Капитан Петко войвода



страница5/10
Дата23.07.2016
Размер1.83 Mb.
#2507
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10

Само 6 турски лири са изразходвани за вино и ракия. За една хайдушка дружина от няколко десетки здрави мъже това е наистина нищожна сума, която свидетелства за нейното въздържание. Петко войвода никога не е забравил може би, че неговият любим герой, легендарният Ангел войвода, е загинал след едно бурно веселие с вино и ракия. Затова пък сумата, изразходвана за „свирачи“, е 25 лири. Ангел войвода беше, както е известно, страстен гайдарджия и свирджия. Неговият наследник Петко няма тая способност, но затова пък той е страстен хороиграч и не изпуща никога удобния случай да завърти едно хайдушко или да поведе някоя селска ръченица.

Това е сметката на Петко войвода за полученото и разхарченото от дружината за 1872 година и тая кратка сметка от десетина-петнайсет цифри е най-убедителен документ за благородните цели на кървавите хайдушки приключения и заедно с това – тяхното най-силно и сериозно оправдание.

НОВИ БИТКИ, НОВИ КРЪВОПРОЛИТИЯ И РАНИ.

ЕДИН НЕМЕЦ СЕ НАВИРА В ХАЙДУШКИТЕ

ШАМАРИ.


НОВА СРЕЩА С ЕНОСКИЯ КАЙМАКАМИН
Хилядо осемстотин седемдесет и трета година е забележителна за Петковата хайдушка дружина с това, че тя престава да се нарича хайдушка, а революционна или по-точно – „Първа българска родопска дружина“, с устав и печат, където е било написано „Тракийска Р. Бълг. дружина“, което ще рече „Тракийска революционна българска дружина“. Това е всъщност старият печат на дружината от 1870 година, който свидетелства, че веднага след завръщането си от Гърция, при третото си влизане в горите, Капитан Петко войвода не е вече смятал себе си за хайдутин, а революционер, не обикновен отмъстител, а ратник на „целокупната свобода“ на своя поробен народ.

В одобрения на 23 април 1873 година устав на дружината могат да се прочетат неща, които и сега – едно столетие след написването му – ни липсват със своята политическа широта й голяма човещина. „За членове на дружеството – четем в чл. 5 на устава – се приемат всички християни и се делят на три класи: с оръжие, които ще действат, тайни агенти и такива, които ще подпомагат материално.“ Това значи: никаква разлика между гърци и българи! И едните, и другите са поробени, затова и едните, и другите са братя. По-нататък член 6-и ни удивлява с демократичния характер на организацията, в която „както редовните, така и извънредните заседания се решават по вишегласие, като войводата председател има два гласа!“

Човекът, който може да има неограничена власт, самоволно предава тая си власт в ръцете на болшинството чрез съчинения от него устав и с това сам ни дава измерение за великанския си ръст. Не е безинтересно да се отбележи, че в член 6-и на устава срещаме характерната за нашата съвременност дума заседание.

Любопитни са така и предвидените наказания за провинилите се членове на дружината: „гладен арест“ за 24 или 48 часа, „8 часа носене на тежък товар“ и най-сетне – „изгонване от дружината“. И едно последно, най-тежко наказание – смърт, „за този, който посегне на живота на другаря си“. Смърт е предвидено и за шпионите на врага и лицата, които вдигат оръжие против дружината, а също така, „който е мъчил към народа и се оплачат няколко села, че той действително е тиранин, то такъв, без да се гледа от каква народност е – и той се осъжда съгласно настоящий член“.

Смъртна заплаха отправяли бунтовниците към турците подтисници, със същото им отговаряли турците и затова цялата 1873 година минала в усилено преследване на Петка. На 16, 17 и 18 януари, а след това на 22 февруари в планината Чандърда, Еноско, Капитан Петко само с 15 свои хора отстоявал на пристъпите на сто и двадесет потераджии.

Непрестанните преследвания и сражения продължават и през първата половина на 1874 година, с тая разлика, че към заптийските потери на кърагаларите се присъединяват и войскови части, така че във всеки район, където се появявал Петко, се намирала и една потеря за неговото преследване. Веднъж през май и два пъти през юни Петковата хайдушка дружина била принудена да води бой на живот и смърт, с цял табор войска в Димотишко, а след това с една башибозушка орда в Кърджалийско, за да се сблъска отново, пак с редовна войска, на 30 юни в Гюмюрджинско. Всичко това се случва само в един месец време, което ще рече – за около 30 дни той от Димотишко отива в Кърджалийско, оттам се връща в Гюмюрджинско, за да прескочи пак в Димотишко и само няколко дена след това да премине в Дедеагачко и да извърши там едно от най-дръзките си хайдушки нападения върху Дедеагачката железопътна станция.

Ако нанесем на карта всички тия „зигзаги“ на пътя на дружината през месец юни 1874 година, ще видим, че извървяването на този огромен път, средно по 30 километра на ден (и то – всеки ден!) – е само по себе си един физически подвиг, който заслужава нашето удивление и възхищение, не по-малко от бойните победи на дружината. След подобно изтребване на хайдушката сила в боеве и път нападението на Дедеагачката железопътна станция е наистина една прекалена дързост, която – както ще видим по-нататък – ще струва едва ли не живота на цялата Петкова дружина.

Причината за това нападение е безобразното отношение на началника на жп станцията в Дедеагач, немецът Хумберт, към работниците по железницата Дедеагач – Фере. Хумберт се отнася с тях като с добитък, напада ги с груби думи, ругае ги, често посяга и да бие, кара ги да работят и в празник, а когато трябва да им плати – гледа по всякакъв начин да ги изиграе в надниците, за да обогати собствената си кесия.

Беззащитните работници се оплакват няколко пъти на войводата, а той, както обикновено – проводил предупредителен хабер с „много здраве“, на което надменният чиновник се изсмял и нарекъл Капитана „кокошкар“. Тези подигравателни думи, хвърлени в лицето на работниците, Капитана не е искал, нито е могъл да преглътне и затова през един горещ юлски ден той загражда с дружината си Дедеагачката железопътна станция и влиза в канцеларията на Хумберт. Когато вижда пред себе си „кокошкарите“, на които се е смял и подигравал, треска започва да тресе високомерния немец и той с вдигнати ръце посреща своята съдба. Четиристотин и петдесет лири е глобата, която е заповядано на Хумберт да заплати за безобразията с работниците българи и да им върне „изядените“ суми. Освен това немецът се заклева, че отсега нататък ще се отнася най-човешки със своите работници, инак ще бъде изпратен по дяволите, както са били пратени много по-горди и наперени от него.

Новината за нападението върху станцията се разнася по жиците на телеграфа още същия ден до Цариград и Одрин. Барон Хиршовата железница е частно немско предприятие, Хумберт е поданик на велика сила и произшествието с него излага във висша степен вилаетските власти в Одринско като неспособни да осигурят безопасността на чуждите поданици в империята. Високата порта беснее и с право, че толкова години местните власти не могат да се справят с един бунтовник, та нека да е той Капитан Петко, и нарежда на Валията в Одрин непременно да се справи с хайдутина и да измие най-сетне нанесения публичен позор.

Вали паша се явява още на другия ден след нападението в Дедеагач с 2000 души редовна войска. Всички каймаками и кърагалари във Ференската, Еноската, Димотишката и Гюмюрджинската кааза са вдигнати на боен крак, а по селата са събрани башибозушки чети за преследването на разбойника. Християнските села са подложени на внезапен и страшен натиск да изкажат следите на бунтовника. Обявени са отново 5000 лири награда за оня, който помогне да се улови Петко – все едно мъртъв или жив.

Този истински военен поход срещу Петка продължава няколко седмици под ръководството лично на Вали паша с енергия и ожесточение, които нямат равни на себе си преди това. Балканът е претърсен храст по храст, шумка по шумка. Всички обори, зимници и плевни по селата, всички къшли и кошари из полето минават под зоркото наблюдение на полицията и войската. Вбесен, че така жестоко са му дърпали ушите в Цариград, Вали паша струпва ядовете си на кърагаларите и каймакамите, задето не са хванали досега „разбойника“, и ги заставя пеши да ходят с потерите, да им дойде „акълът в главата“. Еноският каймакамин Тахир бей взема на шега тая заповед и се явява пред Вали паша на кон, като предизвиква върху себе си бурния му гняв до такава степен, че пашата удря Тахир бей с камшика си пред очите на триста души.

Потънал в срам и обида, Тахир бей взема едно наистина чудовищно решение: да връхлети родното село на Петка – Дуганхисар, – да го подпали и срине, а жителите му да избие до един. Намерението на Тахир бея станало известно на Петка още на другия ден. Той изтръпва, че може да стане причина да се погуби цялото му родно село, затова моментално скроява един план за предотвратяването на тази беда.

По заповед на Петка цялата му чета навлиза в „Шейнаркурусу“, една уединена гора в околностите на Дуганхисар. Четниците откриват де е говедарят с говедата, заколват и одират пред очите му един вол, а след това Петко написва бележка до някой си Ибидаа в съседното село да му изпрати по говедаря сол и хляб.

Говедарят, който трябва да занесе проклетата бележка до Ибидаа, е като треснат:

– Та в селото е пълно с войска! – предупреждава той непредпазливия хайдутин. – Ще налетят и ще ви разкъсат мръвка по мръвка!

– Ти върви, като ти казвам! – викнал войводата, а който иска, нека да дойде! По-добре да загинем в бой, отколкото от глад!

Нямало какво да прави говедарят – тръгнал заедно с прясно одраната кожа, явява се при Ибидаа и му дава бележката на Петка. Няколко минути по-късно всички знаят къде се намира Петко и в каква беда е попаднал. Вали паша е луд от радост, че най-сетне докопал следите на разбойника. Той веднага се разпорежда войска, башибозуци и потераджии да тръгнат към Шейнаркурусу и безшумно издалече да я заградят. След като обсадният обръч бил готов, гъсти вериги от низ ами, башибозуци и заптии тръгнали да претърсват гората от край до край. Пушките били готови да пукат, а сам Вали паша, заобиколен от своите каймаками, чакал в края на гората изхода от поголовното претърсване. Проходили веригите цялата гора, срещали се, но от хайдутите – ни следа!

– Да се гледа по дърветата! – заповядал Вали паша.

Тръгнали отново веригите, тоя път с вперени в дърветата очи, гледали, обхождали дърво по дърво, но нищо не могли да видят освен гнезда. Няколко диви животни изрипнали от своите скривалища, колкото да стреснат претърсвачите, и толкоз. От Петко и хайдутите му нямало нито следа.

Загубил самообладание, Вали паша се развикал и събрал около себе си своите и местните първенци да обсъдят положението. Решили, че след като пред очите на всички е заграден, Петко войвода не може да бъде другаде освен в гората и ако не се намира на земята, нито по дърветата, то сигурно се е скрил с хората си в някоя подземна дупка, затова – нека да се запали цялата гора и невидимият Петко ще изрипне, ще не ще.

Поискано било телеграфическо разрешение от Цариград да се запали Шейнаркурусу, позволението не закъсняло и гората наистина била запалена от всичките й страни. Станал пожар нечуван и невиждан. Дърветата пукали, пращели и се стопявали в огнения океан. Димове до небето се извили и го запушили с тъмни сажди, а Вали паша, обиколен от своите хора, седял на една съседна височина и чакал кога ще изрипнат из огнените пламъци хайдутите.


ДВУБОИ С ТЪМНИТЕ СИЛИ. КОВАРСТВО И

ЛЮБОВ
Въоръженият кордон от башибозуци, нефери и заптии очаквал с насочени в пламъците пушки, но освен подплашените диви животни, които се спасявали в панически бяг, друго не видели да излиза от проклетата гора. Три дена горяла вековната гора, докато напълно изгоряла. Пепел и огромни зловещи главни останали само да стърчат, когато се видяло, че нито на земята, нито по дърветата или под земята е имало хайдути в нея и по-срамените пълководци тръгнали тихомълком да се връщат, откъдето били дошли.

По същото време Петко и дружинниците му наблюдавали от един съседен връх „огнената операция“, на обезумелия Валия и потривали ръце, че така благополучно го примамили в хайдушката си клопка. Защото, преди още да пристигне войската, те напуснали гората и през останалото време гледали сеира на Вали паша.

Разигралата се при Шейнаркурусу трагикомедия отвлякла вниманието на Тахир бея от Дуганхисар и осуетила неговото намерение да пали „гнездото на разбойника“. След като по този начин била премахната надвисналата над Дуганхисар грозна беда, Петко разбрал, че наистина трябва за известно време да изчезне, докато премине извънредното раздразнение на турските власти, и заминал с дружината си към Мароиия.

В Марония Петко имал много стари познайници и помагачи и се надявал, че в околностите на това градче той ще бъде в по-голяма безопасност. И наистина, в и около Марония било тихо, а освен това там Петко войвода намерил нов и силен приятел в един благороден гражданин на този град, наречен Калън Тома (Дебелия Тома).

Кой е този Калън Тома?

Точното му име е Тома Янушев, грък, син на бедни родители. Като дете той попада пред очите на Али паша от Цариград, комуто будното живо момче се харесва и той го взема със себе си в Стамбул. Отхранва го, дава му титлата „бей“ и го прави владетел на разкошна къща с големи богатства в родния му град Марония, където Калън Тома се занимава с тъмни сделки и лихварство.

Новината за пленяването на Хумберт и ограбването на железопътната каса в Дедеагач заварила Калън Тома в Цариград, където от време на време той отивал да си прекарва времето във веселби и кефове със своите приятели и покровители. С напрегнато внимание следил. Калън Тома развихрилите се подир това събития с преследването на Петка и разгласената голяма награда за залавянето на хайдутина и тогава може би в главата му се появило намерението с тази работа да се заеме той. Пет хиляди лири не били малко пари дори за богатия Калън Тома и все пак това било нищо в сравнение с високото благоволение, което е щял да заслужи той с хващането на Петко, и голямата слава, ако успее да се справи с неуловимия хайдутин.

Дали Томата е обадил намерението си на своя побащим и покровител Али паша, или е предпочел да си мълчи, за да бъде изненадата по-приятна и голяма – това не знаем, но известно е, че тъкмо след събитията около Шейнаркурусу Калън Тома се връща в Марония и започва да подрежда своето приятелство с Петка.

Трябва да се признае, че Калъп Тома е действал в това отношение по-смело и от Сидерис. Вместо да чака случайна среща с войводата, Калън Тома отива в гората лично, сам, невъоръжен, намира го и му заявява, че той идва да поднесе своите отлични чувства на прочутия народен закрилник и юнак и да се поклони на неговата смелост, която радва християнските сърца.

Смелото появяване на Калън Тома при хайдутите в гората поуспокоило подозренията на Петка, че той може Да е негов враг, и войводата приема неговата любезна покана да му гостува, когато иска, в Марония, където народните защитници ще бъдат приети като най-драгоценни гости.

Преди още Петко да срещне Тома, той го знаел вече като негодник и лихвар, имал и оплаквания от населението срещу него, но тези обвинения не били добре изучени, благородният Капитан се пазел от несправедливи и прибързани решения. Той просто оставил на времето да покаже какъв е наистина Калън Тома.

И ето че времето започнало своята работа: Калън Тома непрекъснато пращал подаръци на Петка в планината, канел го често на гости и за да му докаже своята преданост, издействал чрез свои влиятелни приятели да се махне войската от Марония, за да може Петко да му идва у дома на гости. Оставени били в града само три заптиета, но такава сила, разбира се, не можела да стресне войводата и веднъж той наистина се наканил да гостува на Калън Тома с шест от своите момчета. Очевидно Калън Тома добре разигравал своята роля на Петков приятел и побратим, та войводата не очаквал от него нищо лошо.

Посрещането в дома на Калън Тома е царско, рояк слугини и слуги сноват из богатската къща и носят ту вино, ту ракия, ту редки, вкусни мезелици, ту най-различни яденета, кафета и сладки захаросани фъстъци. Между слугините, които шетат на тоя хайдушки зияфет, има и едно шестнадесетгодишно вакло гъркинче, което през цялото време не откъсва очите си от снажния войвода на хайдутите – със загоряла от ветровете кожа и чудни сини очи, неуловимия капитан, страшилището на кърагаларите и каймакамите. Капитанът е по това време наистина в разцвета на силите и славата. Обут е в бели навуща на краката, превързани с черни върви, облечен е в чохени потури и разкошна бяла наметка, везана по края със сърма и със злато, опасан в кръста с кожен силях, препълнен с ножове и с пищови. През рамото на войводата, дори когато яде и пие, виси в сребърна кания неговата крива сабя, съсякла в ръкопашните битки стотици врагове.

Какви чувства е събудил гиздавият Капитан Петко в душата на това крехко момиче – дали само чувството на преданост към легендарния народен защитник, или една неочаквана бликнала любов – това не знаем и никога няма да узнаем. По-важно е, че това момиче се решава на смела постъпка, която спасява от смърт едва ли не цялата хайдушка дружина. Когато веселбата свършила, Калън Тома наредил на своите хора да донесат стамбулска тахан халва, да носят хайдутите със себе си армаган и да си подслаждат сухоежбината в гората. Донесли халвата, билник с маронска препечена ракия, торба с ароматен „мемлия“ тютюн и дружината си тръгнала. Момчетата Петкови тръгнали напред, а войводата се позабавил зад тях, докато раздаде на слугините обичайния бакшиш. Когато приближил до ваклото момиче Аспасия, за да пусне в ръцете й златната пара, слугинчето незабелязано се навело към войводата и тихо прошепнало: „Ми фагите типота!“ (Не яжте нищо. Халвата е отровна!)

Войводата чул тия зловещи думи, но с нищо не се издал, а, напротив, най-любезно се прегърнал с Дебелия Тома на входната врата и след това бързо изчезнал в тъмнината подир своите момчета.

Щом пристигнал в планината, Петко войвода взима при себе си подаръците на Калън Тома и без никому нищо да каже, решава сам да изпита отровна ли е халвата, или не. Наблизо имало кошара с овчарски кучета. Петко отива към кошарата и хвърля на кучетата, които се умилквали в краката му, едно парче халва. Кучетата лакомо я излапали и само няколко минути след това нещастните животни се тръшнали мъртви на земята. Думите на благородното момиче се оказали верни. Калън Тома искал да изтрови цялата дружина и само едната случайност му попречила да довърши зловещия си план.

Войводата закопал халвата в земята, а заедно с това и тайната на Калън Тома. За да приспи напълно подозрението на дебелака, че маската му е свалена, след като минали няколко дена, Петко войвода изпратил „Много здраве на своя побратим Калън Тома с гореща благодарност за чудесната ракия и халва“. Калън Тома бил неприятно изненадан, че хайдутите са живи, но отдавайки своята несполука на слабата отрова, благодарел се богу, че не узнали за намерението му да ги затрие.

След дълбоката и кръвна обида, която нанесъл дебелакът на хайдутите, би могло да се очаква, че войводата ще поиска веднага да му върне със същата мярка, но за щастие този войвода, както вече е известно, знае да чака и търпи, за да стовари юмрука на хайдушкото си отмъщение в най-изгодния момент.

Гостуването у Калън Тома става през есента на 1874 година, а пролетта на 1875 година, на 20 март, преди още да се появи в гората новата шума, в планината Св. Георги, Гюмюрджинско, се случва първата схватка с потерите. Как се е местил и движил Петко след това, може да се види от сблъсъците, които е имала дружината му с турската полицейска и военна сила: на 9 май в планината Чаталтепе, Еноско, на 30 юни – при Бургасдере, Димотишко, на 20 август – в Имаретската кория, Гюмюрджинско, и десет дена по-късно – при Карабунар, Димотишко, когато Петковите 30 момчета водили неравна кървава борба с 500 души черкези върху една суха и гола местност в продължение на няколко часа през най-горещото време на деня, без храна и без вода. В тази битка черкезите, които имали зъб на Петка, след подпалването на черкезкото село Коюнтепе се биели като зверове, а юзбашият, който ги командвал, предварително, изглежда, бил решил или да победи, или да умре, та наистина паднал продупчен от хайдушки куршуми заедно с тридесет черкези. Бунтовниците успели да се отскубнат, след като оставили върху сухите, окървавени камънаци три скъпи жертви. Пет души били ранени, в това число и Петко войвода – с една дълбока рана в ръката.

Калън Тома следял със затаен дъх Петковото преследване, а след поражението на черкезите, когато загубил надежда, че опасният човек ще бъде заловен, дебелакът, който на това отгоре бил и страхлив, решил да огради за всеки случай къщата си със заптии, които да го пазят, ако хайдутите проникнат в Мароиня.

Макар и пазен, Калън Тома, изглежда, не намерил желаното спокойствие. Ако Петко можа да събере 1000 души, за да нападне и направи на пепел и прах цяло черкезко село, защо да не направи същото, ако е решил да проникне в Марония? Не е ли по-добре да се повика силна войска, която да погне Петка из горите, да го залови и унищожи, вместо да виси Петковата страшна сабя денем и нощем над главата на Калън Тома неизвестно докога? – Разбира се, най-добре е да се повика войската.

За всесилния Калън Тома, който има високи покровители в Цариград, да се вдигнат 600 души нефери срещу Петка е най-лесната работа и наистина през 1875 година пролетта в Марония пристига една военна дружина и започва преследването на хайдутина.

В присъствието на войската Калън Тома вече не намира за нужно да крие своите чувства към Петко „едепсизина“, а открито се радва и се хвали, че няма да минат няколко дена и страшният капитан ще пълзи в краката му и ще целува коленете му, за да проси милост и пощада. Минават обаче няколко дена, но скитосването на войската в Балкана е все напразно. Минава зимата, идва пролетта на следващата 1876 година, а от Петко – никаква следа.

Двубоят Калън Тома – Петко войвода ставал съвсем открит и вече досаден за Петка, който решил, че е време да чукне дебелата бейска въшка в Марония. Но как да стане това, когато в Марония имало 500 души въоръжена до зъби войска?

За преодоляването на тази пречка Петко войвода прилага една от своите най-прочути бойни маневри, която ще стане образец в хайдушката борба по своята простота. На 3 май 1876 година, докато потераджиите в Марония се оглеждали и ослушвали за дирите на Петка, идва неочакваната вест, че потерята на одринския кърагалар Джафераа е нападнала и заградила дружината му – къде мислите? – чак при село Кадъкьой, Родоско! Светнал от радост Калън Тома: не праща ли самият аллах дългоочаквания случай да се улови най-сетне хаирсъзинът! „Скоро да върви войската да помага на юначния Джафераа! Скоро, докато Джафераа не е свършил работата сам и не е взел цялата слава върху себе си!“ И ето че цялата войска от Марония внезапно се вдига и с необичайна за турците бързина се отправя на път за далечното Кадъкьой. Само шестима заптии остават в Марония, но и те са излишни, защото Петко е в обръч и всеки ден се чака вест за неговото залавяне. Тая сметка си прави Калън Тома, но събитията вземат съвсем неочаквана посока: докато дружината нефери от Марония пътува в усилен марш да се притече на помощ на Джафер ага, Петко с едно дръзко ръкопашно нападение успява да плени предводителя на потерята и всичките седемдесет бабаити, които участват в нея. Само трима са убити, двама са ранени, а останалите живи и здрави и със заредени пушки се предават на войводата и просят от хайдутите пощада. Петко обезоръжава заптиите и, без косъм да свали от главата на кого да е, великодушно ги освобождава да си вървят, накъдето им очите видят.

Поровете се в хайдушките анали и ще видите: такова рицарско великодушие не е познато нито в епохата на старото, нито във време на новото хайдутство. От тази дата Петко войвода спечелва един венец, който няма да увехне чак до последните му дни. Но нека да видим какво става по-нататък. Събитията се развиват уж благоприятно за турците: войската от Марония е допипала Петка и не само „допипала“, но и „сгащила“ в една гора. Едно крайче остава само да се „запуши“, но настъпващата нощ осуетява сключването на обсадния обръч и тая работа се отлага за утре. На другия ден рано обръчът е сключен и започва претърсване на заграденото място. Претърсването става много внимателно и бавно, а и няма защо да се бърза. То продължава и на втория ден, за да се разбере чак на третия, че хайдушката дружина безследно е изчезнала. Започва претърсването на съседните баири, а през това време отскубналият се от войската Петко лети към Марония с пълна бързина, за да се види на четири очи със своя любезен „побратим“ Калън Тома.


Каталог: books
books -> Тайнствената сила на пирамидите Богомил Герасимов Страхът на времето
books -> В обятията на шамбала
books -> Книга се посвещава с благодарност на децата ми. Майка ми и жена ми ме научиха да бъда мъж
books -> Николай Слатински “Надеждата като лабиринт” София, Издателство “виденов & син”, 1993 год
books -> София, Издателство “Българска книжница”, 2004 год. Рецензенти доц д. ик н. Димитър Йончев, проф д-р Нина Дюлгерова Научен редактор проф д-р Петър Иванов
books -> Николай Слатински “Измерения на сигурността” София, Издателство “Парадигма”, 2000 год
books -> Книга 2 щастие и успех предисловие
books -> Превръщане на числа от една бройна система в друга
books -> Тантриското преобразяване


Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница