Капитан Петко войвода

Заповедта на войводата била: жените и децата да не се убиват, но мъжете да се унищожават безпощадно. И наистина, битката спряла едвам когато и последният мъж в черкезкото село бил убит. След това хайдутите влезнали в селото, дали огъня на неподпалените къщи, за да бъде то съвършено унищожено, а жените и децата пуснали свободно да се махнат оттам със заповед: ако жалят своя и на децата си живот, никога да не се връщат на същото място.

Сто души хайдути участвали в тая „наказателна“ битка.

Петко заповядал на всички аргати от бейския чифлик да го напуснат и вече да не се вестяват там, ако не искат да си имат работа с него. След тая заповед вътре в няколко дни огромният чифлик с 200 чифта работни волове за оране, 4000 говеда, 4000 коня, 25000 овце, многобройни мандри и къшли напълно запустяли, а самият бей, подплашен от хайдушкото отмъщение, махнал се от чифлика и заминал за Кешан.

В Кешан Хакъ бей имал достатъчно време да размисли. Отначало той очаквал, че след унищожаването на черкезкото село Коюшепе властите ще се разшават и ще хванат Петка. Наистина, те се разшавали, започнали гонитбата на върлия хайдутин не само с потери, но и с редовна войска. Около месец след опожаряването на черкезкото село Коюнтепе Петковата дружина се ударила със своите преследвачи в околностите на същото село, а на 18 юни – в околностите на съседното черкезко село Акходжа, без особени последици за едната и другата страна. Не тъй леко се разминала обаче битката на 12 август в гората Курудаг. Случило се така, че Петко бил заобиколен от многоброен башибозук и низами в тая уединена гора сред равното поле и в нея той цели 22 дни ожесточено и смело се бранил, докато на двадесет и втория ден все пак успял да се измъкне с цената само на един убит и една лека рана върху левия му крак, срещу 30 жандарми и един юзбашия, проснати на бойното поле.

ЕДИН СОФТА РАЗРУШАВА ПОСЛЕДНИТЕ

НАДЕЖДИ НА ХАКЪ БЕЯ
След военната несполука в Курудаг (Суха гора) турските власти в Кешанско предприемат друга тактика: не да се преследва хайдутинът, а много по-лесното – народът, за да се принуди той сам да предаде Петко войвода в ръцете на властта. Тази тактика – известна от историята с Осман ага – има една хубава страна за кърагаларите, че е съвършено безопасна: вместо да гониш хайдутина из пущинаците и да се излагаш на опасността да те сгази тоя дявол, където не очакваш, хващаш беззащитните селяни, изтикваш ги в каушите, оставяш ги без вода и хляб, пребиваш ги от бой и хем пари хората подават, за да се отърват от сполетялата ги участ, хем – за да отърват собствената кожа – могат да предадат хайдутина.

Сметката е ясна и еноският каймакамин Тахир бей, който се наема да я изведе докрай, се прочува за късо време със своята непоколебима твърдост и жестокост. Сума свят задържа и затваря той в каушите под предлог, че са помагачи на разбойника, а до близките изпраща съобщения, че задържаните ще бъдат освободени, когато му изкажат къде е скривалището на Петка.

През есента на 1871 година числото на невинно арестуваните хора нараства необикновено много и положението им се влошава с всеки ден. Изтезанията продължават по цели нощи и виковете на нещастните жертви разтърсват подземията на затвора от ранна вечер до късна утрин. Някои от битите умират, на други здравето фалира, а тревогата на близките им все повече нараства. Тази тревога е не само тяхна, но и Петкова, защото става дума, истински бабаити. И ако въпреки това потерите непрекъснато търпят несполуки в преследването на Петко войвода и неговата бунтовна дружина, причината е все пак, че Петко с военната си дарба далече ги е превъзхождал.

Самият войвода не може да понася невинни да изкупват неговите „грехове“. Няколко пъти се опитва той да вразуми Тахир бея да спре мъченията над задържаните, но твърдоглавият бей не иска и да знае. Заобиколен от многобройна стража, той се мисли за напълно сигурен и пет пари не дава за известията на войводата, че ако не престане с преследването на невинни – нищо няма да го спаси от гнева на хайдушката дружина. Напротив, за да покаже, че не се страхува от войводските заплахи, разпраща заптии по селата и подлага на нечувани мъки нови хора.

Така вървят работите – все на криво и на лошо, когато една сутрин в началото на месец декември един софта похлопва на вратата в дома на еноския каймакамин Тахир бея. Кападжията (вратарят) на Тахир бея, който му отваря портата, не успява хубаво да разгледа лицето на благочестивия духовник, защото поради мрачното и студено време той е скрил в бялата си чалма и веждите си, и дори ушите. Духовникът иска по важна работа да се яви на бея. За такива високи гости вратите на бейската къща са винаги отворени и без особено колебание кападжият разтваря вратата, въвежда непознатия софта на двора и отива да доложи на своя господар. След малко се връща и съобщава на смирено чакащия духовен служител, че Тахир бей ще бъде честит да пие по едно татлъ кафе с ранния си гост.

Слугата съпровожда софтата до вратата на бейската одая, отваря му я и се връща да си гледа работата. Останали сами в одаята, непознатият софта, по-висок с две глави от бея, прави дълбоко темане и веднага съобщава, че идва да му предаде тайно и важно писмо от гелиболския първенец Халил бея. Заедно с наричането на тези думи едрият софта бръква под широката си дреха да извади „тайното писмо“, но вместо свитък в ръката му заблестява остър нож.

– Аз съм Петко войвода – убит си, ако мръднеш! – предупреждава необикновеният софта и с няколко думи обяснява на Тахир бея, че под дрехата си има достатъчно оръжие да избие цялото му семейство, ако се опита да вика.

Втрещеният бей е така неочаквано изненадан и ужасен от близостта на стоящия пред него великан, че кое с думи, кое с шепот веднага обещава да му се покорява и мълчи. Споразумението е кратко. Първо: Тахир бей незабавно трябва да освободи всички задържани, заподозрени в помагачество на Петка българи и гърци. Второ: завинаги да се откаже да преследва невинни хора. И, трето – да не е посмял да предприеме нещо за неговото преследване сега, защото войводата е взел всички мерки, ако това се случи – каймакамската къща да бъде превърната на пепел и прах.

Тахир бей приема безусловно всичко и подчертава даденото обещание с тържествена клетва в името на Мохамеда и аллаха. С дълбоко темане едрият софта напуща (бавно и нехайно гостоприемния каймакамски дом, за да изчезне подир малко в кривите улици на градчето Енос, необезпокояван от никого за нищо.

Още на другия ден всички задържани в Еноския казалийски затвор били веднага освободени и никога след това, докато Тахир бей бил каймакамин в Енос, косъм от главата не паднал нито на един невинен българин.

ПОТВЪРЖДАВА СЕ ОЩЕ ВЕДНЪЖ

ПОГОВОРКАТА, ЧЕ „ПРЕКЛОНЕНА ГЛАВА САБЯ

НЕ СЕЧЕ“
След приключението с еноския каймакамин Хак бей ясно разбрал, че във вилаета няма сила, която да надвие Петка и да спре неговото отмъщение. Щом проклетникът има куража да проникне в дома на каймакамина, то винаги може да се очаква да проникне и в неговата къща или дори в кафенето, където беят ходи по три пъти на ден да пие обичайното кафе. Няма ли да се случи някой ден така, че да се озоват коляно до коляно с хайдутина? Един до друг? Или да го завари някоя вечер у дома му в собствената одая с нож в едната и с пищов в другата ръка?

Всичко това е напълно възможно и Хакъ бей го знае съвсем добре, затова неговият сън е сън на тръни, кафето не слади, а по улицата като ходи бърза и непрестанно се озърта. По три пъти става да провери залостени ли са пътните врати, а в същото време чифликът му все повече запустява, нивите раждат вместо жито бозалък, овчарите пасат овцете под охрана и стъпват на пръсти, а стадата с говеда и коне непрестанно се топят.

В такива черни мисли минава зимата и настъпва пролетта на 1872 година. Всичко се юрнало да оре, а беят не смее главата си да подаде от къщи, камо ли да отиде на чифлика. Тогава малко от малко узрява в него решението да поиска прошка и помирие с хайдутина, след като се уверява, че нито кърагаларите, нито каймакамите ще го спасят. Единственото му спасение остава – мир с Петка! Ето защо един ден беят повикал при себе си „книжен човек“ и продиктувал следното писмо:

До господина Капитан Петко в Пустините (пущинаците)

Приключението, което стана миналата година през м. Тешриниевел в нашата колиба с черкезите, които ви бастисаха с цел да ви лишат от драгоценний ви живот, но бог е бил с вази и ви отърва и още помогна за вашата силна вяра в бога, а онези, които нямат вяра в бога и бог прати вазе да ги накажете, както се наказаха и божията воля се изпълни.

Да не мислите, че аз ви го казвам от мене си за лицемерие.

Не! Не! Това го казват хората публично, без разлика на вяра и народност, та затова се присъединявам към течението на публиката, Капитан Петко войвода затова ви моля да ми простите вината на моя син Али бея, така и на мен, понеже както син ми, така и аз бяхме измамени от властта да станем виновни за това грозно зрелище на человеческий род. И като имам предвид, че вие вече отмъстихте на виновните с божия воля, то аз на това основание и горното ми убеждение, прекланям глава пред вашата желязна воля, прося милост и от вас да ми простите, а каквато материална загуба имате, ще ви я заплатя, като вярвам, че вашата геройска дума е великодушна, вярвам просбата ми няма да остане без отзив.

Това писмо го давам да го предаде на вас Панайот Васев и каквото имате да заповядате, заповядайте чрез него, понеже е верен много.

Оставам ваш покорен Ахъ бей

Писано на 3 април 1872 година.

Така след двегодишно дебнене и вражда приключил двубоят Петко – Хакъ бей с пълната победа на хайдутина, пред чиято „желязна воля“ всесилният чифликчия преклонява своята глава.

НОВА ИГРА С ОГЪНЯ

Първата работа на Арап Хасан е да подбере за потерята си от добрите най-добрите. Седемдесет души имат щастието да попаднат в тая отбрана дружина, в която половината участници имат по две и повече рани, а другата половина са се били поне в пет сражения. Това са хора, отраснали с ятагана и барута, млади, яки и безстрашни, готови да следват своя прославен началник дори в ада.

Арап Хасан тръгнал от село на село в ония места, където Петко върлувал, хващал заподозрените като ятаци на хайдутина и с грозни побоища се мъчел да изтръгне от тях признание къде се крие „Големия“ и кои са неговите помагачи по селата. (Както и Осман.) Заедно с това населението трябвало да пече на кърагаларина и на неговите хора кокошки със стотици, да ги храни и пои, да им слугува и ги дарява с подаръци, каквито те си искат, или пък сами си ги вземали.

Петко узнал, разбира се, веднага всичко: и къде ходи Арап Хасан, и какви закани му отправя, и какви безобразия извършва, и макар че много пъти имал сгода да се разправи с неговата потеря, намислял, вместо да троши силите на своите хайдути в кървав бой, да залови Арап Хасан жив и го накаже със същото наказание, с каквото и Осман ага. За да изпълни Петко тайния си план, той решава да накара най-напред Арап Хасана спокойно да се отпусне. А това можело да стане само ако жандармерийският началник е сигурен, че Петко е далеч от мястото, където се намира той със своята потеря. И случило се тъй, че току-що набарал дирите на Петковата хайдушка дружина в Еноско и незабавно тръгнал за натам. Арап Хасан още на другия ден, след като се установява в Еноско – научава новината, че Петковата дружина се появила и направила някаква си пакост в Гюмюрджинско. А къде е Еноско, къде е Гюмюрджинско! Най-малко три-четири дена път, което ще рече през тия няколко дена бинбаши Арап Хасан и уморените негови момчета ще могат хубаво да си отдъхнат и починат. Хубаво да си похапнат и пийнат в беззащитните български села, че да бъдат след това бодри, когато влязат пак в дирите на Петка.

Край селото, в което се установила на конак дружината на Арап Хасан, имало турски чифлик и стопанинът на този чифлик, някой си бей, намерил за необходимо да покаже своята любезност към предводителя на потерята с една покана за гостуване в чифлика. Всичко това многобройните Петкови съгледници веднага донесли до знанието на войводата, който с невероятна бързина вътре в едно денонощие успява отново да се върне в Еноско и да заложи хитрия капан, в който трябва да попадне Арап Хасан. Капанът е прост: преди още хубаво да огрее слънцето през тоя ден, Петко войвода разполага своята дружина в една горичка, недалече от чифлика, където е бил поканен Арап Хасан. Самият войвода с двама от най-юначните момчета се преобличат със скъсани дюлгерски дрехи, нарамват торби с чукове и се разполагат уж да обядват някъде по средата на пътя между селото и чифлика, при една долчинка, през където е трябвало да мине Арап Хасан. Преди да се раздели със своята дружина, Петко заръчал да му идват на помощ само ако пукне пушка, а инак да си седят мирно в гората и да си гледат кефа.

Всичко е било пресметнато, само едно нещо не е могъл да предвиди Петко: с колко хора ще тръгне Арап Хасан на гости у чифликчията. Ако тръгне с двама-трима – лесно, ами ако тръгне с десетина? Междувременно, докато нашите хайдути се надигали на пръсти, за да видят задава ли се Арап Хасан и с колко души е, слънцето се извисило от хоризонта с цяла копраля и станало време за „прогима“ (закуска). Дюлгерите настлали на земята кирливите месалчета, наизвадили от торбите лук, сол и почнали сладко-сладко да ядат.

В същото време зачул се конски тропот. Рипнали дюлгерите да видят кой е и забелязали, че по пътя се задават трима конници – очевидно бинбаши Арап Хасан с двамата си придружители.

Като видели това, парцаливите зидари радостно се спогледали, седнали отново и преспокойно продължили да се хранят. След малко конниците приближили – един черноглав бинбашия с бурмалии мустаци, следван от двамата конни жандарми (суварии). Забелязал хората, бинбашият спрял коня и запитал зидарите, които станали прави и почтително го поздравявали с „добър час“ – кои са те и за къде пътуват.

Отговорили му, че са зидари и отиват да търсят работа в Еноско.

– Имате ли тескерета? – запитал строгият бинбашия.

– Имаме! – потвърдили зидарите. – Я ги дайте – заповядал бимбашият и сбутал коня си към тях.

Зидарите затарашували из пазвите за тескеретата и наближили към тримата конници, за да им покажат, но когато били вече съвсем близо до тях, по даден знак изведнъж всеки от тримата с едната ръка хванал поводите на един кон, а с другата извадил нож.

– Аз съм Петко войвода! – извикал най-едрият „дюлгерин“ на Арап Хасан, като го пронизвал с огнените си очи. – Все се търсим и не можем да се срещнем, разгеле, видяхме се!

Името „Петко войвода“ и ножът в ръката му не оставяли място за никакво колебание. Вдървеният от внезапната уплаха Арап Хасан покорно се отпуснал в ръцете на войводата. За един миг тримата турци били обезоръжени и заедно с тримата хайдути изчезнали в гората, където с нетърпение ги очаквала дружината. Конете на пленените били предадени на един овчар и му било заповядано да ги предаде на потерята в селото, като й обади, че нейният предводител, заедно с двамата суварии, ще бъдат известно време гости на Капитан Петко в горите. Така че да не ги мислят. Ужасната вест за пленяването на Арап Хасан така разтревожила неговите бабаити, че те забравили заръчаното вкусно ядене и пиене, качили се на конете и заминали за Гелибол, за да обадят на мютесарифа за постигналото ги нещастие.

След пленяването на Арап Хасан мнозина от Петковите четници заискали да бъде наказан той със смърт заради неговите зулуми, но Капитан Петко войвода взел решение да пощади живота му и да издейства чрез тоя драгоценен залог освобождаването на всички задържани по затворите с обвинение, че са Петкови помагачи и приятели. В тоя смисъл Петко изпратил чрез ференския каймакамин писмо до Вали паша в Одрин и само двадесет и четири часа подир това Вали паша изпратил телеграма, че всички Петкови приятели в Одринския затвор са освободени. По този случай на 30 юли 1872 година каймакаминът на Фере Мустафа Сусам праща следното оригинално писмо до Петко войвода.
До горския самоуправен владетел Петко Киркоолу

Писмото ви, което бяхте проводили до мене, бях го препратил до моето високо началство с молба от моя страна да ви се уважи, и тази ваша молба се уважи. Съгласно вашето искане и на основание телеграфическата заповед с днешна дата, вашите роднини и приятели са освободени всички от Одринския затвор. Затова ви моля да освободите Хасана заедно със заптиите, всички които се намират във вашите ръце.

При това пращам ви моя добър приятел Хасан бея, който ще ви донесе моите добри пожелания към вас.

Ференски каймакамин

Мустафа Ефенди Сусам
В историята на хайдутството такива документи са редки, може би – единствени! Такива документи, в които един каймакамин да нарича в писмото си един хайдушки войвода „самоуправен“ (независим) властител и да му поднася черно на бяло капитулацията не на един незначителен местен бей, а на всесилния одрински Вали паша! Нещо повече, както узнаваме от сметката на Петко войвода за постъпленията и разходите на дружината му през 1872 година, ференският каймакамин е бил принуден да заплати допълнително за освобождаването на Арап Хасан огромната за времето сума 6000 златни турски лири.

И още една огромна печалба придобил Капитан Петко войвода с освобождението на Арап Хасан – всеобщо удивление за проявеното великодушие и кавалерство, което накарало турците да гледат на него като на един благороден бабаит!

И все пак Арап Хасан е трябвало да изтърпи едно малко наказание, за да помни кога се е хващал да си играе с огъня – и на него подобно на Осма н ага му били обръснали левия мустак и дясната вежда. След тази малка операция, която завинаги опозорила жестокия и самонадеян бинбашия, той, без никъде да спира, се явява в Енос на каймакамина, а каймакаминът веднага го препраща в Одрин на Вали паша, където го чака разжалваме и тригодишна присъда във Видинската крепост.

Като епилог на приключението с Хакъ бея и Арап Хасана ще си позволим да спрем вниманието на читателя върху една сметка – „сметката“ за приходите и разходите на Петковата хайдушка дружина от 20 май до 31 декември 1872 година, запазила се по една случайност заедно с другите няколко документа от същото време, която поместваме в оригиналния й вид.

за 1872 година от 20 май до 31 декември Придобити:

1. От чифликчията Хак! бей земал 3330 лири. Турски

2. Мустафа бей 6000 лири турски

3. От Ахмед ага юзбашията в Гелиболъ 460 лири

Всичко 9790 лири турски. От тях изразходвали за нуждите

на дружината:

…… 256 л. тур.

18

513, 280,

тютюнъ, облекло, оръжие и други потреби

рум. облигации чадъри

На бедни в брой

върабтт . . .

добитокъ

На шпиони

На стражари

църкви и учил. Помощи

затворници в Одринъ

. свирачи

1960 150

322 л. тур.

172 … 220 … 170 …

25 л. тур. . . 168 . 80 25 . – Всичко 5332

На лице в касата оставали 4458 л. т.
Истина е, че не е обичайно в един разказ да се поместват и сметки, но вярно е също така, че въпросната Петкова сметка сама по себе си представлява един своеобразен, безкрайно интересен документален разказ за Петковото хайдутуване, който няма равен на себе си в хайдушката практика. Какво ни разкрива тоя разказ в няколко цифри?

Преди всичко ние узнаваме по какъв начин на бира Капитан Петко средствата, необходими за съществуването на дружината. Дребните хайдушки обири, от които не са се въздържали дори най-известните хайдути, са напълно чужди за тоя благороден предводител. В неговата осемнадесетгодишна хайдушка биография няма нито един подобен епизод! Доброволно или насила той взима пари само от богатите, в нещо провинени турци било като „налог“, било като „залог“, за да пусне някои пленници, или като „откуп“ за сторени прегрешения към християнското население.

В обикновената, нека да я наречем, „класическата“ практика на хайдутството и още повече на старото хайдутство ограбеното богатство се дели между всички, а след това всеки го използва, както намери за добре. Едни са крили и закопавали своите пайове и при честите внезапни хайдушки смърти тези пайове са си останали скрити под земята. Други на стари години са строели манастири и черкви за успокоение на душите си, трети купували чифлици, четвърти раздавали парите за „хаир“ на сиромаси и т. н., но за първи път ние виждаме една хайдушка дружина с редовна годишна сметка едвам при Петко войвода, която ни показва, че събраните огромни суми не се делят „на пушка“ или „на гугла“, че никой не обогатява лично себе си с тия пари, а се изразходват за общи цели.

За да се преодолее обикновената и вечна човешка лакомия за пари, имало е, ще рече, нещо по-голямо да й се противопостави, а това „по-голямо“ не е било нищо друго освен голата патриотическа идея, която е карала хайдутите да жертват живота си, без да искат за тая жертва нито награди, нито пари. Още повече това важи и за войводата. Сто пъти рискувал живота си в битки, трийсет и три пъти раняван, тоя всесилен в дружината човек е имал не една възможност да натрупа неброено имане, но вместо да направи това, когато се прощава с хайдушката си практика, Капитан Петко войвода, през чиито ръце са минали купища лири, взима пари в заем, за да си купи „нови чизми“.

Вглеждайки се в разходите на дружината, може да се види, че една значителна част от събраните пари, около 500 турски лири, са изразходвани за помощи на „бедни в брой“ и за покупка на волове, колкото са похарчени за храна на дружината и за оръжие, горе-долу толкова са похарчени за помощи на бедни селяни.

Трогателна нотка внася в сметката на Петко Войвода сумата 168 лири, похарчена за „черкви и училища“. В едно време, когато никой пет пари не дава за духовната култура на народа, Петко войвода комай единствен в Беломорска Тракия се бръква в джоба и дава средства за народното образование. Покрай много свои залисии в преследване, бой и надхитряване с турците и задъхване до смърт от безкрайно бродене из планините, Петко войвода намира време да помисли и за свещите на свещениците, и за перата на учениците, и за прехраната на даскалите.

Една интересна битова особеност ни разкрива „перото“ за чадърите – сто и петдесет турски лири! От това перце в бюджета на дружината ние разбираме, че Петковите хора не спят на зелената морава, под „ясното небе“, а в обикновени войскови палатки (чадъри), в каквито палатки спи и преследващата ги войска. Това е нещо съвършено ново за хайдушката практика, белег за една стройна полувоенна организация и висока битова култура.

„За шпиони“ – четем по-нататък в сметката – изразходвани 170! Черно на бяло се потвърждава, че една военна организация, макар и хайдушка (а може би тъкмо защото е хайдушка) не може да просъществува, ако няма своята широка осведомителна мрежа.

Двадесетте и пет лири, изхарчени за подкупи на стражата, спадат в същата категория разходи за „държавната сигурност“ на дружината, а 80-те лири, дадени за подпомагане на затворниците в Одрин, говорят за едно от най-великолепните качества на Петка – непрестанната му грижа за попадналите в беда негови приятели, съмишленици и ятаци.