Женската сексуалност
Траурът по живия плод на любовта
Изтегляне 1.37 Mb. Pdf просмотр
|
| Траурът по живия плод на любовта, символизирайки детето: събуждане на кастрацията и на страха от нея, потопяване в инстинкта към смъртта Смъртта на детето й, особено ако е дете от мъжа, когото обича, е най-тежкото изпитание за една жена, и това е валидно на каквато и възраст да е то. За да остане жива и да обича генитално както личностно, така и полово, след това ужасно, драматично преживяване, от жената се изисква огромна жертва. Най-напред тя трябва да премине през изпитанието на чувството за вина, произтичащо от нейния генетичен, винаги нарцистичен Свръх-аз. Грижила ли се е добре за него, ако е било малко? Добре ли го е подготвяла за живота, достатъчно ли се е отдавала на майчинството, не го ли е заразила със своите идеали, вместо да му позволи да се откъсне по-бързо от нея и по този начин да избегне това, което за фалическата му личност е напускане на своя пост — смъртта? Жената бди на този пост като часови на границата между инстинкта към живота и инстинкта към смъртта, там, откъдето се влиза в агресивността в служба на запазването и израстването на тялото на детето й, границата, откъдето се влиза в зачитането на фалическата морфология на живите хора, която никой няма право да разрушава ненужно. Смъртта на този, когото обича, винаги поставя жената под въпрос; но смъртта на дете, момиче или момче, е нещо повече, тя е изчезване, може би разрушаване на символния смисъл, който е дала на живота си, заедно с живота, който е дала на детето. Тя е също траур по нейния ексцентриран върху детето нарцисизъм, сблъскващ се в това изпитание с мъката, изразявана от съпруга й. Защото той често реагира на страданието напълно различно от нея. Тя се сблъсква и с мъката на другите членове на семейството, понякога с безразличието им, с липсващата понякога мъка на братята и сестрите, ако не и с радостта им (един съперник по-малко). Колко изпитания, безсилие и самота! Отново и най-вече смъртта на дете е нарцистичното изкушение на инстинкта към смъртта, на който жената е много по-подвластна от мъжа, особено ако е сексуално развита, т.е. освободена от необходимостта да насочва гениталния избор на фалическия нарцисизъм на личността си към самата себе си. Става дума за нарцистичното изкушение за бягство във фантазмите, в магията, във всичко, което би я свързало въображаемо с детето, превърнало се в неин липсващ крайник, и отричащо нейната действителност в изгубилото всякакъв смисъл времево-пространствено съществуване. А и на съпруга си, който страда до нея, тя не може, не знае как да помогне. Каква е тогава ползата от нея? И кой да я подкрепи, да й даде да разбере, че такова изпитание може да бъде превъзмогнато? И най-сетне, може би оздравително, смъртта на дете пробужда агресивността срещу безчовечната майка природа, изместена върху боговете, или Бог за монотеистите, този Бог, на който жената се уповава като на майка и баща и който сега е безсилен, или пък се е превърнал в предедипова ревнива, отмъстителна същина. Ако Бог съществува, как допуска да спре младият живот, преди тя, старата, да е умряла? Как позволява да бъде покосено в разцвета си същество, създадено за живот? Още по-лошо — когато мисли за детето си в студената земя, жената се чувства обзета от сили за бунт и омраза. Никакъв излязъл от гърлото й писък не би могъл да облекчи изпитваната болка, по-страшна от изкормването, което в детството си е представяла като нещо ужасно, а днес в символичната реалност на тялото си изживява в любовта. А как би искала тази любов да бъде достатъчно силна, за да върне живота на детето й. Единствената нагласа на жена, която вижда около себе си своите близки, децата, жадни за вниманието й, съпруга, на когото е необходима, е всекидневно подновяваното приемане на първичния, кастрационен страх, нарцистично пробуден в нея и удесеторен от страданието й на майка, оплакваща смъртта на реалното си дете. В моментите на уталожване на отчаянието си тя възприема смъртта като събитие, засягащо въображаемо притежание, което илюзорно е мислила за реално; не означава ли това събитие, че всъщност не е дала истински на личността на детето си свободата да разполага със съдбата си и че това важи за всичко, което мисли, че дава? Последната мисъл й помага най-добре да понася изпитанието, осакатяването, и да върне на тези, които я заобикалят, малко от правото на смях, удоволствие и радост, а на съпруга си — думите, които ще му покажат, че е с него и след трагедията. Никакво нарцистично възнаграждение не произтича от тази извършваща се в нея работа. Такъв траур е изпитание, немислимо като смъртта за този, който не го е познал и преодолял. И наистина, някаква част от нея е умряла с детето, което е незаменимо като всеки човек, но което в спомените й е свързано с толкова радости от младостта и семейството й, че тя си дава сметка, че не го е оставила да отнесе всичко и че е дошъл моментът, когато страданието й поутихне, да му върне задържаното. Тогава тя може да даде на детето си правото на собствена смърт, което най-сетне я освобождава, без обаче някога да заличи трагичния миг на това върховно осакатяване на зрялата й гениталност. Подобно на земя, над която е преминал циклон, с месеците и годините приветливият пейзаж се възстановява и при майката, която е изгубила детето си и е превъзмогнала изпитанието. Съпругът й отново я вижда радостна и готова да му се отдава. Децата й могат да говорят за починалия, без лицето й веднага да помръква. Тя също обича да си припомня моменти от съвместния живот и приятелите й преоткриват ведрата и непринудена жена, която са познавали, която е избрала да живее, без да се взира в своето нещастие. Когато казвах, че е заплашена от инстинкта към смъртта, не говорех за това, което обикновено се нарича меланхолна депресия, това съвсем не е същото. Не ставаше дума за изкушение да се самоубие, нито за чувство, че е недостойна да живее. Въпреки, че у една още не генитална жена би могло да се появи изкушението за самоунищожение. Не, най-често тази повторна кастрация, която съдбата й е наложила, предизвиква в нея еволюция на либидото към генитално развитие в действителността и в сублимации, които иначе не би познала. Може би тя ще бъде измежду малцината, които ще могат при подобно нещастие, сполетяло други хора, да им дадат без сладникавост, без патогенно съжаление, без идентифициране, възможността да бъдат по-малко самотни в изпитание като нейното. |