Капитан Петко войвода

След това щастливо разминаване с явната опасност младият войвода си плюва на петите и благодарение на своето челичено здраве и жилава снага успява да се добере до Гюмюрджина, където стъпва на родна земя и свободно си поема въздух.

ОСМАН АГА ТОЧИ ЗЪБИ НА ПЕТКО, НО

ПОЛУЧАВА УДАР В ЗЪБИТЕ. ТАЙНОТО ОРЪЖИЕ

НА ХАЙДУТИНА

Есента и зимата на 1864 година минават в събираме на хора, въоръжаване, в дирене на сигурни ятаци и разузнаване, а щом през пролетта се появява шума, новата Петкова чета излиза в балкана и започва хайдушката си работа. Разбира се, потерите също не спят и между тях и четата се завързват едно след друго кървави сражения: на 10 юни при старата Момчилова крепост Буругьол, Ксантийско, девет дена по-късно – в планината Саръкая, Маронийско, Петко войвода дава отпор на своите преследвачи и не само ги отблъсква, но ги и преследва.

Тези несполуки или – направо казано – поражения на потерите вбесяват турските големци и особено един от тях – прочутия бинбаши Осман ага, кърагасъ в Одрин, човека, който отряза главата на Ангел войвода, заби я на кол и получи заради това геройство своя бинбашийски чин. Този човек заявява на пашата в Одрин, че той ще види сметката на новия войвода Петко само за неделя-две и в изпълнение на бабаитската си дума тръгва с една голяма и добре въоръжена потеря да преследва новата си жертва.

Дългогодишният опит в преследване на хайдути е научил бинбаши Осман ага да бъде предвидлив и предпазлив. Тръгнал веднъж по дирите на Петка, той през където и да мине, когото и да срещне – задържа го, успява по този начин да запази в тайна своя поход и неусетно да се доближи до хайдушката дружина, която на 14 август се намира на левия бряг на Марица, под една дебела горска сянка в местността Куртбуджак. По този начин хайдутите били неусетно заградени и Осман ага вече предвкусвал една лесна победа и едно славно завръщане в Одрин, когато първите пушки пропукали и се завързала неравна битка.

Битката била наистина неравна: срещу всеки Петков човек имало двадесет жандарми, срещу всяка хайдушка пушка гърмели двадесет заптийски, .но жандармите били зашеметени от буйната стремителност на Петковите хайдути и слисани от необикновената смелост на техния войвода, който с кървав ятаган тичал пред своите момчета, поразявайки по пътя всичко живо. Пред тоя светкавичен напор от „бабаитлъка“ на Осман ага не остава нито следа и ние го виждаме да се предава с цялото си въоръжение, а след това, разтреперан, уплашен и смирен, да моли Петко за милост. Войводата знае кой е Осман ага, какви са неговите кървави злосторства и желае да го накаже, ала не със смърт, а с позор и всеобщо презрение. Ето защо, след като няколко пъти натопява в реката бабаитина и отново го изважда, кара го да целува под опашката конете при всеобщия кикот на развеселените хайдути, остригва левия мустак и дясната му вежда и заедно с другите пленници го пуща да си ходи „по живо, по здраво“, откъдето е дошъл. Шегата е грубичка, но главорезът Осма н ага напълно я заслужава заедно с всичките нейни последствия. Прочутият, славният, влиятелният бинбаши Осман ага изведнъж пада от върховете на своята слава, за да се търкулне в бездната на най-жестокото презрение. Никой турчин не може да му прости, че той е искал милост от хайдутина и е целувал под опашката неговия кон, затова откъдето и да мине Осман ага, хората го срещат с ледено презрение и унищожително мълчание. Излъганият в своите надежди одрински паша също не прощава на своя любимец, изправя го на съд и го праща в затвора – докрай унижен и обезчестен, затаил в душата си неутолима злоба и желание за мъст. Съдбата или – още по-добре – случайността, която обича понякога чудните игри, наистина ще даде възможност на Осман ага да срещне Петка още веднъж, но за тая неосъществена още среща и за нейните последици ще разкажем по-нататък.

Победата над Осман ага и следващите две кръвопролития сражения с турските потери в планините Карлък и Шапкъна, Гюмюрджигаско, още повече прославят Петко, а потерите вече истински започват да се боят от този едър като хала и подвижен като котка млад войвода, който стреля много точно и размахва сабята необикновено сръчно. На това отгоре той проявява рядка съобразителност и хитрост. Четата му може веднага да изчезне, ако се види в опасност, защото Петко навсякъде е скрил запасни дрехи за своите момчета и всяка минута може да ги преобрази на овчари или въглищари, на чифчии или рибари и да ги пръсне по селата при своите ятаци, за колкото си време иска. Освен това, след като е бил няколко пъти предаден от шпиони, той разбира необикновената сила на разузнаването и създава по къшлите, градовете и селата широка мрежа от свои съгледвачи, които следят за движението на турските потери и донасят на войводата за тяхното число, въоръжение и намерения. Това дава възможност на Петко да напада от засада и разбива, или пък, когато се налага овреме да се оттегля и спасява. Неведнъж тези съгледвачи придружават потерите като „помагачи“ или „водачи“, без никому наум да идва, че това са Петкови съгледвачи и ятаци.

Силна опора имал Петко и в местното българско и гръцко население, което виждало в негово лице своя защитник против бейските произволи и зулумства. Това, че Петко говорел отлично гръцки, давало възможност на гърците да го причисляват към своята народност и дори погърчили неговото бащино име от Кирко – на Киржк. Благоразумният Петко дипломатично премълчавал тези опити на гърците да си го присвоят, стига да помагат на дружината и дори започнал сам да се именува „Киряков“ вместо „Кирков“, за да хвърли мост между себе си и тях.

За да стане Петко всеобщ любимец и герой не само на българи и гърци, но и на всички бедни турци и помаци, много допринесло неговото пословично благородство и необикновена доброта. За тези рицарски качества на войводата говори следната случка в село Ташлък, Марониско. Там живял някакъв си турчин Селим Ходжа, известен със своето богатство и с трите си хубави дъщери. За издръжка на своята хайдушка чета Петко войвода имал обичай да взима хайдушки данък тъкмо от такива богаташи, затова един ден, когато Селим Ходжа се завръща от следобедната си молитва в джамията – в къщи, Петко загражда с момчетата си Ходжовия дом. Самият той заедно с няколко души влиза при изненадания и до смърт изплашен Селим Ходжа, който смятал, че нападението на хайдушката чета ще има за последствие обезчестяването на дъщерите му, което било в обикновената практика на обикновените разбойници. Петко забелязал ужасния страх, който разлюлявал Селим Ходжа, и като разбрал каква е работата, казал му да прибере дъщерите си в съседната одая, а след това да донесе лирите, които има. Възрадвалият Селим Ходжа побързал да изпълни нареждането на войводата, скоро се върнал и тръснал в средата на одаята един вързоп с 2160 лири.

– Халал да ти са – рекъл той. – Вземи ги!

Войводата спокойно отброил 500 лири от купчината, а останалите побутнал към Селим Ходжа, да си ги вземе, като обяснил, че петстотин лири са достатъчни за издръжката на дружината. Слисаният турчин не вярвал на очите си и дълго не смеел да посегне към купчината злато, което неочаквано се връщало към него, а като се уверил, че войводата наистина;не се шегува – спуснал се да целува ръката му, да го благославя и благодари. След това викнал на своите да приготвят за „пехливаните“ по едно хубаво кафе. Кафето било бързо приготвено и една от дъщерите на Ходжата го поднесла. При това мигновено появяване на девойката един от младите четници в дружината, някое си гърче Лука, намигнал на момичето. Забелязал това неблагоприличие, което нарушавало строгия морал на хайдушката му чета, войводата заповядал на Лука още в същата минута да свали хайдушкото оръжие от себе си и незабавно да напусне четата. Тази постъпка на войводата така покъртила Селим Ходжа, че до края на живота си той останал между най-верните Петкови приятели и почитатели.

Веднъж – след като няколко дена скитали Петковите хора гладни из балкана чули звънци и се отправили към тях, за да потърсят нещо за ядене. Смрачило се, когато четниците наближили едно стадо, което пасяло някакво си помаче.

Хайдутите навикали козарчето и го накарали да им свари качамак, а след това да им заколи един козел, за да приготвят печено, месо на жар. Козите, както се разбрало, били „сбирщина“ от по три, четири, пет на няколко души селяни от съседното село Узундере, Гюмюрджинско. За да не заколи козарчето козела на някой си сиромах, Петко му заповядал да хване от своите козли и го заплашил, че ако излъже, ще го убият. Козарчето изпълнило хайдушката заповед. След като яли каквото яли, хайдутите разсекли останалото печено, бутнали го в торбите и тръгнали да си вървят.

– Колко ти струва козелът? – попитал войводата и започнал да развързва кожената си кесия.

– Нищо! – отговорило козарчето. – Нека да е армаган!

– Като е тъй, ето пък от мене тоя армаган! – казал Петко и в ръката на момчето звъннали пет-шест лири, колкото за пет козли.

– Баща ти какво работи? – попитал войводата, като забелязал дрипавото ямурлуче на помачето.

– Бубайко ми е на нивата. Оре с нашата и комшийската крава!

Петко войвода се позамислил, а след това бръкнал отново в кесията, извадил още пет лири и ги пуснал в ръката на момчето.

– Дай му – рекъл – тия пари да си купи два вола, да се не мъчи с комшийската крава!

Както по-сетне ние ще имаме случай да се убедим, тези помощи не са били рядка случайност, а практика в живота на хайдушката дружина и се давали на всички бедни независимо от тяхната вяра и народност. В това отношение Петко е комай единственият български хайдутин, надживял религиозните и народностни различия, затова стърчи, кажи-речи, сам в тая кървава епоха – един своеобразен рицар на своето време, посветил всичките си сили в защита на бедните, които му се отплащат с обич. Това е всъщност тайното, всесилното оръжие на Петко войвода, което му дава възможност да се движи в планината и полето като у дома си и да се спасява от всякакви опасности.

ЮНКЕР В АТИНА. ВЪСТАНИК В КРИТ. КАПАНЪТ

НА Д-Р ДИМИТРИС. ПЪРВОТО МОРСКО

ПРИКЛЮЧЕНИЕ НА ПЕТКО. И ОТНОВО В

РОДНИТЕ ГОРИ
След битката със злополучния Осман Петковата дружина на два пъти захваща бой с турците в околностите на Гюмюрджина – на 30 август и на 28 септември – и в двете битки войводата се покрива с нова слава. Междувременно тая му слава отколе е прескочила границите на Гелиболоюия санджак и е стигнала в Атина, където се намира гръцкият революционен комитет за повдигане на Критското въстание. Ръководителите на комитета разбират каква печалба ще бъде за тях, ако привлекат за делото на гръцката освободителна борба смелия българин, и го поканват да отиде в Атина, за да следва там военното училище.

Тази покана се харесва на младия войвода. Това, че славата му е проникнала до Атина и там му възлагат своите надежди, не може да не подейства върху неговото честолюбие. От друга страна, старото му желание да учи може да се изпълни по този начин без никакви усилия. Това са истинските причини да изостави Петко родния си край и хайдутлука и: да замине за Атина.

През есента на 1864 година Петко войвода пристига в Атина и става слушател във Военното училище. През юли 1865 година революционният комитет за подготовка на Критското въстание, като сметнал, че Петко достатъчно се е наслушал на военните уроци, решава да го използва за една специална мисия в Македония. Мисията се състоя в това: да се обходят македонските краища и да се организира едно въстание, което би отвлякло вниманието на турците от предстоящото Критско въстание.

Петко наистина заминава за Македония и в продължение на два и половина месеца броди от село на село, от град на град, за да се върне изморен, отегчен и мразен. Революционният барут на македонците ще се възпламени едва след 20– 30 години. По това време, когато Петко броди из Македония, огнивото, което ще подпали този барут, е още мокро от неизплаканите сълзи и всичките усилия на Петко да го изсуши със силни и горещи думи са напразни, защото всяко нещо, както хиляди пъти е потвърдила нашата учителка – историята, идва със своето време.

След завръщането си от несполучливата си мисия в Македония Петко решава да „зареже гръцките ласкателства“, както самият той се изразява в своите спомени, и да замине при Гарибалди в Италия. Трябва да се каже, че звездата на този легендарен патриот и мъж свети по това време в пълния си блясък и привлича много поклонници на неговата слава от всички краища на света. Гарибалди не е само едно прославено име, но това име е по онова време символ на свободата и всеки, който й служи и желае да се жертва за нея, смята, че трябва да отиде при Гарибалди, да види Гарибалди, да говори с Гарибалди, да научи от Гарибалди тайната на революционния успех. Петко заминава, среща се с Гарибалди, който го задържа при себе си и за известно време младият български войвода е постоянен гост на прочутия революционер. От него нашият Петко Кирков или „Киряков“, както се подписва той по същото време, научава много неща за революционната стратегия и тактика и за хайдушкия морал. Между другото под влиянието на Гарибалди той изживява в себе си илюзиите на старото хайдутство като изолиран бунт, свързан само с личното отмъщение, и си поставя високата цел – освобождаването на своя поробен народ.

Петковото гостуване у Гарибалди не минава само в поучения и голи приказки, а се увенчава и с дела. С помощта на всесилния италианец се сформира една дружина от 220 души италиански патриоти, която под началството на един от сподвижниците на Гарибалди – Фридрих и Петко заминава през Атина за Крит, където през 1866 г. пролетта избухва противотурското Критско въстание. Увеличена,в Атина още с около 70 души доброволци, Гарибалдиевата дружина минава под командата на Коронел, а Петко получава един по-малък самостоятелен отряд в планината Щили. – доверие, което младият предводител напълно оправдава в ожесточените сражения с турците. Битките следват една след друга: на 30 март, – на 6 май, на 20 май, на 10 юни, на 1 август – все кръвопролития, с един противник многочислен, храбър и отлично въоръжен, затова успехите, които печели Петко в тези битки, прославят неговото име като на един от най-безстрашните борци и му спечелват прозвището „Капитан“.

За съжаление историята на Критското въстание е свързана не само с победи и геройства, но и с големи раздори между ръководителите за властта, което отслабва въстанието, и през 1868 година започват преговори за примирие. Според условията на това примирие, което се подписва от Коронел, въстаниците трябва да минат обезоръжени между две редици турски войници като един вид „евалла“, самопризнание за превъзходството на турската сила. Всички се подчиняват на примирието, единствен българинът Капитан Петко, както ще се нарича той отсега нататък, отказва да изпълни това унизително условие и заедно с 18 души въстаници заминава с един кораб за Александрия.

Два месеца празно скитане из кафенетата и пазарищата на шумния египетски град са достатъчни за младия капитан да разбере, че неговото място не е в този разпален от жежкото слънце и развонял се на банани източен град и той решава да замине за Марсилия. Какво е смятал да прави там нашият хайдутин и като какъв му се е сторил този френски град, нямаме за съжаление никакви данни. Едно е само известно, че след шестмесечен престой в Марсилия Петко се качва на една гемия и се завръща пак в Атина, отракан, понаучил френски и отегчен до смърт от дългата насилствена почивка. По време на тази почивка той е премислил много неща и е скроил какво да прави, тъй че още със завръщането си в Атина през пролетта на 1869 година започва да издирва бивши участници от Критското въстание и да събира около себе си по-юначните българи, за да сформира една дружина, но не вече хайдушка, а въстаническа, която ще върви да се бие за освобождението на Тракия.

За да събере повече хора, на 10 март Капитан Петко отправя едно печатно възвание към българите в Атина и към „всички, които желаят да помогнат .на потиснатите християни в Турско“, да се запишат в неговия бунтовнически отряд. Възванието не остава в тайна от турското правителство, което изпраща дипломатическа нота до гръцкото правителство да обезвреди вироглавия капитан.,Но гръцкото правителство си дава вид, че нищо не знае за бунтовните приготовления на Петко. Поведението на гръцкото правителство е благосклонно и след като турците се убеждават напълно в това, те решават сами да обезвредят опасния за тях войвода. С тая задача се заема един от чиновниците на турското консулство в Атина – гръцкият лекар доктор Димитрис. Планът на доктора е прост: да се запознае с Петко и след като заслужи неговото доверие, да го привлече и арестува в турското консулство.

Петко въпреки многобройните си патила е запазил своята доверчивост. Затова, когато доктор Димитрис се запознава с него и му заявява, че е готов да го следва като лекар на бунтовната дружина, той напълно му се доверява. (Ще имаме случай и по-нататък да се сблъскаме с тая странна доверчивост на Петка, която стоварва на главата му страшни беди.)

Новото приятелство започва. Гъркът е умен и допада на Петко със сладкия си език и добрите си обноски. Срещат се по тайни места, пият кафе, кроят планове на бъдещия бунт и от време на време заедно се и забавляват. Един априлски ден Петко получава покана от своя сърдечен приятел – доктора – да отиде вечерта на представлението на някакъв си френски театър в Атина. След това доктор Димитрис поканва Петка да отидат в дома му, който бил „съвсем наблизо“, и да си до приказва т хубавия лаф на чашка „татлъ кафе“. Петко охотно се съгласява, тръгва с Димитрис и влиза в турското консулство, където всички са били предупредени да се не мяркат, докато жертвата не се хубаво намести в капана. Няколко минути само оставали на доктора да изпълни дръзкия си план, но в тия няколко минути нашият хайдутин съобразил, че къщата е някак много празна, и се досетил за готвената клопка. Запазил самообладание, почакал, докато влезнали в една от стаите, а щом се намерили вътре насаме с доктора, гостът с невероятна бързина бръкнал в пояса, измъкнал револвера и го насочил в гърдите на шпионина.

– Или ще ме изведеш оттук, или си мъртъв! – тихо прошепнал той на доктора.

Димитрис разбрал, че наистина за него ще стане зле, ако не изведе „госта“, и покорно тръгнал към изхода – разтреперан и побледнял от страх.

На другия ден Петко се явява пред гръцкия министър Димитрис Вулгарис да го пита ще му попречи ли гръцкото правителство, ако той открито събере дружина и нахлуе в Турция. Вулгарис му обяснил, че макар той и правителството да му съчувстват, това ще им създаде много излишни неприятности, за това по е добре, ако Петко ще нахлува – да го направи тайно и без тяхното знание.

След тоя разговор с Вулгарис на Петка друго не останало, освен наистина да се отправи за родните си предели, па там – каквото сабя покаже.

Осемдесет и двамата души – македонски и тракийски българи – се съгласяват да влезнат в бунтовната дружина на Петка и на 12 май 1869 година всички те се събират в една взета под наем гръцка гемия с намерението да се доберат до някое турско скеле (пристанище) на беломорския бряг и да нахлуят оттам в родната на Петко Тракия.

Гемията се отправя на път при хубаво време, но когато тя се озовава в открито море, появява се неочаквана буря и морският ураганен клокот на разбушувалите се вълни направил от прогнилото корабче една безпомощна тресчица, която вятърът своеволно гонил и подмятал, докато я изтласкал към югозападния бряг на остров Митилг1:1. На моряците светнали очите в надежда, че на тоя неочаквано появил се пред очите им бряг те ще могат да хвърлят спасителна котва, но когато наближили към брега, те с ужас видели зъберите на някакво си укрепление и разбрали, че са пред турската постова крепост „Gup“ на остров Мптилин. Първото желание на бунтовниците било да се върнат назад в морето, но проклетият вятър не стихвал, а разбунтувалото се море представлявало опасност не п о-малка от турската крепост. От друга страна, припасите били на привършване и зловещият призрак на глада вече се разхождал из корабната палуба – близък и страшен. В тази решителна и страшна минута Капитан Петко войвода, както ще се нарича той отсега нататък, дава една невероятна заповед:

– Спусни котва!

Всички около Петко се споглеждат. Чуват се възклицания и дори недоволно ръмжене, но под строгия и спокоен поглед на войводата хората му се смиряват; в очакване на онова, което ще се случи по-нататък. Гемиджията започва да спуща котва, а през това време Петко изчезва в своята каюта и оттам след малко се появява един облечен в бляскава униформа военен турски паша, снажен и висок. Първата заповед на пашата е всички да се облекат в низамски униформи. Цяло щастие за дружината е, че техният войвода на тръгване от Атина е съобразил да набави не само своята пашовска униформа, но и стотина други – войнишки, – за да може безопасно да дебаркира на беломорския бряг. Ето че тези униформи дават възможност, на дръзкия бунтовник да приведе в действие един невероятно рискован и опасен план. Няколко минути само са потребни и палубата на гемията се задръства от турски войници (нефери).

– Да се спусне лодка! – командва младият паша.

Когато лодката е във водата, пашата сяда в нея, а десет чифта ръце се улавят за веслата и каякът полетява към брега. Междувременно на кораба вече се развява турското военно знаме, развява се и на лодката, която плува към брега, а гемиджията е съобщил на Петко името на предприемача, който снабдява гарнизона с продукти, също така името на гарнизонния командир.

Щом каикът се установява на брега, пашата, придружен от неферите, слиза и подир малко светкавичен слух минава из малката крепост Сир пристигнал е на острова цариградски паша, за да ревизира крепостта. Военният доставчик Хавузаа изтръпва при научаването на тази вест, защото подозира, че пристигането на високия ревизор ще да е във връзка с неговите тъмни сделки с коменданта на крепостта. Ето защо първата му работа е да препрати новината на коменданта, след това бързо облича най-парадното си облекло и отива да посрещне госта.

По заповед на коменданта цялата крепост е вдигната на крак: метат се дворове, кундури се лъскат, нови униформи се обличат, в кухнята се изсипва постната чорба и в казаните се слагат мръвки без кантар… Изобщо гарнизонът трескаво се приготовлява за внезапния преглед, докато самият комендант марширува към брега, за да присъедини своите поздрави към поздравите на дипломатичния Хавузаа. Двамата военни стълбове на крепостта Сир са очаквали да срещнат някой от старите брадати паши и са приятно изненадани, че той е млад, а ще каже и зелен (неопитен). Още повече се радват те, когато научават от пашата, че той се отбива тука пътьом и бързо, защото много важни и неотложни работи го чакат във връзка с поверената му тайна мисия за проверка на морските гарнизони. Пристъпва се незабавно към прегледа на крепостта. В казармите младият паша обръща вниманието на миралая комендант върху отколе немазаните, опръскани с кръвта на дървениците стени. При прегледа на войската той прави мъмрене на някои неизправни в униформата солдати – не са успели да зашият скъсаните си копчета. При топовете пашата отсипва от барута на едно гюлле и опитва с подпален прахан дали вече не е овлажнял. Барутът пламва, пашата е доволен, с весела усмивка той поздравява стария миралай, комендант на крепостта, за отлична военна готовност на поверената му артилерия и обещава да докладва за него на високото началство в Стамбул.

Миралаят използва благоприятния момент да се оплаче на пашата, че той седи в тоя сбутан гарнизон ето вече петнайсет години. През това време неговите връстници са станали паши, а той кисне тука и никой се не сеща нито да го повиши, нито да го премести. Младият паша внимателно изслушва оплакването на коменданта, записва си нещо в тефтерчето и обещава, че първата му работа, като стигне в Стамбул, то е да напише доклада за неговото преместване и повишаване. След тези думи на ревизора комендантът вече не знае къде да го сложи от радост и внимание. Закуската, на която го поканва, е отрупал с печени кокошки, пилафи и всякакви видове риби. На това отгоре пашата е така сладкодумен, че времето минава съвсем неусетно и приятно както за домакините, тъй и за високия гост, а когато той отваря двойните капаци на златния си часовник, вижда колко е часът и решава да си върви – те наистина съжаляват, че посещението на генерала е завършило толкова скоро.