Как да възпитаваме дете с висок емоционален коефициент

бата не съществува за мен".
Дейвид Робинсън си спомня за тази случка в предговора на книгата на неговите родители Как да възпитаме много ценна личност. Той споделя със своите родители, че децата научават най-ефективно за разликата между правилното и погрешното в семейства, в които родителите са по-скоро строги, отколкото „разрешаващи". Само едно поколение назад повечето родители щяха да реагират подобно на г-н Робинсън, ако открият, че детето им е откраднало нещо, дори и не толкова ценно, докато през последните 20 години се наблюдава постоянна тенденция за избягване на наказание- то, освен за някое нечувано лошо поведение. В книгата си По-големи надежди:
Преодоляване на разглезеността в нашите домове и училища проф. Уилям Деймън пише: „Живеем във време, когато „съсредоточената върху едно дете" етика е станала оправдание за прекомерното разглезване на децата. Тази философия е размножила куп отстъпчиви доктрини, разубеждаващи родителите да наложат принципна дисциплина в дома... Ценната някога постановка акцентът да се поставя върху децата, сега се използва (или се злоупотребява с нея) за самоцелното толериране на днешните деца и юноши."
Оказва се, че разбирането ни за емоционалната интелигентност, застъпено в настоящата глава, е в подкрепа на възгледите на Деймън: съвременната култура е стигнала твърде далеч в опитите си да предпазва децата от неща, от които не е необходимо да бъдат предпазвани. Казано накратко, прекалено голямото разбиране и съчувствие към някои деца е толкова вредно, колкото и прекалено малкото.
Някои специалисти проследяват разглезването на сегашното поколение деца от средната класа в Америка до публикуваната през 1945 г. книга на д-р Бенджамин Спок
Грижи за отглеждането на бебето и детето. Д-р Спок базира съветите си на популярните тогава психоаналитични теории на Зигмунд Фройд и други прогресивни мислители като Джон Дюи и Уилям Килпатрик, които се противопоставяли на угнетяващото, строго и изпълнено с ограничения възпитание на децата от
Викторианската епоха. Тяхното убеждение е било, че много, ако не и всички проблеми със свръхчувствителността могат да се проследят при родители, които отхвърляли любовта и привързаността и (или) потискали „нормалните" сексуални и агресивни импулси на децата си. Ако се съди по популярността на книгата на д-р Спок, от която са били продадени над 24 милиона екземпляра в продължение на 30 години, през които са растяли шумно рекламираните бебета, става ясно, че това е посланието, което възстановяващите се от войната родители са искали да чуят. Преди публикуването на книгата на Спок все още е била валидна широко разпространената теория за строг контрол върху децата. Бюрото за деца - една федерална агенция, която давала съвети на майките при отглеждането на децата, е пледирала, че бебетата трябва да се хранят, къпят и да се слагат да спят в точно определената минута, независимо от възрастта и индивидуалните им потребности. Когато бебетата на Спок пораснали и станали млади бунтуващи се възрастни през 60-те и 70-те години, идеята за един по-либерален стил на живот е послужила да се акцентира върху ползата от поведението на отстъпчивите родители. Потенциално хуманното движение, водено от такива идеалисти като Карл Роджърс и Вирджиния Екслайн, проповядвало, че всеки индивид има правото и възможността да се изяви по свой начин. Основавайки се на уважението и вярата във възможностите на индивида, тези хуманисти били убедени, че вродената доброта у децата неизменно ще се прояви, ако се отстранят ограничителните пречки и се разреши на децата да изявяват своите чувства и потребности.
Погледнато в ретроспекция, вярата във вродената доброта на индивида изглежда наивна и все пак съвременните деца все още се възпитават по тези вече погрешни принципи, както бе илюстрирано с примери от защитниците на това движение.
Известният психолог Мартин Селиман, изучавал десетилетия наред разрушителния ефект на депресията, критикува онези, които вярват, че повишената самоувереност на детето може да излекува такива епидемични социални болести като бремеността при тийнейджърите, взимането на наркотици и войната между гангстерските банди. Той

насочва Калифорнийското законодателно учреждение по проблемите на самоувереността при децата да разпространи тази идея във всички държавни училища и дава пример с актрисата Шърли Маклейн, която написала молба до президента на
Америка да създаде към Кабинета отдел по въпросите на самоувереността при децата.
Но според последните открития за емоционалната интелигентност най-голямата грешка на защитниците на „отстъпчивите" родители е била, че неволно са направили
„добрите емоции" герои на нашата душа, а „лошите емоции" -злодеи. От гледна точка на еволюцията всяка човешка емоция има определена цел и да се изключат негативните емоции от разбирането ни за развитието на децата е все едно да се отстрани основен цвят от палитрата на един художник -така се загубва не само един цвят, а и милиони допълнителни нюанси. Както ще разберем по-нагатък, отрицателните емоции като срам и вина са неоспоримо по-мощни от някои положителни емоции, свързани с житейските уроци и промените в поведението.
СТОЙНОСТТА НА СРАМА
Въпреки че американците не се чувстват комфортно, когато изпитват срам или вина, а професионалистите традиционно разглеждат въпросните чувства като препятствие за психичното здраве, не можем да отречем ефективността им при насочване на децата към социално поведение. Срамът се определя като форма на изключително притеснение, поради което детето чувства, че се е провалило в действията си и е разочаровало другите хора. Вината се проявява, когато децата не отговарят на общоприетите стандарти за поведение. Срамът оставя неизличимо впечатление у децата - и то много по-силно отколкото позитивните чувства в някои случаи. Според някои теории на невроанатомията екстремните емоции, породени от срама, прекъсват нормалните пътища, по които мозъкът регистрира информация и я съхранява в паметта. Тези крайни емоции като че ли заобикалят мислещата част на мозъка - мозъчната кора, и възбуждат емоционалния контролен център на мозъка, амигдалата - седалище на емоционалното заучаване и паметта. По такъв начин всяко изживяване с екстремни емоции ще има и много ио-незабавен ефект върху поведението на децата, както и по-дълготрайно влияние върху развитието им като личности. Ако не сте убедени в силата на негативните емоции, опитайте следния малък експеримент.
Отмерете колко време ще ви отнеме да си спомните три случки от детството, когато сте били притеснени до точката на срама. „Случката" пред ваши съученици и приятели ли е била? Дали родителите ви са казали, или са направили нещо, с което да ви засрамят? Дразнели ли са ви други деца за вашия външен вид? Определете всяка случка по скалата от едно до десет, като десет е най-силно, а едно - най-слабо. Сега си спомнете три положителни случки, когато сте били горди от нещо, или сте направили така, че да помогнете на някого. Отново определете всяка случка по същата скала. Ако сте типичен случай, ще ви е необходимо от три до пет пъти повече време, за да си спомните изживяване с положителна емоция, а силата й ще бъде три пъти по-малка в сравнение с негативната емоция.

Изтегляне 0.93 Mb.

Сподели с приятели: