Житейски разказ на шериф куванджъ, ябланово, 10. 2010 Г

(за етническата другост) По един начин аз съм ги усетил нещата. Може би моя начин е малко по-различен от типичния за Ябланово, защото след 6 клас моето семейство се премести в Старозагорско. Това е село Ковачево, община Ардино Там сме живели 6-7 години.

Явно, че във всеки човек е заложена някаква дарба, която… човек, ако успее да открие тази дарба ще бъде щастлив. Мойта дарба аз я установих в 1-2 клас, когато с майка ми се движехме тука по тази улица нагоре и аз чух звук от саз. И казах „Какво е това?” „Най-вероятно саз”. И аз веднага отидох да видя от къде е звука. И така се научих 1-2 клас. А това нещо между другото в 7-8 клас вече ми липсваше саза. Аз имах един инструмент в Ковачево и много държах да ми се купи. Сега примерно сина ми аз съм го научил. Той се научи да свири още в 1-2 клас. Въпреки, че го има инструмента в него го няма желанието. Може да свири, но го няма желанието. Аз въпреки, че бях отделен от естествената ми среда изявих желание да ми се купи и дойдох в 8 клас и с един познат си купих саз от съседното село. Същия саз го държах така доста години.

Когато се преселихме усетих разликата. Родителите ми трябваше да работят някъде. Те държаха да бъдат заедно. Баща ми години наред беше овчар в Медвен. Ние усещахме неговата липса. Те в един момент решиха да живеят заедно, да работят, а такава възможност тогава ни даваше Ковачево. Доста семейства имаше от Ябланово. Те бяха животновъди, не бяха в Марица Изток. Но заплатите в нашия район тука мисля, че са доста… твърде… пъти над заплатите които са били там. И аз тази разлика съм я усетил точно тогава. Усетих я в 8 клас. Веднага след смяната на имената. Смяната на имената ни завари точно в Ковачево. Ние си живеехме по съвсем друг начин тогава. Но във 6 клас отивайки… аз бях много добър ученик тогава. В наши клас бях единствено турче, но във цялото училище имаше и други такива. Деца на други семейства които живееха в Ковачево. Повече миньори даже имаше, от Кърджалийско, от нашия район. При мене се получи едно… усетих леко изоставяне, защото усещах едно неудобство когато говорех на български език. Неудобството ми беше вътре в мен. Аз си създавах едни такива представи, че може би ме гледат критично и много се притеснявах да не би в един момент да допусна някаква грешка. Имал съм и такива момента. А даже едно турче когато допусне някаква грешка… човек винаги неволно може да допусне някаква грешка… вместо в женски род нещо да го каже в мъжки род, но когато турче го направи винаги го гледат така… и си мислят, че това е просто от незнание. Аз не вярвам един турчин чак толкова да не е запознат с родовете. В час по Физика, мойта класна ми беше учителка, и ме изпитва на лост и макара. И аз първо почвам да говоря за лост и вече говорейки обаче за макара продължавам в мъжки род и тя ме поправи един два пъти, обаче аз естествено под напрежение говоря и тя изведнъж казва „Да, простеното ти е, защото аз знам, че в турския нямате женски род”. Не беше тази причина да говоря в мъжки род. Говорех за макара пък казвах той. И това много ме смути.

(за различията със сунитите) Ами аз като че ли напоследък почнах да осъзнавам, че има някакви различия, че и в тези различия има и лоши и хубави неща. Не ми е обяснявано това различие от родителите. Предполагам, че това не е било само в моето семейство, но и във всички семейства. И то не само в мюсюлманските семейства, но и в християнските. Защото в комунизма си е ясно. Там се държеше по-скоро на атеизма. И то по някакъв начин се е отразило на всички семейства. Така беше и в мойто семейство. Религията не е била никога на преден план в моето семейство. Както при християните, така и при мюсюлманите има едно завръщане към старите традиции. А мисля, че няма нищо лошо в това. Но вече различията почват да се набиват на очи и има и хубави и лоши неща. По-скоро бих казал, че започнах да осъзнават тези различия през последните 10 години. Може би между ’90-та и 2000-ната година тези различия не са се усещали, но напоследък мисля, че да. Сега може би и хората в Ябланово започват да се опитват да се себеопознават и при това себеопознаване и в религиозно отношение дава отражение. Някои се радват на това, някои не. Казълбашите по принцип като че ли нямат на кой знае колко неща да се радват. Никога не са били така на пиедестал, даже са били мачкани и включително по време на Османската империя. Но аз пък си мисля, че има хубави неща точно в алианството в ценностно отношение. Като тези неща които си говорихме днеска, че в общността повечето проблеми са се решавали. Даже човека… даже да е допуснал грешка, даже да е стигнал до конфликт, този конфликт е търсел начин веднага да го решат, защото ще бъде отритнат от обществото. А се избягва да се стига изобщо до конфликт. Може би по инерция тези неща са продължили и през комунизма. Ето аз няколко пъти го казвам това нещо, че ние имаме много добре запазен фолклор, традиции и такива неща. Чак сега си давам обяснение даже във връзка с този въпрос защо Ябланово има така запазени традиции и обичаи и фолклор и може би тогава се е налагало всички да крият това, че имат нещо общо с религията. Но яблановци са се научили още по време на Османския период да се крият и може би са се покрили по-добре и от комунистите и са успели да запазят и фолклор и традиции и обичаи и те сега продължават. Специално при казълбашите фолклора има специално място и в религията, защото нашите ритуали се изпълняват с музикален съпровод. Голяма част от тях. Това е много важно за казълбашите. Не случайно имаме много изпълнители и на саз. Така че фолклор има точно определено място. Яблановци обичат да пеят, обичат да се веселят, и на питници и на такива неща. Обичат да се събират.

Аз доколкото имам спомени за този период (гимназията) нямам изобщо спомени така да съм се замислял за тези различия (между сунити и алевити). За етнически различия да, но за религиозни не. Отношението на българчетата в класа от това време беше прекрасно. Това аз винаги съм го установявал, винаги съм знаел, че… а това го знаят и всички турци, не само аз, че българите са изключително толерантни. Въпреки нещата които се случиха, особено тука в Ябланово и в цялата страна никой не може да оспори, че българина е изключително толерантен. Знаем какви неща станаха в съседните държави. Те може би не са били случайни, имало е предпоставки за тях. Много ме е яд, че напоследък по изкуствен начин в България се създава една много неприятна обстановка. Едва ли не, че турците са като някаква напаст, като скакалци, че ще опоскат всичко, че те са вредни, че когато и да ги смачкаш все ще бъде от ползва. Даже да не знаеш причината, по-добре ги смачкай, за да нямаш после проблеми. Това е една такава изкуствена психоза която се създава в България. Вина за това най-вероятно имат повече политиците. Вероятно и през възродителния процес е имало предпоставки. Може би пак е имало причини да се случи онова. Най-вероятно в България е имало, поне аз не съм го усетил, имало е благоприятна среда, така че на тази среда много добре да се впишат и убедените възродители. Че тя е шантава идея, мисля че никой не би трябвало да има съмнение. Но убедени възродители в България е имало. Тези хора са били школувани, те са били обучени. Но най-лошото е, че те са били убедени, че това нещо е трябвало да стане, че това е в полза родом, че няма спор, че тези хора трябва да бъдат…

Аз от мойте съученици изобщо не съм… както казах в 6 клас отидох в Ковачево. Шест-седем години бяхме там. Имах един приятел Добрин примерно. Аз мисля, че може би се справям малко по-добре от средностатистическия яблановец с българския. Имал съм така съученици… и толкова и е било така леко да общуват със тях, даже… Естествено аз н съм проговорил добре и не съм общувал толкова лесно с тях, но примерно с един мой приятел Добрин имахме такава уговорка: когато той усети, че аз допускам някоя грешка и той веднага да ме поправи. Ако аз не съм усетил някаква подкрепа от тяхна страна, естествено нямало е изобщо да ги помоля да го правят това нещо. От Добрин примерно знам кога се казва „Мерси”, кога се казва „Благодаря”. Каза , че „Благодаря” можеш да кажеш при много официални случаи, а „Мерси” е така между приятели. Не можех да направя разликата кога да казвам „Мерси”, кога „Благодаря”. Ето това нещо сега се сетих. За мен е било проблем и аз съм го питал.

(за Възродителния процес) Говореше се месеци преди това ужасни неща, че се случват в Южна България, въпреки че бяхме в Ковачево, далече от Ябланово. Тогава не е имало телефони. Не знам как са си споделяли, но се знаеше, че нещо ще стане може би и в Ябланово. Ние дойдохме в Ябланово, чак след смяната на имената, даже със семейството на леля ми беше там. Те също имат син Шериф. С другия Шериф… ние останахме в Ковачево, те избягаха тука дойдоха в Ябланово. Нямаше как да се качат всички в колите. През нощта се пътуваше, защото беше създадена невероятна психоза. Ужасно напрежение имаше. Говореше се за изнасилвания, за убийства. Дали ги имало или не… но тогава просто имаше ужасен страх и те хората тогава бягаха от Ковачево и идваха в Ябланово кой както намери. Те се върнаха в Ябланово нашите родители, оставяйки ни с моя братовчед в една стая заключени и дойдоха през нощта… Ние цяла нощ не сме спали с него. Той е бил в 7-ми, аз в 8-ми клас. Но още си спомням как избягаха от там като не знаеха какво ще им се случи, ако останат още една нощ. Как са издържали. От властта се страхуваха със сигурност, но те усещаха страх може би от хората. Това не беше някакъв основателен страх. В отношението на хората от Ковачево нямаше нищо, но като се говореше за ужасиите които стават в Южна България… някои ги е правил. Кой ги е правил? Българите са ги правили на турците. И тъй като това са българите в Ковачево защо пък те да не направят нещо.

Цял живот аз съм усещал… било ми е неприятно даже до ден днешен… много сериозно ми се отрази. Ще звучи нескромно сигурно, но аз се възприемам като малко по-аналитичен от мойто обкръжение и анализирайки ги тези неща мисля, че се измъчвам още повече. Когато човек не си дава обяснение за повечето неща е много по-лесно. Обаче още тогава съм се замисля. Много тежко го изживях. Даже първите дни когато ми смениха името… Аз се казвах Васил. Имаше една учителка там Николова успя по всякакъв начин да скърши всичко което имаше в мене. Даже не имало такава съпротива, но тя създаде съпротивата. И как стана това нещо. И от там нататъка аз цял живот имах проблеми. Дойде Николова един ден в наща стая. Тя беше дружинен ръководител ли я водеха, каква беше там. Влезе и без да дава никакви обяснения. Беше в час на учителката Стоянова, която ми преподаваше по География и Химия. Та в нейния час, бе да дава никакви обяснения, даже без да поздрави дойде до мене, каза ми „Изкарай си тетрадките”, така със много сериозен тон. Изкарах ги и тя ми скъса тетрадките на които пишеш Шериф. А тя просто можеше да ми каже. Това пред целия клас. Всички онемяха. Аз бях мога да кажа любимеца на другарката Стоянова тогава. Нейния син беше в нашия клас. Тя беше много такъв… народен човек. Много бързо успяваше да намери връзка с класа. Може би 10-тина минути никой не проговори, а и самата учителка не знаеше какво да каже. В един момент дойде до мене. Дали съм се разплакал не знам, но очите ми се просълзиха. И дойде и каза „Извинявай, извинявам ти се от името на всички. Това е някакво недоразумение. Не го изживявай така тежко. Това са едни глупави неща, които може би ще дойде ден и ще се оправят.”

Избора на име... как ли стана. Много странно. Всички избираха така първата буква, а при мене беше изключително трудно да се намери име с „ш”. При нас как стана... баща ми може би е отишъл. Някой от моите връстници беше казал, че се казва Асен, другия Велко. Баща ми каза „Имате ли някакви предпочитания”. Никой нищо не каза. И той каза „Добре бе, аз ще ви избера по едно име”. Аз може би съм казал, че Асен и Велко. Сега като се замисля някакви глупави са били. И той каза „Може ли такова нещо, това са цигански имена”. Отиде и се върна и след като се върна разбрах, че съм Васил. А Васил беше ветеринарен лекар в Ковачево, наш близък човек. Сина на мойта класна ръководителка И на негово име аз бях кръстен Васил. Хареса ми името. Даже някои казаха „Да, много хубаво име си си избрал – Васил Левски”. Аз винаги съм харесвал Васил Левски. Просто тоя човек ми е правил впечатление цял живот. Хубаво е. Не е лошо. Но винаги в мене е създавало така и малко лоши асоциации.

След 8-ми клас в Нова Загора, Селскостопанския Техникум. Този избор ми го е направил брат ми. Той го учи. Той е три години по-голям от мене. Беше го тъкмо завършил. И мойто ориентиране стана много трудно. След 8-ми клас чудех се какво да направя, къде да кандидатствам и докато се чудех пропуснах така много срокове и баща ми каза „ И какво има да се чудиш. Хубаво училище. Брат ти го е завършил. Ще ходиш там”. Казах „Поне да не някаква такава...” Аз винаги съм бил далече от животните и от растенията. Казах „Нещо по-така не може ли”. И отидохме с него, и той каза „Има тука една специалност. А аз не я знам точно каква е, но със сигурност е с животни”. Ставаше въпрос за Хидронивелация. Става въпрос за напоителни системи. И аз се записах в тази специалност. И се радвам, че съм се записал. Имаше много Яблановци които учеха в Нова Загора. Въпреки, че е Селскостопански Техникум сега вече ми прави впечатление всички които са завършили този Техникум там в Нова Загора имат или бизнес или са някакви такива отговорни длъжности. Много добре са се реализирали.

(за етническите различия в Техникума) Може би е имало циганчета в нашия Техникум, но турците не са имали кой знае какви контакти с циганите. Те като че ли държат малко на този турски произход. Даже се обиждат, ако им кажеш, че са роми. Но ние не сме имали контакти. Аз поне не съм търсил такива. Не си спомням. Честно казано не е имало кой знае какви проблеми. В Техникума аз имах проблем. Но повечето проблеми съм ги създал по-скоро аз ми се струва. В това отношение... с името. Имахме доста спорове в класа с децата. И това в един момент почна да прави впечатление на мойта учителка. Не знам от къде са се появявали. Или някой е подхващал тази тема. Не вярвам да съм бил аз, но винаги когато се появеше тази тема, че ние сме потурчени българи и т.н., че сме прекалено глупави да не го осъзнаем това нещо и продължаваме да се инатим, че това е най-хубавото нещо, което ни се е случвало в живота, че едва ли не сме доста простоватички и трябва само да се разберем, че някой ни е приобщил. Ей тези неща много ме дразнеха и аз превеждах и превеждах и превеждах някакви факти. Какво съм чувал. Доста такива спомени имам.

Ние винаги сме си общували в семействата и така приятелския кръг на турски си общувахме. И ще е много глупаво човек да не си казва точно името както е, а на някакво друго име да го назовава. За приятелите бях шериф. Някои от българите знаеха, че съм Шериф, въпреки че аз за тях си бях Васко и продължавам да съм Васко. Като одеве ми звъни един полицай от Сливен, мой съученик, който ми казва Васко. Без да знае, че съм Шериф. Той знае, че съм Шериф всъщност, обаче продължава Васко. Даже на мен не ми прави кой знае какво впечатление.

(май 1989) Аз нищо не си спомням от тези събития. Даже сега знам доста неща покрай нашите политзатворници от Ябланово. Въпреки, че от тях знам за много неща от ’85-та година. Не знам защо не съм се замислял много за събитията от ’89-та година. Аз не съм ги приемал изобщо за значими. За мене нещата как изглеждаха...Повече за ’85-та мога да кажа, защото така се е случило. Ние провеждаме тези митинги, възпоменателни. Те казват много неща. И когато е имало възможност да прочета нещо успя съм по моя си начин до накъде да си го подредя. Без това да е съвършената форма, но за мене си е достатъчна.