К у р с о в п р о е к т история на политическите идеи – античност, Средновековие
Изтегляне 50.45 Kb.
|
| Изложение
Първите познати държави са създадени още в древен Египет, Месопотамия, Индия, Китай, Мексико (ацтеките, маите и други), Перу и др. но само в относително модерните времена държавите имат почти напълно разселени алтернативни „бездържавни“ форми на политическа организация на обществата по цялата планета. Скитнически банди ловци-събирачи и дори сравнително доста големи и сложен племенни общества, основани на пастирството или селското стопанство са съществували без постоянна държавна организация, а тези „бездържавни“ форми на политическа организация в действителност надделяват по време на праисторията и голяма част от историята на човешкия вид и цивилизация. Първоначално държавите възникват на територии придобити чрез завоюване, в които е наложена единна култура, единни идеали и една група от закони, посредством сила или под заплаха на различни народи, от гражданската или военна бюрокрация. Това не винаги е така, а освен това съществуват и многонационални държави, щати и автономни области в рамките на държавите. Освен това, мултикултурализмът е приет в много унитарни и национални държави, вследствие на различните процеси в човешката миграция, като преселване на населението, политическа миграция, имиграция и емиграция. През по-голямата част от човешката история, хората живеят в общества без държава, характеризиращи се с липсата на концентрирана власт и отсъствието на големи социални неравенства в икономически и политически аспект. Антропологът Робърт Карнейро коментира: „За 99,8% от човешката история, хората са живели изключително в автономни групи и селища. В началото на палеолита [т.е. каменната ера], броят на тези автономни политически единици трябва да е бил малък, но около 1000 г. пр.н.е. се е увеличил до около 600 000. Тогава започва сериозна агрегация на свръх-селища и в началото на третото хилядолетие обособените политически единици в света намаляват от 600 000 до 157. В светлината на тази тенденция, спадът от 157 до 1 изглежда не само неизбежен, но и близък.“ Преди около 6000-8000 години селското стопанство вече се практикува в няколко региона, включително Древен Египет, около река Нил, Индската цивилизация около река Инд, Месопотамия, разположена между реките Тигър и Ефрат, и Древен Китай, покрай реките Хуанхъ и Яндзъ. Причината е, че редовните речни наводнения създават плодородна почва около речните корита, а реките също така осигуряват прясна вода за поливане на реколтите. Не е съвпадение, че някои от първите цивилизации в света се развиват тъкмо в тези области, тъй като реките благоприятстват развитието на селското стопанство, което от своя страна води до все по-гъсти популации и по-специализирани общества. Месопотамия (разположена предимно на територията на днешни Ирак и Кувейт) често е наричана люлката на цивилизацията, защото някои от най-влиятелните ранни градове държави и империи първо се появяват там — въпреки че това не е единственото такова място! Съвременното име произлиза от гръцката дума за "среда" (месос) и река (потамос) и буквално означава "държава между две реки". Тези две реки са Тигър и Ефрат. Месопотамия не само е едно от първите места, където се заражда селското стопанство, но също така се намира на кръстопътя между Египетската цивилизация и Индската (Харапската) цивилизация. Резултатът е една смесица от езици и култури, която оказва трайно влияние върху писмеността, технологиите, езика, търговията, религията и законите. На територията на Месопотамия са се развили древни култури като Шумерската, Асирийската, Акадианската и Вавилонската. Изучаването на този период от човешката история може да бъде малко объркващо, защото тези култури взаимодействат помежду си и властват една над друга в течение на няколко хиляди години. В зависимост от разглеждания период и контекст, различните наименования могат да се отнасят до градове държави, религии или империи. Древните гърци наричали Месопотамия (превежда се като Междуречие или Двуречие) земите, разположени между величествените реки Тигър и Ефрат. Тази област се простирала от планините на Армения на север до Персийския залив на юг. На запад граничела със Сирийската степ, а на изток – с планинските възвишения на Западен Иран. Благодарение на разливите на Тигър и особено на Ефрат, подобно на тези на Нил в Египет, по тези земи с богата почва, възникнала една от най-древните цивилизации. Реките били особено важни не само като източници на влага, необходима за развитие на земеделието, но и като транспортни канали, свързващи Месопотамия със съседните страни. В началото на II-то хилядолетие пр. Хр. започнало обединение на почти цялата област около град Вавилон. В продължение на около 2000 години, след това обединение, Вавилон останал важен икономически и културен център, не само на Междуречието, но и в целия древен свят. Друга теория за възникване на държавата е патриархалната. Тя приема, че държавата е произлязла от семейството, а властта на монарха - от властта на главата на семейството (патер фамилиас). Това разбиране е имал още Аристотел (384-322 до н.е.). Той е търсил естествените основи на образуване на държавата и е поддържал, че тя има за свой двигател природното влечение на хората към общество, общежитие. Това влечение е създало семейството; семейството е било предпоставка за изграждане на поселища, а те са довели до образуване на държавата. Но най-яркият представител на тази теория е английският публицист Роберт Филмер. В своята книга "Патриарх" той поддържа, че Адам е бил първият суверен в човешката история. След неговата смърт властта е била поета от неговия първороден син и т.н. Следователно всички следващи монарси са потомци на Адам и са наследили неговата бащина власт. По този начин поданиците на една държава, като членове на едно голямо семейство, трябва да се подчиняват на своя владетел. Филмер е живял през годините 1589-1653, т.е. в периода на по-късния феодализъм. Неговата теория определено е спомагала за затвърдяване на позициите на краля в борбата му за повече власт и срещу парламента. Независимо от това, не може да се отрече, че в тази теория има рационално зърно. Най-малко, тя е положителна с това, че се основава на естествени фактори - вродената способност на хората да живеят съвместно (според Цицерон), семейството, бащината власт, която е добре позната в човешките общества. Налице е и психологическа теория, според която държавата е продукт на "присъщата на човека склонност към подчинение", според думите на френския социолог Габриел Тард (1843-1904 г.) [5]. Тази теория се поддържа и от руския юрист Николай Коркунов (1853-1904 г.). Тя търси обяснението за възникване на държавата и за нейното съществуване с психологичните отношения между управляващи и управлявани, които дават възможност да се изпълняват правилата на държавата не на всяка цена с насилие и принуда. Тази теория е критикувана главно в това, че обосновава водаческата роля на отделни видни личности, които могат да поставят гражданите в свое подчинение на основата на психологията на подчинението. Налице беше и критика, включително от марксическата мисъл, че теорията пренебрегва материалните условия на живот и издига субективните желания и готовност на хората като първопричина за възникване на държавата. Въпреки критиците, тази теория не е безпочвена. Не може да се пренебрегне стремежът на хората към един осигурен живот, към едно ежедневие, гарантирано срещу насилие, ексцесии. Ако хората не бяха приели държавната организация като гаранция за тяхното спокойствие, за реда в обществото, то те биха я отхвърлили по един или друг начин, в едно или друго време. А историята ни показва, че вълненията, революциите и други форми на всенароден натиск са били насочвани не към държавата въобще, а към определени форми на властване, на държавно управление, към определени политически режими. Като че ли в противовес на тази теория се явява теорията за насилието. Според нея държавата е възникнала в резултат на силата, на завоюването на едно племе над друго, на силово поддържане на властта на една група над друга. Теорията се основава и на естествения закон, че по-силният властва над по-слабия, че физически или умствено по-развитият се подчинява на по-силния и съвършения. Най-яркият представител на тази школа е Лудвиг Гумплович (1838-1909 г.), който твърди, че държавата възниква следствие сблъскванията на расите и подчиняването на едни от тях на други, на по-силната раса, а именно бялата. Това се поддържа и от немския професор Франц Опенхаймер (1864-1943 г.). Според него държавата е резултат на "каузалните инстинкти" - глад и любов, довели хората до разбойничество и грабеж, а оттам и до силово завладяване на роби, които трябва да работят и изпълняват, и господари завоеватели, които естествено трябва да заповядват и управляват. Всеки обект, всяка съществуваща обективна даденост, има свое съдържание и своя форма. Не съществуват “безсъдържателни” явления, както и “безформени”. Всяко съдържание получава своята форма. Формата е организация на съдържание. Държавата като вид социално явление не прави изключение, тя съществува в определена форма. Съдържанието на държавата като социална организация се проявява в разгледаните три нива. Те показват съществуването на държавата, проявата на нейното съдържание. Същевременно във всяко едно свое проявление съдържанието е “оформено”, получава своя форма. Ето защо на трите нива на съществуване на държавата съответстват и три нейни форми. Това са форма на държавно устройство, форма на политически режим и форма на държавно управление. Тази концепция за трите форми на държавата е възприета в съвременната правна теория, но често се интерпретира само от позициите на институционалния подход. Така съдържанието на понятието “форма на държавата” се извежда от организационните характеристики на държавния апарат и от начина на разпределение на функциите на държавната власт между различните институции на държавата. Тази трактовка дава вярно външно описание на държавните форми, но не може да ги обясни. Съдържанието на държавата не се свежда само до властовия ред. Държавата не е просто “машина за властване”. Формите на държавата могат да бъдат разбрани само чрез концепцията на Йелинек за конституивните елементи на държавата. Чрез тези елементи той формулира социалното съдържание на държавата, а не нейната социална същност. Съдържанието има елементи, а същността – признаци. Отъждествяването на двете категории същност и съдържание е методологическа грешка. Според Йелинек съдържанието на държавата включва територия, население и власт. Тези три елемента на съдържанието се проявяват в три отделни форми. Самият Йелинек обаче свежда формата на държавата до формата на държавно управление (монархия – република). Според него формата на държавата (която той ограничава само до форма на управление) е юридически израз на волеви отношения. Тъй като по своята същност държавата е социална общност, организирана чрез съзнателно определен властови и правов ред, то формите на нейното съдържание действително отразяват волеви отношения. Ако разглеждаме държавата като колективен правен субект, то можем да говорим за формата като начин на изграждане на волята на този субект, на волята на държавата. Това в България е сторено от Г. Близнашки в книгата му от 1999 год. “Формата на държавата”. От тази позиция като се отчете обаче действителното съдържание на държавата, отразено в нейните нива, може да се изведат различни измерения на изграждане волята на държавата, различните волеви отношения. Това са отношенията между частите на държавата и държавата като цяло, отношения при приемане на политически решения, отношения между управляващи и управлявани. Посочените три отношения характеризират формата на държавно устройство, политически режим и формата на държавно управление. Всяка форма обединява, интегрира съдържанието. Това е нейната същност. По отношение на държавата интегрирането се съпътства със структуриране на съдържанието, което също има волеви израз, но се обуславя и от фактори извън волята. От една страна щом формата на държавата се изразява във волеви отношения, трябва да изведем и техните страни, техните участници. Ето защо съответното съдържание трябва да бъде структурирано: териториално и териториално-политически общности, политически субекти и политическа система, държавни органи и държавни институции. От друга страна структурирането, макар и волево, не може да се осъществи произволно, освен ако не става чрез сила. Структурирането отчита обективните обстоятелства, като се започне от етническия състав на общността, през модела на социалната структура, целите на държавата и тяхното ефективно постигане и се стигне до мястото на държавата в международната общност.
Изтегляне 50.45 Kb. Сподели с приятели:
|