Животът на Исус Елън Уайт Предговор

На сватбеното тържество

Исус не започна службата Си с някое велико дело пред Синедриона в Ерусалим. Неговата сила се изяви на домашен празник в малко галилейско село, за да допринесе за радостта на едно сватбено тържество. Така Той показа съчувствие към хората и желанието Си да служи за щастието им. При изкушението в пустинята Сам бе изпил чашата на злощастието. Дойде, за да даде на хората чашата на благословението, като чрез Своето благословение освети връзките в човешкия живот.

От Йордан Исус се върна в Галилея. Имаше сватба в Кана - малък градец недалеч от Назарет. Младоженците бяха роднини на Йосиф и Мария. Исус, знаейки за това семейно събиране, отиде в Кана и бе поканен на празника със Своите ученици.

Тук отново срещна майка Си, с която се бе разделил неотдавна. Мария бе чула за станалото край Йордан при Неговото кръщение. Новините бяха стигнали до Назарет. Те - бяха напомнили сцените отпреди много години, които таеше в сърцето си. Както целият Израил, Мария бе дълбоко развълнувана от мисията на Йоан Кръстител. Добре помнеше пророчеството, дадено при неговото рождение. Сега връзката му с Исус разпали надеждите - отново, но новините, стигнали до нея за тайнственото уединяване на Исус в пустинята, я измъчваха с тревожни предчувствия.

От деня, когато чу съобщението на ангела в дома си в Назарет, Мария пазеше като съкровище всяко доказателство, че Исус е Месия. Благият Му, несебелюбив живот я уверяваше, че Той можеше да е Изпратеният от Бога. Но в нея се събуждаха и съмнения, и разочарования. И тя копнееше за времето, когато славата Му щеше да се открие. Смъртта я бе разделила от Йосиф, с когото споделяше тайната за рождението на Исус. Сега нямаше никого, на когото би могла да довери надеждите и страховете си. Изминалите два месеца бяха изпълнени с мъка. Разделена бе от Исус, в чието съчувствие намираше утеха, но помнеше думите на Симеон: “Да! И на сама тебе меч ще прониже душата ти- “ (2:35 Лука 2:35). Помнеше трите дни агония, когато си бе помислила, че Исус се е загубил завинаги и с тревожно сърце очакваше завръщането Му.

На сватбеното тържество тя се срещна с Него - същия нежен и послушен син. И все пак Той не бе същият. Изразът Му бе променен. Носеше следите от борбата в пустинята и нов израз на благородство и сила даваше доказателство за небесната Му мисия. С Него бяха група млади хора, чиито очи Го следваха с почитание и които Го наричаха Учител. Те разказаха на Мария какво бяха видели и чули при кръщението Му и на други места. Завършиха с думите: “Намерихме Онзи, за Когото писа Мойсей в закона и пророците- “ (1:45 Йоан 1:45).

Когато гостите се събраха, повечето изглеждаха прекалено заети с нещо, което поглъща техния интерес. У присъстващите владееше някаква потисната възбуда. Тук и там малки групи говорят разпалено, но на тих глас и поглеждат учудено към сина на Мария. Тъй като бе чула свидетелството на учениците за Исус, тя се бе зарадвала от уверението, че дълго лелеяните - надежди не бяха напразни. Но тя би била повече от човек, ако не бе смесила своята свята радост с нотка от естествената майчина гордост. Като видя, че мнозина поглеждат към Исус, тя силно пожела Той да докаже на присъстващите, че наистина е Почетеният от Бога. Надяваше се да Му се яви възможност да извърши чудо пред тях.

Обичай бе сватбените тържества да продължават няколко дни. Но в този случай, преди да е дошъл краят на празника, се разбра, че виното се е свършило. Това предизвика голямо объркване и съжаление. Необичайно бе да липсва вино при такива празненства - липсата на вино бе признак за негостоприемство. Като роднина на младоженците, Мария бе помагала в приготовленията за тържеството и сега каза на Исус: “Вино нямат.” Думите трябваше да подскажат Той да задоволи нуждата им. Но Исус отговори: “Какво има между Мене и тебе, жено? Часът Ми още не е дошъл.”

Отговорът, рязък, както ни се струва, не изразяваше студенина или неуважение. Начинът, по който Спасителят се обърна към Своята майка, бе в съгласие с ориенталския обичай. Така се обръщаха към лица, на които трябваше да се покаже уважение. Всяко действие от Христовия земен живот бе в хармония с предписанията, които сам Той бе дал: “Почитай баща си и майка си- “ (Изх.;20:12 Изх. 20:12). На кръста, при последния акт на милост към Своята майка, Исус отново се обърна към нея по същия начин, като я повери на грижата на най-обичания Си ученик. И на празничното тържество, както и на кръста, любовта, изразена в тона, в погледа и в маниера, служеше за тълкувание на Неговите думи.

При посещението в храма в Своето детство, когато откри тайната на живота Си, Христос каза на Мария: “Не знаете ли, че трябва да се намеря около дома на Отца Ми?” (2:49 Лука 2:49). Тези думи бяха ключ за целия Му живот и служба. Той подчиняваше всичко на Своето дело - великото дело на изкуплението, което бе дошъл да извърши в света. Сега повтори урока. Имаше опасност Мария да сметне, че връзката - с Исус - дава особена власт над Него и в известна степен правото да Го направлява в Неговата мисия. В продължение на тридесет години Той бе за нея обичащ и послушен син и любовта Му бе непроменена, но сега трябваше да върши работата на Своя Отец. Като син на Всевишния и Спасител на света никакви земни връзки не трябваше да Го задържат в Неговата мисия или да влияят върху поведението Му. Трябваше да бъде свободен, за да извърши волята на Бога. Това е урок и за нас. Божиите права над нас стоят по-високо от човешките връзки и отношения. Никаква земна привързаност не бива да отклони стъпките ни от пътеката, в която Той ни призовава да вървим.

Единствената надежда за изкупление на нашата паднала раса е Христос. Мария можеше да се спаси единствено чрез Агнеца Божи. Тя не притежаваше никаква заслуга. Връзката - с Исус не я поставяше в сравнение с другите хора в по-различна духовна връзка с Него. Това отбелязват думите на Спасителя. Той изяснява разликата между отношението Си към нея като Човешки Син и като Божи Син. Роднинската връзка между тях в никакъв случай не прави Мария равна с Него.

Думите “Часът Ми още не е дошъл” показват, че всяко действие на Христовата любов на земята изпълнява плана, съществуващ от вечността. Преди да дойде на земята, планът лежеше пред Него, съвършен във всичките си подробности. Но докато живя сред хората, бе воден стъпка по стъпка от волята на Отца. Той не се колебаеше да действа в посоченото време. Със същото покорство чакаше да дойде времето Му.

Казвайки на Мария, че часът Му още не е дошъл, Исус отговори на неизказаната - мисъл - на очакването, което и тя лелееше, както останалите от нейния народ. Тя се надяваше, че Той ще Се разкрие като Месия и ще заеме израилевия трон. Но времето не бе дошло. Не като цар, а като “човек на скърби и навикнал на печал” Исус прие човешката съдба.

Но макар че нямаше правилна представа за Христовата мисия, Мария Му се доверяваше безрезервно. На тази вяра Исус отговори. За да уважи доверието - и за да засили вярата на Своите ученици, Той извърши първото Си чудо. Учениците трябваше да се срещнат с много и големи изкушения, които щяха да ги водят към неверие. Според тях пророчествата обясняваха неоспоримо, че Исус е Месия. Те очакваха религиозните водачи да Го приемат с доверие, по-голямо и от тяхното. Свидетелстваха пред народа за чудните дела на Христос и за своето доверие в Неговата мисия, но бяха учудени и жестоко разочаровани от неверието, от дълбоко вкоренения предразсъдък и враждебността срещу Исус, проявена от свещениците и равините. Ранните чудеса на Спасителя утвърдиха учениците да устоят срещу тази опозиция.

Без да се учуди от думите на Исус, Мария каза на тези, които прислужваха на трапезата: “Каквото ви рече, сторете!” Така тя направи каквото можа, за да подготви пътя за делото на Христос.

Край вратата имаше шест големи каменни делви и Исус заръча на служителите да ги напълнят с вода. Това бе сторено. След това, тъй като бе нужно вино, за да бъде незабавно поднесено, Той “им казва: Налейте сега, та занесете на настойника на угощението”. Вместо водата, с която бяха напълнили съдовете, от тях изтичаше вино. Нито настойникът на тържеството, нито гостите осъзнаха, че виното се бе свършило. Като опита това, което донесоха слугите, настойникът го намери по-превъзходно от всяко друго вино, което бе пил дотогава, и много различно от сервираното в началото на празника. Обръщайки се към младоженеца, той каза: “Всеки човек слага първо доброто вино и по-долното, след като се понапият; ти си задържал доброто вино досега.”

Както хората поднасят първо най-доброто вино, а след това - лошото, така прави и светът със своите дарби. Това, което той предлага, може да зарадва окото и да плени чувствата, но то не задоволява. Виното се превръща в горчилка, радостта - в мрак. Започнатото с песни и веселие завършва с умора и отвращение. Но Исусовите дарби са свежи и нови винаги. Празникът, който Той създава за душата, никога не престава да удовлетворява и радва. Всеки нов дар увеличава способността на получателя да оценява и да се радва на Господните благословения. Той дава благодат върху благодат. При Него няма липса. Ако пребъдвате в Него, богатият дар, който получавате днес, е гаранция за по-голям дар утре. Думите на Исус, изречени към Натанаил, изразяват Божия закон за отношението Му към децата на вярата. С всяко ново откровение на любовта Си Той заявява на възприемчивото сърце: “- вярваш ли? Повече от това ще видиш” (1:50 Йоан 1:50).

Дарът на Христос за сватбеното тържество бе и един символ. Водата представляваше кръщението в Неговата смърт. Виното - проливането на кръвта Му за греховете на света. Водата за напълване на делвите бе донесена от човешки ръце, но само Христовото слово можеше да я изпълни с животворно съдържание. Така е и с ритуалите, които символизират смъртта на Спасителя. Само чрез Христовата сила, приети чрез вяра, те добиват свойството да хранят душата.

Думите на Христос послужиха да се задоволят напълно нуждите на празника. Неговата благодат е дадена така изобилно, че да изтрие нечестието и да обнови и поддържа душата.

На първия празник, на който присъства със Своите ученици, Исус им даде чашата, символизираща Неговото дело за спасението. На последната вечеря Той отново им я даде, за да установи този свещен ритуал, чрез който трябваше да бъде изявявана смъртта Му, “докле дойде Той” (11:26 1Кор. 11:26). И тъгата на учениците, когато се разделяха със своя Господ, бе утешена с обещанието за събиране отново с думите: “Няма вече да пия от тоя плод на лозата до оня ден, когато ще го пия с вас нов в царството на Отца Си” (26:29 Матей 26:29).

Виното, което Христос сътвори за празника, и това, което даде на учениците Си като символ на Неговата кръв, беше чист плод на лозата. За това говори пророк Исая, когато казва за новото вино в гроздето: “- Не го повреждай, защото има благословия в него- “ (65:8 Исая 65:8).

Христос беше Този, Който в Стария завет предупреди Израил: “Виното е присмивател и спиртното питие крамолник; и който се увлича по тях, е неблагоразумен” (20:1 Пр. 20:1). Самият Той не даде такова питие. Сатана прелъстява хората към себезадоволяване, което да затъмни разума и да затъпи духовното възприятие. Но Христос ни учи да подчиняваме по-низшето естество. Целият Му живот бе пример на себеотрицание. За да покори силата на апетита, Той понесе заради нас най-тежкия изпит, на който човечеството е било подложено някога. Христос беше Този, Който посъветва Йоан Кръстител да не пие вино, нито спиртно питие. Той беше, Който подготви за подобно въздържание жената на Маное и произнесе проклятие на човека, който поднася бутилка към устните на ближния си. Христос не влезе в противоречие със собственото Си учение. Неферментиралото вино, което предостави на сватбеното тържество, бе здравословно и освежаващо питие. То трябваше да доведе вкуса в хармония със здравословния апетит.

Когато гостите на празника забелязаха качеството на новото вино, попитаха слугите за това чудо и от тях научиха всичко. Толкова много бяха удивени, че за известно време не помислиха за Този, Който бе извършил чудото. Когато накрая Го потърсиха, откриха, че се бе оттеглил тихо, незабелязан дори от учениците Си.

Сега вниманието на присъстващите се насочи към учениците. За първи път те имаха възможност да изявят вярата си в Исус. Разказаха какво бяха видели и чули край Йордан и в много сърца се разпали надежда, че Бог е издигнал Избавител за Своя народ. Новините за чудото се разпространиха из цялата област и стигнаха до Ерусалим. С нов интерес свещениците и старейшините изследваха Писанията, които посочваха идването на Христос. Имаха силно желание да научат за мисията на този нов учител, който се бе явил сред народа по толкова непринуден начин.

Службата на Христос бе в контраст с тази на юдейските старейшини. Тяхното зачитане на преданията и формализмът им бяха унищожили всяка истинска свобода на мисълта и действието. Живееха в постоянен ужас от осквернение. За да избягнат контакт с “нечистите”, стояха настрана не само от езичниците, но и от мнозинството от собствения си народ, като не се стараеха нито да го благославят, нито да спечелят приятелството му. Заети постоянно с тези мисли, те бяха осакатили умовете си и бяха стеснили сферата на своя живот. Примерът им насърчаваше себелюбието и нетолерантността между всички прослойки на обществото.

Исус започна делото на реформация чрез съчувствие и близост с човечеството. Докато показа най-голямо почитание към Божия закон, Той отхвърли претенциозната набожност на фарисеите и се опита да освободи народа от безсмислените правила, които го обвързваха. Постара се да събори бариерите, които отделяха различните класи на обществото, за да може да съедини хората като деца на едно семейство. Присъствието Му на сватбеното тържество бе стъпка към тази цел.

Бог бе насочил Йоан Кръстител да живее в пустинята, за да бъде защитен от влиянието на свещениците и равините и да се приготви за особената си мисия. Но неговият суров и усамотен живот не беше пример за народа. Самият Йоан не бе насочил сърцата им да изоставят своите предишни задължения. Той ги призова да докажат покаяние, като повярват в Бога там, където ги бе призовал.

Исус порица себелюбието във всички негови форми и все пак Той бе общителен по природа. Приемаше гостолюбието на всички съсловия, посещаваше домовете на богати и бедни, на учени и прости, като търсеше начин да издигне мислите им от въпросите на ежедневния живот към духовните и вечните неща. Той не допусна суета, нито сянка на светска слава да опетнят поведението Му, но намираше удоволствие в сцените на невинно щастие и чрез присъствието Си на сватбата одобри социалните събирания. Една еврейска сватба бе вълнуващ случай и радостта от нея не бе чужда на Човешкия Син. С присъствието Си на този празник Исус зачете брака като Божествена институция.

И в Стария, и в Новия завет брачната връзка е използвана, за да представи нежния и свещен съюз, който съществува между Христос и Неговия народ. В съзнанието на Христос радостта на сватбените тържества сочеше напред към радостта на онзи ден, когато Той ще заведе Своята “невеста” в дома на Отца Си. И изкупените с Изкупителя ще седнат на сватбената вечеря на Агнето. Той казва: “Няма вече да се наричаш оставен-, но ще се наричаш благоволение Мое-, защото Господ благоволи в тебе.” “Ще се развесели за тебе с радост, ще се успокои в любовта Си, ще се весели за тебе с песни” (62:4,5 Софония; 3:17 Исая 62:5,4; Софония 3:17). Когато видението за небесните неща бе дадено на апостол Йоан, той писа: “И чух като глас от силни гърмежи, които казваха: Алилуя! Защото Господ, нашият Бог, всемогъщият, царува! Нека се радваме и се веселим, и нека отдадем Нему слава, защото дойде сватбата на Агнето и Неговата жена се е приготвила.” “- Блажени тия, които са призвани на сватбената вечеря на Агнето” (Откр.;19:6,7,9 Откр. 19:6,7,9).

Исус виждаше във всяка душа човек, когото трябваше да покани за Своето царство. Той достигаше сърцата на хората, отивайки сред тях като човек, който им желае доброто. Търсеше ги по оживените улици, в частните домове, в лодките, в синагогата, край брега на езерото, на сватбеното празненство. Срещаше ги в техните всекидневни занятия и проявяваше интерес към светските им дела. Даваше им наставления в техните домове, където влияеше на семействата със Своето Божествено присъствие. Силното Му лично съпричастие Му помагаше да спечелва сърцата. Често се отдалечаваше в планините за уединена молитва, но това беше подготовка за активна работа сред хората. След тези периоди се връщаше, за да помага на болните, да учи невежите, да разкъсва веригите на пленените от Сатана.

Исус подготвяше Своите ученици, като общуваше с тях. Понякога ги поучаваше, седнал сред тях на планинския склон; понякога - край езерото или вървейки по пътя. Разкриваше им тайните на Божието царство. Не им изнасяше проповеди, както правят хората днес. Където сърцата се отваряха за Божествената вест, Той им откриваше истините за пътя на спасението. Не заповядваше на учениците си да правят това или онова, а каза: “Следвайте ме!” В Своите пътувания из страната и по градовете Той ги взе със Себе Си, за да видят как учи народа. Свърза техния интерес със Своя и те се обединиха с Него в делото.

Примерът на Христос в свързване на личните интереси с интересите на човечеството трябва да бъде следван от всички, които проповядват Неговото Слово, и от всички, които са приели евангелието на благодатта Му. Ние не трябва да се отказваме от социално общуване. Не трябва да се уединяваме. За да стигнем до всички съсловия, трябва да се срещаме с тях там, където са. Те рядко ще ни търсят по собствено желание. Божествената истина докосва сърцата на хората не само от амвона. Има едно друго поле на дейност - по-скромно, може би, но многообещаващо. То се намира в дома на смирените, на бедните и в дома на високопоставените, край болничното легло и на събиранията за невинни развлечения.

И ние като учениците на Христос трябва да се смесим със света не просто от любов към удоволствията, нито за да се уеднаквим с него в суетата му. От такова смесване ще има само вреда. Ние никога не бива да одобряваме греха с думи или с дела, с мълчание или с присъствие. Където и да отидем, трябва да водим Исус с нас и да открваме на другите колко е безценен нашият Спасител. Но тези, които се опитват да запазят религията си, като я скриват в каменни стени, загубват скъпоценни възможности да сторят добро. Чрез социалните връзки християнството влиза в контакт със света. Всеки, който е получил Божественото просветление, трябва да освети пътеката на други, които не познават Светлината на живота.

Всички ние трябва да станем свидетели за Исус. Общественото влияние, осветено от Христовата благодат, трябва да бъде използвано, за да се печелят души за Спасителя. Нека светът види, че не сме себелюбиво проникнати от лични интереси, че желаем и други да споделят нашите благословения и привилегии. Нека светът види, че нашата религия не ни лишава от съчувствие и не ни прави сурови. Нека всички, които изповядват, че са намерили Христос, да служат за благото на хората така, както Той служи.

Никога не бива да даваме на света фалшивата представа, че християните са мрачни и нещастни хора. Ако гледаме към Исус, ще виждаме един изпълнен със съчувствие Изкупител и ще улавяме светлината, която грее от Неговото лице. Където царува Неговият Дух, там са изобилни мирът и радостта, защото там има тихо, свято доверие в Бога.

Христос се радва заедно със Своите последователи, когато показват, че макар и човешки същества, са участници в Божието естество. Те не са статуи, а живи мъже и жени. Сърцата им, освежени от росата на Божията благодат, се отварят и разширяват за слънцето на правдата. Светлината, която ги е огряла те отразяват върху други чрез дела, осветени от Христовата любов.

В това пътуване Исус се присъедини към една голяма група, която също бе тръгнала към столицата. Той все още не бе обявил публично Своята мисия и се смеси с тълпата незабелязано. При тези случаи идването на Месия, което бе така забележително отбелязано чрез службата на Йоан, беше честа тема на разговор. Надеждата за национално величие бе разисквана с пламенен ентусиазъм. Исус знаеше, че тази надежда трябваше да остане неудовлетворена, защото се основаваше на погрешно тълкуване на Писанията. Той обясняваше пророчествата с дълбока сериозност и се опита да предизвика у хората задълбочено изучаване на Божието слово.

Еврейските водачи бяха инструктирали народа, че Ерусалим е мястото, където човек трябва да се научи как да се покланя на Бога. Тук по времето на пасхалната седмица се събираха големи множества от всички части на Палестина и дори от далечни земи. Дворовете на храма бяха пълни с разнообразна тълпа. Мнозина не можеха да носят със себе си жертвите, които трябваше да бъдат принесени като символ на единствената велика Жертва. За тяхно удобство във външния двор на храма се купуваха и продаваха животни. Тук се събираха хора от всички класи, за да купуват своите приноси. Тук чуждите пари се обменяха срещу храмовата монета.

Всеки евреин трябваше да плаща годишно по половин сикъл като “откуп за душата си” и така събраните пари се използваха за поддържане на храма (Изх.;30:12-16 Изх. 30:12-16). Освен това се събираха големи суми от доброволни дарения за съкровищницата на храма. Изискваше се всички чужди пари да се разменят срещу една монета, наречена храмов сикъл, който се използваше за службата в светилището. Обмяната на парите предразполагаше към прояви на алчност и изнудване и се бе превърнала в нечестна търговия, източник на печалби за свещениците.

Търговците изискваха огромни цени за продаваните животни, деляха печалбите си със свещениците и управниците и така се обогатяваха за сметка на народа. Поклонниците бяха поучавани да вярват, че ако не принесат жертва, децата и земите им ще бъдат лишени от Божиите благословения. Така можеше да се постигне висока цена за животните, защото, след като бяха дошли толкова отдалеч, хората не искаха да се върнат в домовете си, без да са извършили акта на поклонение, за който бяха дошли.

По време на Пасхата се принасяха голям брой жертви и продажбите в храма бяха многобройни. Постоянната врява подхождаше по-скоро на шумен пазар за добитък, отколкото на свещен Божи храм. Тук можеше да се чуят остри пазарлъци, мученето на добитъка - блеене на овце, гукане на гълъби, смесено със звънтене на монети, и груби спорове. Шумотевицата бе толкова голяма, че поклонниците бяха обезпокоявани и думите, с които се обръщаха към Всевишния, потъваха в глъчката, изпълваща храма. Евреите бяха извънредно горди с набожността си. Радваха се на своя храм и смятаха за светотатство всяка дума, изговорена против него. Бяха много стриктни в изпълнението на храмовите церемонии, но любовта към парите бе надвила задръжките им. Почти не съзнаваха колко се бяха отдалечили от първоначалната цел на службата, наредена от самия Бог.

Когато Господ слезе на планината Синай, мястото беше осветено от Неговото присъствие. На Мойсей бе наредено да огради планината, да я освети, и словото на Господа прозвуча с предупреждението: “Внимавайте да се не качите на планината, нито да се допрете до полите -; който се допре до планината, непременно ще се умъртви; обаче ръка да се не допре до Него, но той да се убие там, с камъни- “ (Изх.;19:12,13 Изх. 19:12,13). Така те бяха научени на урока, че където Бог изявява Своето присъствие, мястото е свято. Преддверията на Божия храм трябваше да се смятат за свещени, но в битката за печалба всичко това беше забравено.

Свещениците и управниците бяха призвани да бъдат представители на Бога пред народа. Те трябваше да изобличат оскверняването на храмовия двор. Трябваше да дадат на народа пример на почтеност и състрадание. Вместо да търсят собствената си изгода, трябваше да се съобразят с условията и с нуждите на поклонниците и да бъдат готови да помогнат на тези, кито не можеха да купят изискваните жертви. Но не правеха така. Алчността бе закоравила сърцата им.

На този празник дойдоха страдащи, нуждаещи се и нещастни, имаше слепи, куци, глухи. Някои бяха донесени на носилки. Мнозина от дошлите бяха толкова бедни, че не можеха да си купят дори най-скромния принос за Господа; толкова бедни, че не можеха да си купят дори храна, за да заситят глада си. Те бяха силно притеснени от изявленията на свещениците. А свещениците се гордееха с набожността си. Твърдяха, че са стражи на народа, но нямаха нито съчувствие, нито милост. Бедните, болните, умиращите напразно призоваваха тяхната благосклонност. Страданията им не събуждаха милосърдие в сърцата на свещениците.

Когато Исус влезе в храма, видя цялата тази картина. Видя нечестните сделки, тревогата на бедните, които мислеха, че греховете им няма да бъдат простени без проливане на кръв. Видя външния двор на Своя храм, превърнат в място за непочтена търговия. Святото обиталище бе станало обширно тържище.

Христос разбра, че трябва да се направи нещо. Хората бяха обременени с многобройни церемонии, без подходящо обяснение за тяхното значение. Поклонниците принасяха своите жертви, без да разбират, че това бяха само символи на единствената, съвършена Жертва. И сред тях, неразпознат и непочетен, стоеше Този, който бе символизиран от жертвите им. Той бе дал наставления за приношенията, разбираше символичната им стойност, а сега установи, че те бяха изопачени и погрешно разбрани. Духовното поклонение бързо изчезваше. Нищо не свързваше свещениците и управниците с техния Бог. Христовото дело трябваше да установи съвсем различно поклонение.

Застанал на стъпалата на храмовия двор, Христос с изследващи очи обхваща разкрилата се пред Него сцена. С пророчески поглед гледа бъдещето - не само години, но векове и епохи. Вижда как свещеници и управници ще отклоняват нуждаещите се от техните права и ще забраняват евангелието да се проповядва на бедните. Вижда как Божията любов ще бъде скрита от грешниците и хората ще търгуват с Неговата благодат. Пред тази картина лицето Му придобива израз на възмущение, сила и власт. Вниманието на народа е привлечено към Него. Очите на хората, заети с тяхната несвята търговия, се приковават в лицето Му. Те не могат да откъснат поглед от този Човек. Чувстват, че Той чете най-съкровените им мисли и открива скритите им подбуди. Някои се опитват да закрият лицата си, сякаш злите им дела са изписани върху тях, за да избягнат тези проницателни очи.

Суматохата изведнъж спира. Шумът от търговията и пазарлъците е утихнал. Тишината става мъчителна. Чувство на благоговение изпълва събралите се. Сякаш бяха застанали пред Божия съд да отговарят за делата си. Гледайки Христос, те виждат Божествеността да проблясва през човешката одежда. Величието на небето застава, както Съдията ще застане в последния ден - не със същата слава, която ще Го придружава тогава, но със същата сила да чете в сърцата. Погледът Му обхвана множеството, виждайки всеки един поотделно. Осанката Му, внушаваща достойнство, сякаш се издига над тях и Божествена светлина озарява лицето Му. Той заговаря и ясният Му, звучен глас - същият, който на планината Синай провъзгласи закона, който свещениците и управниците нарушаваха - се чува да отеква под сводовете на храма: “Дигнете ги оттук; не правете бащиния Ми дом дом на търговия.”

Бавно слизайки по стъпалата и размахвайки бич от върви, събран при влизането Му в двора, Той заповядва на пазарящите се да отстъпят от преддверията на храма. С ревност и строгост, които никога преди това не бе изявявал, Той преобръща масите на среброменителите. Монетите падат с остър звън върху мраморната мозайка. Никой и не помисля да се усъмни в Неговия авторитет. Никой не смее да събере нечестната печалба. Исус не ги удря с камшика от върви, но в ръката Му този прост бич изглежда ужасен като огнена сабя. Служителите в храма, спекулиращите свещеници, комисионерите и търговците на добитък със своите овце и овни се втурват да излизат от храма с единствената мисъл да избягат от присъдата на Неговото присъствие.

Паника обхваща множеството, което чувства покоряващата сила на Неговата Божественост. Викове на ужас се изтръгват от стотици пребледнели устни. Дори учениците се разтреперват. Те са обзети от страхопочитание от думите и от така необичайното поведение на Исус. Спомнят си, че е писано за Него: “Защото ревността за Твоя дом ме изяде” (69:9 Пс. 69:9). Скоро шумната тълпа със своите стоки е вече далеч от храма на Господа. Дворовете са свободни от непочтената търговия и дълбока тишина и тържественост царят на мястото на суматохата. Присъствието на Господа, което в древността беше осветило планината, сега освети храма, издигнат в Негова чест.

С очистването на храма Исус обявяваше Своята мисия като Месия и началото на делото Си. Този храм, издигнат, за да бъде изпълван с Божието присъствие, бе предназначен да стане нагледен урок за Израил и за света. Божията цел от вечни времена беше всяко сътворено същество - от блестящите и святи серафими до човека - да бъде храм на Твореца. Поради греха човечеството престана да бъде Божи храм. Помрачено и омърсено от греха, сърцето на човека не разкриваше вече славата на Божествения. Но с въплъщението на Божия Син целта на Небето е изпълнена. Бог обитава в човечеството и чрез спасителната благодат сърцето на човека става отново Негов храм. Бог бе определил храмът в Ерусалим да бъде постоянно свидетелство за високата чест, достъпна за всяка душа. Но евреите не разбраха значението на този храм, с който толкова много се гордееха. Не се отдадоха да бъдат святи храмове на Божия Дух. Дворовете на храма в Ерусалим, изпълнени с шум от несвята търговия, представяха съвсем вярно храма на сърцето, осквернен от присъствието на чувствени страсти и несвяти мисли. С очистването на храма от светските купувачи и продавачи Исус оповести Своята мисия - да очисти сърцето от осквернението на греха, от земните желания, от себелюбивите страсти и злите навици, които покваряват душата. “И Господ, Когото търсите, неочаквано ще дойде в храма Си. Да! Ангелът на завета, когото вие желаете - ето, иде, казва Господ на силите. Но кой може да издържи деня на пришествието Му? И кой ще устои, когато Той се яви? Защото Той е като огъня на пречиствач и като сапуна на тепавичари. Ще седне като един, който топи и пречиства сребро, та ще очисти левийците и ще ги претопи като златото и среброто” (Малахия; 3:1-3 Малахия 3:1-3).

“Не знаете ли, че сте храм на Бога и че Божият Дух живее във вас? Ако някой развали Божия храм, него Бог ще развали. Защото Божият храм е свят, който храм сте вие” ( 3:16,17 1Кор. 3:16,17). Никой човек не може да изхвърли сам злото, което е завладяло сърцето му. Само Христос може да очисти храма на душата. Но Той не влиза там със сила. Не влиза в сърцето, както в древния храм, а казва: “Ето, стоя на вратата и хлопам. Ако чуе някой гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него- “ (Откр.; 3:20 Откр. 3:20). Той ще дойде не само за един ден, защото казва: “Ще се заселя между тях и между тях ще ходя- и те ще Ми бъдат люде.” “- ще стъпче беззаконията ни; и Ти ще хвърлиш всичките им грехове в морските дълбочини” (6:16 Михей; 7:19 2Кор. 6:16; Михей 7:19). Неговото присъствие ще очисти и освети душата, за да може тя да бъде свят храм на Господа “и се вграждате заедно с Духа за Божие обиталище” ( 2:21,22 Еф. 2:21,22).

Обхванати от ужас, свещениците и управниците избягаха от храмовия двор и от изпитващия поглед, който четеше в сърцата им. При своето бягство срещнаха други, които се бяха запътили към храма, и им казаха да се върнат, разкривайки им какво бяха видели и чули. Христос погледна бягащите хора с жал към техните страхове и към невежеството им по отношение на това, какво представлява истинското поклонение. В тази сцена Той видя символизирано разпръскването на цялата еврейска нация поради нечестието и непокаянието -.

А защо свещениците избягаха от храма? Защо не останаха на мястото си? Този, който им бе заповядал да избягат, беше син на дърводелец - беден галилеянин, който нямаше никакъв земен пост или власт. Защо не Му се възпротивиха? Защо оставиха печалбата си, придобита с нечестие, и избягаха при заповедта на Този, чиято външност беше така скромна?

Христос говори с авторитет на цар. И в Неговия вид, и в тона на гласа Му имаше нещо, на което те не можеха да се противят. При думите на заповедта осъзнаха както никога преди това своето истинско състояние на лицемери и грабители. Когато Божеството проблясна през човешкото естество, в лицето на Христос те не видяха само възмущение. Осъзнаха важността на думите Му. Почувстваха се сякаш пред трона на вечния Съдия с присъда и за този живот, и за вечността. За кратко време се убедиха, че Христос е пророк и мнозина повярваха, че е Месия. Светият Дух проблясна в умовете им, осветлявайки думите на пророците за Христос. Защо не се поддадоха на това убеждение?

Те не желаеха да се покаят. Знаеха, че Христовото съчувствие към бедните бе събудено. Знаеха също, че бяха виновни, задето изнудват народа чрез своята търговия. Тъй като Христос проникна в мислите им, те Го намразиха. Публичното осъждане бе унизило тяхната гордост и те ревнуваха за растящото Му влияние върху народа. Решиха да Го предизвикат заради силата, с която ги изгони и да Го запитат кой Му е дал тази сила.

Бавно и замислено, но с омраза в сърцата си, те се върнаха в храма. Но каква промяна само бе настъпила в тяхно отсъствие! Когато те побягнаха, бедните останаха вътре и сега гледаха към Исус, чието лице изразяваше любов и съчувствие. Със сълзи в очите Си Той каза на треперещите около Себе Си: “Не бойте се, Аз ще ви избавя и вие ще Ме прославите. Затова дойдох на света.”

Народът се притискаше до Христос с настойчиви молби за помощ: “Учителю, благослови ме!” Неговото ухо чу всеки вик. С милост, надминаваща майчината, Той се наведе над страдащите. Обърна внимание на всички. Всеки бе излекуван, независимо от каква болест бе болен. Немите отвориха устата си с хвала. Слепият видя лицето на своя лечител. Сърцата на страдащите бяха зарадвани.

Тъй като свещениците и служителите на храма бяха свидетели на това велико дело, какво откровение за тях бяха възгласите, които стигнаха до ушите им! Хората разказваха историята на болестите си, от които бяха страдали, разказваха за своите разочаровани надежди, мъчителни дни и безсънни нощи. Христос ги бе излекувал, когато и последният лъч на надежда изглеждаше угаснал. “Моето бреме беше толкова тежко - казваше един, - но аз намерих помощник. Той е Божият Христос и аз ще посветя живота си в служба на Него.” Родители казваха на децата си: “Той спаси вашия живот. Издигнете гласа си за възхвала на Него!” Гласовете на деца и младежи, на бащи и майки, на приятели и зрители се смесиха в благодарност и възхвала. Надежда и радост изпълниха сърцата. Мир облада умовете им. Те бяха възстановени и духом, и тялом и се върнаха в домовете си, като разказваха навсякъде за безподобната любов на Исус.

При разпъването на Христос тези, които бяха излекувани, не се присъединиха към тълпата, която викаше: “Разпни Го! Разпни Го!” Те съчувстваха на Исус, защото бяха изпитали Неговото голямо състрадание и чудна сила. Познаваха Го като свой Спасител, защото бе излекувал тялото и душата им. Слушаха проповядването на апостолите, Божието слово влизаше в сърцата им и те разбираха всичко. Станаха проводници на Божията милост и инструменти на Неговото спасение.

След известно време тълпата, която избяга от храмовия двор, бавно се върна. Отчасти се бяха успокоили от паниката, която ги бе обхванала, но лицата им изразяваха нерешителност и смирение. Гледаха с удивление делата на Исус и бяха убедени, че в Него се изпълняват пророчествата за Месия. Грехът за оскверняването на храма оставаше да тежи до голяма степен върху съвестта на свещениците. Тяхно беше нареждането дворът да се превърне в място за пазар. Народът беше сравнително невинен. Те бяха развълнувани от Божествения авторитет на Исус. Но за тях влиянието на свещениците и управниците беше над всичко друго. Те възприемаха Христовата мисия като новост и се съмняваха в правото Му да попречи на нещо, което е разрешено от храмовата управа. Бяха огорчени задето търговията им бе прекъсната и задушиха убеждаващата сила на Светия Дух.

Свещениците и управниците по-добре от всички други трябваше да видят в Исус Помазания от Господа, защото в техните ръце бяха свещените свитъци, които описваха мисията Му, и те знаеха, че очистването на храма беше проява на сила, стояща над човешката. Макар да мразеха Исус, те не можеха да се освободят от мисълта, че Той е пророкът, изпратен от Бога да възстанови светостта на храма. С породено от този страх уважение, отидоха при Него с въпроса: “Какво знамение ще ни покажеш, тъй като правиш това?”

Исус им бе показал знамение. Чрез светлината, пробляснала в сърцата им, и като извърши пред тях делата, които Месия трябваше да извърши, Той бе дал убедително доказателство за Своя характер. Сега, когато искаха знак, им отговори чрез притча, давайки им да разберат, че чете тяхната злина и вижда докъде може да ги доведе тя: “Разрушете тоя храм - каза Той - и за три дни ще го издигна.”

Значението на тези думи бе двойно. Те се отнасяха не само за разрушаването на еврейския храм и на богослужението, но и за собствената Му смърт, за унищожаването на храма на Неговото тяло. Евреите вече правеха заговор за това. Когато свещениците и управниците се върнаха в храма, те възнамеряваха да убият Исус и така да се отърват от Този, Който ги обезпокои. Но когато Той изложи пред тях собственото им намерение, не Го разбраха. Взеха думите Му като отнасящи се за храма в Ерусалим и с неодобрение възкликнаха: “За четиридесет и шест години е бил граден тоя храм, та Ти за три дни ли ще го издигнеш?” Изглеждаше им, че Исус е оправдал тяхното неверие и затвърдиха решението си да Го отхвърлят.

Христос не очакваше думите Му да бъдат разбрани от невярващите евреи, нито дори от учениците по това време. Знаеше, че ще бъдат изопачени от враговете Му и използвани против Него. Те щяха да бъдат посочени на Неговия процес като обвинение, а на Голгота щяха да Му бъдат подхвърляни като подигравка. Но да ги обясни сега, означаваше да запознае учениците Си със Своите страдания и да ги обремени със скръб, която те още не бяха способни да понесат. А и едно такова обяснение щеше преждевременно да разкрие на евреите резултата от техните предразсъдъци и неверие. Те вече бяха тръгнали по пътя, който щяха да следват упорито, докато Го поведат като агне за клане.

Тези думи бяха изговорени заради хората, които щяха да повярват в Исус. Той знаеше, че те щяха да бъдат повтаряни отново и отново. Изговорени на Пасхата, щяха да стигнат до ушите на хиляди и да бъдат разнесени до всички краища на света. Значението им щеше да се изясни след възкресението Му от мъртвите. За мнозина те щяха да бъдат решително доказателство за Неговата Божественост.

Поради духовния си мрак даже и учениците на Исус не успяваха често да разберат уроците Му. Но много от тях им се изясниха от последвалите събития. Когато Той вече нямаше да върви с тях, думите Му щяха да останат в сърцата им.

Отнесени към храма в Ерусалим, думите на Спасителя: “Разрушете тоя храм и за три дни ще го издигна”, имаха по-дълбоко значение, отколкото схванаха слушателите. Христос бе основата и животът на храма. Неговите служби бяха символ за жертвата на Божия Син. Свещеничеството бе постановено, за да представи посредническия характер и дело на Христос. Целият план на жертвеното богослужение беше символ на смъртта на Спасителя за изкуплението на света. Тези приноси не можеха да имат сила, когато се изпълнеше голямото събитие, към което цели векове сочеха.

Тъй като цялото ритуална система символизираше Христос, то тя нямаше никаква стойност без Него. Когато евреите запечатаха своето отхвърляне, като предадоха Христос на смърт, те отхвърлиха всичко, което даваше смисъл на храма и на неговите служби. Светостта им изчезна и храмът бе обречен на унищожение. От този ден нататък жертвените приноси и службите, свързани с тях, ставаха безсмислени. Подобно на жертвата на Каин те не изразяваха вяра в Спасителя. Като предадоха Христос на смърт, евреите буквално разрушиха своя храм. Когато Христос бе разпънат, вътрешната завеса на храма се раздра на две от горе до долу, което означаваше, че великата последна Жертва е дадена и че системата от жертвени приношения е приключила завинаги.

“- За три дни ще го издигна.” Със смъртта на Спасителя изглеждаше, че силите на тъмнината са победили и ликуват за своята победа. Но от взетия в заем гроб на Йосиф Исус излезе победител, “- като ограби началствата и властите, изведе ги на показ явно, възтържествувайки над тях чрез Него” (Кол.; 2:15 Кол. 2:15). Чрез заслугата на Своята смърт и възкресение Той стана служител “на истинската скиния, която Господ е поставил, а не човек” (Евр.; 8:2 Евр. 8:2). Хора издигнаха еврейската скиния, хора издигнаха еврейския храм, но небесното светилище, чийто образ бе земното светилище, не бе изградено от архитект човек. “Ето мъжът, чието име е Отрасъл- Той ще израсте от мястото си и ще построи храма Господен; и като приеме славата, ще седне на престола си като управител. Ще бъде и свещеник на престола Си” (Захария; 6:12,13 Захария 6:12,13).

Жертвената система, която бе сочила на Христос, отмина, но очите на хората бяха обърнати към истинската Жертва за греховете на света. Земното свещенство престана, но ние гледаме към Исус - Свещеник на Новия завет, и към “поръсената кръв, която говори по-добри неща от Авеловата”. “- пътят за в светилището не е бил открит, докато е стояла още първата част на скинията- А понеже Христос дойде като първосвещеник на бъдещите добрини, Той влезе, та чрез по-голямата и по-съвършена скиния, не с ръка направена-, но със собствената Си кръв, и придоби за нас вечно изкупление” (Евр.;12:24 Евр.; 9:8-12 Евр. 12:24, 9:8-12).

“Затова и може съвършено да спасява тия, които дохождат при Бога чрез Него, понеже всякога живее да ходатайства за тях” (Евр.; 7:25 Евр. 7:25). Макар че службата трябваше да се премести от земния към небесния храм, макар че светилището и нашият велик Първосвещеник щяха да станат невидими за човешкия поглед, учениците не трябваше да претърпят от това ни най-малка загуба. Те щяха да разберат, че не се нарушава тяхното общуване с Него, нито има някакво намаляване на силата поради отсъствието на Спасителя. Докато Исус служи в горното светилище, Той чрез Своя Дух е още Свещеник на църквата на земята. Той е отнет от плътските очи, но Неговото обещание, дадено на раздяла, се изпълнява: “И ето, Аз Съм с вас през всичките дни до свършека на века” (28:20 Матей 28:20). Докато поверява Своята власт на по-долни свещеници, Неговото укрепващо присъствие е още с църквата Му.

“И тъй като имаме велик Първосвещеник, Исуса, Божия Син-, нека държим това, което сме изповядали. Защото нямаме такъв Първосвещеник, Който не може да състрадава с нас в нашите немощи, а имаме Един, Който е бил във всичко изкушен като нас, но пак без грях. Затова нека пристъпваме с дръзновение към престола на благодатта, за да придобием милост и да намерим благодат, която да помага благовременно” (Евр.; 4:14-16 Евр. 4:14-16).