих се в продължение на часове и накрая реших да забравя за класическото Porsche, да пренебрегна красотата на Aston и да избера лудостта на Lamborghini. Бях направил своя избор, Lamborghini – то беше просто перфектно. Вече си представях как карах Gallardo по завоите тип фиба, как влизам в завоя с умопомрачителна скорост и как излизам на косъм от пропастите с огромна усмивка, изрисувана на лицето ми, на фона на безкрайните Алпи и музиката на Jimi Hendrix. Всичко ми изглеждаше идеално.

Но в този момент осъзнах, че напълно забравям за една напълно друга спортна кола - красива, мощна, комфортна и идеална за целта, именно Maserati Gran Turismo. Нямаше как колата, която носеше самото име на Голямата Туристическа Обиколка, да се окаже лош избор. Напротив, това беше най-добрият избор.

Красотата на Алпите, страстта към шофирането и душата на автомобилите се събират на едно място и се допълват взаимно за едно велико преживяване!