Живот в сънуването

7

Раздвижен от вятъра, въздухът се въртеше около нас като нещо осезаемо, нещо живо. Нямаше луна. А звездите, без­брой и невероятно ярки, само подчертаваха колко сме сами. Под това неспокойно великолепие хълмовете и пусти­нята се простирала около нас почти невидими, изпълнени със сенки и сподавени звуци. Опитах се да се ориентирам по небето, но не знаех как да разпозная съзвездията.

- Гледаме на изток - прошепна Джо Кортез, като че ли бях изказала мислите си на глас.

После търпеливо се зае да ми обяснява основните съз­вездия по лятното небе. Успях да запомня само звездата Вега, защото името й ми напомняше един испански писа­тел от седемнайсети век, Лопе де Вега.

Докато седяхме мълчаливо върху пикапа и гледахме небето, аз започнах да прекарвам през ума си случките от нашето пътуване.

Преди по-малко от двайсет и четири часа, докато ядяхме в един японски ресторант в Лос Анджелис, той ме беше попитал, съвсем неочаквано, дали бих го придружи­ла до Сонора за няколко дни.

- С удоволствие - бях отвърнала аз. - Семестърът свърши. Свободна съм. Кога мислиш да тръгнеш?

- Довечера! - рече той. - Всъщност, веднага след като се нахраним.

Аз се разсмях, сигурна, че поканата е била шега.

- Не мога да тръгна толкова бързо - рекох аз. - Какво ще кажеш да тръгнем утре ?

- Довечера - настоя меко той, след което протегна ръка и стисна моята в официално ръкостискане.

Едва когато видях дяволитото огънче в очите му, разб­рах, че с този жест не си вземаше довиждане, а скрепва­ше споразумение.

- Когато се вземат решения, трябва да се изпълняват незабавно - заяви той, оставяйки думите да висят във въздуха пред мен.

И двамата се втренчихме в тях, като че ли действител­но можехме да видим размера и формата им.

Кимнах, едва ли съзнавайки, че съм взела решение. Въз­можността беше там, извън мен, готова, неминуема. Не трябваше да върша каквото и да е, за да я предизвикам.

Изведнъж, с поразителна яснота, аз си спомних пре­дишното ми пътуване до Сонора миналата година. Тялото ми се стегна от страх и стрес, когато образите - несвърза­ни в своята последователност - се размърдаха дълбоко в мен. Събитията от това странно пътуване бяха избледнели в съзнанието ми така пълно и цялостно, че само допреди миг ми се струваше, че сякаш никога не са се случвали. Но сега събитията бяха така ясни в съзнанието ми, както и в деня, когато се случиха.

Треперейки не от студ, а от неопределим страх, аз се извърнах да погледна Джо Кортез и да му разкажа за това пътуване. Той ме гледаше втренчено със странна настоя­телност; очите му бяха като тунели - дълбоки и тъмни; те погълнаха почудата ми. Но също така накараха образите от това пътуване да избледнеят. А щом образите изгубиха своя импулс, в съзнанието ми остана единствено някаква банална, празна мисъл. В онзи момент вярвах, че не мога да кажа нищо на Джо Кортез, защото истинското приклю­чение винаги само диктува посоката си, и най-вълнуващи­те и паметни събития в живота ми бяха тези, в чието раз­витие не се бях намесвала.

- Как искаш да те наричам - Джо Кортез или Карлос Кастанеда? - попитах аз с отвратителна женска закачли­вост.

Загорялото му лице се набръчка в усмивка.

- Аз съм твоят другар от детството. Дай ми име. Аз ще те наричам „нибелунга".

Не можех да измисля подходящо име.

- Има ли някаква закономерност в имената ти ? - по­питах аз.

- Ами... - замисли се той. - Джо Кортез е готвач, гра­динар, момче за всичко; един внимателен и грижовен чо­век. Карлос Кастанеда е човек от академичния свят, но смятам, че още не си се запознала с него.

Той ме изгледа настоятелно и се усмихна; имаше нещо детинско и безкрайно доверчиво в тази усмивка.

Реших да го наричам Джо Кортез.

Прекарахме нощта - в различни стаи - в един мотел в Юма, щата Аризона. След като излязохме от Лос Андже­лис, аз през цялото дълго пътуване се притеснявах от ми­сълта как ще спим. На моменти се опасявах, че ще ми се нахвърли още преди да стигнем до мотела. В края на кра­ищата той беше силен млад мъж, твърде самоуверен и аг­ресивен. Нямаше да се тревожа толкова, ако беше аме­риканец или европеец. Но понеже беше латиноамерика­нец, аз просто знаех как работи подсъзнанието му - това, че приех поканата му да прекарам няколко дни с него, оз­начаваше, че съм готова и да легна с него.

Неговата загриженост и внимание към мен през цялото това дълго пътуване беше подробност, която пасваше иде­ално с мислите и очакванията ми; той подготвяше почвата.

В мотела пристигнахме късно вечерта. Той отиде да ан­гажира стаи, а аз останах в колата, като прекарвах през съзнанието си възможните сценарии, един от друг по-страстни.

Бях така погълната от фантазиите си, че не съм забеля­зала кога се е върнал. Като го чух да дрънка връзка ключо­ве пред мен, аз подскочих на седалката и изпуснах кесия­та от кафява амбалажна хартия, която държах несъзнател­но притисната към гърдите си. В нея бяха тоалетните ми принадлежности, които бяхме купили по пътя.

- Взех ти стая в задната част на мотела - рече той. -Далеко от магистралата.

После посочи към вратата на няколко крачки от нас и добави:

- Аз ще спя в тази, близо до пътя. Свикнал съм да спя на всякакъв шум.

Той се подсмихна на себе си и рече:

- Това бяха единствените свободни стаи. Разочарована, аз взех ключа от ръката му. Всичките ми сценарии отидоха по дяволите. Нямаше да ми се удаде възможността да го отхвърля. Не че действително исках да го направя. Въпреки това, в дъното на душата си аз исках да постигна някаква победа, независимо колко малка.

- Не виждам защо трябва да наемаме две стаи - ка­зах аз със заучена небрежност.

Ръката ми трепереше, докато събирах тоалетните при­надлежности от земята и ги пъхах обратно в кесията. Не беше за вярване това, което казах, и все пак не успях да се спра;

- Движението няма да те остави да спиш, а ти имаш нужда от сън толкова, колкото и аз.

Дори и за миг не вярвах, че някой може да спи на шума, идващ от магистралата.

Без да го поглеждам, аз слязох от колата, след което се чух да предлагам:

- Можем да спим в една и съща стая; в две легла, раз­бира се.

Стоях там вдървена и ужасена. Никога досега не бях правила подобно нещо, нито пък бях имала такава шизоф­ренична реакция. Казвах неща, които не мислех. Или пък ги мислех, но не знаех какво чувствам ?

Радостта му сложи край на моето объркване. Разсмя се така силно, че един прозорец светна и хората ни изкре­щяха да мълчим.

- Да остана с теб в една и съща стая и да ме изнаси­лиш посред нощ ? - рече той, задъхвайки се от смях. -Точно след като съм си взел душ. В никакъв случай!

Изчервих се толкова силно, че ушите ми пламнаха. Иде­ше ми да потъна в земята от срам. Това не беше предвиде­но в моите сценарии. Върнах се в колата и тръшнах вратата.

- Откарай ме до автобусната спирка - изсъсках му аз със сподавен гняв. - Кой ли дявол ме караше да идвам с теб? Трябва да се прегледам на психиатър.

Все още смеейки се, той отвори вратата и внимателно ме издърпа навън.

- Хайде да спим не само в една и съща стая, но и в едно и също легло - рече той.

Погледна ме стеснително.

- Моля те, нека те любя! - примоли се той, като че ли наистина го мислеше.

Втрещена, аз се откъснах от него и изкрещях:

- Не и в този живот!

- Ето - рече той. - Това е такъв яростен отказ, че не смея да настоявам.

Хвана ръката ми и я целуна. После добави:

- Ти ме отхвърли и ме постави на място ми. Край на проблемите. Ти си отмъсти.

Извърнах се настрана, готова да заплача. Огорчението ми не се дължеше на неговото нежелание да прекара нощта с мен - ако беше имал намерение да го направи, наистина нямаше да знам как да постъпя, - а на факта, че той ме познаваше по-добре, отколкото се познавах аз са­мата. Бях отказала да повярвам на това, което смятах, че е начин да се само поласкае. Той действително виждаше в мен. Изведнъж това ме изплаши.

Той се приближи и ме прегърна. Това беше мила, обикновена прегръдка. И както преди, вътрешният ми смут напълно изчезна, сякаш никога не е съществувал. Аз също го прегърнах и казах, най-неочаквано за мен:

- Това е най-вълнуващото приключение в живота ми.

И веднага съжалих за казаното. Думите, които се бяха откъснали от устата ми, не бяха мои. Дори не знаех какво имам предвид. Това не беше най-вълнуващото приключе­ние в живота ми. Бях имала много вълнуващи пътувания. Бях обиколила света.

Раздразнението ми достигна своя връх, когато той ме целуна за лека нощ - нежно и бързо, както се целува дете - и на мен ми хареса, въпреки волята ми. Побутна ме на­долу по алеята към моята стая.

Проклинайки себе си, аз седнах на леглото и се разп­лаках от безпомощност, гняв и самосъжаление. Откакто се помнех, аз винаги успявах да постигна своето. Бях свикнала с това. Да съм объркана и да не знам какво ис­кам, беше напълно ново усещане за мен и то доста неп­риятно.

Спах неспокойно, с дрехите, докато, рано сутринта; той почука на вратата да ме събуди.

Пътувахме цял ден, криволичейки по разни черни пъти­ща. Както ми беше казал, Джо Кортез беше наистина гри­жовен човек. През цялото ни дълго пътуване той беше най-милия, най-внимателния и най-забавен спътник, за какъвто би могъл да мечтае човек. Той угаждаше на глада и жаждата ми и ме забавляваше с песни и всевъзможни истории. Имаше невероятно плътен и въпреки това ясен, баритонов глас. И знаеше всичките ми любими песни. В репертоара му имаше сантиментални любовни песнички От всички латиноамерикански страни, националните им химни, стари балади и дори детски стихчета.

От историите, които разказваше, ме заболяваше сто­махът от смях. Беше добър разказвач и аз през цялото време го слушах в захлас. Беше роден мимик. Необичай­ните му имитации на всевъзможни южноамерикански ак­центи - включително характерния бразилски португалски - бяха повече от подражаване. Бяха магия.

- По-добре да слезем от покрива на колата - рече Джо Кортез, прекъсвайки унеса ми. - Нощем в пустинята става студено.

- Не е много безопасно тук - казах аз, като се надявах да влезем в колата и да тръгнем. С безпокойство го наб­людавах как смъква няколкото торби от колата. Беше на­купил всякакви подаръци за хората, при които отивахме.

- Защо спря тук, сред тази пустош? - попитах аз.

- Задаваш най-глупавия въпрос, нибелунга - отвърна той. - Спрях тук, защото тук свършва нашето пътуване с кола.

- Нима сме пристигнали на тайнственото си местоназ­начение, за което не можеше да говориш? - попитах аз саркастично.

Единственото нещо, което беше помрачило очарова­нието на пътуването, беше отказът му да ми каже къде отиваме.

За части от секундата така му се ядосах, че бях готова да го фрасна в лицето. Мисълта, че внезапното ми разд­разнение е резултат от дългия, изморителен ден, който бях прекарала, ми донесе необходимото чувство на облекче­ние.

- Започвам да се държа лошо, но всъщност не го ис­кам - казах аз с весел тон, който дори на мен ми прозвуча фалшиво.

Гласът ми беше толкова напрегнат, че ясно издаваше какво ми коства да си сдържам нервите. Притесняваше ме това, че му се ядосвам толкова лесно и толкова бързо.

- Ти наистина не умееш да разговаряш - рече той с широка усмивка. - Знаеш само как да налагаш своето.

- О, виждам, че Джо Кортез си е отишъл. Пак ли възна­меряваш да започнеш да ме обиждаш, Карлос Кастане­да?

Той весело се разсмя на забележката ми, която не бях предвидила като забавна.

- Това място не е пустош - рече той. - Град Аризпе е наблизо.

- А границата с Щатите е на север - изрецитирах аз. -Чиуауа е на изток, а Лос Анджелис е някъде на североза­пад оттук

Той поклати глава пренебрежително и тръгна. Послед­вах го. Вървяхме мълчаливо през храсталака, който пове­че усещах, отколкото виждах, по някаква криволичеща, тясна пътечка. Тя се разшири, когато наближихме прос­торно сечище, оградено от ниски мескитови дървета. Си­луетите на две къщи се забелязваха в мрака. В по-голяма­та имаше запалени светлини. Малката къща беше на из­вестно разстояние от нея и беше тъмна.

Отидохме до голямата къща. Белезникави нощни пепе­руди кръжаха около светлината, процеждаща се от про­зорците.

- Трябва да те предупредя, че хората, с които ще се запознаеш, са малко странни - прошепна ми той. - Не казвай нищо. Остави ме аз да говоря.

- Винаги казвам, каквото искам - заявих аз. - И не обичам да ми казват как да се държа. Не съм дете. Освен това, обноските ми в обществото са безупречни. Можеш да си сигурен, че няма да те изложа.

- Престани да важничиш, дявол да го вземе! - изсъска той с едва сдържан глас.

- Не се дръж с мен, като че ли съм ти жена, Карлос Кастанеда - изкрещях аз с цяло гърло, произнасяйки пре­зимето му, както смятах, че трябва да се произнася: с тилда на буквата „ñ", което знаех, че му е неприятно.

Но той не се ядоса. Напротив, разсмя се, както много пъти досега се беше случвало да се разсмее, когато аз очаквах да избухне от гняв. Той никога не избухва, помис­лих си аз, и въздъхнах унило. Този човек имаше невероят­но самообладание. Изглежда нищо не можеше да го разт­ревожи или да го извади от равновесие. Дори когато пови­шаваше тон, това звучеше някакси фалшиво.

Тъкмо се канеше да почука и вратата се отвори. Чер­ната сянка на слаб мъж се очерта на фона на светлия правоъгълник на вратата. С припряно движение на ръката той ни покани вътре. Влязохме в потънал в растения вести­бюл. Бързо, като че ли се страхуваше да ни покаже лице­то си, мъжът вървеше пред нас и, без нито дума за позд­рав, отвори една вътрешна врата с разхлопани стъкла.

Последвахме го по тъмния коридор и през един вътре­шен двор, където някакъв млад човек, седнал в плетен стол, свиреше на китара и пееше с печален глас. Щом ни забеляза, той спря. Не отвърна на поздрава ми и отново засвири, когато ние завихме зад един ъгъл и тръгнахме по друг, също толкова тъмен коридор.

- Защо всички са толкова неучтиви ? - прошепнах аз в ухото на Джо Кортез. - Сигурен ли си, че не сме сбъркали къщата?

Той се подсмихна тихо и измърмори:

- Казах ти, че са ексцентрични.

- Сигурен ли си, че познаваш тези хора? - настоях аз.

- Що за въпрос е това? - сопна ми се той тихо и все пак заплашително. - Разбира се, че ги познавам.

Бяхме стигнали до осветен вход. Зениците му блестяха.

- Тук ли ще нощуваме? - попитах неспокойно аз.

- Представа си нямам - прошепна той в ухото ми и ме целуна по бузата. - И много те моля, не задавай повече въпроси. Опитвам се да извърша почти невъзможен ход.

- Какъв ход? - прошепнах и аз.

Една внезапна мисъл ме обезпокои и развълнува едновременно. Беше породена от думата „ход".

Изглежда, наясно с най-съкровените ми чувства, той премести торбите, които носеше, в едната си ръка, после нежно хвана моята и я целуна - докосването му разпрати приятни тръпки по цялото ми тяло - и ме преведе през прага.

Влязохме в широка, слабо осветена и оскъдно обзаве­дена всекидневна. Тя не се покриваше с очакванията ми за една провинциална мексиканска всекидневна. Стените и ниският таван бяха абсолютно бели; нямаше нито кар­тини, нито каквато и да е украса по стените, която да на­рушава тази белота.

До стената срещу вратата имаше широка кушетка. На нея седяха три възрастни, елегантно облечени жени. Не можех да видя ясно лицата им, но на слабата светлина те изглеждаха странно еднакви - без всъщност да си при­личат - и смътно познати. Бях толкова смаяна от това, че почти не забелязах двамата души, седнали в широките кресла наблизо.

В желанието си да стигна до трите жени, аз неволно направих гигантски скок. Не бях забелязала, че тухленият под е на няколко нива. Докато се изправях, ми направи впечатление красивия ориенталски килим и жената в едно от креслата.

- Делия Флорес! - възкликнах аз. - Боже мой! Не мога да повярвам!

Докоснах я, за да се уверя, че не е плод на въображе­нието ми.

- Какво става тук ? - попитах аз вместо поздрав.

В същия момент осъзнах, че жените на кушетката бяха същите, с които се бях запознала миналата година в къща­та на лечителката.

Стоях там замръзнала на място, със зяпнала уста и по­разен от смайване ум. Бърза, лека усмивка изкриви ъгъл­четата на устните ми, когато се извърнах към беловласия старец, седящ в другото кресло.

- Мариано Аурелиано!

Гласът ми беше само един тих, треперещ шепот. Не ми беше останала и капка енергия. Извърнах се с лице към Джо Кортез и със същия немощен глас го обвиних, че ми е погодил номер. Исках да му закрещя, да го обидя, да го ударя. Но не ми беше останала сила дори да си вдигна ръ­ката. Едва осъзнавах, че, също като мен, той стоеше закован на земята с пребледняло от учудване и объркване лице.

Мариано Аурелиано стана от креслото и тръгна към мен с широко разтворени ръце да ме прегърне.

- Колко се радвам да те видя отново! - рече той. Гласът му беше мек, а очите му силно искряха от въл­нение и радост.

Повдигна ме от земята в меча прегръдка. Тялото ми беше отпуснато. Нямах никаква сила - нито желание - да отвърна на топлата му прегръдка. Не можех да отроня и дума. Той ме остави на земята и отиде да поздрави Джо Кортез със същата тази бликаща сърдечност.

Делия Флорес и приятелките й дойдоха до мен. Една след друга те ме прегърнаха и ми прошепнаха нещо в ухото. Почувствах се по-добре от техните мили докосва­ния и нежни гласове, но не разбрах и дума от това, което ми казаха. Умът ми не беше при мен. Усещах и чувах, но не разбирах това, което усещам или чувам.

Мариано Аурелиано ме погледна втренчено и каза с ясен глас, който проби мъглата в съзнанието ми:

- Не ти е погодил номер. От самото начало ти казах, че ще те издухам към него.

- Значи ти си... - поклатих аз глава, неспособна да до­върша изречението си, тъй като най-после ме осени проз­рението, че Мариано Аурелиано е човекът, за когото Джо Кортез ми беше говорил толкова много: Хуан Матус, ма­гьосникът, който бе променил живота му.

Отворих уста да кажа нещо, но отново я затворих. Имах усещането, че съм се откъснала от собственото си тяло. Умът ми не можеше да понесе повече учудване. И тогава видях господин Флорес да изплува от сенките. Като разбрах, че това беше мъжът, който ни беше въвел, прос­то изгубих съзнание.

Когато се свестих, лежах на кушетката. Чувствах се не­вероятно отпочинала и спокойна. Чудейки се колко ли дъл­го съм била в несвяст, аз се изправих и вдигнах ръка да погледна часовника си.

- Беше в несвяст точно две минути и двайсет секунди - провъзгласи господин Флорес, като гледаше въобража­емия часовник на ръката си.

Беше седнал на кожен диван близо до кушетката. В седнало положение той изглеждаше много по-висок, от­колкото прав, защото имаше къси крака и дълго тяло.

- Колко драматично беше да припаднеш - рече той, като се премести на кушетката. - Наистина съжалявам, че те изплашихме.

Жълто-кехлибарените му очи, блестящи от смях, проти­воречаха на искрено загрижения му тон.

- Извинявай също и за това, че не те поздравих на вра­тата - рече той.

По лицето му се изписа смайване, граничещо с въз­торг, когато дръпна плитката ми.

- С прибрана под шапката коса и с това кожено яке те взех за момче - обясни той.

Станах и трябваше да се хвана за кушетката. Все още бях малко замаяна. Плахо се огледах около себе си. Жените вече ги нямаше в стаята, както и Джо Кортез. Мариано Аурелиано седеше в едно от креслата с поглед, закован неподвижно пред себе си. Вероятно спеше с от­ворени очи.

- Когато отначало ви видях да се държите за ръка -продължи господин Флорес, - си помислих да не би Чар­ли Спайдър да си е сменил резбата.

Каза цялото изречение на английски. Произнасяше ду­мите красиво и точно и с истинска наслада.

- Чарли Спайдър ли? - разсмях се аз на името и на книжовното му произношение на английски. - Кой е той ?

- Нима не знаеш? - попита той с широко отворени от учудване очи.

- Не, не знам. Трябва ли?

Той се почеса по главата, объркан от моя отговор, след което попита:

- С кого се държеше за ръка?

- Карлос ми хвана ръката, докато влизахме в стаята.

- Ето, това е - рече господин Флорес, като ме гледаше с възторжено одобрение, като че ли бях разрешила неве­роятно трудна загадка.

После, като видя все още озадаченото ми изражение, добави:

- Карлос Кастанеда е не само Джо Кортез, но и Чарли Спайдър също.

- Чарли Спайдър* - прошепнах аз. - Много приятно име.

От трите му имена това ми хареса най-много, без съм­нение защото страшно обичах паяците. Те съвсем не ме плашеха, дори големите, тропически паяци. Ъглите на апартамента ми винаги биваха замрежени с паяжини. Всеки път, когато чистех, сърце не ми даваше да разруша тези ефирни плетеници.

- Защо пък „Чарли Спайдър"? - попитах аз с любопитс­тво

- Различни имена за различни ситуации - изрецитира отговора господин Флорес, като че ли беше лозунг. - Чо­векът, който ще ти обясни всички тези неща, е Мариано Аурелиано.

- Мариано Аурелиано не се ли нарича още и Хуан Ма­тус? - попитах аз.

Господин Флорес енергично кимна.

- Точно така - рече той с широка, радостна усмивка. - Той също има различни имена за различните ситуации.

Спайдър - паяк (англ.) - Бел. пр.

- А вие, господин Флорес? Вие също ли имате различ­ни имена?

- Флорес е единственото ми име. Хенаро Флорес. Тонът му беше, като че ли флиртуваше. Наведе се към мен и с характерен шепот предложи:

- Можеш да ме наричаш Хенарито.

Неволно поклатих глава. Имаше нещо в него, което ме плашеше повече от Мариано Аурелиано. С разсъждения не можех да реша какво беше това, което ме караше да се чувствам така. Външно господин Флорес изглеждаше много по-достъпен от другия мъж. Беше като дете - игрив, закачлив, предразполагащ. И въпреки това, не се чувст­вах спокойна с него.

- Имам само едно име - прекъсна мислите ми госпо­дин Флорес - защото не съм нагуал.

- И какво означава „нагуал"?

- А, това вече е ужасно трудно да се обясни. Усмихна се подкупващо.

- Само Мариано Аурелиано или Изидоро Балтазар мо­гат да го обяснят.

- Кой е Изидоро Балтазар? - попитах аз.

- Изидоро Балтазар е новият нагуал - отвърна той.

- Не ми казвайте повече, моля ви - рекох раздразнено аз.

Сложих ръка на челото си и отново седнах на кушетката.

- Обърквате ме, господин Флорес, а аз все още съм малко слаба.

Погледнах го умолително и попитах:

- Къде е Карлос?

- Чарли Спайдър в момента плете някакъв паешки сън - рече господин Флорес.

Той произнесе цялото изречение на своя отчетлив анг­лийски, след което доволно се изсмя, като че ли се нас­лаждаваше на някаква невероятно остроумна шега. Пос­ле хвърли весел поглед към Мариано Аурелиано, който продължаваше да гледа втренчено стената, след това към мен, после пак към приятеля си. Изглежда долови нараст­ващото ми безпокойство, защото сви безпомощно раме­не, вдигна примирено ръце и рече:

- Карлос, известен също като Изидоро Балтазар, отиде да посети...

- Той е заминал?!

Писъкът ми накара Мариано Аурелиано да извърне глава към мен. Бях по-шокирана от факта, че съм оставе­на сама с двамата старци, отколкото от това, че Карлос Кастанеда има още едно име и че е новият нагуал, какво­то и да означаваше това.

Мариано Аурелиано стана от креслото, направи дълбок поклон и като протегна ръка да ми помогне да се задържа изправена, рече:

- Какво по-голямо щастие и награда за двама старци от това да те пазят, докато се събудиш от сънищата си?

Пленителната му усмивка и старомодна вежливост бяха неустоими. Моментално се отпуснах.

- Не мога да се сетя за нищо по-приятно - весело се съгласих аз и го оставих да ме поведе по коридора към ярко осветена трапезария и до овалната махагонова маса в дъното й.

След което той галантно ми издърпа стола, изчака да се настаня удобно и каза, че все още не е късно за вечеря и че сам ще отиде до кухнята да ми донесе нещо вкусно за ядене. Предложението ми да му помогна беше любезно отхвърлено.

Господин Флорес, вместо да върви до масата, се зап­ремята на циганско колело през стаята, преценявайки разстоянието толкова точно, че се приземи само на някол­ко сантиметра от масата. С усмивка на уста той се наста­ни до мен. По лицето му нямаше и следа от умора; дори не се беше задъхал.

- Макар да не признаваш, че си акробат, аз смятам, че ти и приятелите ти сте участници в някакъв магически спектакъл - казах аз.

Господин Флорес отскочи от стола си с пакостливо из­ражение на лицето.

- Абсолютно си права. Ние сме част от магически спектакъл! - възкликна той, като се пресегна към една от двете пръстени кани, поставени на дългия бюфет. Наля ми чаша горещ шоколад.

- Ако го комбинираш със сирене, става чудесно ядене - рече той и ми отряза парче сирене „Manchego".

Комбинацията наистина беше превъзходна.

Искаше ми се допълнително, но той не ми предложи. Смятах, че само една чаша и то наполовина пълна, не е достатъчно. Винаги съм обичала шоколад и можех да изям огромни количества без да ми стане нещо. Бях сигурна, че ако се концентрирам върху желанието си да получа допълнително, той ще се почувства длъжен да ми налее още една чаша, без да е необходимо да го моля за това. Когато бях дете и страшно много исках нещо, този метод винаги успяваше.

Преглъщайки слюнката си, аз го наблюдавах как взема още две чаши и чинийки от високия китайски бюфет. За­белязах, че между кристалните чаши, порцелановите съ­дове и сребърните прибори на лавиците, имаше и една странна сбирка от глинени фигурки от времето преди ис­панското нашествие и пластмасови праисторически чудо­вища.

- Това е къщата на магьосниците - рече господин Флорес поверително, като че ли да обясни несъответстви­ето в съдържанието на китайския бюфет.

- Жените на Мариано Аурелиано ли ? - попитах аз дръзко.

Вместо да ми отговори, той ми направи знак да се обърна. Мариано Аурелиано стоеше точно зад мен.

- Същите - рече той весело, докато поставяше порце­ланов супник на масата. - Същите магьосници, които при­готвиха този вкусен обяд.

Използвайки сребърен черпак, той ми сипа една чиния и ме подкани да си сложа резенче лимон и авокадо.

Послушах го, след което на няколко глътки си свърших супата. Изядох няколко чинии, докато утоля глада си и се почувствам сита. Седяхме около масата дълго време. Су­пата ми се отрази невероятно успокояващо. Чувствах се добре. Нещо у мен, което обикновено биваше много на­ежено, сега беше изключено. Цялото ми същество, и тяло­то и духа, беше благодарно, че неми се налагаше да из­ползвам енергия, за да се защитавам.

Кимайки с глава, като че ли мълчаливо потвърждаваше всяка една от мислите ми, Мариано Аурелиано ме наблю­даваше с проницателни, весели очи.

Тъкмо щях да се обърна към него като Хуан Матус, ко­гато той, предугаждайки намерението ми, рече:

- Хуан Матус съм за Изидоро Балтазар. За теб аз съм нагуалът Мариано Аурелиано.

И като се усмихваше, той се наведе към мен и ми про­шепна поверително:

- Човекът, който те докара тук, е новият нагуал, нагуа­лът Изидоро Балтазар. Това е името, което трябва да из­ползваш, когато говориш с него или за него.

- В момента не си нито съвсем заспала, нито съвсем будна - продължи да обяснява Мариано Аурелиано, -така че ще можеш да разбереш и да запомниш всичко, което ти казваме.

И като видя, че се каня да го прекъсна, строго добави:

- И, още нещо, тази вечер няма да задаваш глупави въпроси.

Тръпки ме полазиха, но не толкова от тона му, колкото от някакъв вид сила, някаква острота, която излъчваше. Тя парализира езика ми; главата ми обаче, по своя собстве­на инициатива, кимна в знак на съгласие.

- Трябва да я провериш - напомни господин Флорес на приятеля си.

И, с определено зло пламъче в очите, добави:

- Или, още по-добре, остави ме аз да я проверя.

Мариано Аурелиано замълча; една дълга, целенасоче­на пауза, изпълнена с най-зловещи възможности, и ме изг­леда критично, като че ли чертите ми можеха да му помог­нат да разгадае някаква важна тайна.

Хипнотизирана от острия му, проницателен поглед, аз дори не мигах.

Той кимна дълбокомислено и господин Флорес ме по­пита с дълбок, тежък глас:

- Влюбена ли си в Изидоро Балтазар?

Проклета да съм, ако не казах „да" с механичен, рав­нодушен глас.

Господин Флорес се приближи до мен, докато главите ни почти се докоснаха, и прошепна, сподавяйки смеха си:

- Наистина ли си лудо, лудо влюбена в него? Отново казах „да" и двамата мъже избухнаха в неистов смях. Звукът от техния смях, който подскачаше из стаята като пинг-понг, най-после наруши подобното на транс състояние, в което бях. Аз се улових за звука и се измък­нах от магията.

- Какво, по дяволите, е това? - изкрещях аз с все сила, Стреснати, и двамата мъже скочиха от столовете си.

Погледнаха мен, после се спогледаха един друг и отново се запревиваха от смях. Колкото по-цветисто ги обиждах, толкова по-весело им ставаше. Имаше нещо толкова за­разително в смеха им, че не ми оставаше друго, освен и аз да се ухиля глупаво.

Веднага след като всички се успокоихме, Мариано Аурелиано и господин Флорес ме засипаха с въпроси. Най-много ги интересуваше кога и как съм се запознала с Изидо­ро Балтазар. Всяка дребна, нелепа подробност им доставя­ше невероятна радост. Докато започнах да повтарям исто­рията за четвърти или пети път, аз или я бях подобрила и раз­ширила с всяко разказване, или си бях спомнила подроб­ности, за които не бях си и помисляла, че мога да запомня.

- Изидоро Балтазар е видял в теб и в цялата ситуация - отсъди Мариано Аурелиано, когато най-сетне свърших разказа си. - Но все още не умее да вижда достатъчно добре. Дори не е схванал, че аз съм те пратил при него. Изгледа ме дяволито и се поправи:

- Всъщност не аз те изпратих при него, а духът. Духът ме избра за посредник и аз те издухах към него, когато беше най-силна, в разгара на твоето будно сънуване.

Говореше отпуснато, почти равнодушно; само очите му издаваха колко важно беше това, което казва.

- Може би твоята сила за будно сънуване е причината Изидоро Балтазар да не разбере коя си, макар да е виж­дал. Макар духът да му го е показал още първия път, кога­то те е видял. Светлинките в мъглата са най-красноречи­вия знак. Колко глупаво от негова страна да не види оче­видното.

Той леко се подсмихна и аз кимнах в съгласие, без да знам с какво се съгласявам.

- Това идва да покаже, че да си магьосник не е кой знае какво - продължи той. - Изидоро Балтазар е магьос­ник. Виж, да си човек на познанието е друго нещо. За да го постигнат, на магьосниците понякога им се налага да чакат цял живот.

- Каква е разликата? - попитах аз.

- Човекът на познанието е водач - обясни той с тих, леко загадъчен глас. - Магьосниците имаме нужда от во­дачи, за да ни водят към непознатото и през него. Водачите се познават по делата. Водачите нямат цена на главите си, което ще рече, че не можеш да ги купиш, да ги подку­пиш, да ги подмамиш или да ги заблудиш.

Той се намести по-удобно в стола си и продължи с това, че всички членове на групата му си били поставили за задача да проучат водачите през вековете, за да видят дали някой от тях отговаря на изискванията.

- Намерихте ли такива? - попитах аз.

- Няколко - призна той. - Тези, които намерихме, биха могли да бъдат нагуали.

Той постави показалец на устните ми и добави:

- Следователно, нагуалите са естествени водачи, хора, притежаващи огромна енергия, които стават магьосници, като прибавят още една точка в репертоара си: непозна­тото. И ако тези магьосници успеят да станат хора на поз­нанието, тогава на практика техните възможности са безг­ранични.

- Могат ли жените... - той не ме остави да довърша.

- Жените, както ще разбереш един ден, могат да вър­шат безкрайно по-сложни неща от това - потвърди той.

- Имаше ли усещането, че Изидоро Балтазар ти напом­ня на някой твой познат или че си го срещала и преди ? -намеси се господин Флорес.

- Ами... - започнах аз - с него се чувствах много сво­бодно. Имах усещането, че съм го познавала цял живот. Може би ми е напомнял на някой забравен приятел от детството.

- Значи наистина не си спомняш да си го срещала преди? - вметна господин Флорес.

- В къщата на Есперанса ли имаш предвид? - попитах аз, като се чудех възможно ли е да съм го видяла в къщата на лечителката и да не си спомням.

Той поклати разочаровано глава. После, явно незаинте­ресуван повече от моя отговор, ме попита дали съм видя­ла някой да ни маха, докато сме пътували насам.

- Не - казах аз. - Не видях никой да ни маха.

- Пак си помисли - настоя той.

Казах на двамата мъже, че след Юма, вместо да тръг­нем на изток към Ногалес по магистрала № 8, което беше най-логичният маршрут, Изидоро Балтазар се насочи на юг в Мексико, после на изток през Ел Гран Дизиерто, пос­ле пак на север в САЩ през Сонойта, до Ахо, щата Аризо­на, и отново в Мексико до Каборка, където обядвахме с много вкусен телешки език в зелен сос от чили.

- След като се качих в колата с пълен стомах, не обръ­щах много внимание на пътя - признах аз. - Знам, че ми­нахме през Санта Ана и после отново се насочихме на север до Кананеа и после пак на юг. Доста заплетено беше.

- Не си ли спомняш да си видяла някого на пътя? - не отстъпваше господин Флорес. - Някой, който да ти маха?

Стиснах очи, опитвайки се да си представя някой, кой­то ми маха. Но спомените ми от пътуването бяха истории, песни и физическо изтощение. И тогава, тъкмо когато щях да си отворя очите, ми се мярна образът на мъж. Казах им, че смътно си спомням някакъв млад мъж на изхода на едно от тези многобройни градчета, който, според мен, чакаше на автостоп.

- Може и да ни е махнал - казах аз, - но не съм сигур­на.

И двамата мъже се разсмяха като деца, които едва се сдържат да не издадат някаква своя тайна.

- Изидоро Балтазар не е бил много сигурен дали ще ни намери - отбеляза весело Мариано Аурелиано. - Затова е следвал този странен маршрут. Следвал е воинската пъ­тека, койотската диря.

- Защо да не е бил сигурен, че ще ви намери? - пре­къснах го аз.

- Не е знаел дали ще ни намери, докато не е видял мла­дия мъж да му маха - обясни Мариано Аурелиано. - Този млад мъж е часовой от другия свят. Неговото махане е било знак за вас, че можете да продължите нататък. Изидоро Бал­тазар е трябвало още тогава да разбере коя си всъщност, но той е като теб - изключително предпазлив, а когато не е предпазлив е изключително припрян и неспокоен.

Той спря за момент да даде време на думите да попият в съзнанието ми и добави многозначително:

- Да се луташ между тези две точки е най-сигурният начин да „изпуснеш влака". Предпазливостта заслепява точно толкова, колкото и припряността.

- Не мога да схвана логиката на всичко това - измър­морих уморено аз.

Мариано Аурелиано ме осветли:

- Винаги когато Изидоро Балтазар ни води гост, той трябва да види сигнала на часовоя, преди да продължи пътуването си.

- Веднъж беше взел едно момиче, в което беше влю­бен - подсмихна се господин Флорес, притваряйки очи, като че ли унесен от собствения си спомен за момичето. -Високо, чернокосо момиче. Спортна фигура. Широки хо­дила. Хубаво лице. Няколко пъти обиколи Калифорнийс­кия залив, но часовоят така и не го пусна да мине.

- Да не би да искаш да кажеш, че води тук приятелки­те си? - попитах аз с мрачно любопитство. - Колко ви е довел досега?

- Доста - рече господин Флорес искрено. - Но го е правел, разбира се, изцяло по своя инициатива. Твоят случай е друг. Ти не си му приятелка; ти просто се връ­щаш. Изидоро Балтазар едва не умря, като разбра колко е бил глупав да не забележи всичките знаци на духа. Той беше просто твоят шофьор. Ние те чакахме.

- Какво щеше да стане, ако часовоят не беше там? -попитах аз.

- Това, което винаги става, когато Изидоро Балтазар идва с компания - отвърна Мариано Аурелиано. - Няма­ше да ни намери, защото не зависи от него да избира кого да доведе в света на магьосниците.

Гласът му беше примамливо мек, когато добави:

- Само онези, посочени от духа, могат да почукат на нашата врата, след като са били доведени от един от нас.

Понечих да го прекъсна, но си спомних предупрежде­нието му да не задавам глупави въпроси и бързо притис­нах с ръка устата си.

Усмихвайки се одобрително, Мариано Аурелиано про­дължи, като каза, че в моя случай Делия ме била довела в техния свят.

- Тя е една от двете колони, така да се каже, подпира­щи вратата към нашия свят. Другата е Клара. Скоро ще се запознаеш и с нея.

В очите и гласа му имаше неподправен възторг, когато каза:

- Делия пресече границата просто за да те доведе вкъ­щи. Границата е действителен факт, но магьосниците я из­ползват символично. Ти беше от другата страна и трябва­ше да бъдеш доведена тук, от тази страна. Оттатък, от другата страна, е ежедневният живот; тук, от тази страна, е светът на магьосниците.

- Делия те въведе много плавно, като истинска профе­сионалиста - подчерта той. - Това беше безупречен ход, който ще оценяваш все повече с течение на времето.

Мариано Аурелиано се понадигна от стола си и се пре­сегна към порцелановата фруктиера на бюфета. Постави я пред мен.

- Вземи си. Много са вкусни - предложи ми той. Очарована, аз се загледах в месестите сушени кайсии в изрисувания на ръка съд, след което си взех една. Бяха повече от чудесни. Напъхах още три в устата си. Господин Флорес ми намигна.

- Хайде - подкани ме той. - Напъхай ги всичките в ус­тата си, преди да сме взели фруктиерата.

Изчервих се и опитах да се извиня с пълна с кайсии уста.

- Не се извинявай! - възкликна Мариано Аурелиано. -Бъди такава, каквато си, но се контролирай. Ако искаш да изядеш всичките кайсии, тогава хайде, изяж ги и да прик­лючим въпроса. Това, което никога не бива да вършиш обаче, е да ги изядеш и след това да съжаляваш, че си го направила.

- Добре, ще ги изям - казах аз и това ги разсмя.

- Знаеш ли, че си се срещала с Изидоро Балтазар ми­налата година ? - рече господин Флорес, който така опас­но се клатеше на двата крака на своя стол, че се опася­вах да не падне назад и да разбие главата си в китайския бюфет.

Дяволито огънче на задоволство припламна в очите му, като започна да си тананика известна готварска песничка. Вместо думите, които вървяха с мелодията, той римуваше разни стихчета, които разказваха историята на Изидоро Балтазар, известен готвач в Тусон. Готвач, който никога не губел самообладание, дори когато го обвинят, че слага мъртви хлебарки в храната.

- О! - възкликнах аз. - Готвачът! Готвачът в кафенето е бил Изидоро Балтазар! Но това не може да е истина - из­мънках аз. - Не мисля, че той би ...

Спрях насред изречението.

Гледах втренчено Мариано Аурелиано, надявайки се да открия нещо в лицето му, в орловия му нос, в прони­цателните му очи. Неволно се разтреперах, като че ли внезапно са ме побили тръпки. Имаше нещо диво в сту­дените му очи.

- Да? - подтикна ме той. - Не мислиш, че той би... - и с движение на главата ме подкани да си довърша изрече­нието.

Щях да кажа просто, че не мисля, че Изидоро Балта­зар би ме излъгал така безцеремонно. Но някакси не мо­жех да го кажа.

Очите на Мариано Аурелиано станаха още по-твърди, но аз бях твърде разстроена, твърде изпълнена със само­съжаление, за да се почувствам изплашена.

- Значи сте ми скроили номер, все пак - най-сетне из­търсих аз, като го погледнах сърдито. - Изидоро Балтазар е знаел през цялото време коя съм. Всичко това е една игра.

- Всичко това е една игра - съгласи се с готовност Ма­риано Аурелиано. - Една прекрасна игра,обаче. Единст­вената игра, която си заслужава да се играе.

Той спря за момент, като че ли да ми даде време да се оплача още малко. Но преди да успея да го направя, той ми напомни за перуката, която бе нахлузил на главата ми.

- Ако ти не си познала Изидоро Балтазар, който при това не беше дегизиран, кое те кара да мислиш, че той те е познал, когато вече не изглеждаш като пудел?

Мариано Аурелиано не сваляше поглед от мен. Очите му бяха загубили своята твърдост; сега те бяха тъжни, уморени.

- Не сме ти скроили номер. Не сме се опитвали дори да те примамим. Не че не бих пристъпил и към това, ако сметнех за необходимо - отбеляза гой с тих, мек глас.

- От самото начало ти казах кое какво е. Ти беше сви­детел на изумителни събития и въпреки това не си ги забе­лязала. Както повечето хора, ти свързваш магьосничество­то със странно поведение, ритуали, опиати, заклинания.

Той се наведе още повече към мен, сниши гласа си до едва доловим шепот и добави, че истинското магьосни­чество е едно изкусно и деликатно манипулиране с възп­риятието.

- Истинското магьосничество - вметна господин Фло­рес - не позволява човешка намеса.

- Но Мариано Аурелиано твърди, че ме е издухал към Изидоро Балтазар - побързах да изтъкна аз. - Нима това не е вмешателство?

- Аз съм нагуал - рече Мариано Аурелиано простичко. - Аз съм нагуалът Мариано Аурелиано и фактът, че съм на­гуалът, ми дава възможност да манипулирам с възприятие­то.

Много внимателно го слушах какво казва, но си нямах ни най-малка представа какво има предвид под „манипу­лиране с възприятието". От чиста нервност аз се пресег­нах за последната сушена кайсия във фруктиерата.

- Ще ти стане лошо - рече господин Флорес. - Толко­ва си дребничка, а пък си толкова ненасит... ненагледна.

Мариано Аурелиано застана зад мен и така тупна гърба ми, че се задавих и изкашлях последната кайсия, която все още беше в устата ми.