Живот в сънуването

8

Когато отново се свестих, лежах върху някаква рогозка на пода. Отворих очи и веднага ме порази ярката светли­на около мен. Изглежда стаята беше окъпана в слънчеви лъчи. Премигнах няколко пъти, като се чудех дали не се е случило нещо с очите ми; не можех да ги фокусирам.

- Господин Аурелиано! - извиках аз. - Нещо става с очите ми.

Опитах се да се изправя, но не можах.

До мен стоеше някой, но не беше нито Мариано Аурелиано, нито господин Флорес; беше някаква жена. Тя се бе надвесила над мен, препречвайки пътя на свет­лината, така да се каже. Черната й коса беше разпусна­та свободно по раменете й; имаше кръгло лице и внуши­телен бюст. Отново се опитах да стана. Тя не ме докос­ваше, но въпреки това знаех, че някакси ме държи лег­нала.

- Не го наричай господин Аурелиано - рече тя. - Нито пък Мариано. Това е доста непочтително от твоя страна. Наричай го „нагуал", а когато говориш за него, го наричай „нагуалът Мариано Аурелиано". Той обича да го наричат с пълното му име.

Гласът й беше мелодичен. Харесах я. Усетих прилив на сили. Исках да я попитам защо ми говори тези глупости, че съм била непочтителна. Бях чувала Делия и останалите да го наричат с всякакви галени имена и да се суетят око­ло него, като че ли е любимата им кукла, И на него опре­делено му харесваше. Но не можех да си спомня кога и къде съм била свидетел на това.

- Разбираш ли ме ? - попита ме жената.

Исках да кажа „да", но нямах глас. Опитах да си отво­ря устата и да кажа нещо, но напразно. Когато отново ме попита дали съм разбрала, можах само да кимна.

Тя ми подаде ръка да се изправя. Но още преди да ме докосне, аз вече бях на крака, като че ли желанието ми да се изправя беше заместило действителния контакт с ръка­та й и ме беше издърпало до изправено положение преди тя да го направи.

Изумена от случилото се, аз исках да я попитам как беше станало всичко това, но едва се държах на краката си. А що се отнася до говоренето, думите просто отказва­ха да излязат от устата ми.

Тя ме погали по косата няколко пъти. Очевидно напъл­но съзнаваше състоянието ми. Усмихна се мило и рече: ■ - Ти сънуваш.

Не я чух да го казва, но знаех, че думите й минаха нап­раво от нейното съзнание в моето. Тя кимна и потвърди, че наистина чувам мислите й, както и тя моите. Увери ме, че е като плод на въображението ми и все пак може да дейс­тва с мен или върху мен.

- Сега внимавай! - нареди ми тя. - Аз не си мърдам устните и въпреки това ти говоря. Направи същото.

Устата й въобще не помръдна. Чудейки се дали бих усетила някакво движение на устните й, докато безмълвно изговаряше думите, аз протегнах ръка да докосна с пръс­ти устата й. Всъщност тя беше много хубава, но заплашителна. Хвана ръката ми и я допря до своите усмихващи се устни. Не усетих нищо.

- Как мога да говоря без да си движа устните ? - по­мислих аз.

- Имаш дупка между краката - рече тя направо в съз­нанието ми. - Насочи вниманието си към нея. „Котенце­то" говори.

Тази забележка дръпна някаква забавна струна в мен. Разсмях се така силно, че дъхът ми спря и отново ми при­черня.

Жената ме разтърси да се събудя. Все още бях на съща­та рогозка на пода, но този път твърда възглавница подпира­ше гърба ми. Премигнах и се разкърших, след което поех дълбоко въздух и я погледнах. Тя седеше на пода до мен.

- По принцип не припадам често - казах аз и се изне­надах, че мога да произнасям думите.

Звукът от собствения ми глас беше така успокояващ, че аз се разсмях силно и няколко пъти повторих същото из­речение.

- Знам, знам - успокои ме тя. - Не се безпокой, все още не си съвсем будна. Аз съм Клара. Вече сме се виж­дали при Есперанса.

Би трябвало да й възразя или да я попитам какво има предвид. Но вместо това, без да се съмнявам нито за миг, аз приех, че съм все още заспала и че вече сме се сре­щали при Есперанса.

В съзнанието ми бавно започнаха да изплуват спомени, неясни мисли, образи на хора и места. Една ясна мисъл се открои на фона на останалите. Бях сънувала веднъж, че се срещам с нея. Беше сън. Следователно никога не бях мислила за това като за реалност. В момента, в който се улових за тази мисъл, аз си спомних Клара.

- Разбира се, че сме се срещали - казах ликуващо аз. - Но се срещнахме в един сън; значи ти не си истинска. Сигурно в момента сънувам и затова мога да си те спом­ня.

Въздъхнах, доволна, че всичко може да се обясни тол­кова лесно, и се отпуснах на твърдата възглавница. Още един ясен спомен за един сън изникна в съзнанието ми. Не можех да си спомня кога точно съм сънувала този сън, но го помнех така ясно, сякаш случилото се в него действи­телно беше станало; в този сън Делия ме беше представи­ла на Клара. Тя беше описала Клара като най-общителна­та от жените-сънувачи.

- Някои от приятелите й дори я обожават - ми беше доверила Делия.

Жената, представена ми като Клара в този сън, беше доста висока, силна и закръглена. Тя ме бе огледала ща­телно, както човек оглежда представител на непознат вид, с внимателни очи и неспокойна усмивка. И все пак, въп­реки обстойния й оглед, аз я бях харесала безмерно. Имаше зелени умозрителни и усмихнати очи. Това, което най-ясно си спомнях от напрегнатата й бдителност беше, че ме бе огледала с немигащия поглед на котка.

- Знам, че това е просто сън, Клара - повторих аз, като че ли имах нужда сама да се уверя.

- Не. Това не е просто сън, а един особен сън - възра­зи ми убедено тя. - Погрешно е да храниш такива мисли. Мислите притежават сила; внимавай с тях.

- Ти не си истинска, Клара - настоях аз с напрегнат, почти истеричен глас. - Ти си един сън. Затова не мога да си те спомня, когато съм будна.

Упоритата ми настойчивост разсмя Клара.

- Ти никога не си се опитвала да ме запомниш - обяс­ни накрая тя. - Няма смисъл да го правиш, няма причи­на. Ние, жените, сме изключително практични. И това е нашият голям недостатък или пък предимство.

Тъкмо щях да я попитам какъв е практическият сми­съл да си я спомням сега, тя предугади въпроса ми и рече:

- Тъй като съм пред теб, ти трябва да си ме спомниш. И го правиш.

Тя се наведе още по-ниско, заби котешките си очи в мен и добави:

- И вече няма да ме забравиш. Магьосниците, които ме отгледаха, ми казаха, че жените имат нужда от два пъти от каквото и да било, за да го затвърдят. Два пъти да видят нещо, два пъти да прочетат, два пъти да се сбият и така нататък. С теб вече сме се срещнали два пъти. Сега вече аз съм солидна и истинска.

За да докаже колко е истинска, тя запретна ръкавите на блузата си и сви своите бицепси.

- Пипни ги - подкани ме тя.

Подсмихвайки се, аз ги пипнах. Наистина имаше стег­нати, ясно очертани мускули. И бяха съвсем истински. Накара ме да докосна също и мускулите на бедрото и прасеца й.

- Ако това е особен сън - казах аз предпазливо, - как­во да правя аз в него ?

- Каквото пожелаеш - рече тя. - Засега се справяш чудесно. Макар че аз не мога да те водя, защото не съм твоята учителка по сънуване. Аз съм просто една дебела магьосница, която всъщност се грижи за останалите ма­гьосници. Партньорката ми, Делия, беше тази, която те доведе в света на магьосниците, също като акушерка. Но не тя те откри, а Флоринда.

- Коя е Флоринда? - изкисках се нервно и неудържи­мо аз. - И кога ме е открила?

- Флоринда е една от магьосниците - рече Клара неб­режно, след което също се захили. - Ти я познаваш. Тя е тази, която те взе в съня си в къщата на Есперанса. Спом­няш ли си пикника?

- А - въздъхнах аз с разбиране. - Имаш предвид висо­ката жена с дрезгавия глас ли?

Засиях. Винаги съм се възхищавала от високи жени.

- Да, високата жена с дрезгавия глас - потвърди Кла­ра. - Тя те откри преди няколко години на едно парти, къ­дето сте били с приятеля ти. Богата официална вечеря в

Хюстън, щата Тексас, в къщата на някакъв петролен маг­нат.

- И какво ще прави една магьосница на парти в къща­та на петролен магнат ? - попитах аз.

И едва тогава осъзнах напълно изказването й. Макар че не си спомнях да съм видяла Флоринда, аз със сигурност си спомнях партито. Бях отишла с един приятел, който бе летял от Лос Анджелис с частния си самолет специално, за да присъства на партито, и се бе върнал на другия ден об­ратно. Аз му бях преводачка, тъй като на партито имаше няколко мексикански бизнесмени, които не говореха анг­лийски.

- Исусе Христе! - възкликнах аз, затаила дъх. - Какъв странен обрат на събитията.

С най-големи подробности описах на Клара въпросното парти. Това беше първото ми ходене в Тексас. Подобно почитателка на филмови звезди, която най-сетне е попад­нала сред своите любимци, аз гледах мъжете в захлас, нежно и влюбено. Не защото бяха кой знае колко краси­ви, а защото ми изглеждаха толкова чуждоземни и странни със своите меки шапки, костюми в пастелни тонове и кау­бойски ботуши. Домакинът бе наел професионални ар­тисти и певци да забавляват гостите му. Те бяха разиграли вариететно шоу, достойно за Лас Вегас, в един нощен клуб с формата на пещера, построен специално за слу­чая. Той кънтеше от силна музика и се озаряваше от мига­щи светлини. А храната беше превъзходна.

- Но защо Флоринда ще присъства на такова парти? -попитах аз.

- Светът на магьосниците е най-странното нещо, което можеш да си представиш - рече Клара вместо отговор.

Тя скочи, като акробат, от седнало положение в изпра­вено, без да използва ръцете си. Закрачи из стаята нап­ред-назад пред рогозката, на която седях. Изглеждаше страшна с тази дълга тъмна пола, каубойско дънково яке с многоцветна бродерия на гърба и здрави каубойски ботуши. Австралийската шапка, нахлупена ниско над челото й, като че да я предпазва от обедното слънце, завършва­ше този ексцентричен, необичаен външен вид.

- Какво ще кажеш за облеклото ми? - попита тя, като застана пред мен като манекен.

Лицето й сияеше.

- Чудесно е - отвърнах енергично аз. Тя действително имаше усета, увереността да изглежда добре в каквито и да е дрехи. - Изглеждаш наистина страхотно.

Тя коленичи на рогозката до мен и поверително ми прошепна:

- Делия сигурно е позеленяла от завист. Ние сме в пос­тоянно съревнование коя ще се облече по-налудничаво. Премяната трябва да е странна, без да е глупава.

Тя замълча за момент, като ме оглеждаше от главата до петите.

- Можеш и ти да се съревноваваш - предложи тя. -Искаш ли да се включиш в нашата игра ?

Аз енергично кимнах и тя ми каза какви са правилата.

- Облеклото трябва да е оригинално, практично, на ниска цена и да не подчертава формите - избърбори ве­село тя.

После стана, завъртя се още няколко пъти из стаята и, смеейки се, се приземи до мен.

- Флоринда смята, че трябва да те насърча да участ­ваш - рече тя. - Тя твърди, че на въпросното парти е отк­рила, че имаш нюх към абсолютно практичното облекло.

Едва довърши изречението си, защото се задави от смях.

- Флоринда разговаряла ли е с мен там ? - попитах аз и я погледнах крадешком, чудейки се дали ще ми каже онези подробности, които пропуснах в разказа си, тъй като бяха информация, която не възнамерявах да дам.

Клара поклати глава и разсеяно ми се усмихна, с което искаше да каже, че не е необходимо да задавам повече въпроси за партито.

- А как стана така, че Делия беше на кръщенето в Но­галес, Аризона? - попитах аз, прехвърляйки разговора към събитията от другото парти.

- Флоринда я изпрати там - призна Клара, като приби­раше всичката си свободна коса под шапката. - Намък­нала се на партито, като казала, че е с теб.

- Чакай малко! - прекъснах я аз. - Това не е сън. Как­во се опитваш да направиш с мен?

- Опитвам се да те инструктирам - настоя Клара без да променя равния си тон.

Говореше гладко, почти небрежно. Като че ли не я ин­тересуваше какво влияние оказват думите й върху мен. И все пак ме наблюдаваше внимателно, когато добави:

- Това е сън и ние определено разговаряме в твоя сън, защото аз също сънувам твоя сън.

Фактът, че странните й изявления бяха достатъчни, за да се успокоя, беше доказателство, че сънувам. Умът ми се отпусна; стана сънлив и способен да приеме ситуация­та. Чух се да говоря - един глас, откъснат от волята ми.

- Няма начин Флоринда да е знаела за пътуването ми до Ногалес - казах аз. - Приех поканата на приятелката ми в последния момент.

- Знаех си, че няма да го разбереш - въздъхна Клара. После, като ме гледаше в очите и внимателно претегля­ше думите си, заяви:

- Флоринда е твоя майка повече от всяка друга, която някога си имала.

Твърдението й ми се стори абсурдно, но не можех да отроня и дума.

- Флоринда те чувства - продължи Клара и с дяволито огънче в очите добави: - Използва радиокомпас. Винаги знае къде си.

- Какъв радиокомпас? - попитах аз, като изведнъж кон­тролирах цялото си съзнание.

Мисълта, че някой може да знае винаги къде съм и как­во правя, ме изпълни с ужас.

- Нейните чувства към теб са нейният радиокомпас -рече Клара с една красива простота и с толкова мек и ме­лодичен глас, че мрачните ми опасения на часа се изпариха.

- Какви чувства към мен, Клара?

- Кой знае, детето ми? - рече замислено тя. После сви колене, обгърна ги с ръце и подпря брадичката си на тях. - Никога не съм имала такава дъщеря.

Както ми беше забавно, изведнъж пак ме обзеха опа­сения. Типично в мой стил, започнах да мисля и да преце­нявам какъв ли е скритият смисъл в думите на Клара. И точно рационалните ми размишления отново събудиха съмненията ми. Това не можеше да е сън. Бях будна; и бях твърде съсредоточена, за да е обратното.

Като се плъзнах надолу по възглавницата, подпираща гърба ми, аз притворих очи. Продължих да наблюдавам Клара през миглите си, като се чудех дали образът й бавно ще избледнее, както избледняват хората и сцените в съни­щата. Но тя не избледня. Моментално се почувствах спо­койна и уверена, че съм будна, а също и Клара.

- Не, не сме будни - възрази ми тя, отново натрапвай­ки се в мислите ми.

- Но аз мога да говоря - казах аз, за да докажа състоя­нието си на пълно съзнание.

- Голяма работа! - изсмя се тя. - Сега ще направя нещо, което ще те събуди, така че ще можеш да продъл­жиш разговора вече действително будна.

Произнесе последната дума много внимателно, като я провлачи прекомерно.

- Чакай, чакай, Клара - примолих се аз. - Дай ми мал­ко време да се адаптирам към всичко това

Предпочитах моята несигурност пред това, което би могла да ми направи.

Глуха към молбата ми, Клара стана и се пресегна за ка­ната с вода, оставена на една ниска масичка наблизо. Все още с усмивка на уста тя се надвеси над мен, като дър­жеше каната над главата ми. Опитах да се изтърколя на една страна, но не бях способна да го направя. Тялото ми не ми се подчиняваше; като че ли беше залепено за ро­гозката. Преди действително да излее водата върху ми, аз усетих студени, леки пръски по лицето си. По-скоро сту­денината, отколкото мокротата породи едно извънредно странно усещане. Първо разми лицето на Клара, надве­сено над мен, както вълничките изкривяват повърхността на водата; после студенината се концентрира в корема ми и ме издърпа навътре, както ръкав се обръща наопаки. Последната ми мисъл беше, че ще се удавя в кана вода. Тъмни петна започнаха да кръжат около мен, докато нак­рая всичко потъна в мрак.

Когато се свестих, вече не лежах на рогозката на пода, а на кушетката във всекидневната. Две жени седяха на края на кушетката и ме гледаха с широко отворени, лю­бопитни очи. Флоринда - високата беловласа жена с дрезгав глас - седеше до мен и тананикаше със затворе­на уста стара приспивна песничка - или поне така ми се струваше - и галеше косата, лицето и ръцете ми с голяма нежност.

Нейното докосване и звукът от гласа й ме държаха лег­нала. Аз просто лежах, заковала немигащите си очи в ней­ните, сигурна, че сънувам един от моите ясни сънища, ко­ито винаги започваха като сънища и свършваха като кош­мари. Флоринда ми говореше. Казваше ми да я погледна в очите. Думите й се движеха беззвучно като криле на пе­перуда. Но това, което виждах в очите й, ме изпълни с поз­нато чувство - подсъзнателния, неизказан ужас, който из­питвах при своите кошмари. Скочих и се втурнах право към вратата. Това беше машиналната, животинска реак­ция, която винаги имах при кошмар.

- Не се плаши, мила - рече високата жена, идвайки след мен. - Отпусни се. Ние всички сме тук, за да ти по­могнем! Не е необходимо така да се разстройваш. Ще нараниш крехкото си тяло, като го подлагаш на излишен стрес.

Бях спряла до вратата, не защото тя ме беше убедила да остана, а защото не можех да отворя това проклето нещо. Френетично започнах да бутам и да дърпам врата­та; тя не помръдна. Високата жена вече беше точно зад мен. Още повече се разтреперах. Тялото ми се тресеше така силно, че ме болеше, а сърцето ми биеше така уско­рено и нестабилно, че усещах как ще се пръсне в гърдите ми.

- Нагуале! - извика високата жена, като се извърна през рамо. - Направи нещо. Тя ще умре от страх.

Не виждах на кого говори, но в отчаяното си търсене на изход да избягам, аз видях втора врата в дъното на ста­ята. Бях сигурна, че имам достатъчно енергия в себе си, за да се впусна към нея, но краката ми се огънаха. И, ся­каш животът вече беше напуснал тялото ми, аз се свлякох на пода. Изпуснах последен дъх. Дългите ръце на жената се спуснаха върху мен като крилете на огромен орел. Тя ме взе в прегръдката си, долепи уста до моята и вдиша въздух в мен.

Бавно тялото ми се отпусна; сърцето ми отново заби нормално. Изпълни ме странно спокойствие, което бързо се превърна в диво вълнение. Не беше страх това, което ме разбушува, а дъхът й. Беше горещ; изгори гърлото ми, дробовете, корема, слабините ми, като стигна чак до ръ­цете и нозете ми. За миг знаех, че тази жена е също като мен, само че по-висока, каквато и аз бих искала да бъда. Почувствах такава любов към нея, че направих нещо изу­мително: целунах я страстно.

Усетих как устните й се разтеглят в усмивка. После от­метна глава назад и се разсмя.

- Това котенце ме целуна - рече тя, като се обърна към останалите.

- Аз сънувам! - възкликнах аз и те всички се запреви­ваха от смях като деца.

Отначало не знаех какво да направя, освен също да се разсмея. След няколко мига обаче бях отново себе си - притеснена след една от своите импулсивни постъпки и ядосана, че са ме хванали. Високата жена ме прегърна.

- Аз съм Флоринда - рече тя, като ме взе в прегръдки­те си и ме залюля, като че ли бях бебе.

- Двете с теб сме еднакви - продължи тя. - Ти си неж­на и крехка, каквато аз бих искала да бъда. Голям недос­татък е да си висок. Никой не те люлее в прегръдките си. Аз съм метър и осемдесет.

- А аз съм метър и петдесет и седем - признах аз и две­те се разсмяхме, защото се разбирахме идеално.

На мен малко не ми достигаше до „и седем", но винаги го закръглях. Бях сигурна, че Флоринда пък е над метър и осемдесет, но и тя го закръгля, само че надолу. Целунах я по бузите и очите. Обичах я с една непонятна за мен лю­бов; това беше чувство, неопетнено от съмнения, страх или очаквания. Това беше любовта, която човек изпитва в сънищата си.

Сякаш напълно съгласна с мен, Флоринда тихичко се подсмихна. Неуловимата светлина в очите й, призрачната белота на косата й бяха като забравен спомен. Сякаш съм я познавала цял живот. Хрумна ми, че децата, които харесват майките си, сигурно са изгубени деца. Синовна­та обич, съчетана с възхищение от физическите дадености на майката, трябва да води до една тотална любов - така­ва, каквато аз изпитвах към тази висока загадъчна жена.

Постави ме на земята.

- Това е Кармела - рече тя, като ме обърна към една красива черноока и чернокоса жена.

Тя имаше деликатни черти и гладка кожа, нежна и бле­да като на човек, който не излиза много навън.

- Аз правя само лунни бани - прошепна тя в ухото ми, докато ме прегръщаше. - И ти трябва да постъпваш така. Твърде бяла си, за да се излагаш на слънце; съсипваш си кожата.

Повече от всичко друго, разпознах гласа й. Тя беше жената, която ми бе задавала всички онези директни, лич­ни въпроси на пикника. Спомнях си я седнала; тогава ми се беше сторила дребна и крехка. За моя изненада, тя беше пет-шест сантиметра по-висока от мен. Силното й, мускулесто тяло ме караше да се чувствам едва ли не жалка в сравнение с нея.

Прегърнала ме през раменете, Флоринда ме насочи към втората жена, която седеше на кушетката, когато се събудих. Тя беше яка и висока, но не колкото Флоринда. Не можеше да се каже, че е красива - имаше прекалено силни черти за това - и все пак у нея имаше нещо впе­чатляващо, нещо доста привлекателно, включително мъха над горната й устна, който тя очевидно не си правеше труда да изскубва или изрусява. Усещах в нея някаква огромна сила, някаква възбуда, която беше напълно под контрол, но все пак я имаше.

- Това е Зойла - рече ми Флоринда.

Зойла не пожела нито да ми стисне ръката, нито да ме прегърне. Кармела се разсмя и каза вместо нея:

- Много се радвам да те видя отново.

Устните на Зойла се разтегнаха в очарователна усмив­ка, която разкри огромни, бели, равни зъби. Когато дълга­та й, слаба ръка, обсипана със скъпоценни пръстени, по­гали бузата ми, аз осъзнах, че тя беше жената, която бе из­работила белгийската дантела, украсяваща покривката, на която бяхме седели на пикника.

Трите жени ме наобиколиха и ме накараха да седна на кушетката.

- Когато се срещнахме с теб за пръв път, ти сънуваше - рече Флоринда. - Така че, всъщност, нямахме време да се опознаем. Този път обаче си будна; затова - разка­жи ни за себе си.

Щях да я прекъсна и да й кажа, че това е сън и че по време на пикника, независимо дали съм била будна или заспала, им бях казала всичко по-важно за себе си.

- Не, не. Грешиш - рече Флоринда, като че ли бях изказала мислите си на глас. - Сега си напълно будна. А това, което искаме да знаем, е какво си правила след последната ни среща. Разкажи ни най-вече за Изидоро

Балтазар.

- Искате да кажете, че това не е сън ? - попитах плахо

- Не. Това не е сън - увери ме тя. - Допреди няколко минути сънува, но сега вече е различно.

- Аз не виждам разликата - изтъкнах аз.

- Това е защото си добър сънувач - обясни тя. - Кош­марите ти са истински; сама го каза.

Цялото ми тяло се стегна. А после, сякаш знаеше, че няма да издържи още един пристъп на страх, отново се от­пусна. Остави се на момента. Повторих им това, което вече няколко пъти бях разказвала на Мариано Аурелиано и господин Флорес. Този път обаче си спомних подроб­ности, които напълно бях пропуснала преди, като напри­мер двете страни на лицето на Изидоро Балтазар, двете едновременни настроения, ясно изразени в очите му. Ля­вото беше зловещо, заплашително; дясното - дружелюб­но, открито.

- Той е опасен човек - заявих аз, увлечена в мислите си. - Той има една особена сила да мести събитията, в ко­ято посока пожелае, докато той самият остава настрана и те гледа как се измъчваш.

Жените бяха очаровани от това, което казах. Флоринда ми даде знак да продължа.

- Това, което кара хората да се поддават на обаянието му, е фактът, че той е щедър - продължих аз. - А щедрост­та е може би единствената добродетел, на която никой от нас не може да устои, защото всички сме лишени от соб­ственост, независимо от произхода ни.

Осъзнавайки какво бях казала, аз внезапно спрях и ги погледнах с ужас.

- Не знам какво ми стана - измърморих аз в опит да се извиня. - Наистина не знам защо го казах при положение, че никога не съм мислила за Изидоро Балтазар в тази свет­лина. Сякаш не говоря аз. Аз дори не съм способна на та­кива преценки.

- Няма значение, детето ми, откъде вземаш тези мисли - рече Флоринда. - Очевидно се включваш директно в източника. Всеки го прави - включва се директно в източ­ника, - но само магьосниците го осъзнават.

Не разбирах какво се опитваше да ми каже. Отново заявих, че не бях имала никакво намерение да се разпри­казвам толкова.

Флоринда се подсмихна и ме изгледа замислено.

- Действай, все едно, че си в сън. Бъди дръзка и Не се извинявай - рече тя.

Чувствах се глупаво, неспособна да анализирам чувст­вата си. Флоринда кимна, като че ли в съгласие, след кое­то се обърна към своята компания и рече:

- Разкажете й за нас.

Кармела се прокашля и без да ме погледне рече:

- Ние трите, плюс Делия, сме едно звено. Ние се зани­маваме с ежедневния свят.

Чувах всяка нейна дума, но нищо не разбирах.

- Ние сме звеното от магьосници, което се занимава с хората - поясни Кармела. - Има друго звено от четири жени, които въобще не се занимават с хората.

Тя взе ръката ми в своята и заразглежда дланта ми, като че ли щеше да ми гадае за бъдещето, след което нежно я затвори в юмрук и добави:

- В общи линии, ти си точно като нас. Тоест можеш да се занимаваш с хора. А по-специално, си като Флоринда.

Тя отново направи пауза и със замечтан израз на лице­то повтори това, което Клара вече ми беше казала.

- Именно Флоринда те намери - рече тя. - Затова, до­като си в света на магьосниците, ти принадлежиш на нея. Тя ще те напътства и ще се грижи за теб.

Тонът й изразяваше такава абсолютна увереност, че аз истински се разтревожих.

- Аз не принадлежа на никого - казах. - И не ми е нео­бходимо някой да се грижи за мен.

Гласът ми беше напрегнат, неестествен, несигурен. Жените ме наблюдаваха безмълвно със замечтани ус­мивки по лицата.

- Смятате ли, че имам нужда от напътствия? - попитах аз предизвикателно, като ги мерех с поглед една след дру­га.

Очите им бяха притворени, а устните леко разтворени в същите тези замислени усмивки. Едва доловимите ким­вания на брадичките им ясно показваха, че чакат да до­върша това, което имам да казвам.

- Смятам, че и сама се справям прекрасно в живота - завърших вяло аз.

- Спомняш ли си какво направи на партито, на-което те намерих? - попита ме Флоринда.

Докато я гледах изумена, Кармела прошепна в ухото ми:

- Не се тревожи, ти винаги можеш да намериш начин да обясниш каквото и да било.

Тя размаха пръст пред мен, ни най-малко не обезпоко­ена. Обзе ме паника при мисълта, че може да знаят как бях вървяла гола на партито пред няколко дузини хора.

До този момент, ако не горда от необичайното си пове­дение, поне го бях приела. По мое виждане, това, което направих на партито, беше манифестация на моята спон­танна личност. Първо, бях предприела една дълга езда с домакина, облечена във вечерната си рокля и без седло, за да му покажа, след като ме беше предизвикал и се бе обзаложил, че не мога да го направя, че не бях по-лоша в ездата от който и да е каубой. Имах във Венецуела чичо, собственик на коневъдна ферма, така че яздех още от прохождането си. После, след като спечелих облога, зама­яна от умората и алкохола, аз се гмурнах в огромния ба­сейн - гола.

- Аз бях до басейна, когато влезе в него гола - рече

Флоринда, явно посветена в спомените ми. - Дори ме отърка с голото си дупе, докато минаваше край мен. Ти шокира всички, включително и мен. Хареса ми твоята дързост. А най-много ми хареса това, че измина гола цяло­то разстояние от противоположния край на басейна, за да се отъркаш в мен. Приех го като знак, че духът те посочва на мен.

- Това не може да е истина - смутолевих аз. - Ако си била на партито, щях да те запомня. Твърде си висока и впечатляваща, за да не те забележи човек.

Не го казах като комплимент. Исках да убедя себе си, че ми играят номер, че ме манипулират по някакъв начин.

- Хареса ми факта, че не се спираш пред нищо, само да се изперчиш - продължи Флоринда. - Ти беше един шут, изгарящ от желание да привлече вниманието към себе си на всяка цена, особено когато скочи на масата и затанцува, като безсрамно тресеше дупето си, докато до­макинът се скъсваше да вика отзад.

Вместо да ме притеснят, забележките и ме изпълниха с невероятно усещане за лекота и наслада. Почувствах се свободна. Тайната беше излязла наяве; тайната, която ни­кога не бях имала смелостта да призная, а именно - че съм една кукла, която би направила всичко, за да привле­че вниманието към себе си. Обзе ме някакво ново наст­роение, определено по-смирено и по-малко отбранител­но. Опасявах се обаче, че подобно настроение няма да трае дълго. Знаех, че всички прозрения и заключения, до които стигах в сънищата си, никога не оцеляваха. Но може пък Флоринда да е права и това да не е сън и моето ново разположение на духа да се задържи.

Като че ли съзнаващи мислите ми, трите жени енергич­но кимаха. Но вместо да се почувствам окуражена от тях­ното съгласие, то само отново разбуди несигурността ми. За секунди вече изгарях от съмнения. А имах нужда да си почина,от всичко това.

- Къде е Делия ? - попитах аз.

- В Оаксака - отвърна Флоринда и добави многозна­чително: - Тя беше тук само за да те поздрави.

Мислех си, че ако сменя темата, ще мога да си отдъхна от всичко това и да възстановя силите си. А сега се изпра­вях срещу нещо, с което не бях способна да се справя. Не можех да обвиня Флоринда направо - както обикно­вено бих постъпила с всеки друг, - че лъже, за да ме ма­нипулира. Не можех да й кажа, че я подозирам, че са ме упоили и са ме мъкнали от стая в стая, докато съм била в безсъзнание.

- Това, което казваш, е наистина абсурдно, Флоринда - сгълчах я аз. - Не мога да повярвам, че очакваш да го приема на сериозно.

Дъвчейки вътрешната страна на устната си, аз я изгле­дах продължително и твърдо.

- Знам, че Делия се крие в някоя от стаите - заявих аз. Очите на Флоринда сякаш ми казваха, че тя разбира моето недоумение.

- Нямаш друг избор, освен да приемеш думите ми на сериозно - рече тя с мек, но категоричен тон.

Обърнах се към другите две жени с надеждата за няка­къв вид отговор, какъвто и да е, само да облекчи нараст­ващото ми безпокойство.

- Ако някой те направлява, всъщност е много лесно да сънуваш - довери ми Кармела. - Единственият проблем е, че този някой трябва да бъде нагуал.

- Непрекъснато ми говорите за някакъв нагуал - казах аз. - Какво е това „нагуал"?

- Нагуалът е магьосник, притежаващ огромна сила, който може да води другите магьосници през мрака и да ги извежда от него - обясни Кармела. - Но и самият нагу­ал ти каза това преди известно време. Не си ли спомняш?

Флоринда се застъпи за мен, когато тялото ми се изкри­ви в опит да си спомни.

- Лесно си спомняме събитията, които преживяваме в ежедневния си живот - рече тя. - Непрекъснато го правим. Но събитията, преживени в сънищата, са друга исто­рия. За да си ги спомним, трябва да полагаме неимовер­ни усилия, просто защото тялото ги складира на различни места.

- При жените, които не са сомнамбули като теб - по­сочи тя, - инструкциите за сънуване започват с това да начертаят карта на своето тяло: една невероятно трудна задача, която показва къде в телата им са складирани об­разите от сънищата.

- Как се чертае тази карта, Флоринда? - попитах аз, истински заинтригувана.

- Като систематично потупваш цялото си тяло, санти­метър по сантиметър - отвърна тя. - Но не мога да ти кажа повече. Аз съм твоята майка, не твоята учителка по сънуване. А тя препоръчва малко дървено чукче за дейст­вителното потупване, както и да се потупват само краката и ханша. Много рядко тялото съхранява тези спомени в гръдния кош или в корема. В гръдния кош, корема и гър­ба се съхраняват спомените от ежедневния живот. Но това е друг въпрос.

- Сега трябва да разбереш само, че спомнянето на съ­нищата е свързано с физически натиск върху определено място по тялото, където е складиран съответният образ. Например, ако упражниш натиск във влагалището си като притиснеш клитора, ще си спомниш какво ти е казал Ма­риано Аурелиано - завърши тя с някаква лека веселост.

Погледнах я изумено, след което избухнах в нервен, накъсан смях. Не смятах да упражнявам натиск върху каквото и да е.

Флоринда също се разсмя, сякаш наслаждавайки се на моето смущение.

- Ако не го направиш - заплаши ме тя, - ще трябва просто да накарам Кармела да го направи вместо теб.

Обърнах се към Кармела. С полуусмивка, готова да се превърне в смях, тя ме увери, че действително би натис­нала влагалището ми вместо мен.

- Няма да е необходимо! - изкрещях аз. - Помня всичко!

И наистина си спомних. И не само това, което бе казал Мариано Аурелиано, но и другите събития. - Мариано Аурелиано...

- Клара ти каза да го наричаш нагуала Мариано Ауре­лиано - прекъсна ме насред изречението Кармела.

- Сънищата са врати към непознатото - рече Флорин­да, като ме погали по главата. - Нагуалите водят чрез съ­нищата. А сънуването с цел е изкуството на магьосниците. Нагуалът Мариано Аурелиано ти помогна да влезеш в съ­нища, които всички ние сме сънували.

Премитах няколко пъти. Поклатих глава и се отпуснах назад върху възглавниците на кушетката, потресена от не­лепостта на спомените си.

Спомнях си, че ги бях сънувала преди около година в Сонора; един сън, който ми се беше сторил безкраен. В него аз се запознах с Клара, Нелида и Хермелинда -другия тим, сънувачите. Те ми казаха, че тяхната водачка била Зулейка, но че все още не съм можела да я съну­вам.

Когато споменът за този сън се изясни в съзнанието ми, изясни ми се също и че сред тези жени никоя не е нещо повече или нещо по-малко от останалите. Това, че във всяка група една от жените е водачка, не беше въпрос нито на сила, нито на престиж, нито на постижения, а просто на способности. Не знаех защо, но бях убедена, че за тях беше от значение единствено дълбоката обич, която изпитваха една към друга.

В този сън всички ми бяха казали, че Зулейка е моята учителка по сънуване. Това беше всичко, което си спом­нях. Точно както ми беше казала Клара, трябваше да ги видя или да ги сънувам още веднъж, за да затвърдя знани­ето си за тях. Засега бяха само безплътни спомени.

Смътно чух Флоринда да казва, че след още няколко опита ще успявам много по-добре да се прехвърлям от спомените си за даден сън в самия сън и после в нормал­ното будно състояние.

Чух я да се подхилква, но вече не бях в стаята. Бях на­вън и вървях през храсталака. Вървях бавно по невидима пътечка, малко неспокойна, защото нямаше никаква свет­лина, никаква луна или звезди по небето.

Теглена от някаква невидима сила, аз пристъпих в ши­рока стая. В нея беше тъмно, с изключение на нишките светлина, които се простираха от стена до стена и образу­ваха плетеница над лицата на хората, насядали в два кръ­га - вътрешен и външен. Светлината стана ярка, а после намаля, като че ли някой в кръга си играеше с електри­ческия ключ, като го включва и изключва.

Разпознах Мариано Аурелиано и Изидоро Балтазар, седнали с гръб един към друг в центъра на вътрешния кръг. Не ги познах толкова по лицата им, колкото по тях­ната енергия. Не че тя беше по-ярка или различна от тази на останалите. Просто беше повече, беше масивна. Беше един великолепен, огромен къс неизчерпаем бля­сък.

Стаята се озари в бяло. Нещата ярко изпъкваха, всеки ръб или ъгъл бяха ясно очертани. Имаше такава яснота в тази стая, че всичко се открояваше и изпъкваше самосто­ятелно, особено тези нишки светлина, които бяха вързани за насядалите в кръг хора или пък излизаха от тях. Всичките хора бяха свързани посредством нишките светлина и изг­леждаха сякаш бяха точките на окачване на гигантска па­яжина Те всички общуваха без думи, посредством свет­лината. Бях притеглена към това безмълвно електрическо напрежение, докато аз също станах точка в тази паяжина от сияйност.

- Какво ще се случи? - попитах аз, вдигайки поглед към Флоринда.

Лежах изтегната на кушетката, като главата ми беше в скута й.

Тя не отговори; нито пък Кармела или Зойла, които седяха до нея със затворени очи. Повторих своя въпрос ня­колко пъти, но в отговор чувах единствено тихото дишане на трите жени. Бях сигурна, че са заспали и въпреки това усещах техните спокойни, проницателни очи върху себе си. Тъмнината и тишината се движеха из стаята като нещо живо, водейки със себе си ледено студен вятър и уханието на пустинята.