Живот в сънуването

19

- Нагуале! - извиках аз.

За момент, сякаш действително го бях повикала, Изи­доро Балтазар застана в края на хамака. Изглеждаше ис­тински, но въпреки това имаше в него нещо неопределе­но, както при образ, видян във вода. Прокашлях се, за да заговоря, но от устните ми се изплъзна само едно слабо грачене, докато образът постепенно се стопи в мъглата. После мъглата се раздвижи, рязка и неспокойна като вятъ­ра отвън.

Твърде напрегната, за да спя, аз седях загърната в оде­алото и мислех дали постъпих правилно, като дойдох в къ­щата на магьосниците да търся нагуала Изидоро Балтазар. Не знаех къде другаде да отида. Търпеливо бях чакала три месеца, докато накрая безпокойството ми стана толкова остро, че ме подтикна към действие.

Една сутрин - преди седем дни - тръгнах и карах без спиране до къщата на магьосниците. И през цялото време нито за миг не се усъмних дали постъпвам правилно - нито дори когато трябваше да прескоча в задната част на къ­щата и да вляза през един незаключен прозорец. След се­дем дни чакане обаче, увереността ми бе започнала да се разколебава.

Скочих от хамака върху кахления под, като тежко се приземих върху петите на босите си крака. Това разтърс­ване винаги ми помагаше да разсея съмненията си. Този път обаче не свърши работа и аз отново легнах в хамака.

Ако съм научила нещо през трите години, които прека­рах в света на магьосниците, то е, че решенията на ма­гьосниците са окончателни, а моето решение беше да жи­вея и умра в света на магьосниците. Сега беше дошло времето да го докажа.

Неземно звучащ смях ме изтръгна от размишленията ми. Той отекна из цялата къща, след което всичко отново потъна в тишина. Чаках напрегнато, но не се чуваше нищо друго, освен шума на сухи листа, гонени от вятъра по двора. Той приличаше на тих, дрезгав шепот.

Заслушана в него, аз не само се унесох, но и започнах да сънувам същия сън, който сънувах вече седем нощи подред.

Намирам се в Сонорската пустиня. Обяд е. Слънцето -един сребрист диск, толкова ярък, че е почти невидим - е спряло насред небето. Всичко е застинало. Няма ни звук, ни движение. Гигантските кактуси със своите бодливи клони, отправени към неподвижното слънце, стоят като стражи на пост пред тишината и спокойствието.

Вятърът, сякаш следвал ме през съня, започва да духа с огромна сила. Той свисти в клоните на мескитовите дър­вета и ги разтърсва със систематична ярост. Навсякъде около мен се вият прашни вихрушки от червен пясък. Ято гарвани се пръсва по небето като точици, след което пада на земята малко по-нататък, леко, подобно късове черен воал.

Вятърът спира така внезапно, както и започна. Аз се

отправям към хълмовете в далечината. Изглежда, сякаш вървя с часове, преди да видя огромна, тъмна сянка на земя­та. Вдигам поглед. Гигантска птица виси във въздуха с раз­перени криле, неподвижна, сякаш е прикована към небето. Едва след като отново се вгледам в тъмната й сянка на зе­мята, разбирам, че птицата мърда. Бавно, едва доловимо, сянката се плъзга пред мен.

Подтиквана от някакъв необясним импулс, аз се опит­вам да я настигна. Но независимо колко бързо тичам, сянка­та се отдалечава все повече и повече от мен. Замаяна от изтощение, аз се спъвам в собствените си крака и се прос­вам на земята.

Когато ставам, за да отупам праха от дрехите си, виж­дам птицата, кацнала на един недалечен молоз. Главата й е леко наклонена към мен, сякаш ми кима. Предпазливо, аз тръгвам към нея. Тя е огромна и светлокафява на цвят с пера, които блестят като излъскана мед. Кехлибарените й очи са твърди и неумолими, и категорични като самата смърт.

Отстъпвам назад, когато птицата разтваря криле и отлита. Издига се високо, високо, докато накрая остана само една точица в небето. Въпреки това сянката й на зе­мята е една права, тъмна линия, която се простира в безк­райността и свързва пустинята с небето.

Уверена, че ако повикам вятъра, ще настигна птицата, аз изричам едно заклинание. Но в напева ми няма сила, няма мощ. Гласът ми се разбива на хиляди шепоти, които бързо потъват в тишината. Пустинята възвръща странното си спокойствие. Започва да се разпада по краищата, след което бавно избледнява около мен...

Постепенно започнах да осъзнавам, че тялото ми лежи в хамака. Забелязах, през някаква трепкаща омара, сте­ните на стаята, отрупани с книги. Тогава напълно се събу­дих и ме осени осъзнаването, както ме осеняваше всеки път през изминалата седмица, че това не е обикновен сън и че аз знам какво означава той.

Нагуалът Мариано Аурелиано веднъж ми бе казал, че помежду си магьосниците говорят за магьосничеството като за птица; наричат я „птицата на свободата". Те твър­дят, че птицата на свободата винаги лети в права линия и никога не идва втори път. Твърдят още, че нагуалът е този, който примамва птицата на свободата. Именно той при­лъгва птицата да хвърли своята сянка върху пътеката на воина. Без тази сянка няма посока.

Моят сън означаваше, че съм изгубила птицата на сво­бодата. Бях изгубила нагуала, а с него и всякаква надеж­да или цел. Ала най-много ми тежеше на сърцето това, че птицата на свободата отлетя така бързо, че не ми даде време да им благодаря както трябва, не ми даде време да изразя безкрайното си възхищение.

През цялото време бях уверявала магьосниците, че никога не съм приемала техния свят или хората в него за даденост, но всъщност ги приемах, особено света и хора­та на Изидоро Балтазар. „Той положително ще бъде с мен завинаги", мислех си. „И изведнъж те изчезнаха, всичките, като кълба дим, като падащи звезди. И взеха Изидоро Бал­тазар със себе си."

Седях седмици наред в стаята си, задавайки си един и същ въпрос: „Как е възможно да изчезнат така?" Безсмис­лен и излишен въпрос, като се има предвид какво бях ви­дяла и преживяла в техния свят. Той само разкриваше ис­тинската ми същност: слаба и изпълнена със съмнения. За­щото магьосниците години наред ми говориха, че тяхната цел е да изгорят, да изчезнат, да бъдат погълнати от силата на съзнанието. Старият нагуал и неговата група магьосни­ци бяха готови, но аз не го знаех. Те се бяха подготвяли почти цял живот за върховната дързост: да сънуват будни, че се промъкват край смъртта - такава, каквато обикно­вено я познаваме - и навлизат в непознатото, увеличавай­ки, без да се разпаднат, единството на своята тотална енергия.

Тъгата и съжалението ми ставаха най-силни, когато си спомнех как изпълненото ми със съмнения същество се проявяваше тогава, когато най-малко го очаквах. Не че вярвах на техните изумителни, другосветски и въпреки това толкова практически цели и задачи. По-скоро аз им намирах задоволителни обяснения, вмъквах ги, намествах ги в ежедневния свят на здравия разум - е, може би не съвсем, но положително им осигурявах съвместно същест­вуване с това, което беше нормално и познато за мен.

Магьосниците определено се опитаха да ме подготвят за своето окончателно пътуване; това, че един ден ще изчез­нат, беше нещо, което почти осъзнавах. Но нищо не би могло да ме подготви за мъката и отчаянието, които послед­ваха. Аз потънах в море от тъга, от което, знаех, че никога няма да изляза. С тази част трябваше сама да се справям.

Опасявайки се, че ако остана още малко в хамака, съвсем ще се отдам на отчаянието, аз станах и си напра­вих закуска. Или по-точно, стоплих си останките от вечер­та: царевични питки, ориз и боб - стандартната ми храна за последните седем дни с тази разлика, че на обяд при­бавях и консерва от норвежка сардина. Открих ги в една бакалия в близкото градче и купих всичките им консерви. Бобът също беше от консерва.

Измих чиниите и забърсах пода. След това тръгнах от стая в стая с метла в ръката да търся новонападал прах или паяжини в някой забравен ъгъл. Откакто бях дошла, не вършех нищо друго, освен да бърша подове, да мия стени и прозорци, да мета дворове и коридори. Чистенето винаги ми е помагало да забравя проблемите си, винаги ми е действало успокоително. Не и този път, обаче. Неза­висимо колко усърдно вършех къщната работа, не можех да уталожа мъката, да притъпя острото усещане за праз­нота, което изпитвах.

Бързо изшумоляване на листа прекъсна чистенето ми. Излязох навън да видя какво става. Духаше силен вятър, който ми се стори изненадващо напорист. Тъкмо щях да затварям прозорците, когато вятърът изведнъж спря. Дълбока меланхолия обгърна двора, храстите и дърветата, цветя­та и зеленчуковите лехи. Дори ярките пурпурни орнамент­ни храсти, висящи от стената, само увеличаваха тъгата.

Отидох до фонтана в испански колониален стил, пост­роен насред двора, и коленичих на широкия му каменен ръб. Разсеяно започнах да събирам листата и цветовете, нападали във водата. После се наведох и се огледах в гладката повърхност. До моето лице се появи красивото, строго и сухо лице на Флоринда.

Изумена, аз наблюдавах отражението й, хипнотизирана от нейните огромни, тъмни, сияйни очи, които поразително контрастираха със сплетената й бяла коса. Бавно, тя се усмихна. Аз също се усмихнах.

- Не съм те чула кога си дошла - прошепнах аз, опа­сявайки се, че образът й може да изчезне, че тя може би е само сън.

Тя отпусна ръка на рамото ми, след което седна до мен на каменния ръб.

- Ще бъда с теб съвсем за малко - рече тя. - Но по-късно пак ще се върна.

Аз се обърнах към нея и излях всичката мъка и отчая­ние, които се бяха натрупали в мен.

Флоринда ме гледаше втренчено. Лицето й излъчваше неизразима тъга. Внезапно в очите й се появиха сълзи -сълзи, които изчезнаха така бързо, както се бяха появили.

- Къде е Изидоро Балтазар ? - попитах аз.

Извърнах лице и дадох воля на напиращите в очите ми сълзи. Не плачех от самосъжаление или дори тъга, а от едно дълбоко усещане за провал, за вина и загуба; то ме поглъщаше. Флоринда ме бе предупреждавала навреме­то за подобни чувства.

- Сълзите не означават нищо за магьосниците - рече тя със своя плътен, дрезгав глас. - Когато се присъедини към света на магьосниците, на теб ти бе дадено да разбереш, че плановете на съдбата, каквито и да са те, са просто предизвикателства, които магьосникът трябва да посрещне без възмущение или самосъжаление.

Тя направи кратка пауза, след което, по своя познат, безмилостен начин, повтори това, което ми бе казвала и друг път:

- Изидоро Балтазар вече не е човек, а нагуал. Може да е придружил стария нагуал, в който случай никога няма да се върне. От друга страна пък, може и да не го е прид­ружил.

- Но защо той... - гласът ми замря преди да довърша въпроса.

- В момента наистина не знам - рече Флоринда, вди­гайки ръка, за да спре възражението ми. - Твоето предиз­викателство е да надмогнеш всичко това. А както знаеш, предизвикателствата не се обсъждат, нито се негодува срещу тях. Предизвикателствата се посрещат действено. Магьосниците или успяват да посрещнат своите предиз­викателства, или се провалят. И всъщност няма значение кое от двете ще се случи, стига да владеят положението.

- Как очакваш да владея положението, когато се заду­шавам от тъга? - казах аз обидено, подразнена от прозаи-чността на нейното отношение и чувства. - Изидоро Бал­тазар си отиде завинаги.

- А защо не се вслушаш в предложението ми и не се държиш безупречно, независимо как се чувстваш ? - от­ряза ме строго тя.

Избухването й беше така бързо, както и лъчезарната й усмивка.

- Как въобще бих могла да го направя ? - отвърнах аз. - Знам, че щом нагуалът го няма, играта е свършила.

- Нямаш нужда от нагуала, за да бъдеш безупречна магьосница - отбеляза тя. - Твоята безупречност ще те отведе при него, дори и ако той вече не е в този свят. Да живееш безупречно в рамките на своите обстоятелства е твоето предизвикателство. Дали ще видиш Изидоро Балта­зар утре, или след година, или в края на живота си, не бива да има никакво значение за теб.

Флоринда ми обърна гръб. Мълча дълго. Когато отново ме погледна, лицето й беше спокойно и някак странно ласкаво, като маска, сякаш полагаше неимоверни усилия да владее емоциите си. Имаше нещо толкова тъжно в очите й, че аз забравих собствената си мъка.

- Ще ти разкажа една история, млада жено - рече тя с необичайно груб глас, сякаш тонът й трябваше да ком­пенсира болката в очите й. - Аз не заминах с нагуала Ма­риано Аурелиано и групата му. Нито пък Зулейка. И знаеш ли защо?

Вцепенена от очакване и страх, аз я гледах втренчено със зяпнала уста.

- Не, Флоринда, не знам - най-после успях да кажа аз.

- Ние сме тук, защото не принадлежим към тази група магьосници - рече тя, този път с тих и мек глас. - Всъщ­ност принадлежим, но не съвсем. Нашите чувства са при един друг нагуал, нагуалът Хулиан, нашият учител. Нагуа­лът Мариано Аурелиано е наш съратник, а нагуалът Изидо­ро Балтазар - наш ученик.

- Също като теб, нас ни оставиха. Ти, защото още не си готова да тръгнеш с тях, а ние - защото имаме нужда от повече енергия, за да направим един по-голям скок и да се присъединим може би към друга, много по-стара група воини. Групата на нагуала Хулиан.

Усещах самотността и самотата на Флоринда като тън­ка мъгла, която ме обгръща отвсякъде. Едва дишах от страх да не спре да говори.

Надълго и нашироко тя ми разказа за своя учител - на­гуалът Хулиан, знаменита личност, както личеше по всичко. Тя го описваше стегнато, но така образно, че го виждах пред очите си: най-живото и енергично същество, което ня­кога е живяло на земята. Забавен, остроумен и находчив; непоправим шегаджия. Сладкодумен разказвач, който бо­равел с възприятието, както майстор хлебар борави с тес­тото, придавайки му каквито пожелае вид и форма, без нито за миг да го изпуска от очи. Да бъдеш с нагуала Хулиан, увери ме Флоринда, било нещо незабравимо. Тя приз­на, че го обичала неизразимо, с нещо отвъд думите, отвъд чувствата. Така било и със Зулейка.

Флоринда дълго мълча, с поглед забит в далечните пла­нини, сякаш черпеше сила от онези остри върхове. Когато отново заговори, гласът й беше едва доловим шепот.

- Светът на магьосниците е свят на самотност, но въпре­ки това в него любовта е вечна. Както моята любов към на­гуала Хулиан. В света на магьосниците ние се движим съв­сем сами, отговаряйки единствено за собствените си дейст­вия, собствените си чувства, собствената си безупречност.

Тя кимна, сякаш за да подчертае думите си.

- Вече нямам никакви чувства - продължи тя. - Как­вото и да съм имала, то си отиде с нагуала Хулиан. Остана ми единствено чувството за воля, дълг и цел.

- Може би ти и аз сме на едно дередже - каза тя тол­кова плавно, че фразата отмина, преди да осъзная какво е казала.

Гледах я втренчено и, както винаги, бях поразена от нейната великолепна красота и младост, които годините бяха оставили смайващо непокътнати.

- Не сме, Флоринда - казах най-после аз. - Ти си има­ла нагуала Изидоро Балтазар и мен и всички останали ученици, за които съм чувала. А аз нямам нищо. Нямам дори стария си свят.

Не изпитвах самосъжаление, само се раздирах от зна­нието, че животът ми, такъв какъвто го познавах досега, беше свършил.

- Нагуалът Изидоро Балтазар е мой по правото на моя­та сила - продължих аз. - Ще изчакам, както се полага, още малко, но ако той не е повече в този свят, тогава и мен няма да ме има. Знам какво да направя!

Гласът ми замря, като осъзнах, че Флоринда вече не ме слуша. Цялото й внимание беше погълнато да наблю­дава един гарван, който вървеше към нас по каменния ръб.

- Това е Дионисий - казах аз, бъркайки в джоба си за неговите трохи от царевичните питки.

Но нямах такива. Погледнах нагоре към удивително чистото небе. Така съм била погълната от тъгата си, че не съм забелязала кога е превалило пладне - времето, когато този малък гарван идваше за своите трохички.

- Този приятел е доста разстроен - разсмя се Флорин­да на недоволното грачене на птицата, след което, поглеж­дайки ме в очите, каза:

- Ти и гарванът много си приличате. Лесно се разст­ройвате и вдигате много шум за това.

Едва се сдържах да не изтърся, че същото може да се каже и за нея. Флоринда се подсмихна, сякаш знаеше какви усилия ми коства да не се разплача.

Гарванът беше кацнал върху празната ми ръка и ме гледаше косо с блестящите си, подобни на камъчета, очи. Разтвори криле, но не отлетя; синьо-черните му пера пробляснаха на слънцето.

Спокойно казах на Флоринда, че напрежението в света на магьосниците е непоносимо.

- Глупости! - скара ми се тя, сякаш говореше на разг­лезено дете. - Виж, изплашихме Дионисий.

Тя захласнато проследи полета на гарвана над главите ни, след което отново насочи вниманието си към мен.

Аз извърнах лице без да знам защо. Нямаше нищо лошо в погледа на тези блестящи, тъмни очи. Те бяха спо­койни и абсолютно безразлични, когато каза:

- Ако не можеш да настигнеш Изидоро Балтазар, това ще означава, че аз и останалите магьосници, които са те обучавали, не сме успели да те впечатлим. Не сме успели да те предизвикаме. Това няма да бъде окончателна загу­ба за нас, но положително ще бъде, окончателна загуба за теб.

Като видя, че ще се разплача, тя ме предизвика:

- Къде е безупречната ти цел? Какво стана с всичко, което научи при нас?

- А какво ще стане, ако никога не настигна Изидоро Балтазар? - попитах аз през сълзи.

- Можеш ли да продължаваш да живееш в света на магьосниците, ако не положиш усилия да разбереш? -попита тя остро.

- Сега имам нужда да се отнасят мило с мен - измънках аз, като затворих очи, за да не се търкулнат сълзите ми. -Имам нужда от мама. Само ако можех да отида при нея.

Изненадах се от собствените си думи, но въпреки това бях искрена. Неспособна да сдържам повече сълзите си, аз се разплаках.

Флоринда се разсмя, но не присмехулно, а с някаква нотка на благост, на съчувствие.

- Толкова си далеч от майка си - рече тя меко, със за­мислен, отнесен поглед, - че повече никога няма да я на­мериш.

Гласът й се сниши до шепот, когато продължи с думи­те, че магьосническият живот издига непреодолима прег­рада около нас. Магьосниците, припомни ми тя, не нами­рат утеха в съчувствието на другите или в самосъжалени­ето.

- Ти смяташ, че целият ми душевен смут е породен от самосъжаление, така ли, Флоринда? - попитах аз.

- Не. Не само от самосъжаление, но и от черногледст­во - отвърна тя.

Тя обгърна раменете ми с ръце и ме прегърна, сякаш бях малко дете.

- Повечето жени са страшно черногледи, да ти кажа -прошепна тя. - И ние с теб сме едни от тях.

Не бях съгласна с нея, но и нямах никакво желание да й противореча. Бях твърде щастлива в прегръдката й. Въп­реки мрачното си настроение, неволно се усмихнах. Фло­ринда, както всички жени в света на магьосниците, няма­ше способността да изразява майчински чувства. И ма­кар че ми харесваше да целувам и прегръщам хората, които обичам, не издържах в нечия прегръдка повече от миг. Прегръдката на Флоринда не беше топла и успокоя­ваща, както прегръдката на майка ми, но това беше всичко, на което можех да се надявам. После тя влезе в къщата.

Внезапно се събудих. Няколко мига просто останах да лежа там - на земята до фонтана, - опитвайки се да си спомня нещо, което Флоринда беше казала преди да зас­пя на шарената слънчева светлина. Очевидно бях спала с часове. Макар небето да беше все още светло, вечерни­те сенки вече се прокрадваха по двора.

Тъкмо се канех да потърся Флоринда из къщата, когато в двора отекна неземно звучащ смях; това беше същият смях, който бях чула през нощта.

Чаках и се ослушвах. В отдалечения край на двора, почти скрита от цъфналите орнаментни храсти, видях ня­каква фигура да седи на дървената пейка. Тя беше с гръб към мен, но аз веднага я познах.

- Зулейка? - прошепнах колебливо аз, опасявайки се, че звукът от гласа ми може да я изплаши.

- Много се радвам да те видя отново - рече тя, като ми кимна да седна до нея.

Плътният й, ясен глас, резониращ от свежестта на пус­тинния въздух, сякаш не идваше от тялото й, а някъде от­далеч. Исках да я прегърна, но знаех, че е по-добре да не го правя. Зулейка не обичаше да я докосват. Затова само седнах до нея и й казах, че аз също се радвам да я видя отново. Но за моя най-голяма изненада тя стисна ръката ми в своята малка, деликатна ръка. Бледото й, меднорозо­во, красиво лице беше странно безизразно. Всичкият жи­вец беше концентриран в невероятните й очи: нито чер­ни, нито кафяви, а нещо странно по средата и изключител­но ясни. Тя ги прикова върху мен в един продължителен поглед.

- Кога дойде? - попитах аз.

- Току-що - отвърна тя с ангелска усмивка.

- А как дойде? Флоринда с теб ли е? - продължих да разпитвам аз.

- А, нали знаеш - рече уклончиво тя, - жените — магьосници идват и си отиват незабелязано. Никой не обръща внимание на една жена, особено ако е стара. Виж, ако е млада и хубава, тя привлича вниманието на всички. Зато­ва жените магьосници винаги трябва да се дегизират, ако са хубави. Но ако са сравнително грознички, няма от как­во да се притесняват.

Внезапното леко потупване на Зулейка по рамото ми ме разтърси. Тя отново хвана ръката ми, като че ли да раз­сее съмненията ми, след което ме погледна спокойно и настойчиво и рече:

- За да бъде в света на магьосниците, човек трябва да сънува превъзходно.

Отмести поглед. Над далечните планини висеше почти пълна луна.

- Повечето хора нямат разума, нито необходимия дух, за да сънуват. Виждат света единствено като обикновен и повтарящ се. И знаеш ли защо? - попита тя, приковавай­ки ме с проницателния си поглед.- Защото, ако не се бо­риш да го избегнеш, светът наистина е обикновен и повта­рящ се. Повечето хора са така обсебени от себе си, че са изглупели. А глупаците нямат желание да се борят да избегнат обикновеността и повторяемостта.

Зулейка стана от пейката и обу сандалите си. Завърза шала си около кръста, така че дългата й пола да не се влачи по земята, и отиде в средата на двора. И аз знаех какво ще направи още преди да е почнала. Щеше да се върти. Щеше да изпълни един танц, за да събере космическа енергия. Жените магьосници вярват, че чрез движението на телата си могат да получат силата, необходима за да сънуват.

С едва доловимо движение на брадичката тя ми даде знак да я последвам и да повтарям движенията й. Тя се плъзна по тъмнокафявите мексикански кахли и кафяви тухли, които бяха подредени в древен толтекски мотив от самия Изидоро Балтазар - едни магически фигури, свърз­ващи през вековете поколения магьосници и сънувани в мрежи от тайни и подвизи на силата - фигури, в които той се бе вплел с цялата си сила, с цялото си намерение, превръщайки чрез своята воля мита и съня в реалност.

Зулейка се движеше с увереността и бързината на млада танцьорка. Движенията й бяха прости, но въпреки това изискваха такава скорост, баланс и концентрация, че ме изтощаваха. С невероятна ловкост и бързина тя се въртеше като вретено, отдалечавайки се от мен. За миг се поколеба сред сенките на дърветата, сякаш искаше да се увери, че я следвам. После се отправи към сводестия вход в стената, ограждаща площта зад къщата. Спря за миг до двете цитрусови дървета - същите, които стояха като стражи от двете страни на пътеката, водеща през храсталака към малката къща.

Опасявайки се да не я изгубя от поглед, аз се втурнах по тясната тъмна пътека. После, изгаряща от любопитство и нетърпение, аз я последвах в къщата чак до задната стая. Вместо да светне, тя взе газената лампа, окачена на една греда. Запали я; пламъчето хвърли мъждива светлина нав­сякъде около нас, но остави ъглите на стаята в сянка. Като коленичи пред единствената мебел в стаята - един дървен скрин под прозореца, - тя извади рогозка и одеало.

- Легни по корем - рече меко, като постла рогозката върху кахления под.

Въздъхнах дълбоко и се отдадох на приятното усещане за безпомощност, докато лягах по корем на рогозката. Чувство на спокойствие и блаженство се разля по цялото ми тяло. Усетих ръцете й върху гърба си; не ме масажира­ше, а леко ме потупваше по гърба.