Жанета Димова 11 в Лудост. Това е лудост

Думи, думи, думи.

Думички без номер и без ред,

просто думички безчет.

Те рисуват картина,

но не със четка, а с магия.

Магията наречена въображение,

която не е за подценяване в никое положение.

Спирайте след всяка и я оставете

да се превърне във картина. Стиховете

не са стройни или подредени,

но пък са си от сърце редени!

пролет, музика, зелено,

жълто, розово, червено,

синьо, сиво и кафяво,

бяло, оранжево, лилаво;

майка, обич, топлина,

любов, истина, баща,

изгрев, залез, светлина,

слънце, плаж, луна,

целувка, сън, мечта,

лято, зима, синева,

дъжд, приятелство, съдба,

усмивка, магия, свобода,

есен, буря, океан, море,

със звезди опсипано небе.

Вяра, Надежда, Любов,

Любов, Любов, Любов...
Четете ги отделно или слято,

четете ги наум или с приятел,

четете ги веднъж или пък многократно,

четете ги просто, за да ви е приятно!

В отлитащите дни,

в изгубените нощи

аз смисъла в живота свой

все търся непрестанно още.
Крепи ме там, дълбоко в мен,

една-едничка мисъл,

че в столетие зад мен

все някой някъде я е записал.

като нечий глас далечен,

стихва и заглъхва

моята изпята песен.

ще има лунни затъмнения…

Без мен не свършва се светът.
Далечен глас припява още

във мрачните студени нощи.

Как искам аз очите да затворя –

след туй пред кроткото море да ги отворя.

на приключения сред пясъка от злато,

и слънчев лъч в очите да проблесне.

И всичко да започне с нова, хармонична песен…

а времето тече безумно бавно.

И губим се, и търсим се на сляпо,

и когато срещнем се във бързината,

дели ни времето на две – по равно.
Сами дошли сме…и сами ще си отидем,

и дните ни минават в пустота.

Мълчим и търсим се тревожни,

и в тревогата си ще подминем,

не друго пак… а самота.

***
Дните минават, а ти закъсняваш,

изчаквайки новото утре.

Доста говориш, а всъщност повтаряш,

бързаш ли много, кажи?
Тръгваш и спираш, отново се връщаш,

забравил си нещо назад.

Отиваш и вземаш го, пак се обръщаш,

и друго ли има, кажи?

а времето няма да чака.

Предаваш се духом, но пак продължаваш,

кога ще пристигнеш, кажи?

земята гледаш за последен път,

и там където ти отиваш,

човек изгубва си ликът.

божествен повик, тишина,

облечени не в плът и кожа,

а в ням покой и светлина.

покълнал в лоното на пропастта,

затуй поглеждай го в очите,

за да виждаш красна и смъртта.

Теорията ми се оказа вярна. В следващия миг тя се обърна към приятеля ми и той веднага запали цигарата й. Червените й плътни устни се залепиха за бялата хартия, пълна с тютюн. Де да бях на мястото на тая цигара. Ах, всичко давам да бъда в ръцете й. Тези ръце бяха най-нежните, най-белите, а пръстите най-дългите, които съм виждал. Можех с часове да гледам това лице: чисто – не беше изпоцапано с грим, жизнено и излъчващо енергия и радост. Дали има художник, който би могъл да нарисува тези изящни линия на тялото й. О, аз бих станал художник, ако можех да я нарисувам така както ди Каприо рисува червенокосата си изгора в «Титаник».

Най-лошото беше, че тя не спираше да говори, а аз не можах да обеля и дума. Тя изпусна ръкавицата си и тогава включих веднага, защото бях чел в книгите за изпускането на кърпичката. Така без малко да се пребия, но се разминах с леко спъване, вдигнах кадифената ръкавица, и тогава… усетих парфюма й. Беше ми толкова познат. Попитах я какъв е и разбрах, че сестра ми използва същия. Като се замисля те малко си приличат, обаче сестра ми ме дразни по начин, който ме ядосва, а държането на това момиче, ме дразнеше по възможно най-възбуждащия начин. Наблюдавах гъвкавите й движения, когато вървяхме и пъргавината, с която ме впечатли, едва ли има друга такава. Не, убеден съм, че няма.

Изпратих я и когато тя ме прегърна за лека нощ, вече си представях как се качвам в колата и отивам до бижутерния магазин, където избирам най-красивия диамант, син като очите й, а те дълбоки и безкрайни като морето, студени като снега и едноврменно пламтящи като огън. Като огъня, който тя запали в мен. Не, не, замълчи….!

Ала как да мълча като не мога да спра да мисля и да мечтая за нея. Предствям си момента, в който тя докосва нежно врата ми, докато я целувам и после бавно свалям всичко от нея, а тялото й се повдига, косата й се разпилява по голите й рамене. Започваме да се движим страстно сякаш танцуваме танго. Ръцете ми, как искам да бяха по-големи, за да мога да я обгърна цялата, всяка част от нейното тяло да усещам в един момент, в част от секундата, ала по-щастлив и по-смислен от всеки друг до сега.

Всичко минава като на фотолента пред очите ми, докато тя забие нокти в гърба ми в прилив на екстаз и болка. Толкова много ли искам, Господи! Само нея ми дай, а после ще се изповядам при свещеник ако трябва. Само да я имам, само да я имам...

На следващия ден реших да проверя дали тя иска това, което и аз. Може би бързам, но търпението и без това не ми е присъщо. Когато й говорех, тя навеждаше глава настрани, така сякаш си предстяше думите ми и гледаше залеза, склонила глава на рамото ми. От време на време повдигаше вежди заинтересовано, а когато се шегувах, смехът й огласяше кафенето в парка, в квартала, в града, в държавата, в континента, в света… Смехът й ехтеше в моя свят. Той ми подсказваше какво иска тя. Той беше зашифрованото послание, което аз разкодирах. Като символа разпръснат на парчета, който аз откривах в нея. Погледа, усмивката, наклонената глава, кичурът коса, въртящ се между пръстите й, походката, стойката... Всичко беше част от нейния отговор на моя въпрос. Всяка част от нея отвръщаше положително с желание, със страст. Подклаждаше все повече огъня, който запали в мен в момента, който ме помоли за огънче. Сега си мисля, че тогава приех въпроса буквално. Тя иска огъня, горящ в мен. Нима наистина мога да я имам?

Благодаря ти, Боже! Обещавам после да се изповядам!

* * *

Да предположим, че е само спомен, в живота си от две възможности, аз все избирала съм трета, и все объркана се питам за правилния избор?

Да предположим, че е само спомен, сега изправена съм пред ръб на променлива скала. Днес изборът ми е безкраен, а не мога да реша сама.

Да предположим, че е просто мисъл, щом назад не мога да се върна, щом всичко минало е само спомен. Тогава пак защо не мога да реша накъде да поемат моите стремежи...?

Да предположим, че просто е мечта, неосъществима, какво ако някой казва, че мечти величествени има, щом аз нямам ни мечти, ни порив, ни усмивки вече. Защото вечно се стремя и цял живот изминах вече, а не разбирам... защо са толкова далече...

Да предположим, че съм вече уморена, преминала през пътища безброй и вече толкоз уморена, не намирам път, да нарека го “свой”. Или покой.

Ако за миг обаче спра да предполагам и видя, че светът е толкова голям и аз съм като точка малка, която чака да я прочетат. И всичките мечти, усмивки – те всичките са в мен, а са и толкова “мои”. И май че изборът ми не е мисъл, две и три, а са пътищата без табели, които да обознача “мечти” и аз сама да ги поема.

Тогава старите ми колебания си тръгват и светът ми е като порой в река и буйно, с глупав глас, ме пита: “Да заживея или да умра...?”.

И Ели като всяко дете мечтаела за една кукла. Гипсова кукла, с бяла кожа и приказна рокля, усмихнато лице и мека коса. С обувки като на Пепеляшка.

Ех... представяла си как я приспива, как я завива. Как сутрин пият чай и ядат курабийките на майка й с орехи и сладко, как й шие дрешки и как са най-добри приятелки. Даже я сънувала почти всяка вечер… Толкова много мечтаела за нея, но не смеела да иска такава скъпа кукла от родителите си, понеже знаела, че нямат пари.

И си останала само с мечтите. Не се отказала от тях.

След 2 години, когато тръгнала на училище и се научила да пише, решила да напише писмо до Дядо Коледа. Пожелала си единствено бленуваната кукла и много здраве за майка си и баща си.

Отишла Ели в малката кухничка, където майка й шиела рокли за богатите деца и рекла:

– Мамичко, ще го дадеш на Дядо Коледа, нали? – и подала писмото.

Майка и останала изненадана, поела го и й отговорила:

– Да, скъпа, ще му го дам, миличка.

Ели целунала майка си по бузата и отишла на пътя да види дали татко й се връща. През това време майка й разгърнала листа и зачела:

На 25-ти сутринта Ели отиде и взе подаръка си от коледната елха. Когато отвори кутията, успя само да ахне от изненада. Та мечтата й стоеше в собствените й ръце! Толкова години бе копняла за такава кукличка, толкова нощи я бе сънувала. Толкова, но. Но, я обзе внезапен непреодолим страх, че ще я изтърве, че ще развали без да иска плитките й, че може да събори някоя от панделките й. Толкова ужасяващ страх да не й направи нещо на красотата, че отиде в стаята си на тавана и постави своята мечта на дървената етажерка на стената. Така с дни, със седмици и месеци, Ели не пипна своята кукла, само я наблюдаваше. Обичаше я от разстояние.

Знаеш ли? С нас е същото.

Мечтаем, сънуваме, чакаме за даден човек с години дори. Молим се да го срещнем, копнеем за него. И когато този ден настъпи, когато най-накрая го срещнем и можем да сме щастливи, тогава ни обзема страх да не го нараним, да не му попречим с нещо, да не навехнем красивата нишка, наречена любов. Страх. Чувстваме се неспособни да опазим бленувания от нас човек. Чакаме деня, когато ще сме готови да го направим. А когато той дойде, нито ти, нито човекът, който някога си срещнала, е същият. Даже и животът е различен, той се мени постоянно.